„Уважаеми народни съдии! В този трагичен за мен момент, аз имам да отправя към вас само една молба: да повярвате в искреността, честността, почтеността ми през времето на целия този процес, защото и през него аз исках да остана верен на себе си, да бъда и пред Народния съд, както съм бил и пред народа, винаги честен, откровен и искрен. Отворете изложението, което аз миналата година през м. ноемврий направих като министър на търговията, промишлеността и труда в Народното събрание, и ще видите, че в него няма нито капка демагогия, че във всяка страница от него лъха истина и само истина, защото съм считал, г-да народни съдии, че наш дълг е на народа да говорим истината, защото съм считал, че тогава, когато му говорим истината, той ще ни разбере и ще има сили да ни прости и осъди, може би, правилно и справедливо”[1].

           Това казва в последната си дума, произнесена на 30 януари 1945 г., пред Първи тринадесетчленен състав на Народния съд подсъдимият д-р Иван Киров Вазов. Той е племенник на народния поет Иван Вазов, завършва Военното училищев София. През Балканската войнакомандва рота в 12 пехотен Балкански полки е ранен при обсадата на Одрин. Взима участие и в Първата световна войнав състава на същия полк, а през 1919 г. напуска армията доброволно с чин майор. През 1922 г. Иван Вазов завършва право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, а през 1924 г. защитава докторат в Лайпциг. След връщането си в България е адвокат в Стара Загора. През 1940 г. Вазов е избран за народен представител. През 1943 г. е сред депутатите, обявили се срещу депортирането на българските евреи. През 1943 – 1944 г. е министър на търговията, промишлеността и труда в правителствотона Добри Божилов.

Народният съд не е повярвал на неговата искреност, почтеност и честност. Защото го еосъдил на смърт и той е разстрелян както много други бележити българи на 1 февруари 1945 г. на основание на присъда, издадена същия ден[2]. Народният съд го осъжда на смърт и 3 месеца по-късно държавата конфискува цялото му имущество[3], въпреки че по време на процеса в негова полза свидетелства ятакът Иван Димитров Бояджиев. Това няма значение. За Народния съд важни са други неща, но не и истината. Задачата на този орган е да извърши политическа чистка по отношение на доскорошния държавен елит, доказал своя талант и способности на българската и международна професионална сцена. Това се лекари, юристи, инженери, архитекти, историци, интелектуалци ... Цветът на нацията. За 90% от обвинените е произнесена присъда „виновен”.

1. Народният съд в България

Върховните състави на Народния съд са 13 и са 13-членни, а областните – 68 на брой, са 5-членни:

 първи – за съдене на бившите министри, регенти и царски съветници;

втори – за съдене на депутатите от XXVОбикновено народно събрание;

трети – за съдене на обявените за „провинени“ български експерти по установяването на извършеното от СССРКатинско кланеи по трагедията във Виница;

четвърти – за съдене на „военните престъпници“;

шести – за съдене на журналисти и пропагандатори на фашистка идеология;

седми – за съдене на участниците в депортирането на евреите от Беломорието и Вардарска Македония;

осми – за съдене на фашистките агенти от Софийска област;

девети – за съдене на прокурори и съдии при военнополевите и областни съдилища;

десети – за съдене на служителите на БНБ и други банки, както и стопански дейци;

единадесети – няма данни;

дванадесети – за съдене на членовете на организациите „Бранник“, „Български национални легиони“, фашистки профсъюзи и други;

тринадесети – за съдене на жандармеристите за преследването и разстрелите на партизани.

На заседание от 13.12.1944 г. на секретариата по хода на Народния съд, проведено съвместно с Трайчо Костов, се обсъждат мерките за отстраняване на някои недостатъци и посочват проблемите в работата на съда, които са показателни за характера на този специален правосъден орган:

„СВЕТОСЛАВ КИРАДЖИЕВ: […]Постъпиха отговори, съгласно със закона, от 110 народни представители. Те са писали по 20 до 50 свидетели, от които допуснахме до 15 %, т. е. по 2-3 души, предимно от София, за да не се бави процесът поради неявка на свидетели. […] Не позволяваме никаква политическа защита в полза на фашизма. Самата работа ни научи да процедираме по следния начин. Всички въпроси съкратихме в началото на 3, а след това на 2 групи. Никой от съдиите не задава въпроси освен чрез мен, като ми дава написани бележки. […] На подсъдимите даваме възможност за защита. На процеса присъствуват като наблюдатели редица чужди кореспонденти: английски, френски и др. Прочетох дописки за делата в международния печат: страхуват се, че поради пъстрия състав на съдиите мнозина от виновните ще се отърват, а някои невинни ще пострадат. При най-голема бързина съдът ще може да завърши в края на януари

БОГДАН ШУЛЕВ: […]Ако обвинителите не задават много въпроси, ще можем да завършим съдебното дирене в понеделник (1 януари). Би трябвало те да се спират само на по-едрите и съществени факти, а подробностите да изоставят. Некои от обвиняемите държат цели речи (Кушев). […].

РАДА ТОДОРОВА: Един от обвиняемите (Лулчев) вчера се обърна в обвинител: вика, прекъсва. Съдът има прекалено либерално държане. Напоследък защитата стана недисциплинирана. Стефан Манов задава почти неуместни въпроси, държи се несериозно, като задава хумористични въпроси, убива политическия ефект. Днес дадохме възможност на Кушев да изнесе, че е действувал в полза на комунистите.

ГЕОРГИ ПЕТРОВ: В нашия процес отначало вървеше мудно. Никой от царските съветници не даде признания, показваха се в благоприятна светлина. Със Севов се бавихме 2 дни, понеже той е бил важна личност, „вицекрал". Но неговата роля е разкрита. По отношение на Лулчев работата е неясна. Не е играл пакостна роля. Ще се съветваме какво отношение да вземем спрямо него[4]. Ще ускорим воденето на делото, смятаме да свършим до вторник-сряда. Защитниците се държат добре.

ТРАЙЧО КОСТОВ: Не става дума само за разтакаването на делата. Ето преценката на един страничен наблюдател: съдът е организиран лошо. Залата е пълна с милиция, виждат се само шмайзери, публиката е много малко. Присъствуват много чужди кореспонденти, даже и двама фини. Подсъдимите нямат респект към съда, отговарят седнали, говорят колкото си искат. Нито един не се признава за виновен. Не се чувствува ръководството на съдията и обвинителя. Не се съсредоточава вниманието върху съществените въпроси. […]Процесът е тръгнал по неправилен път.

РАДА ТОДОРОВА: […]

МИНЧО НЕЙЧЕВ: Съдът седи със страхопочитание пред обвиняемите, вместо да бъде обратното. Обръщенията към обвиняемите са „Господин генерал" и пр., вместо „подсъдимий". Въпросите се поставят случайно, а не по план. Процесът се води недостатъчно организирано.

ГЕШКОВ: […]В основата си нашият процес върви правилно. След завършването на заседанието председателят конферира с нас, пита ни дали не е допуснал грешки. По този начин при следващите заседания грешките се избягват. Резултатите са все по-добри. Допуснахме твърде много свидетели. От провинцията питат защо не се отделя достатъчно място в пресата за народните представители, а се отдава внимание почти само на царските съветници. Народните представители са познати на народа по места, хората знаят какво са казали и вършили, могат да ги разобличат допълнително. Не са навреме и в достатъчно количество събрани доказателствени материали, макар нашите другари по местата да разполагат с такива.

ГАВРИЛОВ: […]

БОГДАН ШУЛЕВ: Обвинителят Армянов задаваше неуместни и излишни въпроси, а моя е вината, че не го прекъснах. В бъдеще не ще го оставям с въпросите си да разводнява съдебното дирене. Един от народните съдии, Минчо Манов от „Звено", най-често спи в заседанията. На едно заседание заплака, трогна се.

СВ. КИРАДЖИЕВ: При този състав на съда, нужно е двамата председатели да образуват ядра от по 7-8 души, здрави наши хора, под чието влияние да бъдат разпределени останалите съдии. Нужно е да имаме сигурно болшинство, на пресата да не се дава всичко, а само това, което изобличава подсъдимите.

МИНЧО НЕЙЧЕВ: Въпросите се задават в такава форма, че се влага пледоария в тях, търси се ефект в самия въпрос, вместо да се търси пряк отговор, който да е пълен със значение. В досега получените отговори липсва ефект.

ТИТКО ЧЕРНОКОЛЕВ: Подсъдимите се оставят излишно да декламират. Трябва да се прекъсват. Не се използват възможностите, които дават самите подсъдими.

ГЕОРГИ ЧАНКОВ: Мнението е, че Народният съд се държи твърде меко с подсъдимите. Не може ли да бъдат съдени едновременно с физическите убийци.

ГЕШКОВ: В досиетата има приложени заявления и показания на членове на РП (к), в полза на някои депутати. Добре е да се види кои са тия другари-ходатаи.

ПЕТКО КУНИН: […]

ТРАЙЧО КОСТОВ: Съдът не върви съвършено задоволително. Вярно е, че за това има и обективни причини: за първи път имаме Народен съд[…]Съдът не може и не бива да се претупва, че ще се изгуби политическият ефект. Но не бива и да се размазва и протака да омръзне на всички. Трябва да се върви с допустимата максимална скорост. Особено в първия състав е изгубено много време, давана е възможност на подсъдимите да приказват излишно. Задавани са много въпроси, недостатъчно обмислени предварително, а някои и неуместни (Стефан Манов). […]Целта е да се форсира процесът, без обаче да се претупва. Разпитът на свидетелите ще трябва да се ускори. Не е трябвало да се допускат в такова количество. Има прекалено либерално държане, особено от председателя на първи състав, към подсъдимите. Трябва по-строго държане. Ако прокурора не се държи както трябва, председателят да му направи необходимата бележка. Обстановката трябва да бъде сериозна: големи са престъпните деяния, за които Народният съд съди катастрофаджиите, голям е интересът на народа към процесите и всичко това трябва да се чувства при воденето на процесите. […]Изнасянето хода на процесите във вестниците ще се подобри. Направена е бележка на журналистите да не разпиляват вниманието към сензационната страна, а да наблегнат на политическото разобличаване. Нужно е да се даде още по-широка гласност на изнесените материали. Ежедневниците излизат в страници и не дават достатъчно материали. Особено много страда процесът на народните представители. Отдава му се по-малко значение. В-к „Народен съд" трябва да излиза по-често. Да се публикува най-важното и същественото. Обвинителният акт трябва да излезе в отделна брошура. Материал за обвинителните речи и всичко останало трябва също да се напечати. […]Ще говорим с дирекция на милицията - да бъде пускана в съдебните зали повече публика. Да се поставят отново високоговорителите пред съдебните зали. Да се издават карти за влизане на делегации от профсъюзите, масовите организации, партийните групи, кварталите. С народните съдии да се води известна работа - да се разясни необходимостта от тяхното по-голямо участие в работата на процесите.”  

2. Съдебните актове на Народния съд

Пред Първи тринадесетчленен състав на Народния съд – са изправени като подсъдими 51 лица, от които осъдени са – 44. Пред Втори тринадесетчленен състав на Народния съд са съдени – 134 лица, от които осъдени са – 126.

По свидетелствата на главния обвинител Георги Петров „от всички регенти, министри, царедворци и народни представители, всичко на брой 166 души, нито един не биде оправдан, а 103 от тях бяха осъдени на смърт”.

Общата формулировка е „осъден на смърт и глоба 5.000.000 (пет милиона) лева. С лишение от правата по чл. 30 от Н.з. Присъден в полза на държавата целият му имот.

Според чл. 30 от Наказателния закон от 1896 г. вопределени от закона случаи, виновният се лишава или може да бъде лишен чрез присъда, независимо от главното наказание, и от следните права:

1) да заема държавни или обществени длъжности изобщо или определени длъжности;

2) да носи знакове на отличия;

3) да бъде избирател или избираем при какви и да е избори, които стават по разпореждането на надлежната власт;

4) да бъде член в някой роднински съвет, управител по назначение от съд, настойник над невъзрастни и на лица, лишени от гражданските си права;

5) да упражнява определени звания, изкуства, занаяти или търговия;

6) да бъде началник, възпитател или учител в каквото и да е училище, и

7) да бъде свидетел при извършването на всякакви актове и договори, които според закона трябва да бъдат скрепени със свидетели.

Парадоксалното е, че са съдени убити вече лица, за да се отнеме имуществото им. А в някои от случаите абсурдно звучат следните разпоредби на властта: „осъден на смърт и глоба 5.000.000 лева, заменима при невнасяне с 6-месечен тъмничен затвор”. Кой покойник може да внесе тази глоба? И защо след като наказателната отговорност е лична при смъртна присъда и неизпълнение на задължението за плащане на глоба, 6-месечен затвор грози наследниците на убития?

           Политическата обстановка в страната е повод за следната радиограма от Спиридонов (Трайчо Костов) до Георги Димитров в Москва
 с дата 16.Х.1945 г.:

„Във връзка с идването на американския журналист Итъридж, за който се предполага, че чрез една по-обективна информация за положението в България трябва да даде повод на американците за сближаване тяхното гледище за България с това на СССР и за признаване на ОФ правителството, решихме, по предложение на Кимон(Георгиев – б. а.), да пуснем от лагерите по-малко провинените и да оставим само отявлените фашисти, да разрешим на семействата на осъдените от народния съд да се върнат в София, да дадем помилване на още някои от осъдените по народния съд. В същото време да се прилага най-строго ОФ законност срещу всички клеветници, смутители на реда, провокатори и пр. Спиридонов”[5].

3. Съдебни актове на Върховния съд на Република България

Наредбата-закон за съдене от Народния съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея (ДВ., бр. 219/1944 г., изм. и доп. бр. 97/1946 г.) представлява специален наказателен закон, приложим към определена категория граждани – бивши министри, народни представители от 25 Обикновено народно събрание, други граждански и военни лица. Същата не изключва субсидиарното действие на нормите на общата част на материалния Наказателен закон. При обсъждане на защитните позиции на лицата, обвинени, че са извършили умишлени деяния по чл. 2 от наредбата, е следвало да бъдат съобразявани оневиняващите основания като „случайно деяние”, „изпълнение на закон или служебна заповед, която не налага очевидно престъпление”, „неизбежна отбрана”, „крайна необходимост”.

Новосъздадените с Наредбата – закон за Народния съд съдопроизводствени правила изключват действието само на тези общи процесуални норми, които изрично им противоречат, затова в наказателно-процесуален аспект наредбата се е явявала специален закон по отношение на Закона за наказателното съдопроизводство от 1897 г.

Учреденията прец 1944 г. Народен съд е представлявал специален орган на държавно правосъдие, а не изключителен съд по смисъла на чл. 73, ал. 2 от тогава действащата Конституция на Българското Царство. Ето защо неговите присъди, макар и влизащи в сила със самото им постановяване, по същество съставляват актове на държавнто правосъдие, чиято правилност подлежи на извънредна и извънинстанционна надзорна проверка.

При очертаване на предметния обхват на Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от същия има предвид наказателните дела, образувани от овластените органи на българската държава. На надзорна проверка подлежат всички влезли в сила присъди по наказателни дела, включително и постановените при друга форма на обществено-държавно устройство и политическо управление.

В случаите на извънсъдебно нарушаване на конституционно защитени граждански права на пострадалите следва да бъде обезпечен достъп до справедливо, независимо и безпристрастно правосъдие, действащо в съответствие със закона.

През 1995 г. Главният прокурор на република България е направил пред Върховния съд предложение за отмяна по реда на надзора на така постановенитеприсъдив осъдителната имчаст. В предложението се развива довод за явна необоснованост на изводите и заключенията на Народния съд относно обективната и субективната страна на инкриминираните деяния. Поддържа се искане за отмяна на влязлата в сила присъда и признаването на осъдените лица за невинни да са извършили престъпни деяния по чл. 2 от Наредбата-закон за Народния съд.

С решение № 172 от 26 август 1996 г. Върховният съд в състав – председател Мелкон Мелконян и членове Марин Чернев и Пламен Томов отменяприсъдата (с особено мнение на съдия Пламен Томов), произнесена от Първи състав на Народния съд. С Решение № 243 от 12.04.1996 г.  на Върховния съдотменена присъдата на Втори състав на Народния съд. С него са оневинени 124 от 126 осъдени лица. С тези две решения се обезсилват присъдите, произнесени над министрите от 56 –то до 60-то правителство на България, царските съветници, депутатите от 25-то ОНС, както и на военни лица. Според съда е налице явна необоснованост на съдебния акт поради обективна и субективна несъставомерност на деянията, описани в съответния обвинителен акт, или поради това, че фактическите положения, приети за установени от съда, очевидно не се подкрепят от доказателствата по делото. В тази му част проверяваните съдебни актове следва да бъде отменен, поради допуснати особени съществени нарушения по смисъла на чл. 356 във връзка с чл. 328, т. 4 НПК, а при наличието на основанията по чл. 336 НПК във връзка с чл. 358, ал. 4 НПК подсъдимите трябва да бъдат признати за невинни и оправдани по предявеното им обвинение.

Заключение

           През 1945 г. Народният съд не само юридически се произнася относно бъдещето на обвиняемите, но решава съдбата на стотици хиляди българи. Обрича ги на гибел, а други – на дълголетни физически и душевни страдания. Няколко поколения сънародници са дамгосани и носят в душата си клеймото, че те самите без никаква вина заради своя произход или благосъстояние, родителите им, роднините им са „фашисти”, „врагове на народа”, „неблагонадеждни” и затова трябва да бъдат тормозени, измъчвани, преследвани, следени, да понасят лишения, да бъдат дискриминирани и унижавани.

Целта на общоуниверситетския семинар „Българска памет и съвест за тоталитарната държава – исторически и юридически разказ” е да опишем, като оставим в повечето случаи документите да „говорят” сами  за фактите значими събития от този период в исторически и юридически контекст. Комунизмът се е отразил на всеки един от нас, които на 10.11.1989 г. вече членувахме или бяхме членували в Димитровската пионерска организация „Септемврийче”, Димитровския комунистически младежки съюз или Българската комунистическа партия. Едва ли има българин, който да не е бил засегнат по някакъв начин от Злото, наречено комунизъм, от което зло бе изтъкана тоталитарната българска държава. Нашите студенти не познават това минало, но трябва да се запознаят с него и ние, техните преподаватели, трябва да им го разкажем, като си служим с истината. За да се убедят, че тоталитарната държава потиска свободния човек, подчинява го, манипулира живота му, лишава го от избор и права и го прави послушен, примирен, принуждава го да си мисли, че е незначителен и бъдещето му не зависи от него. Тя изключва гражданското общество.

Тоталитарната българска държава е резултат от множество исторически грешки. Тя самата е една голяма грешка, която трябва да осъдим. Но също така, трябва да го правим с нужната доза обективност и да говорим винаги в първо лице, множествено число („ние”). Защото ние, българите, бяхме част от това минало – и палачите, и жертвите, и безучастните свидетели, и съдниците днес. Не трябва да пренебрегваме факта, че по време на т. нар. съдебен процес № 1 в  края на 1944 г. и началото на 1945 г. българи обвиняваха в престъпления българи, че българи защитаваха българи, че българи свидетелстваха срещу българи, че българи изтезаваха българи, че българи осъдиха българи, че българи разстреляха българи, че българи лишиха от гроб и вечен покой душите на българи. За да можем да вървим напред и да разчитаме, че днешните българи няма да допуснат нашите и на тези преди нас грешки, че няма да живеят със заблуди или вярват в илюзии, че ще бъдат добри хора, ще изповядват демократични ценности, ще са активни граждани и ще вярват в успеха си, трябва да отворим пред тях страницата на трагичното авторитарно близко минало на народа ни. Да я прочетем от първия до последния ред заедно, като се позоваваме на истината. Само тогава ще можем да бъдем сигурни, че сме направили нужното и сме образовали честни, откровени, почтени, искрени българи. Като юриста д-р Иван Вазов.