Нов български университет

ДЕПАРТАМЕНТ „ПРАВО”

МЕДИИТЕ В БЪЛГАРИЯ 


  25 ГОДИНИ ПО-КЪСНО



Страници

Решение № 11 от 2 октомври 2012 г. на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 1/2012 г.


Конституционният съд в състав: Председател: Евгени Танчев, членове: Емилия Друмева, Владислав Славов, Димитър Токушев, Благовест Пунев, Пламен Киров, Красен Стойчев, Георги Петканов, Цанка Цанкова, Стефка Стоева, Румен Ненков, Кети Маркова, при участието на секретар-протоколиста Милена Петрова разгледа в закрито заседание на 2 октомври 2012 г. конституционно дело № 1/2012 г., докладвано от съдията Пламен Киров.

Производството е по чл.149, ал.1, т.2 и т.4 от Конституцията.

Делото е образувано на 16.01.2012 г. по искане на 56 народни представители от 41-вото Народно събрание за установяване противоконституционност и несъответствие с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по които България е страна, на чл.11, ал.1, т.8 от Закона за Българската телеграфна агенция (обн., ДВ, бр. 99/16.12.2011 г.).

Народните представители, отправили искането до Конституционния съд, считат, че разпоредбата на чл.11, ал.1, т.8 от Закона за Българската телеграфна агенция е дискриминационна и противоречи на принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията), принципа на върховенство на Конституцията (чл. 5, ал. 1 от Конституцията) и принципа за равноправие на гражданите (чл. 6 от Конституцията). Оспорената разпоредба според народните представители създава изрична забрана за заемане на определена държавна длъжност по отношение на категория лица с определено обществено положение в миналото, като по този начин пряко се ограничават конституционни права на група български граждани.

В искането се твърди, че принадлежността в миналото към структурите на тайните служби - Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, не може да бъде основание за ограничаване на конституционни права и в частност за забрана за заемане на определена длъжност.

Вносителите на искането приемат, че чл.11, ал.1, т.8 от Закона за Българската телеграфна агенция съдържа непропорционално ограничаване на човешки права по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (обн., ДВ, бр. 66/14.08.1992 г.). Според тях оспорената норма противоречи на чл.14 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи; чл. 2, чл. 25, б. „с” и чл. 26 от Международния пакт за граждански и политически права; чл. 20 и чл. 21 от Хартата на основните права в Европейския съюз; Европейската социална харта и Всеобщата декларация за правата на човека и на други международни договори, по които България е страна.

С определение от 1 март 2012 г. Конституционният съд е допуснал до разглеждане по същество искането на народните представители за установяване на противоконституционността на посочената разпоредба от Закона за Българската телеграфна агенция, както и на нейното несъответствие с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по които България е страна. Като заинтересувани страни по делото с оглед неговия предмет са конституирани Народното събрание, президентът на Републиката, Министерският съвет, министърът на правосъдието, Българската телеграфна агенция, Асоциацията на разузнавачите от запаса, Национална асоциация сигурност, Съюзът на юристите в България и Институтът за модерна политика.

Становища са представени от президента на Републиката, Министерския съвет, Българската телеграфна агенция, Асоциацията на разузнавачите от запаса, Национална асоциация сигурност, Съюза на юристите в България и Института за модерна политика. В становищата на Министерския съвет, президента на Републиката и Българската телеграфна агенция се поддържа, че искането за обявяване противоконституционност-та и несъответствието с общопризнатите норми на международното право и с международните договори, по които България е страна, на атакувания текст от Закона за Българската телеграфна агенция е неоснователно. Асоциацията на разузнавачите от запаса, Национална асоциация сигурност, Съюзът на юристите в България и Институтът за модерна политика подкрепят искането на народните представители.

Конституционният съд, след като обсъди доводите и съображенията, изложени в искането и в становищата на заинтересуваните страни, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въведената забрана за български граждани да бъдат избирани за генерален директор на Българската телеграфна агенция (БТА), както и да бъдат назначавани за заместник генерален директор на БТА и главен секретар на БТА при положение, че са били щатни или нещатни сътрудници на бившата Държавна сигурност и/или на разузнавателните служби на Българската народна армия противоречи на принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от Конституцията), на принципа на равноправие на гражданите (чл. 6, ал. 2 от Конституцията) и представлява дискриминация, въведена със закон. Оспорената разпоредба има лустрационен характер - създава изрична забрана за заемане на определени длъжности по отношение на конкретна група български граждани, заемали определено обществено положение в миналото. Тази разпоредба не допуска лица с установена принадлежност към тайните служби на тоталитарната държава да бъдат избирани или назначавани в ръководството на БТА.

Негативната оценка в публичното пространство по отношение на дейността на тайните служби на тоталитарната държава не бива да влияе върху упражняването на конституционните права на гражданите в съвременното демократично общество. Недопустимо е тази негативна обществена оценка за миналото да бъде основание за ограничаване на конституционните права на български граждани при действието на демократичния основен закон на страната от 1991 г.

Оспорената разпоредба е конституционно нетърпима, доколкото има дискриминационен характер по смисъла на чл. 6, ал. 2 от Конституцията. При това законът не въвежда обща забрана за заемане на публични длъжности от сътрудници на тоталитарните тайни служби. Ограничението се установява единствено за ръководството на БТА, но не и за заемане на висши държавни длъжности, както и за органите на местно самоуправление и местната администрация.

Практиката на Конституционния съд на Република България определя, че принадлежността в миналото към структурите на тоталитарните тайни служби не може да бъде основание за ограничаване на конституционни права, и в частност за забрана за заемане на определена длъжност (вж. Решение № 14/1992 г. на Конституционния съд; Решение № 1/2005 г. на Конституционния съд; Решение № 11/2009 г. на Конституционния съд и Решение № 11/2011 г. на Конституционния съд). Конституционният съд няма основание да се отклони от трайната си практика. Нещо повече, с оспорения лустрационен текст по недопустим начин се въвежда колективна отговорност без да се преценява конкретната дейност на отделните лица. С Решение № 10/1997 г. на Конституционния съд се приема, че по този начин се създават условия за накърняване на достойнството и правата на гражданите, „които са конституционно защитени ценности”. В същото решение съдът извежда задължение за българската държава законово да гарантира достойнството и правата на личността, като същевременно осигури правото на информация на обществото при спазване на конституционните условия на чл. 41, ал. 1 от Конституцията.

Оспореният текст от Закона за БТА нарушава принципа на равенство пред закона (чл. 6, ал. 2 от Конституцията). В Конституцията равенството на всички граждани пред закона е формулиран като конституционен принцип, присъщ на всяко демократично общество. То е прокламирано като общочовешка ценност (вж. Решение № 14/1992 г. на Конституционния съд) и на общо основание се отнася и за възможността за заемане на публични длъжности. Дори и временното отклонение от него чрез въвеждане на законови ограничения противоречи на конституционните разпоредби (Решение № 1/1993 г. на Конституционния съд). Равноправието на гражданите включва еднаквото им третиране от държавната власт. Сътрудниците на тайните служби на тоталитарната държава са осъществявали „правно регламентирана дейност и като цяло нейната аморалност може да бъде имплицирана само ако действащото по това време право е било обявено за противоконституционно” (Решение № 10/1997 г. на Конституционния съд). „Поначало принадлежността към бившата Държавна сигурност не засяга доброто име” (Решение № 10/1997 г. на Конституционния съд) на съответната категория лица и не може да играе ролята на критерий за оценка на техните професионални умения и качества.

Използваният критерий за ограничаване на права е свързан с личното и общественото положение на гражданите (Решение № 11/2009 г. на Конституционния съд и Решение № 11/2011 г. на Конституционния съд). Той попада сред критериите, по които Конституцията забранява да се въвеждат ограничения на правата на гражданите, което се отнася и за заемане на която и да е публична длъжност. Тази дискриминационна мярка лишава определен кръг лица от възможността да бъдат избирани за генерален директор на БТА, както и да бъдат назначавани за заместник генерален директор на БТА и главен секретар на БТА независимо от това, че отговарят на всички други изисквания на закона за заемане на тези длъжности.

Сътрудничеството с тайните служби на тоталитарната държава се оценява като социален признак, на основата на който не може да се въвеждат ограничения на конституционни права, доколкото се стига до дискриминация в противорeчие с чл. 6, ал. 2 на Конституцията (Решение № 11/2009 г. на Конституционния съд). Признакът „сътрудник” на Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия вече е бил оценяван като лустрационен и дискриминационен (Решение № 8/1992 г. на Конституционния съд; Решение № 11/1992 г. на Конституционния съд; Решение № 2/1999 г. на Конституционния съд и Решение № 11/2011 г. на Конституционния съд). На това основание Конституционният съд е обявявал за противоконституционни с посочените по-горе решения разпоредби от Закона за банките и кредитното дело, Закона за пенсиите, Закона за администрацията и Закона за дипломатическата служба.

Оспореният текст представлява непропорционално ограничаване на човешки права по смисъла на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (обн., ДВ, бр. 66/1992 г., в сила за Република България от 07.09.1992 г.) и практиката на Европейския съд за правата на човека в Страсбург. В своята трайна практика Съдът в Страсбург приема, че въвеждането на лустрационни норми ограничава човешки права, гарантирани с Европейската конвенция. Съдът допуска в поредица от свои решения, че подобни мерки могат да преследват допустима от конвенцията цел, когато „състоянието на обществото налага създаването на защитни механизми за демократичното устройство”. В същото време обаче изрично се изтъква, че подобни ограничения и лустрационни текстове биха били оправдани само ако са пропорционални на преследваните цели. Според съда ограничаването на някои човешки права чрез лустрация е пропорционално в посткомунистическите държави в периода на преход от тоталитарна към демократична система, доколкото съществуват сериозни рискове за този преход. Отдалечаването на тези мерки във времето обаче ги прави непропорционални на преследваните цели. Съдът отстоява разбирането, че лустрационните мерки могат да имат само временен характер докато съществува заплаха за демократичния ред. При липса на такава заплаха лустрацията би била непропорционална по смисъла на Конвенцията. Както отбелязва Европейският съд за правата на човека това с още по-голяма сила е валидно за държава член на Европейския съюз, „защото демократичното й устройство е извън съмнение” (вж. Sidabras and Dziautas vs Lithuania – Applications nos 55480/00 and 59330/00; Rainys and Gasparavicius vs Lithuania – Applications nos 70665/01 and 74345/01; Zdanoka v Latvia – Application no 58278/00). Оспореният законов текст е изцяло в несъответствие с чл. 14 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, доколкото той изисква упражняването на правата и свободите, предвидени в Конвенцията, да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на какъвто и да е признак.

Атакуваната пред Конституционния съд разпоредба на Закона за БТА влиза в противоречие с чл. 2, ал. 2 и чл. 5 от Международния пакт за икономически, социални и културни права (обн., ДВ, бр. 43 от 28.05.1976 г., в сила от 23.03.1976 г.). Държавите – страни по този пакт, се задължават да осигуряват упражняването на провъзгласените в него права без каквато и да е дискриминация, основаваща се на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически и други убеждения, народностен или социален произход, имотно състояние, рождение или всякакви други признаци. Ограничаването на възможността да се заемат определени публични длъжности на основание съпричастност на определени лица към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия дискриминира тези лица по смисъла на цитираните текстове от Международния пакт за икономически, социални и културни права. Правото на труд е определено като едно от основните човешки права от тъй нареченото „второ поколение” човешки права и се урежда в чл. 6 на Пакта. В същото време оспорената разпоредба противоречи и на чл. 25, б. „с” от Международния пакт за граждански и политически права (обн., ДВ, бр. 43 от 28.05.1976 г.), доколкото всяка държава – страна по този пакт, е длъжна да осигури и гарантира на гражданите си „без каквато и да е дискриминация” право на достъп при общи условия на равенство до всички държавни служби.

С Решение № 18/1997 г. Конституционният съд приема, че законодателят може да установява конкретни изисквания за заемане на определени постове и длъжности, което не представлява нарушение на правото на труд и избор на професия. Атакуваният от народните представители текст от Закона за БТА не въвежда конкретни изисквания за заемане на определени публични длъжности, а създава ограничения чрез въвеждане на забрана да бъдат избирани за генерален директор на БТА, както и да бъдат назначавани за заместник генерален директор на БТА и главен секретар на БТА на определена категория лица независимо от тяхната професионална квалификация, качества и опит. По този начин разпоредбата от Закона за БТА дискриминира една група български граждани в нарушение на чл. 6, ал. 2 от Конституцията.

Атакуваният текст не съответства и на чл. 1, т. 1 и т. 2, чл. 2 и чл. 3, б. „б” от Конвенция № 111 относно дискриминацията в областта на труда и професиите (обн., ДВ, бр. 35/02.05.1997 г.) на Международната организация на труда. Като изрично не допуска дискриминация в сферата на труда, Конвенцията предвижда, че „различията, изключенията или предпочитанията, които се основават на квалификационните изисквания, установени за определена работа, не се смятат за дискриминационни”. Въвеждането на ограниченията за заемане на определени публични длъжности, основани на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, не е свързано с никакви квалификационни изисквания, доколкото последните определят възможността на определено лице да извършва конкретна дейност в зависимост от професионалните му умения и опит. Доколкото ограниченията, въведени с оспорената норма, не се основават на специфични изисквания, установени за определена длъжност, то те по своята природа са дискриминационни. Ограничавайки възможностите за професионална реализация на група български граждани, този лустрационен текст противоречи и на чл. 48, ал. 3 от Конституцията, доколкото ограничават свободния избор на професия и легитимното очакване, че при определен професионален опит и квалификация съответните лица могат да бъдат назначени на публични длъжности при положение, че отговарят на всички изисквания за тяхното заемане.

Несъстоятелен е доводът, че законодателят отказва на определена група лица възможността да заема длъжностите генерален директор на БТА, заместник генерален директор на БТА и главен секретар на БТА не като репресивна мярка, а в защита на обществения интерес. Неприемливо е да се твърди, че с въведените чл. 11, ал. 1, т. 8 от Закона за БТА ограничения е спазен принципът на пропорционалност, тъй като, от една страна, се изисква Българската телеграфна агенция да е „национален независим информационен институт”, а от друга страна, ограниченията се отнасят само до тесен кръг от длъжности в Агенцията. Оттук се прави извод за целесъобразността на въведеното изискване ръководните длъжности да не се заемат от лица, които са били щатни или нещатни сътрудници на бившата Държавна сигурност и/или разузнавателните служби на Българската народна армия, доколкото то е пропорционално и оправдано с оглед целта на закона да се гарантира независимост в информационната дейност на Агенцията. Подобен извод е нелогичен, доколкото с оглед постигане на пълна независимост на БТА като висша цел на законодателя може да бъде обосновано въвеждане на това ограничение не само с ръководните, но и за всички длъжности в БТА.

Неприемливо е твърдението за несъотносимост на мотивите към Решение № 11/2011 г. по к.д. № 8/2011 г. на Конституционния съд към настоящото конституционно дело, доколкото посоченото решение се отнася до разпоредби, свързани с дипломатическата служба, която е част от системата на изпълнителната власт. Наистина БТА не е държавен орган, нито длъжностите генерален директор на БТА, заместник генерален директор на БТА и главен секретар на БТА са част от държавната администрация. В същото време текстът на чл. 6, ал. 2 е категоричен и универсален, що се отнася до принципа на равенството на гражданите пред закона и недопускането на дискриминация. Неговото приложение не се ограничава единствено до държавната служба, а се отнася до всички сфери на обществения живот. Поради това мотивите към Решение № 11/2011 г. са напълно съотносими за настоящото конституционно дело.

Разбирането, според което една от основните цели на Закона за БТА е да гарантира независимост на институцията, включително и чрез въвеждане на ограничителния текст на чл.11, ал.1, т.8, не кореспондира с изискванията на принципа на правовата държава. Още по-неприемливо е обвързването на въведените ограничения с реализирането на нормата на чл. 40, ал. 1 от Конституцията, според която печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура. В съвременната демократична държава е недопустимо която и да е свобода да бъде гарантирана посредством законодателно ограничаване на конституционни права на гражданите.

По изложените съображения и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 и т. 4 от Конституцията Конституционният съд

Р Е Ш И:

Обявява за противоконституционен и за несъответстващ на международните договори, по които България е страна, чл. 11, ал. 1, т. 8 от Закона за Българската телеграфна агенция (обн., ДВ, бр. 99/16.12.2011 г.) .

Съдиите Владислав Славов, Благовест Пунев, Румен Ненков и Кети Маркова са подписали решението с особено мнение.

Председател: Евгени Танчев

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

по конституционно дело № 1 от 2012 г.

на конституционните съдии Владислав Славов, Благовест Пунев, Румен Ненков и Кети Маркова

Аналогично на особеното мнение, с което първите трима от нас са подписали решението по к. д. № 8 от 2011 г., изразяваме своето несъгласие с взетото с гласовете на мнозинството съдии решение за установяване на противоконституционност и несъответствие с международните договори, по които България е страна, на чл. 11, ал. 1, т. 8 от Закона за Българската телеграфна агенция (ЗБТА - ДВ, бр. 99 от 2011 г.). Съображенията ни за това са следните:

1. Оспорената разпоредба въвежда несъвместимост на заемането на длъжността генерален директор на Българската телеграфна агенция (БТА), а по силата на чл. 17, ал. 3 и 8 ЗБТА и на длъжностите заместник генерален директор на БТА и главен секретар на БТА с щатно или нещатно сътрудничество на бившата Държавна сигурност и/или на разузнавателните служби на Българската народна армия. В постановеното решение противоконституционността на посочената разпоредба е обоснована с противоречието й с принципите на правовата държава - чл. 4, ал. 1 от Конституцията, и равенството на гражданите пред закона - чл. 6, ал. 2 от Конституцията. Според мнозинството съдии дискриминационният характер на оспорената разпоредба се определя от обстоятелството, че забранява заемането на ръководни длъжности в държавната информационна агенция на определена категория лица, заемали определено обществено положение в миналото, като така по недопустим начин се въвежда колективна отговорност за цяла група български граждани, без да се преценява конкретната дейност на всеки поотделно, с което се накърняват достойнството и правата на отделната личност.

Споделяме виждането, че оспорената лустрационна разпоредба има своето юридическо основание в Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия от 2006 г. (ЗДРД...). Принадлежността към репресивните структури на тоталитарния режим на ръководните лица в БТА подлежи на обявяване по силата на разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 19 ЗДРД..., която не е обявена за противоконституционна и продължава да действа. Осветляването на щатните и нещатните сътрудници на такива структури става не произволно, а съобразно правно регламентирана процедура. Законът изчерпателно посочва публичните длъжности, за които се отнася, установява кръга на фактите, които трябва да станат обществено достояние, предвижда създаването на независима комисия като специализиран орган, който да обяви принадлежността към секретните служби, и въвежда съдебен контрол върху нейните действия. По този начин, от една страна, гарантира правото на защита на заинтересувания гражданин и достоверността на документите за принадлежност, а от друга, предотвратява възможността лицата, заемащи значими публични длъжности, да бъдат поставяни в зависимост чрез неправомерно и избирателно използване на данни за тяхното минало.

Категорични сме, че ЗДРД... не е приет само с оглед осигуряване на достъп на обществото до информация за миналото на лицата, които заемат публични длъжности, но и с оглед на това да се направи информирана преценка за допустимостта да продължат да заемат или да бъдат назначавани на такива длъжности. Ограничението по чл. 11, ал. 1, т. 8 ЗБТА не се отнася за властова позиция, която се получава в резултат на упражняването на общо, равно и пряко избирателно право. Затова в случая не може да се поставя въпросът за зачитане на народния суверенитет, който по принцип не може да се поставя под предварителни ограничения извън информираността на избиращия за миналото на избирания.

Като дава отрицателна морално-политическа оценка на миналото на определена категория лица, ЗДРД... предоставя възможност със съответно индивидуално решение или по общ начин - чрез неперсонифициран нормативен акт, да се решават въпросите, свързани с назначенията на публични длъжности (в случая посочените в чл. 3, т. 19 ЗДРД...), въпреки че самият закон не предвижда ограничения за заемането им. След като са изпълнени законовите критерии за установяване на принадлежност към репресивните служби на стария режим, нормативният подход, който е приложен с оспорените текстове на ЗБТА, е за предпочитане пред решения ad hoc, които не са гарантирани срещу субективизъм и неравно третиране на засегнатите лица.

Аргументът, че този подход е недопустим от конституционно гледище, тъй като нормативно се създава колективна презумпция за укоримост на определена категория правно регламентирани дейности, осъществявани при тоталитарния режим, а именно - сътрудничеството на секретните служби на този режим, е неприемлив, тъй като тоталитарните практики са получили своето морално и правно осъждане. Тези практики са се реализирали чрез дейността на репресивните органи на стария режим, които са притежавали определен персонален състав - щатни и извънщатни сътрудници, предмет на обявяване със ЗДРД... Конкретното установяване на дейността и съответно вината на всеки от бившите сътрудници не само не е възможно поради огромния архив от досиета и тяхното прочистване непосредствено след промените през 1990 г., но и не е необходимо, тъй като принципът на юридическото равенство, прогласен с чл. 6, ал. 2 от Конституцията, не е нарушен - определена категория лица с установена принадлежност към структурите на ДС и РУБНА се третират по еднакъв начин по отношение заемането на определени публични длъжности. Доводът, че в други публични структури все още не се предвижда лустриране на ръководните кадри, не може да аргументира извода за противоречие на оспорената разпоредба от ЗБТА с чл. 6, ал. 2 от Конституцията, защото от това обстоятелство не следва отпадане на необходимостта от въвеждането на конкретни ограничения в системата на националните информационни институти.

Оспорената разпоредба не е дискриминационна, тъй като не предвижда ограничения на права въз основа на някой от изчерпателно посочените признаци в посочения конституционен текст. Невярно е твърдението, че с нея се въвежда дискриминация на плоскостта на един от тези признаци - обществено положение, тъй като този признак не може да се свърже с принадлежността към бившата ДС и РУБНА. Тази принадлежност поставя въпроса за двойствения обществен статус на лицето, сътрудничило на тайните репресивни структури, тъй като в миналото това лице освен официалното положение, което само по себе си не представлява пречка за заемане на длъжност по чл. 3, т. 19 ЗДРД..., е притежавало и друго, секретно положение, което не само не е "обществено", но по силата на закон е получило негативна морално-политическа оценка. По тази причина рестрикцията, приложена относно тези лица, не е дискриминационна, тъй като принципът на равенство пред закона означава еднакво третиране на еднаквите случаи и различно на различните, т. е. изисква да се отчитат различията между хората - от една страна техните заслуги, както и обратно - техните действия с негативни последици.

В решението се поддържа разбиране, че служителите и сътрудниците на репресивните служби са упражнявали правно регламентирана дейност, макар и в условията на тоталитарен режим, което дава основание приложената към тях рестрикция да се квалифицира като дискриминационна и противоречаща на принципа на правовата държава. Не споделяме този позитивистки подход към правото като неутрално по отношение на общовалидните човешки ценности, защото води до обезценяване на неговата морална стойност и извежда легитимността му формално - само от това, че е установено от държавата, независимо от това, дали е тоталитарна по същността си и нихилистична към човешките права. Такова "право" не може да бъде зачетено при действието на новата демократична Конституция от 1991 г., която има непосредствено отменително действие по отношение на противоречащия й предходен правен ред - § 3, ал. 1 от преходните и заключителните разпоредби на Основния закон.

Принципът на равенството пред закона не изключва правото на законодателно установяване на конкретни изисквания за заемане на определени постове и длъжности, в случая в БТА. Това са изисквания от професионален характер, които са абсолютно неотносими към чл. 6, ал. 2 от Конституцията. Според закона БТА е национален институт, чието основно предназначение е при спазване на изискванията за независимост, обективност и добросъвестност да разпространява пълна, точна, безпристрастна, достоверна и навременна информация както по отношение на обществото като цяло, така и по отношение на най-важните органи на държавната власт и управленчески структури. За съответните ръководни длъжности принадлежността към структурите на тайните служби на тоталитарния режим представлява негатив за лицето, което ги заема или се кандидатира да заеме, тъй като създава обосновано съмнение в неговата лоялност с оглед съобразяване на дейността му с принципите на новата демократична информационна политика на държавата. Оспорените ограничения са мотивирани от съображения за целесъобразност, защото се изхожда от убеждението, че бившите сътрудници на секретните служби не би трябвало да ръководят една от най-значимите информационни институции в държавата. С тях не се нарушава гарантираното от Конституцията право на труд и свободен избор на професия за тези лица, тъй като извън публичните длъжности, посочени в чл. 3, т. 19 ЗДРД..., те могат да работят и да бъдат назначени на всякакви други длъжности в БТА.

2. Неоснователна е тезата на мнозинството, че ограничението за заемане на ръководни и представителни длъжности в системата на БТА е несъвместимо с международните задължения на страната, произтичащи от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС) на Съвета на Европа, Международния пакт за икономически, социални и културни права (МПИСКП), Хартата на основните права на Европейски съюз (Хартата на ЕС) и Конвенция № 111 относно дискриминацията в областта на труда и професиите на Международната организация на труда (МОТ).

Забраната за дискриминация по чл. 14 КЗПЧОС се простира само върху правата и свободите, предвидени в Конвенцията, между които не фигурира правото на индивида на равен достъп до представителните и ръководните публични длъжности (в този смисъл вж. решението от 1986 г. на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по делото Glasenapp срещу Германия). От трайната и непротиворечива практика на ЕСПЧ следва, че изискването за лоялност към демократичните принципи по отношение на държавната администрация и професиите, пряко обслужващи обществените интереси, съставлява компонент на легитимната цел демокрацията да е в състояние да се самозащитава. Такава лоялност не може да се очаква от лица, обвързали миналото си с репресивните тайни служби на тоталитарната държава. В такива случаи ограничаването на достъпа до съответните длъжности е допустимо, стига да е пропорционално в светлината на историческия, политическия и социален опит на всяка отделна държава, както и на конкретната степен на опасност за демократичните й устои (вж. решението на ЕСПЧ по делото Vogt срещу Германия). Дори и за консолидираните стари демокрации ЕСПЧ приема, че държавата разполага с "легитимен интерес" да изисква от държавните служители "специална връзка на доверие и лоялност", защото тези служители в известен смисъл са носители на нейния суверенитет (вж. решението от 1999 г. на ЕСПЧ по делото Pellegrin срещу Франция).

Отново подчертаваме, че така изложените положения не само не се изключват, а дори се потвърждават от практиката, на която се позовава мнозинството съдии във взетото в противоположната посока решение. С решенията по делата Sidabras, Dziautas срещу Литва от 2004 г. и Raynis, Gasparavicius срещу Литва от 2005 г. изрично е прието, че ограничението по отношение на бивши служители и сътрудници на КГБ да заемат определени длъжности е оправдано от гледна точка на легитимните цели, свързани със защита на националната сигурност, обществената безопасност, икономическата основа на обществото и правата и свободите на другите, но жалбите са уважени само поради непропорционалността на това ограничение, тъй като несвоевременно е засегнало служебни позиции в частния, а не в публичния сектор.

Решението на ЕСПЧ от 2006 г. по делото Zdanoka срещу Латвия поначало е неотносимо към настоящия конституционен спор, защото няма връзка с въпроса за дискриминацията по чл. 14 КЗПЧОС, но интересно е да се отбележи, че с окончателният акт на Голямата камара е отхвърлена жалбата за ограничаване на пасивното избирателно право на участие в парламентарни и местни избори само защото жалбоподателката е била активист на партия, която с дейността си е поставяла в опасност независимостта на държавата, както и правата и свободите на гражданите.

С въведените ограничения по отношение на лицата, сътрудничели на тоталитарните тайни служби, не се накърняват непропорционално трудови права, така както са установени от МПИСКП, Хартата на ЕС и Конвенция № 111 на МОТ. Създаден е само един допълнителен критерий за заемане на висши ръководни и представителни длъжности в националния информационен институт, който е свързан с предотвратяване на нелоялност спрямо принципите на демокрацията, държавния и обществен интерес. Става въпрос за допълнително квалификационно изискване за заемане на определена високопоставена работа, което не може да се третира като дискриминационно съгласно чл. 1, т. 2 от Конвенция № 111 на МОТ. Кандидатите за съответните длъжности не се лишават от правото да изкарват прехраната си с труд, свободно избран и приет (чл. 6 МПИСКП), от правото да работят или упражняват свободно избрана професия (чл. 15, т. 1 от Хартата на ЕС). При това подлежащата на контрол разпоредба действа занапред и е приложима спрямо новите назначения, които ще последват влизането в сила на закона. Тя отговаря напълно на препоръките по т. 11 от Решение № 1096(1996) на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, които след настоящото решение за пореден път ще останат неизпълнени.

обратно нагоре