Попаднах случайно на тази книга. Преминала беше безшумно, за нея не се изписаха купища хвалебствени статии, не бе споменавана в критичните обзори..

А защо се е случило това ще разберете от заглавието на тази книга – „НЕПРИМИРИМИЯТ”, разказва живота на Илия Минев, а нейн автор е Иван Гаджев, който не живее в България.

Хубавото на тази книга е, че тя ни запознава с автобиографията на Илия Минев. Създаването на тази автобиография не е станало в България, а в САЩ, където Илия Минев пристигнал (след 89-та, разбира се) за да се лекува съпругата му. Иван Гаджев имал щастливото хрумване да предложи на Илия Минев да му разкаже живота си – пред него и магнетофона.

Така, благодарение на чувството за историческа отговорност на Иван Гаджев, сега имаме възможност да се запознаем с живота на Илия Минев от първо лице.

Преживяванията на Илия Минев по затвори и участъци са нещо страшно и все пак понятно. Макар че случилото се там през десетилетията на социализма си остава заключено с девет катинара. И нима ще се останат вечно актуални думите на Илия Минев:

” Знае ли Западът цялата истина за мъките, през които минаваха политическите затворници у нас?”.


Бедният Илия Минев – Западът нито за миг не се е интересувал от съдбата на клетите политически затворници у нас...

Е, Илия Минев описва част от ада на българските социалистически затвори. Описва че няколко пъти е бил даже считан за мъртъв:


” Та идва при мен гробарят да си върши задължението и усеща, че съм жив. Три-четири пъти така съм се раждал отново. Какви са причините да оцелявам - това си е Божия работа!”.


Как мислите, защо бяха забравени такива факти, като този:

”В по-ново време, за да не изоставаме от съветските братя, започнаха да прилагат и психотропни вещества – някъде от 1961. През 1972 – 1076 г. бяха много застъпени, през 1980 – също. Лично мен са ме обработвали по този начин три пъти”.


Но се оказва, че най-страшното в живота на Илия Минев не са били 33-те години затвори по времето на социализма и постоянния надзор на милицията.

Оказва се, че след 89-та годините остават все така страшни. Сега идва ред на назначените „демократи” да упражняват своите садистични наклонности над него.
Е, те са „демократични”- ето как:


„На 18 се събира огромен митинг. И ние бяхме изненадани. (...) Казвам си – това е прекрасно. Почнаха да говорят ораторите. Гледам плакат:”Искаме Илия Минев”. Наши приятели се подготвили, а аз нищо не зная. Търсят ме хората и ме заведоха на трибуната. Тъкмо да стъпя прид микрофона, който беше на по-висока платформа, гледам Кюранов. Вперил в мен един поглед, не ти е работа! А аз не го познавах добре. Вика ми да не мърдам, така било наредено. И ми препречва пътя с коляното си. Казах си – уж общественик, журналист, а се занимава с работа на долнопробен полицай! Аз не исках да го слушам, но техните хора ме избутаха. Ако не бяха моите щях да си счупя главата”.


Илия Минев разказва за определяния като „първи демократичен митинг” на 18 ноември 1989 г. в София.
Но е пубаво да знаем какво е ставало не даже зад трибуната, а на самата нея - боричкане кой да бъде допуснат да говори, признания, че някой нещо е „наредил”.

Благообразният като външен вид професор Чавдар Кюранов е защитавал с крак това, което е „наредено”.

Но Илия Минев, като е бил спрян от демократичния крак на професор Чавдар Кюранов се отправил към Анжел Вагенщайн, който също му казал, че „не можело” да говори.
И как реагирал Анжел Вагенщайн на настояването на Илия Минев?!

Нека чуем Илия Минев „И вика милиция”. Станало сборичкване...

Забелязвате ли как и комунистите, и новите демократи използват срещу говоренето на Илия Минев едно и също оръжие – милицията...

И докато Илия Минев се лута между полицействащите нови демократи чул и най-страшната, според мен реплика:


„Георги Спасов и Петър Берон в очите ми го казаха: демокрацията е за нас, не за тебе! И Каракачанов, Петко Симеонов – същото! (...) Така и не ме пуснаха до микрофона. Андрей Луканов бил наредил това”.


И така – ето го другото, по-вярното лице на „първия демократичен митинг”. Назначените „демократи” със зъби и нокти изпълняват указанието на Андрей Луканов. И забележете – още тогава те са със самочувствието, че демокрацията е за тях.. Разбира се, другата договаряща се страна – компартията изпълни своя ангажимент от позорния договор. „Демокрацията” бе подарена на тези, които бяха назначени за „оратори”, а инак по съвместителство си бяха и всичко останало, даже и „полицаи”.

В тази грозна случка на 18.10.1989 г. сякаш се проектира всичко, което предстои – и разграбването на страната, и „демократурата”, и въдворяването на демокрация за „тях”.


А всъщност драмата на Илия Минев е изцяло рожба на тайните служби...

Така твърди и Петър Семерджиев, един от тези на които можем да вярваме, тъй като той с това и се е занимавал – с тайните служби.

Всичко започнало с това, че Петър Вранчев, началник на военното контраразузнаване след 44-та решил да изгради напълно изкуствена съпротивителна структура, която да използва за целите на разузнаването. Създаденият по негова идея имагинерен „Легионерски център” трябвало да спомогне за преброяване на несъгласните с новите политически реалности в България и да послужи като трамплин за внедряване на агенти в българските емигрантски кръгове в чужбина. Но реализацията на планираната многогодишна игра се натъкнала на конкурент в лицето на Държавна сигурност.

Нямало е никакъв опит за възстановяване на Съюза на българските национални легиони, имало е само инсценировка, че се планира подобно деяние.

Жертва на тази игра на тайните служби е и Илия Минев.

Вярно е, че Илия Минев е бил легионер пред 44-та, но невинното събиране на неколцина разтревожени интелигенти след 44-та, е представено като пъклен замисъл, неподкрепен, между впрочем, с никакъв доказателствен материал.

За нявгашния Съюз на българските национални легиони все още не е разказано. Българските историци , с едно-две изключения, се пазят от тази тема.

Защо?

Вярно е, че през този период – 30-40- те години на ХХ век фашизмът имаше магнетично влияние. Но не е фашизмът, който плаши историците от анализ на легионерското движение в България.

Плаши ги подчертания патриотизъм на движението.
И сега си представете назначените „демократи”, които трябваше да изповядват тотален отказ от патриотизма, безрезервен нихилизъм и изведнъж се явява патриотът Илия Минев!

От назначените демократи се изискваше послушание, включващо задължително национален нихилизъм, както си беше и при комунистите. "Интернационализмът" на комунистите бе сменен с "глобализма" на назначените демократи.

И назначените демократи се изправиха като стена пред Илия Минев. И как инак - та той защитаваше България, българското, националното, а те – всичко притовоположно.

Тук се крие фактически напълно логичната драма на Илия Минев.

Чрез смазването на Илия Минев бе смазан (отново временно, убеден съм) българския национализъм.

Литературата се подчини на изискванията на новите „демократи”, някой от тях бяха командировани направо от политиката в литературния живот – като Михаил Неделчев, Едвин Сугарев... На практика те извършиха в литературата същото престъпно деяние, каквото бе сторено в политиката - унищожиха националното мислене, а то е винаги независимо от политическите влъхви.

Така се постигна договорената представа за „демокрация” – и в политиката, и в културата.


Всички ние присъствахме на показното, символичното убийство на Илия Минев (макар че мнозина не го осъзнахме като такова...).

Убийците му бяха мнозина.

Сега тези убийци се кипрят като „бащи” на „демокрацията”.

А на литературата бе забранено да се занимава с теми като жизнения подвиг и страданията на Илия Минев.
Литературата трябваше да описва „миризмата на гаджето, което сере пред тебе” (Георги Господинов).

А за да приключи драмата ни трябва да се опитаме да анализираме това, което преживяхме като нация и по времето на първия опит за копитализъм (1879-1944), и по времето на социализма (до 1989 г), и по времето на договорената и назначена „демокрация (след 1989 г.). Но на историците е забранено да сторят това.

Съвременната българска литература пък е подложена на най-жестоката и всеобхватна цензура в цялата си история.

Тогава кой ще съживи сенките от миналото – като тази на жертвата (или победителя? Всъщност, ние винаги убиваме тези, които ни подтикват към свободата...) Илия Минев, например?

Няма кой.

И по тази причина сме в катастрофалното състояние в което сме.

Ще започнем да излизаме от него, бавно и постепенно, чак когато видим истинското лице на заобикалящия ни капан в който бе натикана нацията.

И един от пътищата, който води към Храма на нашата духовна свобода, е взирането в личности като Илия Минев.