Нов български университет

ДЕПАРТАМЕНТ „ПРАВО”

МЕДИИТЕ В БЪЛГАРИЯ 


  25 ГОДИНИ ПО-КЪСНО



Страници

Решение № 20 от 14.07.1998 г. на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 16/98 г.

Решение № 20 от 14.07.1998 г. на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 16/98 г., обн., „Държавен вестник”, бр. 83/98 г.

Конституционният съд в състав: председател - Живко Сталев, и членове: Асен Манов, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Неделчо Беронов, Димитър Гочев, Стефанка Стоянова, Иван Григоров, Тодор Тодоров, Александър Арабаджиев, Георги Марков, Маргарита Златарева, при участието на секретар- протоколиста Галина Добрева разгледа в закрито заседание на 14 юли 1998 г. конституционно дело № 16 от 1998 г., докладвано от съдията Стефанка Стоянова.

Делото е образувано на 30 април 1998 г. по искане на 55 народни представители от ХХХVIII Народно събрание.

Искането се отнася за три разпоредби от Наказателния кодекс (НК) - чл. 146, ал. 1 досежно думите "...с лишаване от свобода до шест месеца...", чл. 147, ал. 1 досежно думите "...с лишаване от свобода до една година..." и чл. 148 изцяло и във връзка с чл. 161 . С него е оспорена конституционността на тези разпоредби и съответствието им с Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (конвенцията). Посочено е, че те в противоречие с чл. 10 от конвенцията накърняват правото на свобода на изразяване, тъй като за обида и клевета предвиждат наказание лишаване от свобода за различни срокове или санкции, които са "твърде високи" и са "непропорционални на характера" на тези престъпления. Посочено е също, че чл. 148 НК противоречи не само на чл. 10 от конвенцията , а и на чл. 6, ал. 2 от Конституцията , тъй като предвижда "дискриминационен ред за носене на наказателна отговорност". Извод в такъв смисъл е направен от обстоятелствата за наличието на по-тежко наказуеми състави за обида и клевета, когато са нанесени на и от длъжностно лице, и за изключването съгласно чл. 161 НК на тези състави от престъпленията, за които наказателното преследване се възбужда по тъжба на пострадалия.

Конституционният съд с определение от 14 май 1998 г. е допуснал искането за разглеждане по същество. С това определение като заинтересувани страни е конституирал Народното събрание, министъра на правосъдието и правната евроинтеграция, Върховния касационен съд, главния прокурор, Националната следствена служба, Висшия адвокатски съвет, Сдружение "Граждански форум "Свободно слово", Съюза на българските журналисти, Центъра за независима журналистика, Българския хелзинкски комитет и Българския център по правата на човека.

На заинтересуваните страни е дадена възможност да представят писмени становища по делото. Допълнително с определение от 9 юни 1998 г. съдът е предоставил такава възможност и на Интерайтс (Международен център за юридическа защита на човешките права) и Артикъл 19 (Международен център срещу цензурата), както и на всички институции и лица, които считат, че имат отношение към предмета на делото.

В изпълнение на дадената им възможност становища са изразили Народното събрание, министърът на правосъдието и правната евроинтеграция, главният прокурор, Сдружение "Граждански форум "Свободно слово", Съюзът на българските журналисти, Центърът за независима журналистика, Българският хелзинкски комитет и Българският център по правата на човека.

Становище по делото е изразено и от Интерайтс и Артикъл 19.

Според становището на Народното събрание, което е изготвено от Комисията по правни въпроси и законодателство срещу корупцията, и становищата на министъра на правосъдието и правната евроинтеграция, главния прокурор и Българския център по правата на човека искането е неоснователно. В тях се поддържа, че обявяването от закона на обидата и клеветата за престъпления е такова ограничение на правото на свобода за изразяване и разпространяване на мнение, което се допуска и от чл. 39, ал. 2 от Конституцията , и от чл. 10, т. 2 от конвенцията . Наред с това се сочи, че конституционните разпоредби и разпоредбите на конвенцията не установяват изисквания във връзка с вида и размера на предвидените в закона наказания и преценката за съответствието и съразмерността им с отделните престъпления се извършва само от законодателния орган при определянето им.

Според становищата на Сдружение "Граждански форум "Свободно слово", Съюза на българските журналисти, Центъра за независима журналистика и Българския хелзинкски комитет искането е основателно. В тези становища, като се обосновава значимостта на правото за свободно изразяване и разпространяване на мнения и за търсене, получаване и разпространяване на информация, се поддържа, че ограничаването му чрез предвиждането на санкции лишаване от свобода за обида и клевета не е съразмерно със защитавания интерес и затова не е в съответствие с чл. 10, т. 2 от конвенцията . Поддържа се също, че предвиждането на по-високи санкции и на различен процесуален ред за осъществяването на наказателна отговорност в случаите на обида и клевета, нанесени на длъжностно лице, противоречи на конституционните принципи за по-ниска степен на защита на публични фигури и държавни служители и за равенство на гражданите.

Становището на Интерайтс и Артикъл 19 изследва степента, до която наказателната отговорност за клевета е съвместима със защитата на свободата на изразяване. То съдържа преглед на законодателството в отделни държави във връзка с обидата и клеветата и на практиката на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ), която е свързана с чл. 10 от Конвенцията . Въз основа на така направения преглед и на събрани данни за преимущественото използване на гражданската отговорност от съответните правоприлагащи органи е посочено, че в "тези страни преследванията на клеветата като престъпление са все по-редки и на практика не се налагат присъди, постановяващи лишаване от свобода". Освен това е изложено мнение, че "доколкото наказателната отговорност за клевета дава особена защита на длъжностни лица, тя не преследва допустима цел по смисъла на конвенцията" и такава отговорност "не може да се счита за необходима в едно демократично общество, защото не е пропорционална на преследваната цел".

Конституционният съд обсъди искането, прецени изразените в него и в представените становища доводи и съображения и за да се произнесе, взе предвид следното:

I. Относно наказанието лишаване от свобода, предвидено в чл. 146 - 148 НК .

В Преамбюла на Конституцията достойнството на личността е издигнато във върховен принцип. То според конституционните разпоредби - чл. 4, ал. 2 и чл. 32, ал. 1 , се гарантира от държавата и всеки има право на защита срещу посегателствата, които го накърняват.

Достойнството като присъщо на човешката личност, от което произтичат равните и неотменими права на всички членове на човешкото общество, е признато и в Преамбюла на Всеобщата декларация за правата на човека и на международни договори, по които България е страна - Международния пакт за икономическите, социалните и културните права и Международния пакт за гражданските и политическите права . Тези международни договори задължават държавите - страни по пакта (чл. 2 ), да гарантират и да осигуряват упражняването на съответно признатите права.

Наказателната отговорност за обида и клевета е една от юридическите гаранции, които осигуряват закрилата на достойнството на личността. Нейното установяване в чл. 146, 147 и 148 НК отговаря на отбелязаното изискване, съдържащо се в Конституцията и в двата международни договора, за задължението на държавата да гарантира личното достойнство. Освен това предвиждането й не е в противоречие с чл. 39 - 41 от Конституцията и не е в несъответствие с чл. 10 от конвенцията .

В чл. 39 - 41 от Конституцията и чл. 10 от конвенцията е прогласено правото на всеки да изразява и разпространява мнение и да търси, получава и разпространява информация. В неговия обсег се включва свободата на всеки да отстоява своето мнение и да получава, съобщава и предава мнения, идеи или информация независимо от начина на изразяване. Това е едно от основните права на личността. То е в основата на демократичните процеси, представлява един от най-важните принципи, върху които се гради всяко демократично общество, и е условие за неговия напредък и за развитието на всеки човек. Изключителното му значение е подчертано в Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к.д. № 1 от 1996 г.

Посоченото право не е абсолютно. Основания за ограничаването му се съдържат в Конституцията - в чл. 39, 40 и 41 , които не позволяват то да бъде използвано за накърняване и засягане на изрично изброените права и интереси, а също и в общия за всички права чл. 57, ал. 2 , който не допуска злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако накърнява права или законни интереси на другия. Такова ограничително основание се съдържа и в текста на чл. 10, т. 2 от конвенцията , допускащ ползването на свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно демократично общество и са в интерес на надлежно указаните цели.

Когато конкретизират ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свобода на изразяване на мнения, Конституцията освен останалите посочва правата и доброто име на другите граждани, а конвенцията - репутацията и правата на другите. Така посочените ценности обхващат присъщите на човешката личност чест, достойнство, добро име. Те именно са обект на посегателство при нанасяне на обидата (умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него) и на клеветата (съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму). Поради това отговорността (наказателна и гражданска) за обида и клевета като средство за защита на честта, личното достойнство и доброто име представлява такова ограничение на правото на свобода на изразяване на мнения, което е допустимо и от Конституцията , и от конвенцията .

Ограничителната мярка трябва да бъде пропорционална (съразмерна) с характера на защитавания интерес. Извод за съществуването на това изискване съдът е направил при тълкуване на чл. 39 - 41 от Конституцията , като е приел, че "степента, в която е допустимо ограничаването на правото свободно да се изразява мнение, е в зависимост от значимостта на интереса, преценен като също подлежащ на конституционна закрила" - Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к. д. № 1 от 1996 г. Извод за наличие на същото изискване следва и от чл. 10, т. 2 от конвенцията , според който ограничението трябва да е необходимо в едно демократично общество.

Конституционният съд може да преценява пропорционалността (съразмерността), свързана с определяне на границите, в които могат да се упражняват правата, и на пределите, в които се допуска ограничаването им. Упражнявайки такъв контрол, счита, че наказателната отговорност за обида и клевета не е в противоречие с изтъкнатото изискване за пропорционалност (съразмерност).

Отношението на съразмерност между защитаваната цел и прилаганото средство може да се установи при съпоставянето им. В случая защитаваната цел е достойнството на личността, което е издигнато във върховен конституционен принцип, както и произтичащи от достойнството права на човешката личност, на които Конституцията отдава приоритет. Прилаганото средство е наказателна отговорност за обида и клевета с алтернативно предвидени наказания лишаване от свобода и глоба, които по вид са от установените в Наказателния кодекс санкции, а по размер са към най-ниските от тези за престъпления против личността. Съпоставянето на посочените обстоятелства не обосновава наличие на непропорционалност (несъразмерност). Защитаваната цел е толкова значима, че закрилата й от накърняване според цитираното решение на съда е основание за най-голяма възможност да се осъществи намеса в правото свободно да се изразява мнение. На значимостта на защитавания интерес отговаря тежестта на наказателната отговорност и тя не надхвърля степента на допустимо ограничение.

За да се направи сравнение, трябва да се допълни, че подобна по тежест е наказателната отговорност по законодателството на редица европейски държави, подписали конвенцията - Германия, Франция, Холандия, Австрия, Дания, където също е предвидено наказание лишаване от свобода за клевета. Нещо повече - в някои отношения отговорността е по-тежка поради по-високия размер на наказанието глоба, която по чл. 146 - 148 НК всъщност е без практическо значение с оглед на пределите й, непревишаващи 5000 лв., поради по-високия размер на наказанието лишаване от свобода за квалифицираните случаи (например в Германия - от 3 месеца до 5 години лишаване от свобода), поради предвидената възможност за едновременно налагане на наказания лишаване от свобода и глоба (например във Франция). Или нашето законодателство досежно престъпленията обида и клевета е по-либерално.

II. Относно чл. 148 във връзка с чл. 161 НК

В чл. 148 НК са посочени обстоятелствата, които правят както обидата, така и клеветата по-тежко наказуеми. Общите за двете престъпления обстоятелства са свързани с мястото на деянието (т. 1), начина на неговото извършване (т. 2), определени качества на засегнатия (т. 3) и определени качества на субекта (т. 4). Качествата на засегнатия и на субекта, представляващи квалифициращи признаци, са идентични - длъжностно лице или представител на обществеността. С особената разпоредба на чл. 161 НК по-тежко наказуемите състави, съдържащи тези признаци, не са включени в престъпленията, за които наказателното преследване се възбужда по тъжба на пострадалия.

Предвиждането на по-тежко наказуеми състави с оглед на отбелязаните качества на засегнатия и субекта и установяването на тези състави за престъпления от общ характер не е в противоречие с чл. 6, ал. 2 и чл. 39 - 41 от Конституцията и не е в несъответствие с чл. 10, т. 2 от конвенцията .

Длъжностното лице и представителят на обществеността могат да бъдат обект и субект на обида и клевета по т. 3 и 4 на чл. 148, ал. 1 НК само ако при извършване на деянието са действали при или по повод изпълнение на службата, респективно на функцията си. Наличието на това изискване означава, че наказателноправната норма освен личността защитава и престижа на съответната институция. Тази защита не осуетява възможността за критика на лицата, които са държавни служители или общественици. Тя не надхвърля конституционно допустимите ограничения на правата по чл. 39 - 41 . Ето защо осигуряването й е въпрос на законодателна преценка, а не на конституционносъобразност.

В подкрепа на изложеното следва да се изтъкне, че съдът вече се е произнасял досежно степента на допустима намеса при упражняване на правата по чл. 39 - 41 от Конституцията . При обсъждането на този въпрос изрично е посочил, че "изказванията, които засягат дейността на държавните органи или съставляват критика на политически фигури, държавни служители или правителството, заслужават по-високо ниво на защита". Оттук е стигнал до заключението, че "държавната власт като цяло, както и политическите фигури и държавните служители могат да бъдат подложени на обществена критика на ниво, по-високо от това, на което са подложени частните лица". Същевременно не е изключил изцяло критиката на такива лица от обсега на конституционното ограничително основание по чл. 39, ал. 2 , значението на което е определил като "водещо" и целта на което е охраняването на правата и доброто име (Решение № 7 от 4 юни 1996 г. по к. д. № 1 от 1996 г. ). По-нататък, като е имал предвид практическите трудности при търсене на баланса между посочените конкуриращи права, е счел, че за разграничителен критерий може да служи степента на необходимост от обществена дискусия относно мястото и ролята на определено лице в политическата система и/или в системата от държавни органи (Решение № 21 от 14 ноември 1996 г. по к. д. № 19 от 1996 г.) . Този критерий действително позволява правилно да се определи доколко е допустима по чл. 39, ал. 2 от Конституцията и доколко е необходима по чл. 10, т. 2 от конвенцията намесата в правото свободно да се изразява и разпространява мнение. Неговото използване и прилагане обаче във връзка с отговорността за обида и клевета е фактически въпрос, който може и трябва да се реши във всеки конкретен случай, като се държи сметка за обекта на критика и характера на разискваните проблеми. Към това именно насочва и първото от цитираните решения, според което реализирането на отбелязаното по-високо ниво на защита е въпрос на съдебна практика по наказателните дела (за престъпленията обида и клевета) и по граждански дела (по повод обезщетения за неимуществени вреди).

Както вече се посочи, когато са нанесени при или по повод изпълнение на службата или функцията, обидата и клеветата на и от длъжностно лице или представител на обществеността са престъпления от общ характер. За тях и за клеветата, от която са настъпили тежки последици, прокурорът съгласно чл. 43 НПК повдига и поддържа обвинението. За останалите случаи на обида и клевета, а именно за основните състави по чл. 146 и 147 и другите квалифицирани състави по чл. 148 НК наказателното преследване се възбужда по тъжба на пострадалия.

Различието в процесуалния ред за осъществяване на наказателната отговорност е основано на точно и изчерпателно посочени обстоятелства - тежестта на последиците при клеветата по чл. 148, ал. 2, пр. 2 НК и заеманата длъжност или изпълняваната дейност от обекта и субекта и определени особености на обстановката и на подбудите за извършване на деянието при обидата и клеветата по т. 3 и 4 на чл. 148, ал. 1 НК . Тези обстоятелства в своята съвкупност имат значение за формиране степента на обществена опасност на даден вид престъпления. Те обаче не представляват някой от социалните признаците по чл. 6, ал. 2 от Конституцията , които са посочени изчерпателно и с оглед на които не се допускат нито ограничения на правата, нито привилегии (Решение № 14 от 10 ноември 1992 г. по к. д. № 14 от 1992 г.) . Затова не може да се счете за накърнен конституционният принцип за равенство на гражданите пред закона (вж. посоченото по-долу решение на германския Конституционен съд).

Следва да се отбележи, че в становището на Българския хелзинкски комитет аргументи за обосноваването на друг извод неправилно се черпят от решение на Конституционния съд на Унгария, с което е обявен за неконституционен чл. 232 от Закон IV от 1978 г. на Унгарския наказателен закон. Поради съществената разлика в законовата уредба на престъпленията обида и клевета по унгарското и нашето законодателство съображенията в приетото решение не могат да се използват. Същевременно само за сравнение може да се посочи, че Федералният Конституционен съд на Германия е отказал да обяви за неконституционен § 187а от Наказателния кодекс на Германия, имащ сходна законова уредба с чл. 148, ал. 2 НК досежно клеветата на длъжностни лица и предвиждащ засилена отговорност (от 3 месеца до 5 години лишаване от свобода) за клевета спрямо лица, които участват в политическия живот на страната.

Различието в реда за осъществяване на наказателната отговорност не накърнява и конституционното право по чл. 32, ал. 1 за защита срещу посегателствата върху честта, достойнствата и доброто име. Това е така, защото и в онези случаи на обида и клевета, които се съдържат в чл. 161 НК и за които наказателното преследване се възбужда по тъжба на пострадалия, на последния са предоставени необходимите процесуални средства за реализиране на посоченото право на защита. Нещо повече - все с оглед действителното реализиране на това право е предвидена процесуална възможност (чл. 45 и 46 НПК ) за встъпване на прокурора и за служебното образуване от него на наказателно производство за такива престъпления. Условията и предпоставките за използване на тази процесуална възможност са свързани не само със защитата на държавни и обществени интереси, но и със състоянието на пострадалия - безпомощност или зависимост от извършителя на престъплението.

В заключение съдът намира за необходимо отново да подчертае, че предвидената наказателна отговорност за обида и клевета не е пречка за осъществяване критика на лица от политическата система или системата на държавните органи.

По тези съображения съдът приема искането за неоснователно и счита, че то следва да бъде отхвърлено. Затова на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 и 4 от Конституцията

РЕШИ:

Отхвърля искането на 55 народни представители от ХХХVIII Народно събрание за обявяване за противоконституционни и за установяване на несъответствие с Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи на следните разпоредби от Наказателния кодекс: чл. 146, ал. 1 относно думите "...с лишаване от свобода до шест месеца...", чл. 147, ал. 1 относно думите "...с лишаване от свобода до една година..." и чл. 148 изцяло и във връзка с чл. 161 .

Съдията Александър Арабаджиев е подписал решението с особено мнение относно чл. 148, ал. 1, т. 3 и чл. 148, ал. 2 във връзка с чл. 148, ал. 1, т. 3 от Наказателния кодекс .

обратно нагоре