„Защо да дразним народа, защо да си припомняме това, което вече е минало? Минало? Какво е минало? Нима може да мине това, което не само не сме се опитвали да изкореним и да лекуваме, но това, което дори се страхуваме да назовем... То и не си отива, и никога няма да си отиде, и не може да си отиде, докато не признаем, че сме болнu... А тъкмo това не пpaвuм.”

Лев Толстой

Минало ли е комунизмът? Нима можем да поставяме този въпрос днес, когато все още много хора смятат, че той никога не е се е състоял? Когато нашите посткомунистически идеолози все още твърдят, че той предстои, вече „пречистен от грешките и деформациите”, отново като „светло бъдеще на цялото прогресивно човечество”? Какво да кажат тогава останалите, огромното мнозинство от хората, които не принадлежат към това комунистическо „прогресивно човечество”?

Те „реакционно човечество” ли са? Нима тези, които смятат, че комунизмът вече се е състоял и това е била най-мрачната, най-реакционната и най-мракобесната част от световната история нямат право, или най-малкото своите основания за тази своя изстрадана истина?

Но, от друга страна, в какъв смисъл се разбира, че комунизмът се е (или не се) е състоял? Нима тези, които твърдят, че той не се е състоял, а предстои, не се уповават на прекрасните идеали, които той не успял да реализира на практика? Но кои са тези прекрасни идеали? Може ли да бъде идеал утопията за светлото бъдеще, за пълното социално равенство, за тоталното освобождение на човечеството от оковите на капитала?

А нима останалите, които твърдят, че реалният социализъм е осъщественото комунистическо бъдеще, че нещо принципно по-различно комунистическият идеал не може да осъществи на практика нямат право? Комунизмът се е състоял, не защото са се реализирали нереализуемите (освен на гробищата) комунистически идеали, а защото реалната комунистическа практика е пряко противоположна на обещаното светло бъдеще. С други думи осъществили са се реалните, истинските, а не утопичните комунистически идеали, които по определение никога няма да могат да се осъществят.

В такъв случай – възможно ли е политологическата наука да достигне до „обективна истина” в битката между тези две крайни гледни точки? Както казваше гениалнят сатирик на тоталитарния ХХ-ти век Станислав Йежи Лец „истината лежи между две крайни гледни точки. Обикновено без надгробен камък…”

1. „Тайните” престъпления на социализма и комунизма

Наистина като утопично „светло бъдеще” комунизмът не се състоя. Но дори и най-догматичните комунистически идеолози ще признаят, че се състоя неговата първа фаза, така наречения „реален социализъм”. Терминът реален социализъм се появи към края на 70-те години, когато се разбра, че обещаният към 1980 г. от Никита Хрушчов през 1960 г. комунизъм няма да се състои. Тогава недостатъците и вродените пороци на социализма ставаха все по-уродливи и следователно по-видими. Той все повече изоставаше от развитите цивилизовани капиталистически страни по всички показатели на икономическото развитие и особено видно по жизненото равнище и качеството на живота на своето население. Това вече не можеше да се скрие, както по времето на Сталин.

От друга страна комунистическите идеолози цинично искаха да ни кажат с този термин, че друг „реален” социализъм няма и не може да има, защото това е единствено верният път към победата на комунизма в световен мащаб. Този социализъм в края на краищата ще донесе „всеобщото щастие”, а не социалдемократическият т.нар. „демократичен социализъм”, примерно в скандинавските страни.  (Виж Восленский, Номенклатура, с. 345)

Но как реално се осъществява това ощастливяване – за това бе на практика не бе прието да се пише дори дълго след краха на т.нар. „реален социализъм”.

Пръв опит в световен мащаб да се изследва как комунистите, водени от своите идеи на практика „ощастливяват” човечеството се прави в „Черната книга на комунизма”. В нея се обяснява и защо в световен мащаб коерсивната природа на социализма продължава да бъде прикривана, премълчавана или омаловажавана. Тя на практика досега не е подлагана на оценка нито от историческа, нито от морална гледна точка.

Причините за този трудно оспорим факт са глобални и специфични за всяка отделна комунистическа (реално-социалистическа) страна. Особено важно за нас е да изследваме и специфичните български причини да се премълчават или омаловажават и до днес насилието при комунизма (социализма) в българското публично пространство.

Наистина едва отскоро започнаха да се разкриват архивите, които заедно с многобройните устни разкази и писмени доказателства показват, че още от самото си възникване комунизмът, независимо че се самоопределя като „светъл идеал на цялото прогресивно човечество” като политическа практика има коерсивен и даже криминален характер и терорът е бил едно от главните средства при налагането му над всяка покорена страна.

„Дойдох до дълбокото убеждение, че октомврийският преврат е контрареволюция, положила началото на създаването на криминална, деспотична държава от руско-азиатски тип”. Пише за първата комунистическа революция в света не друг, а идеологът на съветската перестройка Александър Яковлев (Вж. Яковлев,А., Здрач, С. 2003) Изстрадан извод на политик, извървял сложния път от комунистически идеолог до убеден антикомунист (последната му книга преди перестройката се нарича „Залезът на капитализма” (1986 г.) Всеки човек има правото да се развива и да преосмисля своите заблуждения от миналото. Затова, когато днешните (пост)комунистически идеолози наричат А.Яковлев „предател”, „агент на ЦРУ”, разрушител на „прекрасния” комунистически строй (който уж не бил осъществен), преди това би следвало да обяснят възможно ли беше по онова време да не се направи опит да се съживи тази вече напълно банкрутирала не само икономически и политически, но и морално система, наречена „реален социализъм”. Защото много преди Яковлев до извода за нереформируемостта на криминалния комунизъм са стигнали милионите жертви, смазани от кървавия ботуш на революцията...

Сложен път на еволюция от своите комунистически илюзии, породени от младост и неразбиране извървяват и много бивши български комунисти-идеалисти. Включително такива, които са били в ръководството на престъпната Българска комунистическа партия – като Петър Семерджиев. Или в още по-престъпните, създадени по съветски образец органи за сигурност – акто Стефан Богданов. Или културни дейци като Свобода Бъчварова, която постепенно осъзнава погрешността на своите младежки комунистически заблуди и  илюзии, сблъсквайки се с жестоката социалистическа реалност в Съветския съюз и социалистическа България. Животът й е драматичен.Tя приема левите идеи на родителите си, става ремсистка, пребита eв полицията и интернирана. После следва журналистика в СССРпо време на сталинизма, но след завръщането си в България, като редактор в "Работническо дело" и после в киното, Свобода Бъчварова се опитва да защитава непокорните - онези имена на българската интелигенция, които не се вписват в рамките на голямата социалистическа лъжа.Тя обобщава така своя живот : „Целият период за мене беше период на гърчене, аз се гърчех между истината и лъжата, между моята вина и вината на епохата...Най-голямата вина на комунизма не е строителството, фалшивото строителство, не е материалната разруха, най-голямата вина е цялата битка срещу духа.” ( „По-особено мъчителен начин”)

Наистина, едва ли може да се каже по-точно – комунизмът е сатанинска битка срещу човешкия дух, срещу човечността и срещу човечеството...

Поради тази причина изследването на криминалната природа на комунизма не може да бъде безстрастно. Но въпросът не е да се разобличи само една сатанинска система на глобалното зло. Въпросът е да се разбере как се е стигнало до там, за да не се повторят рецидивите на това престъпление срещу човечеството.

В този смисъл „Черната книга на комунизма” търпи критика. Наистина за пръв път в нея се прави една равносметка и диагноза на комунистическия проект и най-вече на неговите последствия. – най-вече престъпленията, до които комунистическата идея при нейното въплъщаване неизбежно води. Но тя не си поставя за и в нея не се анализират причините за терора и особено неговите икономически аспекти и последствия.

Комунизмът е доктрина, която изсква построяването на светлото бъдеще със всички средства и преди всичко с насилие. С други думи терорът е заложен още в доктрината.

Но ако копнем по-дълбоко ще открием и неговоти е икономически мотиви. В крайна сметка нима Маркс не е можоел да осъзнае, че изградено по неговата доктрина общество няма да доведе до изследвания отн ксамия него т.нар. „азиатски начин на произвоство”? Нима ,четейки критиките на своите опоненти като Бакунин примерно, той не е видял практическите последици от проложението на своята доктрина?

Според мене това е твърде съмнително. Идеолог от калибъра на Маркс едва ли само поради комунистическо високомерие, водещо до идейна слепота  не е забелязвал противоречията в своята теория. Как може едновременно да твърдиш, че искаш ликвидиране на частната собственост чрез одържавяване и в същото време да предлагаш средство за това да е самата държава, която на практика да стане частна (групова) собственост на една група от хора, ако ще и да са чисти като ангели небесни?

В „Черната книга на комунизма” се посочва, че не е възможно изчерпателно да се посочат многобройните престъпления срещу морала, човешката цивилизация и националните култури, които съпътстват комунизма в цялата му история. Навсякъде по света комунистите разрушават хиляди паметници на световната култура – Ленин и Сталин, ограбват, разрушават или превръщат в обори хиляди църкви в Русия, Чаушеску унищожава историческото сърце на Букурещ, за да издигне мегаломански сгради и булеварди; Пол Пот събаря камък по камък катедралата в Пномпен и оставя джунглата да погълне храмовете в Ангкор; по време на маоистката културна революция безценни съкровища са унищожени и изгорени, севернокорейските комунисти унищожават безценни религиозни и културни паметници на будистката цивилизация.

Но колкото и да са страшни за засегнатите нации и цялото човечество тези разрушения от гледна точка на бъдещето, нищо не може да се сравни с масовите убийства на милиони хора - мъже, жени и деца! Въпреки цифрите, които са приблизителни, много трудно точно определими и изискващи още множество уточнения, може да се направи равносметка, която дава представа за размерите на феномена и позволява да се проникне в сериозността на проблема. Според „Черната книга на комунизма” в СССР за почти 75 години комунизъм са убити по непълни данни над 20 милиона души. В Китай – 65 милиона убити, във Виетнам – 1 милион убити. В Северна Корея – 2 милиона убити. В Камбоджа – 2 милиона убити. В Източна Европа – 1 милион убити. В Латинска Америка – 150 хиляди убити. В Африка – 1 милион и 700 хиляди убити. В Афганистан – 1 милион и 500 хиляди убити. Международното комунистическо движение и комунистически партии, които не са на власт са допринесли за убийството на десетки хиляди граждани на своите страни... Общата сума на жертвите на комунизма доближава до 100 милиона убити.... Според други изчисления жертвите са много повече. (Например според Александър Солженицин жертвите на комунистическата революция само в Русия от 1917 г. до 1991 г. са над 60 милиона, а според Игор Бунич, ако не бе комунистическият „експеримент” сега населението на Русия щеше да бъде не 140, а 240-250 милиона жители)

Веднага след публикуването на „Черната книга на комунизма” обаче десетки възмутени леви изследователи от цял свят протестираха срещу тези разкрития. За тях тези данни за жертвите на комунизма не са шокиращи, а или плод на идеологически пристрастия, или на фалшифицирани факти.

Дори според Никола Верт (един от авторите на „Черната книга на комунизма, който е допуснат в архивите на КГБ след нейното публикуване във Франция), „...ние знаем броя на разстреляните от 1921 г. насетне, дотогава никакви статистики не са водени. За времето на гражданската война е доста трудно нещо да се каже. От 1921 до 1953 има много точни данни от най-различни съветски институции, които сочат, че около 1 млн. човека са разстреляни след решения на разните извънсъдебни инстанции - тройки, двойки, НКВД, особени съвещания и т.н. От този милион около 800 000 души се падат на Големия терор - 1937-1938. Знаем също колко точно човека са преминали през системата на ГУЛаг-а и лагерите - от началото на 30-те до 50-те те са повече от 15 млн., като от тях половин милион са загинали. Третата група цифри засяга депортиранията, започвайки с кулаците и завършвайки с немците, карачейците, черкезите, ингушетите и т.н., и т.н. - около 6,5-7 млн. човека. От тях половин милион загиват, предимно старци и деца. Но, както винаги става в историята, цифрите, установени от историците, са по-малки от циркулиращите в публицистиката, литературата и т.н. Това обаче е нормален процес, него наблюдаваме и при геноцида на нацистите срещу евреите: и там цифрите на историците се оказаха значително по-ниски от тези на публицистиката”.(Верт, Никола. За СССР - могъщ ирухнал, в. Култура, бр. 2, 18 януари 2002,с. 12.)

С други думи, без да се отказва от авторството си в „Черната книга на комунизма” (както „интерпретира” новите по-обективни данни, които привежда Верт за броя на жертвите на комунизма в Русия един от неокомунистическите идеолози у нас), Никола Верт, въз основа на проучения от него архивен материал на КГБ ни казва, че в действителност вследствие на терора между 1921 и 1953 г. са били убити дори според архивите на НКВД и КГБ най-малко 2 милиона души. Но това са само разстреляните. А тези които са починали от непосилен труд, системни побоища и глад колко са? Колко са и тези, които в архивите се водят като починали от „слънчев удар”, „преплитане на червата” или други „нормални болести”?

Освен това като се има предвид, че по време на Гражданската война от 1918 до 1921 г. според някои други изследователи са загинали или умрели от глад между 2 и 4 милиона души, а по време на „Гладомора”, организиран от комунистите по времето на „колективизацията на земята” през 1930-1931 г. само в Украйна и Централния черноземен район на Русия умират от глад между 5 и 6 млн. души, както и жертвите на лагерите и затворите след 1953 г. то може да се пресметне, че броят на жертвите на комунизма в СССР, посочени в „Черната книга...” не е завишен. А може да се окаже, че жертвите са много повече, особено ако вземем предвид и жертвите от войните, които болшевиците разпалват по кървавите граници на СССР от образуването до самия му край.(СССР воюва с Полша, Украйна, Грузия, Финландия, Литва, Латвия, Естония, Япония, Китай, Германия, Италия, Унгария, Словакия, България, Хърватско, Афганистан... Освен това тайно в Корея, Виетнам, Ангола, Мозамбик, Етиопия... Все „процъфтели” след съветската намеса страни...)

Според очевидно свързаният с КГБ руски изследовател Земсков по времето на най-масовия терор при Сталин от 1934 до 1953 г. са репресирани средно около 1 милион души годишно. С други думи общо репресираните за целия този период са по-малко от 20 млн. А починалите в лагери, затвори и други изправителни учреждения са по-малко от 2 млн., т.е. загиналите от комунистическия терор в периода 1934-1953 г. са много по-малко от посочените в „Черната книга на комунизма”. При това се изтъква, че по-голяма част от убитите били криминални, а не политически затворници. (Вж. Земсков, В. Н. Гулаг (историко-социологическийаспект), Социологические исследования, 1991, № 7, с. 8-10.

Все едно да питаме за жертвите на  холокоста изследователи от Гестапо. Те, при това много по-аргументирано и точно според акуратно водените немски архиви и по времето на Хитлер ще ви докажат, че никакъв холокост не е имало. Например в германските концлагери от идването на Хитлер на власт през 1933 до края на войната през май 1945 г. са починали много по-малко от 6 милиона души (точната цифра според един изследовател е малко над 750 000 души ), и то повечето от починалите са руснаци, поляци, украинци, белоруси, югославяни, а не само евреи...

Друг е въпросът, че евреи са загивали съвсем не само в концлагерите. А и жертви на холокост са не само евреи по властта на Хитлер, но много повече под властта на Сталин (който за разлика от Хитлер не е толкова глупав да декларира като идеология своя антисемитизъм).

Представянето на комунистическия терор като извращение на светлите идеали на Ленин и Сталин, на комунистическата правда и пр. глупости е съизмеримо с оправдаването на национал-социализма и фашизма. Все едно някой (а такива не липсват) пронацистки или неофашистки идеолог да твърди, че по времето на Хитлер е имало извращение на прекрасния национал-социалистически идеал от враговете на национал-социализма...”

Съвременността обаче показва възможността за поява на подобни перевезни конструкции. Нещо повече – появи се, особено след краха на световния комунизъм и невъзможния до тогава перверзен червено-кафяв политически синтез – на базата на общите им ценности – войнстващ шовинизъм, антидемократизъм, антилиберализъм, антипазарен фундаментализъм ...  (Вж.  например прекрасвото изследване на Thierry Wolton,Rouge-brun. Le mal du siècle, Paris, Jean-Claude Lattès, 1999)

Но това не попречи левицата във Франция да заклейми „Черната книга на комунизма” като „пропагандно-идеологическа фалшификация” на крайната антикомунистическа десница. (Вж. Gilles Perrault, Loin de l’Histoire, une opération à grand spectacle, Communisme, les falsifications d’un “livre noir”, Le Monde diplomatique, Édition imprimée — décembre 1997 — Pages 22 et 23.През следващата година възмутени френски левичари съчиниха “Lelivrenoireducapitalism, в която смело приписаха всички престъпления в света през последните три века на капитализма...)

В България нашата „възмутена” левица също реагира. (Вж. Проданов, В., Ролята на насилието в историята на държавния социализъм, сп. Везни №8-9, 2005, с.11-36.От същия автор и „Насилието в модерната епоха”. Две издания на ляво издателство, странно защо носещо името на великия българин –  националист, „русофоб” и „социалистофоб” Захарий Стоянов)

Всъщност проблемът тук не е дали жертвите на комунизма по време на сталинизма са 2 или 20 милиона. Проблемът е, че се подменя проблемът! А той е за отговорността на комунистическата идеология, на комунистическата партия и комунистическата държава като източник на тези репресии, като причина за тяхната поява и епидемично разпространение.

„Войната на числата” всъщност подменя въпроса за вината и отговорността. И никакви нови соц-идеологеми като тази за „догонващото развитие” като източник и предпоставка за използването на „извъникономическа принуда” може да обяснят политическия терор над населението в СССР и останалите комунистически държави.

2. Защо се мълчи за престъпленията на комунизма?

„Смъртта на един човек е трагедия. А на милиони хора – статистика”.(Йосиф Сталин)

Но защо досега не знаехме за глобалните престъпления на комунизма? Защо не са ни позволили да знаем за тях? Защо е трябвало да се чака краха на световната комунистическа система и началото на ХХІ век, за да станат те обект на научни изследвания? Очевидно е, че проучването на сталинския терор и на комунизма като цяло, в сравнение с историята на нацистките престъпления сериозно изостава, независимо от факта, че в последно време на Изток изследванията се увеличават.

Контрастът между разкриването на нацистките престъпления от една страна и разкриването на комунистическите престъпления, от друга страна, направо шокира. Химлер или Айхман са познати в целия свят като символи на съвременното варварство, докато имената на много по-големи палачи като тези на Дзерджински, на Ягода, на Ежов и Берия са непознати на много хора. Колкото до Ленин, Мао, Хо Ши Мин, Фидел Кастро и дори Сталин, те като че ли се радват на някакво смайващо благоволение...Масовият убиец Че Гевара и досега е емблема на световната левица...

Но дори след разкриването на архиви, документи и свидетелства за комунистическия терор отзвукът в мненията от свидетелските показания върху комунистическите престъпления е толкова слаб, че остава незабележим. Какво е това притеснително мълчание? И най-вече, защо е това „академично” мълчание по отношение на комунистическата катастрофа, която засегна около една трета от човечеството по четирите континента? Защо все още в центъра на анализа на комунизма не се поставя един толкова съществен факт, какъвто е масовото, системно престъпление, извършено срещу човечеството? Нима сме изправени пред невъзможността да го проумеем? Не става ли всъщност въпрос за умишлен отказ от познанието, за страха от разбирането? ...

Прикриването на престъпните измерения на комунизма е трудно опровержим факт. Обяснението на този факт може да бъде търсено по няколко специфични направления и съответно да се откроят някои основни причини за това.

2.1. Идеологическата измама

Първата причинае от идейно естество. Това е привлекателността на красивата комунистическа лъжа, на неосъществимата левичарска химера, на примамливата утопия за постигане (най-вече чрез терор и насилие) на социално равенство, свобода и справедливост за практически неграмотните и пауперизирани слоеве в раждащото се модерно общество. В тях, по рецептата на главатаря на болшевишката (контра)революция Ленин трябва просто „да се внесе комунистическо”, т.е. революционно-терористично съзнание. За да ги подготви да са бъдещи палачи на „богатите, на поповете и капиталистите”, на буржоата, интелектуалците, на честта и съвестта на Русия.

„Още от 1917 г. имаше знание за болшевишкия комунизъм като престъпна система. Но поради мощта и лъчението на идеята, както и поради майсторството на комунистическите органи в дезинформацията и лъжата, знанието не се приемаше за „автентично” и се отричаше от много порядъчни хора.”– пише един от обективните и добре информирани френски  изследовател на комунизма. (Ален Безансон, Нещастието на века... с.13)

Дори такъв голям десен интелектуалец като Раймон Арон смята, че „съветският режим произтича от революционната воля, вдъхновена от хуманен идеал. Целта е да се създаде най-човечния строй, какъвто историята някога е познавала. Първият строй, при който всички хора да имат достъп до човечността...” (Раймон Арон, Демокрация и тоталитаризъм, с.132)

Измамата тук е, както отбелязва Ален Безансон, в двойнствеността и лъжата на комунизма. Това, което бива наричано „човешко” и „хуманно”, всъщност е свърхчовешкото и свръххуманното, обещавано ни от идеологията. Тази абсолютна цел, която не подбира средствата за своята реализация, съвсем не е възвишена – „тя приема само краските на възвишеното. Средството, т.е. убийството, се превръща в единствената възможна цел” (Ален Безансон, с.42)

 И нацизмът (по-точно националсоциализмът), и комунизмът проектират нов строй и нов човек, и то с всички средства. Разликата е в степента на фалшификация – в първия случай „злото” се разпознава на расово-биологично равнище, във втория – фалшификацията на доброто е на метафизично равнище. Разликите се проектират и в замисъла. „Нацисткият замисъл противоречи на всеобщата идея за доброто. Докато комунистическият замисъл извращава тази идея”, смята от своя страна Раймон Арон. Всъщност „извращението” на комунизма е от по-друго естество. Става дума за сатанински идеал, който постила пътя към ада с най-добри намерения...

Още по-изкусително, продължава от своя страна Ален Безансон, е, че ленинският комунизъм краде от наследството на един древен (хуманистичен) идеал. Не всички и веднага разпознават фалшификата. Смесването на общочовешкия морал с комунистическия никога не се разплита докрай. „Ето защо комунистическото движение е по-опасно, доколкото то е коварно, прогресивно и представя за добри лошите дела, които принуждава да се вършат”. (Безансон, с.67)

Проблемът е, че „лошите дела” често се вършат и по убеждение, а не по принуда и то от напълно порядъчни дотогава хора. Защото не всички са способни да осъзнаят колко корумпиран е комунистическият идеал. Осъзнаването става бавно и мъчително. При Маяковски то завършва със самоубийство, започнало от самопредателството му към неговия талант, подчинен на кървавата революция и кръвожадния и вожд. (Виж блестящото есе на Стефан Цанев, Самоубийството на Маяковски)  При Солженицин съмнението се ражда на затворническия одър, на който си спомня как дадената му власт на офицер го превръща в горделив и самомнителен палач на собствените му войници. (Александър Солженицин, Архипелагът Гулаг, т.1 , с.137) При Варлам Шаламов - когато „видях това, което никой човек не бива нито да вижда, нито да знае”. (Колимски разкази)

Но ако нацизмът е повече откровено циничен, отколкото лицемерен, при комунизма е тъкмо обратното. Нацизмът предварително указва своите врагове. Универсализмът на комунизма се пренася и върху неговите врагове – капитализмът е само идеологическа абстракция, създадена като антитеза на възжеланата социалистическа химера. Но заразени от „капитализъм” може да се окажат всички – и средните, и бедните селяни, и пролетариите, и партийците, и дори вождовете – никой не е застрахован един ден да не се превърне във враг. И да бъде изяден от своите. „Човекоядството е съкровеният смисъл на комунистическия проект”, пише друг френски изследовател. (Виж Андре Глюксман, Готвачката и човекоядецът, с.51-68)

Известно е, че левицата на Запад бе ментално ангажирана с комунистическия „експеримент”. Исторически документирани са десетки случаи, когато видни западни интелектуалци – социалдемократи и леви либерали, които са гостували в СССР на Сталин като Хърбърт Уелс, Лион Фойхтвангер, Бърнард Шоу, Брътран Ръсел, Алберт Айнщайн, Ромен Ролан, Димитър Михалчев след като са се завърнали у дома си, са възхвалявали съветската система и не са могли дори да предположат, че местата, където са ги водили (дори съветските затвори и лагери), са „показни магазини”, „потьмкински села”, в които по стара руска традиция от времето на Екатерина Втора са водели западни дипломати за да им покажат модерния и щастлив живот на руските селяни... Малцина като граф дю Кюстрин при Екатерина Втора или Андре Жид при Сталин са осъзнали измамата...  (Виж дю Кострин, Руснаците..., за Андре Жид -  виж виж Михаил Пришвин, „1930 год”)

Но дори руските интелектуалци като Максим Горки, Борис Руднев и Алексей Тихонов, не са могли да допуснат, както пише Михаил Пришвин, че коренът на всички ужасни престъпления не е в Сталин, а в изходната идея за „колективизация” на обществения живот, за ликвидиране на частната собственост и „вражеските” класи, за универсалната и тотална диктатура, която ще донесе всеобщо щастие...(виж Михаил Пришвин, 1930 год, с.146)

Хипертрофираната интелектуална гордост на комунистите им затваря очите да разберат, че всички „грешки и деформации на социализма” се дължат не на „тъпотията” на народа, не на „империалистическите заговори” или на мнимите предателства на „своите”, а на самия изповядван от тях едновременно фанатичен и филистерски марксистки разум, на ирационалната ерзацрелигиозна вяра в „разумната” модернистка сциентистка доктрина, че е възможно по изкуствен път да се построи абсолютно ново „прекрасно” общество, с абсолютно нов морал и с абсолютно различни хора. Това е в основата на тъпотията и тя не е извън комунистите, а вътре в тях...

Големият български философ Асен Игнатов великолепно отбелязва амбивалентното преплитане между вяра и сциентизъм в комунистическата психология. Псевдорелигиозните черти на марксизма-ленинизма са очебийни. Всички признаци на религията намират своя секуларизиран корелат в доктрината и практиката на комунизма. На идеята за първородния грях съответства представата за появата на частната собственост. На традиционния религиозен принцип за борбата между доброто и злото съответства теорията за класовата борба. Чрез пророчеството за неизбежната победа на пролетарската революция, комунизмът се превръща в една секуларизирана, земна есхатология. Безкласовото комунистическо общество е религиозно-марксистки вариант на Божествения рай. (Асен Игнатов, Психология на комунизма… с.73-76)

Но тази ерзацрелигиозна същност на комунизма има родство не с християнството, тя е антихристиянска по своята природа.

Още Николай Бердяев изтъква антихристиянската природа на социализма: „Смесването и отъждествяването на християнството със социализма, със земното царство и земното благополучие, е доизживяване на еврейската апокалиптика, явление, повтарящо юдаизма на християнска почва. Неслучайно Маркс беше евреин. Това е еврейски хилеазъм в един късен исторически час, в атмосферата на атеистичен и материалистичен век”. (Н.Бердяев, Философия на неравенството...)

На другия полюс е просветителският сциентизъм и късния рационализъм на комунистическата теория. Марксизмът е типичен израз на характерното за ХІХ век „научно суеверие”. То може да се открие и в издигнатия от марксистите култ към науката, претенциите им, че превръщат социализма от утопия в наука. Дори маркситския атеизъм се основава на характерния за ХІХ век сциентизъм и натурализъм. (Виж по-подробно Асен Игнатов, с. 78-89)

В новия век този прогресивен просветителски сциентизъм и натурализъм се изявява вече като откровена реакция  на същия този хуманизъм, от който произтича. Идеите „да няма богати”, всички да са с „равни доходи” и да се постигне „пълно фактическо равенство” подменя хуманистичната либерално-демократична и всъщност капиталистическа идея „да няма бедни” и всички да са равни, но пред закона. Защото фактически и еднакво равно хората могат да бъдат само в два момента от живота си – при раждането и пред смъртта си...  Всъщност реално социализмът наистина ликвидира богатите и предприемчиви граждани (във всякакъв смисъл), но по този начин не създаде нито „фактическо социално неравенство”, нито равенство „само” пред закона, нито равенство при разпределението на благата – реалната уравниловка в доходите на 95% от населението на комунистическите страни подминава странно доходите на партийната номенклатура, които дори според комунистически автори (Вж. Стоян Михайлов, Живковизмът...) са поне от 7 до 10 пъти по-високи и на практика несъизмерими с доходите на простосмъртните „социалистически труженици”.

От друга страна тоталната държавна собственост обезсмисля индивидуалния човешки принос за общия просперитет. Идеята за постигането на пълно равенство при социализма претърпя провал и поради неотчитането на елементарния факт, че човешките нужди винаги изпреварват възможностите за растеж на създадените от човека ресурси. Следователно никога не би могла да се реализира утопията „от всекиго според способностите на всекиго според потребностите” (дори в умерения и соцвариант – „на всекиго според труда”). Най-малкото защото в условията на уравниловка трудът като индивидуални усилия се обезсмисля и деградира.

От друга страна не само трудът, както твърдят марксистите формира стойността на стоките и създава капитала. Трудовата теория на стойността на Маркс е опровергана още от Бьом Баверк в края на ХІХ век. Стойността зависи не само от овеществения в стоката труд, но най-вече от пазарната и стойност, от търсенето на тази стока във всеки един момент.  При това абстрактната „принадената стойност” не се създава само от живия труд на пролетариата, както смята Маркс. Ако бе така, капиталистите биха стимулирали само ръчното производство. Би било невъзможно от практическа целесъобразност да се развива и най-елементарното автоматизирано производство, да не говорим за новите технологии. Което само по себе си е абсурд, тъй като тогава не би се създавала  „принадената стойност” и тя не би била присвоявана от капиталиста. Което е в сърцевината на теорията за „капиталистическата експлотация” на пролетариата...

Социализмът реално се оказа не пост-, а до-капиталистическо общество, независимо, че той външно модернизира изостанали общества в периферията на Европа и Азия. Комунистическата (псевдо)модернизация е, образно казано, антимодерна модернизация, защото комунизмът външно имитира модерния свят, но без да модернизира, най-вече демократизира и пазаризира обществените отношения, в което е смисълът на модерността. Без съмнение комунизмът е антикапиталистически, а модерната цивилизация е капиталистическа. Затова не са прави тези социалдемократизиращи марксисти, които твърдят, че „реалният социализъм” е бил не етап от „комунистическата обществено икономическа формация”, а просто „държавен капитализъм”. С това те повтарят всъщност Ленин, който в непредназначен за публикуване разговор признава пред Армънд Хамър през март 1922 г., че „социализмът икономически не работи” (ПСС, т. 38, с.485) И затова го преформулира като „държавен капитализъм, обърнат в полза на трудещите се”.(пак там) По този начин комунизмът политически проработва, но теоретичният фокус „в полза на трудещите се” няма как да проработи.

Почти по същото време в спор с виенски марксисти-ленинци Лудвиг фон Мизес произнася ясно своята пророческаприсъда заикономиката при социализма:„Икономическо изчисление при социализма е невъзможно ипоради това той е обречен. Социализмът не може да бъде осъществен, защото неговотореализиране като социална система е извън човешките сили. Изборът е междукапитализъм и хаос. Човек, който избира дали да пие мляко или цианкалий, не избира междудве питиета, а между живота и смъртта. Общество, което избира между социализъм икапитализъм, не избира между две социални системи, а между социалното сътрудничествои разпадането на обществото. Социализмът еалтернатива не на капитализма, а на всякасистема, в която хората могат да живеят като човешки същества. Задача наикономиката е да подчертае този момент, също както е задача на биологията и химиятада учат, че цианкалият не е храна, а смъртоносна отрова.”(Лудвиг фон Мизес, Човешкото действие, с.15)

Ликвидирането на гражданските („буржоазните”) формални права и свободи не доведе до „фактическа демокрация” (както смятат марксисти като Ленин), а изобщо ликвидира в зародиш всякаква демокрация. Илюзията на Маркс за тотално освобождение на човечеството, чрез комунистическа революция и диктатура на пролетариата бе демаскирана още от Михаил Бакунин .- „Маркс предлага за освобождение на народните маси... най-първо те да бъдат поробени”. (Вж. Бакунин, М., Държавност и анархия...) Но това не попречи на марксистите да реализират идеята си в Русия за „диктатура на пролетариата”, макар тази диктатура реално да не беше власт на работническата класа, а на партийно-комунистическата върхушка, съставена от професионални революционери и терористи, които по-късно се превърнаха в „нова, непозната досега за историята експлоататорска класа” (Милован Джилас, Новата класа), или в партийна олигархия или номенклатура (Михаил Восленски, Номенклатурата. Господстващата класа в СССР).

Социалистическата утопия за реализацията на всеобщо щастие и социална справедливост, без да се подбират средствата и вземат под внимание жертвите на този „исторически процес” и днес буди удивление. Как е възможно толкова много хора да бъдат манипулирани и да продължават да вярват в подобна измама?

Рационалната научна дискусия през последните 100 години ясно показва, че избраните от социалистите средства не съответстват и не водят до реализация на техните първоначални идеи и цели. И още повече, че са несъвместими с ценностите, съставляващи „символа на вярата” на социализма.  

Обективният и безпристрастен краен научен извод от анализа на социалистическата теория и практика ясно сочи, че „социализмът е несъстоятелен фактически и даже логически” (Фридрих фон Хайек, Фаталната самонадеяност, с.8)

Без съмнение социалистическата утопия и нейното логическо продължение - комунизмът възниква като изкривено идейно продължение на просветителските и либерално-хуманистични идеали по времето на зараждането на модерното капиталистическо общество. Тогава, в условията на първоначалното „натрупване на капитала” от края на ХVІІІ-ти и през първата половина на ХІХ-ти век, капитализмът е все още „в пелени”. Той наистина е възникващ, прохождащ, неразвит, но съвсем не умиращ, както смята идеологът на комунистическата утопия Маркс. Напротив той е витален и бързо растящ, като завоюва все нови и нови територии. Но ранният капитализмът по времето на Маркс още не е свързан със спазване на законността, с осъществено равенството пред закона, с пълна икономическа и политическа свобода, гарантирана от действаща система на либералната демокрация. Както пише и Майкъл Новак по това време гигантската битка за доминация между държавата и пазарната система все още се печели от държавата. Става дума все още за един протекционистки, възникващ полу-капитализъм, при който не е осъществена напълно онази „специфична връзка” между предприемаческия дух, пазарната икономика, демокрацията и либералната култура, характерни за капитализма век по-късно. (Виж Новак, Майкъл, Духът на демократичния капитализъм) Факт е, че „остатъците от феодализма” в Западна Европа на практика се преодоляват напълно чак след Първата световна война.

2.2. Социално-психологически причини

Причинитеот социално-психологическо общество са важни и не бива да бъдат пренебрегвани и подценявани. Всяка революция е обвеяна с романтичния блян за „прогреса”, с мита, че чрез „помитащата” всичко насилствена промяна ще се възцари „вечна правда на света”, както екзалтирано пише за болшевишката революция Христо Смирненски в „Червените ескадрони”. Тя е вълнуващо екстраординерно събитие, което руши всички досега съществуващи морални и законови норми и правила. Революцията като дух и манталитет е свойствена за младостта, която се бунтува срещу нормите, създадени от зрялото поколение. Затова тя е обвеяна с романтичен дух, който привлича, включително и с един съвсем не дискретен чар на нахално и войнствено утвърждаване на „новия ред” ... В крайна сметка революцията символизира и непримиримостта на човешкия дух, желанието да се промени света, още повече ако се смята че този свят е стар, грешен, непоправим. Затова е необходима революция, която да се справи със стария свят... Точно с това спекулира комунистическият (а също и нацисткият!) мит...

„Митът на революцията е от екзистенциален порядък и се основава на метафизичната неудовлетвореност от съществуването ни. Може об­ществото да е дори идеално организирано, може да е най-доброто, най-хуманното и най-справедливото, то винаги ще поражда една неудовлет­вореност.” (Асен Игнатов, Психология на комунизма... с.169 )

Комунизмът като израз на крайната радикална революция сякаш оправдава всичко в името на новото, което неизбежно носи по необходимост със себе си. Той руши, но за да създаде един нов и справедлив свят, в който изведнъж и автоматично ще се решат всички обществени противоречия и ще се създаде нещо ново, за което по презумпция се предполага, че ще е по-добро от старото.

Но това, за съжаление, не стана така, както предполагаха комунистическите „мечтатели”. Напротив – осъществяването на тяхната мечта доведе до резултати коренно противоположни на мечтаното „всеобщо щастие”...Зад красотата на утопията твърде скоро се разкри зловещия образ на Химерата... Затова, когато и до днес могат често да се срещнат млади хора със знамена или тениски, върху които са образите на най-големите масови убийци в историята – Ленин, Сталин, Джержински, Мао, Че Гевара, престъпни организации като КГБ или терористични държави като СССР това ирационално преклонение пред злото изисква обяснение. Дори умерени комунистически реформатори, които са допринесли повече или по-малко за освобождението на своите народи – отчасти като Никита Хрушчов и в по-голяма степен като Михаил Горбачов в Русия (или още повече дори като Дън Сяо Пин – в Китай) се смятат от масовото посткомунистическо съзнание (особено в днешна Русия) за „предатели” на идеята, за отстъпници от революцията. Странно се забравя, че тази революция не е донесла очакваното освобождение и всеобщо щастие, а реки от кръв и сълзи. Всъщност „предателството” е не толкова към комунизма като идея и практика, или към утопичните социалистически идеали, а към реалната система на тотален и неограничен терор, която тази „утопия на власт” (Гелер и Некрич) създава. Тук не е възможно рационално обяснение – хората отхвърлят по правило насилието на всяка власт, но са склонни да омаловажат и да се отнасат с пренебрежение към всяко критично разсъждение относно престъпленията на революционерите, щом те са били в името на „светли идеали”, или  на „народа”...

Всичко това създава една свръхирационална картина на комунистическата действителност. За да бъде тя разбрана е необходимо да се разбере първо, че комунизмът „опакова” всяко завладяно обществото в мрежа от извъникономически връзки и зависимости, така както паякът опакава в паяжината си своята жертва. За да се разбере какво става в тази мрежа тя следва да се „разопакова”.

Така постъпва известният българския социолог Георги Фотев, който разкрива и обяснява ирационалната природа на „комунистическата нощ”, спуснала се над България за 45 години като социологически „разопакова” системата. Така може да се види колизията между официалната фасада на режима и неговия терористичен и садистичен характер. Това е един сюрреалистичен свят, с видим „глупав възторг на масите” и „грандиозна театрализация на социалния живот”, славославения и бълнувания за всеобщо щастие, апологетика на партията и масов конформизъм, „живот” в лъжа, несвобода, страх и омраза. Един антихуманен по същността си строй. (Вж. Фотев, Г., Дългата нощ на комунизма...)

Това всъщност е същността на проблема , а не споровете 20 или 200 милиона са жертвите на комунизма.

Друга причина в сферата на масовата психология е фактът, че огромни маси от хора имат поданическа политическа култура, т.е. имат нагласата да се оставят държавата да решава техните проблеми. Мощен фактор за появата на масов комунистически манталитет е завистта към богатите и изобщо успелите хора в обществото. Още Николай Бердяев прозорливо посочи завистта като основа на социалистическата психология. (Виж Бердяев, Н., Източници и смисъл на руския комунизъм..., с.65)

Всичко това притъпява критичния анализ на социалистическата утопия и нейните „светли идеали”. И досега в България сред левите среди може да се чуе, че комунизмът не бил осъществен, но „идеалът е жив”. Това зловещо ни напомня колко е крехка човешката памет и колко е привлекателен сатанинския идеал за превръщане на обществото в стадо, за всесилна държава и тотален контрол на властта, за система на всеобща завист и доносничество, за култа към терора и насилието. Защото това са истинските идеали на комунизма, не утопията за всеобщо равенство, социална справедливост и щастие.

2.3. Левичарските доминанти сред интелектуалците

Третата причинае тясно свързана с първите две. Прикриването и премълчаването на престъпленията на комунизма се корени в левичарското съзнание, което доминира сред „инженерите на човешките души” (Сталин) – сред интелектуалците, творци на словото. Защо интелектуалците в своето мнозинство са антикапиталистически и левичарски настроени?

Фридрих фон Хайек във „Фаталната самонадеяност” отбелязва, че „интелигентните хора са склонни да надценяват интелигентността”. Те смятат, че всяко несъвършенство подлежи на изправяне чрез „рационална координация”, а това ги подвежда да бъдат благоприятно разположени към „централното икономическо планиране и контрола, който представлява сърцевината на социализма”. (Фридрих фон Хайек, Фаталната самонадеяност, с.52-54)

Социалистите-интелектуалци не трябва да се преценяват като „зловредна клика надути и самонадеяни левичари... Ако трябва да вникнем по-дълбоко в това странно пристрастие на интелектуалците (към социализма) ще трябва да сме наясно по два въпроса. Първо, те преценяват всички конкретни проблеми изключително в светлината на определени общи идеи; второ, типичните заблуди на всяка епоха са често следствие от някои действително нови, открити от нея истини, и тези истини представляват погрешно приложение на изводи, показали полезността си в други области”. (Фридрих фон Хайек, Интелектуалците и социализма, с.42-43)

Например успехите на хората в покоряването на природата, в изграждането на великолепни инженерни проекти често води до самомнението, че по същия инженерен план е възможно да се преустрои обществото на базата на абстрактни философски теории, които са много далеч от действителността.

Другите причини са така да се каже чисто „практически”. За тях пише Робърт Нозик. Интелектуалците, въпреки че разполагат със статус и материално положение по-високи от средните в буржоазното общество са против капитализма, по две основни причини.

На първо място интелектуалците смятат своя труд за недооценен в капиталистическото общество. Те се смятат не само за най-умните, но и за най-подценените и като заплащане на труда им, и като статус в пазарното общество. (Виж Роберт Нозик, Защо интелектуалците са против капитализма?)

 Но, както иронично отбелязва Уди Алън – „интелуктуалците са доказателство, че може да си начетен и да не си в час”.

На второ място причина е мястото, в което интелектуалците получават своето образование – училищата и след това университетите. Там те биват оценявани според своите интелектуални усилия и заслуги. Там те са били на първо място и по заслуги, и по ценност за обществото. Но не така е в живота. Там хората се оценяват не според интелектуалните им качества или според мнението, които те имат за първостепенното качество на своя труд. В живота се ценят повече предприемчивостта, инициативността, борбеността, способността да се вместиш правилно в нуждите на реалната икономика – все качества, които повече от интелектуалците не притежават (и всъщност едва ли е нужно да притежават в такава степен).  (Вж. Нозик, Р., Защо интелектуалците са против капитализма?)

Това много по-често води до една особена „статусна несъвместимост” (Ленски), която намира психологически израз в озлобление срещу „несправедливата” социална система на капитализма.

И затова, както пише Алан Чарлз Корс, „западните интелектуалци пишат с драматизъм за относителните анклави на бедност на Запад – сякаш те трябва да ни изумяват, докато...  абсолютно по-лоши нива на бедност в незападни (особено в комунистически - добавката моя, М.Д.) страни се оценява  просто като "живот". (Корс, Възможно ли е "преодоляване на социализма"?  с.106-122)

Но само ние на Изток, които сме живели социализма можем да направим разлика между „жизнь” и „лайф”! Както пише Джовани Сартори, само който е бил несвободен, може да оцени свободата, защото може да сравнява. (Сартори, Теория на демокрацията)

И Корс продължава: – „онова, което интелектуалците по принцип забравят да изследват е какви ценности, институции, знания, поведения, рискове и свободи позволяват на западната капиталистическа цивилизация да създаде такова благоденствие, та ние изобщо да забележим относителната бедност в богатите страни” (най-вече сред емигрантите, избягали от „хубавия живот” в докапиталистическите или комунистическите държави). Но още по-трагично е, че „левите” усилия да се разрушат ценностите на капитализма "водят до най-крайните исторически примери тъкмо за злина, безредие, насилие, принуда, неравенство пред закона, нетърпимост и жестокост". (Корс, А.Ч.,Възможно ли е преодоляване на социализма, с. 111)

Левите интелектуалци - и на Запад, и на Изток странно противопоставят културата на свободния пазар и капитализма на човешките права и демокрацията. "След Русо всички "марксизиращи" интелектуалци…са обърнали всичко наопаки - не омразата към различието изисква историческо обяснение - тази неприязън е характерна за човека. По-скоро частичната, но изумителна способност на либералното общество да преодолява племенното начало и изключването е онова, което трябва да бъде обяснено… Тиранията и злоупотребата с власт са характерни за човека. Обратно - ограничаването на властта и признаването на правата на личността изискват историческо обяснение. Не робството трябва да озадачава…по-скоро победата на разбирането за личната автономност, свободата и доброволния труд изисква историческо обяснение" (Алън Чарлз Корс, с.118).

На трето място повечето леви интелектуалци отричат, че изобщо е имало реализиран комунизъм. Според тях съществувалият „реален социализъм” (който и според социалистическата теория е първият етап от комунистическата обществена формация) не бил насилнически по своята природа. Те смятат, че „светлите комунистически идеали” на Маркс не били осъществени. По вина на „сталинизма” (сякаш той не произтича от марксистко-ленинската идеология!), по времето на „реалния социализъм” имало само някои „грешки и деформации”, но като цяло той бил общество в интерес на „трудещите се” и в него нямало „капиталистическа експлоатация и робство”. (Вж. Лилов, Александър, И.Баева, Преходът като реставриране...; Михайлов, Стоян, Живковизмът; Семов, Минчо, Теория на политиката; Проданов, В., Легитимация на прехода към втория български капитализъм. Идеологически митове. и др.)

По съществото това бе идеологията на ранната съветска перестойка, когато с такива възгледи идеолозите на перестройката (Т.Заславская, А.Бутенко, А.Бовин) смятаха, че рушат изглеждащата монолитна, но вече отдавна мъртва идеология на марксизма-ленинизма-сталинизма. Всъщност тези възгледи бяха опровергани още тогава. Не е възможно с грешки и деформации или с култа на един или друг ръководител да се прикрие принципната порочност на социалистическата система. (Виж по –подробно М.Баджаков, В какво общество живеем?, с.14-23)

Как се аргументира позицията на левите идеолози?

Според Минчо Семов „...марксизмът като цялостна идеология никъде не е бил на власт” (Теория на политиката, с. 176). С други думи на власт в социалистическите общества е била друга, несоциалистическа идеология. Но коя е била тази друга господстваща при социализма идеология – капиталистическа ли, феодална ли,  или робовладелска – за съжаление Минчо Семов не ни разкрива.

Александър Лилов от своя страна възхвалява социализма като общество без капиталистическа експлоатация, забравяйки за социалистическата свърхексплоатация на народа чрез механими, които дори и най-дивият капитализъм не познава...

Левите интелектуалци продължават да настояват и за това, че социалистическата идея била добра, но нейното осъществяване се оказало погрешно, защото не се реализирала там, където предполагали Маркс и западните марксисти, а в изостанала Русия. Но тогава защо в развити страни като Чехия или Източна Германия комунизмът доведе до същите плачевни резултати, както и на Изток?. Или ни остава да чакаме ново пришествие на „истинския” комунизъм в бъдещето?

„Блажени са вярващите!”...

Нима не бяха изпълнени всички рецепти на Маркс и Ленин за реализация на идеала за „светлото комунистическо бъдеще”? Нима не бе експроприирана и ликвидирана частната собственост върху средствата за производство? Нима не бе извършена национализация? Нима не бе колективизиран целия обществен живот? Нима не бе осъществена по марксовите рецепти „диктатурата на пролетариата”? Нима по време на тази диктатура не управляваше комунистическата партия, нима тя не изби всички, истински или потенциални противници, които можеха да попречат на осъществяването на нейните „светли идеали”? Защо навсякъде изпълнението на тези „рецепти” доведе до резултати коренно противоположни на пророкуваните от Маркс и Ленин?

Във връзка с това съвсем справедливо Жан–Франсоа Ревел пита:„Репресиите на концентрационните лагери и затворите, монтираните процеси, смъртоносните чистки, предизвиканият глад съпровождат всички комунистически режими, без изключение, по цялата им траектория. Случайна ли е тази постоянна взаимовръзка? Обратно, претендира се, че истинската същност на социализма се състои в това, което никога не е бил, което никога не е създал. Но каква е тази система, най-добрата, която човек е измислил, както ни казват, но дарена с това свръхестествено качество никога и никъде да не е произвела друго, освен противоположното на себе си, собственото си извращаване?” (Jean-François Revel(2000),La Grande Parade. Essai sur la survie de l'utopie socialiste. р.90-91)

2.4. Геополитически причини

На четвърто място поставяме и много важните геополитически причини за прикриването на комунистическите престъпления. Те се открояват най-вече в резултатите от Втората световна война. Победителите във войната са САЩ, Великобритания, Франция и СССР. А победителите не ги съдят, дори да са извършили военни престъпления. Или както цинично се изразява Уинстън Чърчил: „Военнопрестъпници имат само победените нации”.

На Нюрнбергския процес няма и дума за престъпленията на Съветската армия и частите на НКВД по време на войната, особено в Германия – например масовото изнасилване на милиони немски жени. Не става и дума за това, че Съветите избиват 15 000 пленени полски офицери през 1940 г. – напротив – това тяхно престъпление е приписано на „фашистка” Германия. Не става и дума за материалните ценности ограбени от съветските окупатори от завладените европейски страни. Западните съюзници признават на практика не само решаващия военен принос на Съветите за победата над нацизма, но и правото му да определя сам бъдещето на завоюваните от него народи. Те предоставят като награда за Сталин цяла Източна и Централна Европа. Това позволи на комунистите в завоюваните страни да прикрият зад антифашистка реторика и патриотизъм революционното завземането на властта в своите страни. А това от своя страна легитимира и правото на левицата в западните страни мирно да претендира за властта...Участието на комунистите във войната и победата над германския националсоциализъм по чисто идеологически причини бе представена като победа само над фашизма, макар в Германияда има националсоциализъм, а не фашизъм (какъвто има в Италия). Но самото понятие националСОЦИАЛИЗЪМ опетнява „светлия лик на социализма” и затова той е сведен до фашисткия си братовчед (макар да е много по-родствен с комунизма). Това е причината за подмяната на научните аргументи с политически - понятието „антифашизъм” в науката дава индулгенция и става критерий за „праведността” и на съветския комунизъм, и на европейската социалистическа левица. Така социализмът на Хитлер бе прикрит зад фашизма на Мусолини. А комунистите печелят от това като се представят за най-яростните борци срещу фашизма. Антифашизмът се превръща в запазена марка за комунизма и много лесно в името на своя антифашизъм отклонява всяка критика от себе си. ... (Виж и Черната книга ... )

2.5. Доминанта на еврейския геноцид след 1945 г.

Петата причиназа прикриването на престъпленията на комунизма, както пише в „Черната книга на комунизма” е „по-деликатна за обяснение”. След 1945 г. геноцидът, който национал-социалистите упражняват над евреите става еталон на модерното варварство до такава степен, че заема цялото пространство, запазено за възприемането на масовия терор на ХХ век... Според Ален Безансон това се дължи на „по-значимата видимост на еврейския народ. Юдаизмът, още от библейски времена се възприема и като религия, и като народ... Нацизмът подмени концепцията за народа с концепцията за расата и изключи определена „раса” от състава на човечеството.” (Ален Безансон, Нещастието на века, с.11)

Така нацисткото унищожение  на европейските евреи се оказа много по-„видимо”. „Нацистката тайна по унищожението на евреите е „обикновена тайна”, постигната с класически средства: изолирани центрове за унищожение, периодично избиване на изпълнителите, подбирани сред жертвите...” (Ален Безансон, с.13)

За разлика от нацистката, болшевишката тайна е много по-сложна. Болшевиците избиват системно не един „избран народ”, а „враговете на народа” – каквито се оказват цели социални класи и слоеве, партии и личности, които могат със своя критичен дух да попречат на реализацията на утопията.

Определен за “уникален”, геноцидът над евреите, осъществен с изключително жестоки средства, не позволява да бъдат видени  реалностите на геноцида, жестокостта и масовия терор в комунистическия (конц)лагер. И освен това, как да допусне човек, че тези, които чрез своята победа допринасят за прекратяването на страшния геноцид срещу евреите, биха могли да използват същите и дори още по-страшни методи от нацистките? Най-разпространената реакция е категоричен отказ от разглеждане на подобен парадокс...

2.6. Еврейският произход на част от комунистическите главатари

С това е свързана и една още по-деликатна причина - фактът, че повечето от главатарите на болшевишката революция са от еврейски произход. Това може да бъде рационално обяснено със силния антисемитизъм, който съществува в Руската империя, даващ основание на много евреи да се включат в крайно радикални, екстремистки и терористични движения и даже да играят ключова роля в тях – болшевици, леви есери, анархисти и маса други левичари. Но къде по-лесно е този факт да бъде обяснен със световен заговор на международното еврейство! Къде по-лесно е с този заговор да бъде обяснено дори напълно рационалното от германска гледна точка прехвърляне в прословутия „пломбиран вагон” на Ленин и маса други болшевишки „революционни бацили” (изразът е на Ленин) от Швейцария в Русия, за да предизвикат революция, която да извади Русия от войната срещу Германия. Което и става след година и половина. Но „същите „революционни бацили” унищожават по-късно и самата Германската империя, и изобщо разрушават предвоенната „Labelleépoque”...

От друга страна в съвременния свят ръководителите не само на шоубизнеса в Холивуд, но и на световната наука са също така в голям процент от еврейски произход. Талантливи продуценти и режисьори отдават дан на своя произход, създавайки запомнящи се филми за Холокоста – например Спилберг. Световно известни учени (като Хана Арент) дават също своя принос за разобличаване на престъпленията срещу еврейството предимно на нацизма, от който са страдали. Писателите, които разкриват геноцида над руските евреи и над целия руски народ от болшевиците (като изключим Солженицин) не са толкова познати – колко хора познават творчеството на Варлам Шаламов, например?

Така геноцидът над евреите се преекспонира за сметка на геноцида над другите народи, осъществяван често не само от местни комунисти, но също и от комунисти-евреи, или комунисти с еврейски корени. А такива са Троцки, Каменев, Зиновиев, Бухарин, Риков, Урицки, почти всички ръководители на кървавата болшевишка революция. Дълбоко прикриван факт е, че и самият Ленин (който по майка е Бланк) е (според самата еврейска традиция) също така (полу)еврей.

В ръководството на болшевишката партия по време на руската революция от руски етнически произход действително са твърде малко етнически руснаци (Луначарски, Чичерин). Но това не означава, че конспиративното обяснение със световен еврейско-масонски заговор, предизвикал не само тази революция, може нещо да обясни.

Дори за Сталин, който е от грузински произход, привържениците на конспиративизма, твърдят, че майка му е забременяла в еврейския дом, в който е била слугиня. По този начин те нелепо се опитват да обяснят дори неговия, „антисемитизъм”, проявил се най-ярко с избиването на т.нар. „ленинска гвардия”, съставена в по-голямата си част от болшевици-евреи.

По този начин се обяснява и антисемитизмът на самия Хитлер, който за да прикрие, че е четвърт еврей по майчина линия, разрушил напълно и избил жителите на градчето в Австрия(от което била еврейската му баба).

Това са основите, върху които се крепят примитивните конспиративни теории за „световен еврейски заговор”. Но всъщност те могат да бъдат обяснени не само расистки-ирационално, или биологизаторски – с „кръвта” на независимо какъв (еврейски, немски, руски) „богоизбран народ”, но и напълно рационално. Разбира се, привържениците на ирационализма приписват своето мислене и на тези, които разобличават (или възхваляват). Например Хитлер като радикален социалист също е конспиративист и разсъждава в парадигмите на конспиративизма. Но това едва ли може да се каже за Сталин, който като всеки комунист също мисли в парадигмите на конспиративизма, но унищожава болшевишката ленинска гвардия, не защото е „еврейска”, а по напълно рационални подбуди – просто защото също като него заговорничи и му пречи да установи система на тотално комунистическо господство, непознато по своята мощ дотогава в историята. Има и друга причина – тези ленинци са могли да правят само революционни заговори и да интриганстват след революцията. Не са могли да произведат нищо позитивно, което да осмисли болшевишката власт. Дори във военната сфера те са се оказали напълно неспособни да работят за подготвяната от Сталин нова световна революционна война, която да унищожи европейската цивилизация. Затова Тухачевски и маса други генерали и маршали са разстреляни непосредствено преди подготвяната от Сталин нова световна война, а не защото са евреи. По този начин Сталин не отслабва, а усилва своята армия, подготвяйки я за нападателна, а не за отбранителна война По логически път пръв Виктор Суворов (виж Суворов, Виктор, Ледоразбивачът), а след него по документи Игор Бунич (Виж трилогията му „Операция „Буря”) разкриват, че Сталин подготвя нова революционна война, с помощта на друг радикален социалист – Адолф Хитлер, който взема властта, подготвя и започва война, в която първо „империалистите ще си прегризят едни на други гърлата” (Сталин), а след това ще се намеси СССР, който ще „освободи” цяла Европа до Капо ди Верде...(най-западната точка в Европа, Португалия).

В същото време маса способни евреи служат вярно на Сталин - Литвинов – като външен министър, Еренбург – нещо като министър на пропагандата, Левитан – митичният говорител на радио „Москва”, много генерали в Генералния щаб по време на войната, които са истинските герои, гениално планирали настъпателните операции на армията (а не неграмотния касапин маршал Жуков).

Дори в нацистка Германия, много способни евреи се спасяват от антисемитската истерия не от друг, а от ... Херман Гьоринг, останал в историята и с прословутата фраза „В моето министерство аз определям кой е еврей и кой не е!”

2.7. Политически причини

На Седмо, последно, но не и по значение,  място са чисто политическите причини. След краха на световния комунизъм, след като комунизмът загуби в съперничеството си с модерната капиталистическа цивилизация и „студената война”, той не бе разобличен така, както бе разобличен нацизмът след Втората световна война – като престъпление срещу човечеството. Според Владимир Буковски нито руските „демократи”, нито западните „либерали” позволиха това да стане. „Не просто трябваше да приключим с комунизма – пише Буковски - Ние трябваше да го осъдим.”  Необходим бе Нюрнбергски процес в Москва, пише той, който да разкрие всички причини и престъпления, да разобличи философските основи на това страшно явление, което е унищожило стотици милиони по цял свят. „Бяхме длъжни пред историята да го направим.” Но не само тогавашните руски власти – бивши либерални комунисти, но и управляващата на запад ляво-либерална върхушка разбра какво ще загуби с подобен процес. „Стотици телеграми бяха изпратени до Елцин от цял свят, в които се настояваше по никакъв начин да не прави такива процеси, да не се отварят архивите, да не се разкриват тези престъпления.”(Вж. по-подробно М.Дойчев, „Политическата коректност”...)

Буковски разкрива, че целият свят е обвързан с Москва, а това е факт в много по-голяма степен, отколкото се мисли. Комунизмът е като раково образование, което поразява не само комунистическите общества, но и всички свободни общества, които съсъществуват с комунизма в световната система. Обвързаността на много западни лидери с комунизма по явни и тайни канали постепенно разкрива защо и за тях не бе изгодно да се разкрият комунистическите архиви и комунистическите престъпления срещу човечеството, които са несъизмеримо повече от престъпленията на нацизма.

Другите причини са идеологически. Един от лидерите на социалистите на Запад пише на Горбачов: „Крахът на социализма на изток ще доведе до криза на тази идея на запад, а ние не искаме това да се случва“. Затова през последните години от агонията на Съветския съюз, Западът помага с всички сили империята да се задържи. „Елцин получи 45 милиарда долара от Запада. Всички лидери го подкрепят до 1991 година и той отиде в Киев да кандардисва украинците да не се отделят от Русия. Това е пълен абсурд. Целият Запад спасяваше Съветския съюз... И затова, когато комунистическата империя рухна, въпреки усилията им и имаше възможност да се осъди тази криминална система и да се представят всички доказателства за престъпленията, Западът се изправи в защита на своя идеологически и политически враг..” (Владимир Буковски)

Не руските демократи, които са малко и слаби, а западните лидери притиснаха Елцин и той не позволи да се проведе Нюрнбергски процес срещу престъпленията на световния комунизъм.

И Буковски заключава:

”Какво можехме да кажем на съда? Много прости неща. Че цялата мечта на интелигенцията за свърхсправедливост и равенство неизбежно приключва с празни магазини, с дълги опашки и с концлагери.” (Буковски, Владимир, Целият Запад спасяваше СССР...)

„Утопията на власт” винаги води до глад и концлагери, но утопистите за нищо на света няма да признаят своето поражение. Затова бе нужен този „нов Нюрнбергски съдебен процес”, който според Буковски следва да бъде по-скоро с морални, отколкото с юридически последици. Такъв процес няма да има за цел да осъди конкретни комунистически престъпници, или да проведе лустрация. По-скоро – „както Нюрнбергският процес доведе до дискредитиране на идеите на расизма, на евгениката, национал-социализма и фашизма, по същия начин процесът в Москва трябваше да дискредитира колективизма, комунизма и утопията на социалното инженерство”. (Буковски, Владимир, Целият Запад спасяваше СССР...)

Това са основните глобални исторически, политически и социално-психологически причини, които според мене водят до премълчаване и омаловажаване на  престъпленията на комунизма през ХХ век.