Nevereno vliz
";} ?>
СЪДЕБНА ЗАЩИТА НА ГРАЖДАНСКИТЕ ПРАВООТНОШЕНИЯ В ТОТАЛИТАРНАТА ДЪРЖАВА
(Преглед на частното материално право и гражданското съдопроизводство) Защо животът заобикаляше съда
if(empty($myrow2["author"]))
{
$avtor="";
}
else
{
$avtor="автор: ";
}
?>
1. История на гражданското правораздаване
1.1. Новата българска държава след Руско-турската война през 1878 г. развива свое гражданско съдопроизводство бързо и успешно. Процесуалният закон с наименование Закон за гражданското съдопроизводство е от 1892 г. и действа без изменения до 1922 г.; следват изменения през 1922 г. и 1930 г. и гражданският съдебен процес се провежда според правилата му до 1952 г. Законът отговаря на всички съвременни изисквания за демократично правораздаване – със спазване принципите на равенство, състезателност, с превес на диспозитивното пред служебното начало. Тези му качества, съвпадащи с правилата на правораздаването в страните от континенталната правна система на Европа, позволяват Законът за гражданското съдопроизводство да предизвика създаването на една много богата и стабилна съдебна практика на Върховния касационен съд - в основата на много решения и след този период.
1.2. Социалистическата държава „посяга“ към процесуалния закон едва през 1952 г., когато се приема Гражданския процесуален закон[1].
С него се провежда основна реформа в структурата на съдилищата в България. Триинстанционното производство е заменено от двуинстанционно – закриват се апелативните съдилища, които към онзи момент са били в София, Пловдив и Русе. Върховния касационен съд се преобразува от касационна инстанция в контролно отменителна инстанция, затова получава името Върховен съд. С оглед новата структура на съдилищата, значително се променят и правилата на съдопроизводството.
Благодарение обаче на съществуващите изключителни професионалисти в областта на гражданския процес – проф. Силяновски и проф. Ж. Сталев, правилата на ГПК, макар и с нова концепция, издържат проверката на времето и се прилагат почти непроменени до 1989 г., а след това с оглед новата структура на съдилищата, създадена с Конституцията от 1991 г., ГПК със съответните изменения действа до 2007 г.
1.3. Задачата на настоящото изложение е не толкова да навлиза доктринално в правилата за защита на накърнените граждански правоотношения през периода 1944 г. – 1989 г., а да покаже и ако може да анализира причините за това – как и защо животът трябваше да заобикаля съда. Отговорът на тези въпроси се крие не само в съдопроизводствените правила, но основно в материалното право, което по същество търси защитата на гражданския процес.
Именно измененията на материалните закони, регулиращи частните правоотношения стават причина съдът да не бъде център за разрешаване на възникнали спорове между равнопоставени субекти на гражданското право в широк смисъл. Обобщено: законите, регулиращи облигационното, семейното и наследствено право допускаха защитата на споровете пред съда. Но търговското право бе отменено, а вещното право бе сведено до такъв минимален обем възможности за притежание на недвижими и движими вещи, че случаите на спорове бяха рядкост, но пък с такава ожесточеност, че приличаха на пунически войни между страните по делото.
2. Отражението на промяната в държавното устройство върху законодателството, регулиращо гражданските правоотношения
Гражданският процес защитава накърнените граждански правоотношения: вещни, облигационни, търговски, семейни, наследствени, трудови – всички те намират своята уредба в материалните закони на частното право. Гражданските съдопроизводствени правила се приспособяват към тези материални правоотношения, защото са свързани функционално с тях. Затова промяната в начина на регулиране на материалните правоотношения от частното право изискват изменение на процесуалните правила.
Съществуващото българско обективно гражданско право към момента на приемане на Конституцията от 1947 г. е изградено на основата на романската правна система, утвърдена във Френския граждански кодекс от 1804 г. Реципиран е Италианският граждански кодекс от 1865г. като са ползвани и заемки от други законодателствата от континенталната правна система. Така социалистическата обществено-политическа система заварва една стабилна модерна за времето си законова уредба на частното материално право.
Димитровската Конституция от 6.12.1947 г. създава принципите и основите на новия държавен строй. Макар, че тя признава и защитава частната собственост и нейното наследяване, както и „частният почин в стопанството“, с особена закрила се ползват само „придобитата чрез труд и спестовност частна собственост“. Частните монополни съглашения и сдружения, като картели, тръстове и концерни, се забраняват – чл.10, ал.4 от Конституцията. Конституцията изрично позволява национализиране на „известни клонове или отделни предприятия от промишлеността, размяната, транспорта и кредита“.
2.1. Именно на основание на разпоредбата на чл. 10, алинея последна от Конституцията от 1947 г. само 20 дни след влизането й в сила - на 27.12.1947 г., е обнародван Законът за национализация на частни индустриални и минни предприятия[2]. С него се обявяват за собственост на държавата, така наречената „общонародна собственост“ всички частни предприятия - от металообработването и производството на цимент до оризови фабрики и фабрики за производство на макаронени изделия. Законът обявява за държавна собственост и всички парични средства, ценни книжа и ценности намиращи се в касата на предприятието, както и всички парични и други вземания на предприятието.
С този законодателен механизъм Народна република България преминава от пазарната икономика към плановото развитие на стопанството…
Няколко години по-късно се слага ръка на търговското право изобщо чрез Указ № 490 от 1951 г. за отменяване на Търговския закон и на Закона за дружествата с ограничена отговорност.[3] (Действащият към онзи момент Търговски закон е приет от IX Обикновено НС през 1897 г. и влиза в сила от 1 януари 1898 г.)
Съгласно чл. 2 от Указ № 490 от 1951 г. всички търговски дружества и дружествата с ограничена отговорност се прекратяват по право с изтичането на три месеца от влизането на указа в сила и чистите остатъци след ликвидацията им се внасят в приход на държавата. Ако ликвидацията не е приключила в определения срок, дружествата се смятат ликвидирани и заличени, а активите им преминават върху държавата, съгласно чл. 4 от Правилника за ликвидиране на търговските и дружествата с ограничена отговорност[4].
2.2. Въз основа на издигнатите принципи в Димитровската конституция за „закрила на придобитата чрез труд и спестовност частна собственост“ се ограничава обсега на допустимо притежание на недвижими имоти от българските граждани.
2.2.1.Със Закона за собствеността от 1951 г.[5] са отменени съществуващите закони в областта на вещното право: Закона за имуществата, собствеността и сервитутите, Закона за привилегиите и ипотеките, Закона за държавните имоти, Закона за етажната собственост, Закона за жилищното строителство и стопанисване на жилищния фонд, Закона за уреждане собствеността и залога на земеделски и превозни машини със значителна стойност, Закона за давността. С влизане в сила на Закона за собствеността на 17.12.1951 г. се създават и нови правила относно уредбата на абсолютното право на собственост и ограничените вещни права, които да отговарят на принципите на плановото стопанство. Например, по отношение на започналите да текат давностни срокове се прилагат разпоредбите на новия закон - чл. 79 ал. 1 и ал. 2 ЗС, освен ако за завършване на давността по стария закон е необходим по-дълъг срок от този по новия закон.
2.2.2. За да не се допусне неконтролирано предприемачество и частно строителство се създава Законът за реда на прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти от 1958 г.[6]. С него се налага съществено ограничение на сделките с недвижими имоти в големите градове и някои курортни селища.
В София, окръжните центрове, градовете Несебър, Поморие, Созопол и Хисаря, присъединените към тях населени места, както и други градове, невключени в закона, но определени от МС по предложение на окръжните народни съвети правни сделки за прехвърляне право на собственост, както и за учредяване или прехвърляне на други вещни права върху незастроени или застроени с малоценни постройки имоти се извършват чрез председателя или натоварен от него щатен член на изпълнителния комитет на общинския народен съвет по предложение на собственика или притежателя на вещното право. Купувачът (приобретателят) и цената на сградите или мястото се определят от председателя, респ. члена на ИК на Общински народен съвет, ОбщНС. Правото на собственост може да се придобива само от жител на населеното място, където се намира имотът. Изключение от този ред се допуска за придобиване по наследство и по отношение на сделки когато се извършват между съпрузи и роднини по права линия независимо от местожителството им или между роднини по съребрена линия до трета степен включително, ако приобретателят е жител на населеното място, където се намира имотът.
Правото на защита на страната по сделката е предвидено чрез обжалване пред председателя на ИК на Окръжен НС, който се произнася по жалбата.
Със същия закон се отчуждават и се изземват в полза на държавата недвижимите имоти на предприемачи или на подставени на предприемачите лица, придобити от тях, построени след 6 април 1954 г. и имотите, придобити от собствениците на терени въз основа на кооперативно или друго жилищно строителство, с която те са се обогатили прекомерно, уговаряйки извънредно висока цена за отстъпения от тях недвижим имот.
2.2.3. Истинската рестрикция на вещните права на гражданите се прокарва със Закона за собствеността на гражданите от 1974 г., който отменя Закона за реда на прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти и Указа за реда на прехвърляне жилища, закупени от държавния жилищен фонд, както и чл. 9 от Указа за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуалното жилищно строителство.
В него се определя обема на допустими за притежание недвижими вещи – едно жилище по определени в закона размери, една вила и до два гаража, от които единият само във вилния имот. Тези имоти могат да принадлежат на един от членовете на семейството или да са съсобственост на всички лица или на част от тях. Те могат да се притежават в съсобственост и с други лица.
Придобиването на тези имоти става чрез Общ НС, който определя купувача и цената. По изключение членовете на едно семейство могат да придобият по наследство, давност и по договор за издръжка и гледане втори имот от същия вид, но в този случай са длъжни да прехвърлят единия от двата имота в двегодишния срок, считано от датата на придобиването.
Притежаваните недвижими имоти по брой и квадратура извън „разрешените“ от закона подлежат на принудителна продажба чрез председателя на Общ НС.
3. Защитата на накърнени граждански правоотношения
Обрисуваната картина на обективното право, уреждащо правоотношенията между равнопоставени субекти отговаря на въпроса – защо животът заобикаляше съда.
3.1. Търговското право не съществува, а оттук и спорове между търговски дружества и кооперации – също.
За спорове между социалистически предприятия (всички държавни, защото Конституцията не разграничаваше държавна и общинска собственост) бе създаден Държавен арбитраж към отделните министерства, решенията на който се обжалваха пред Върховен държавен арбитраж към Министерски съвет. Арбитрите, упражняващи юрисдикционна дейност се назначаваха от органите на държавна власт – съответното учреждение или МС. Приложимо право при разрешаване на споровете бе Наредба за договорите между социалистическите предприятия.
Следователно споровете, произтичащи от така наречено „стопанско право“ не се разглеждаха от съда. Субектите на стопанските правоотношения получаваха защита от органи на изпълнителната власт.
3.2. Вещното право бе ограничено до лимитативно изброени в закон допустими обекти на притежание, поради което в съда се разглеждаха искове за делба на наследство и искове, свързани с прекратена семейна имуществена общност. Споровете, породени от последните се развиваха най-ожесточено, защото бившите съпрузи притежаваха единствено жилище и понякога и една вила и на кого ще се възложи недвижимият имот бе въпрос на последващо нормално съществуване за всеки от тях. За да се задоволят жилищните нужди на двамата бивши съпрузи вещи лица предлагаха поделяне на малки апартаменти с изграждане на стена в хола, с превръщане на банята в кухня с общо санитарно помещение. И всичко това бе мотивирано от съществуващите норми за жилищни нужни…
3.3. Облигационните отношения се уреждаха от Закона за задълженията и договорите от 1952 г., брилянтно „избродиран“ от проф. Ал. Кожухаров, поради което макар със съществени изменения, за да бъде пригоден към пазарното стопанство, действа и до днес.
Облигационното правопредлагаше най-често дела за непозволено увреждане – искове за обезщетение, в следствие на заболяване от силикоза от работа в мина или рудник. Социалистическите рудници въвеждат много късно „мокрото бурене“ – технология, при която праха от пробиването на рудата се преодолява с използване на водни пистолети. Преди това рудата се добива чрез „сухо бурене“, което 100% причинява болестта силикоза – замърсяване на белия дроб, водещо до почти неизменна смърт. Съдилищата масово присъждаха обезщетения за имуществени и неимуществени вреди по чл. 49 ЗЗД с размер в зависимост от степента на заболяването – трета, втора, първа степен силикоза и смърт.
Масови бяха и делата за непозволено увреждане, в които се претендираше обезщетение за неизпълнено обещание за женитба – неимуществени вреди. Развитието на обществените отношения преодоля основанието за този вид престация и в последните 20 години такива искове не се срещат в съдилищата.
Разглеждаха се и искове за разваляне на алеаторни договори за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане.
3.3.1. Интересен е фактът, че в по-голямата си част наемните отношения не намираха защитата си в съда.
Действащия Закон за наемните отношения[7], имащ за предмет „настаняване“ в държавни и общински жилища на наематели при доказана нужда, предвиждаше разглеждането на спорове относно този вид наемни отношения от особена юрисдикция, състояща се от представител на Окръжен народен съвет, един съдия и един представител на Отечествения фронт.
3.4. В областта на семейното право многобройни бяха бракоразводните дела с ожесточено търсене на вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака. И това се налагаше от обстоятелството, че виновният съпруг имаше много по-малки шансове да получи право на ползване на единственото жилище. Делата за издръжка съпътстваха бракоразводните искове, но често (през 3 години) се търсеше увеличение на издръжката, поради промяна на обстоятелствата, при които е присъдена – порастване на детето.
4. В заключение
Изброените граждански спорове, подведомствени на съдилищата през периода на плановото народно стопанство достатъчно ярко показват значимостта на защитавания в тях интерес. Сред тях няма корпоративни интереси на могъщи търговски дружества, вещни претенции относно обекти със значителна имуществена стойност, изострена обществена чувствителност към жалба за отмяна вписването на незаконно създадена финансова институция или към дело за несъстоятелност на някоя банка, нетърпеливо очакване за вписване или не на новия лидер на някоя партия.
Затова никой не проявяваше интерес към работата на съда; в публичното пространство не се коментираха съдебни дела. А може би и защото нямаше „публично пространство“.
След 1989г. животът с всички големи и малки проблеми потърси защитата на съдебния граждански процес; журналистите влязоха в съдебните зали с много въпроси по обществено значими (и понякога по твърде лични) спорове. Решенията на гражданските съдилища са предмет на обсъждане от всички. Това е правилно. Стига да не се въздейства върху „вътрешното съдийско убеждение“ – чл. 12 ГПК.
[1]обн.в.Известия, бр.12/1952 г.
[2]Обн., ДВ, бр. 302 от 27.12.1947 г.; изм. и доп., бр. 176 от 2.08.1949 г., с еднократно действие
[3] Обн., в. "Известия", бр. 78/1951 г.
[4]Обн. в. "Известия", бр. 66/1953 г.
[5] Обн. ДВ. бр.92 от 16 Ноември 1951 г.,
[6]Обн. ДВ. бр.90 от 11 Ноември 1958 г.
[7]Обн.ДВ бр.44/1969 г. с продължено действие на чл. 52 и чл. 53 с Указ, обн.ДВ 3/1982 г.