СБОРНИК ОТ КРЪГЛА МАСА
„ПОЛИТИЧЕСКАТА КОМУНИКАЦИЯ: ПРЕЗИДЕНТСКИ ИЗБОРИ 2016 ГОДИНА“

Ирена Тодорова е преподавател в департамента по политически науки в НБУ. Научните й и изследователски интереси са в областта на политическото лидерство и политическата култура. През 2014 година става един от колумнистите в електронното издание Петте кьошета, а от 2015 година до днес заместник-главен редактор на теоретичното списание за политика и култура Conservative Quarterly. Печели стипендия на Държавния департамент на САЩ за специализация по американска политическа мисъл (Study of the U.S. Institutes on U.S. Political Thought). Автор на много статии и студии по темите за политическото участие и политическата култура. В съавторство с колегата си Петър Николов-Зиков публикува монографията „Политическият консерватизъм“.

Все по-трудно е сами да взимаме решения, кого да подкрепим, за кого да гласуваме, кой да посочим за враг. Медии, информация, книги, начетени приятели, а сякаш свободата ни да останем насаме с мислите си, някой отдавна си я е присвоил. По-умни сме, по-овластени и все по-убедителни, някой ще си каже, че сме закърмени с речите на Цицерон и реториката на Аристотел. Всекидневието ни преминава в едно непрестанно надцакване на идеи, образи и ценности, върху които така нахлузихме лъскавите дрехи на модерния ПР, че дори окото на професионалистите не стига по-далеч от фасадата. Така например рибата ни харесва повече на вкус, ако ни я опишат като „сочна средиземноморска пържена риба“, а не само като „пържена риба“. А пък, способността ни да се противопоставяме и да преговаряме, особено мъжкия пол, сериозно отслабва, ако сме седнали в мек и удобен стол. А ако към този стол ни е завела жена и леко ни потупа по рамото, сме склонни да поемем повече рискове. Човешките същества се поддават най-вече на послания на достъпен език – написани четливо, на хубава хартия, изразени с прости думи.[1] Това прочетох в една книга посветена на умението да убеждаваш, дадох си сметка, че не само в политиката, но и в живота все повече имаме нужда от прости послания, красиви лица и лустросани истории. Иначе не ни е интересно, отегчаваме се и бързо търсим заместител другаде. Вероятно това се случи и в края на 2016 година с избора на Румен Радев за президент, кандидатката на ГЕРБ изглежда не се хареса – буквално на избирателя. И точно в момента, в който слагам точката на това изречение в мен се поражда и съмнението, че това е така, но и не е, защото ако беше съвсем вярно как тогава ще си обясним възхода на крайната десница, ами избора на Тръмп? Защото нито лидерите на крайно десните партии, нито американския президент познават т.нар. и вредна според мен философия на политическата коректност (или способността да подменяш реалността), дори не правят опити да ни пробутват естетиката преди политиката.

Е, автентични ли са или са просто новото чудо на политическия ПР? Интернет кампаниите нахлуха с Обама, сега е ред на нещо друго, предстои ни да видим какво.

Как да се ориентираме в този напудрен свят на имиджи, реклама и блясък? Искаме ли автентичност? Как да виждаме отвъд фасадата? Читателят навярно ще сметне, че ще предложа 10 стъпки за по-добър живот, но това ще оставя на авторите в развлекателните списания, това което ще се опитам да предложа в следващите редове е скромен анализ на съвременното ни битуване в политиката. Ще поразсъждавам върху политическата комуникация, автентичността на политиците и ще поставя въпроса къде бъркат политическите партии.

Кога един политик е автентичен и печели ли от своята автентичност?

От кампанията за президентската власт в кампания за изпълнителната.... нямахме време дори да анализираме спокойно успехите и неуспехите на политическите партии. Изглежда обаче, че първият тур на президентските избори през есента на 2016 г. ни начерта нови електорални тенденции и неочаквани граждански предпочитания, които кандидатите за „Дондуков“2 несръчно се опитаха да преведат на езика на политиката. Така участниците в този процес, посредством собствената им предизборна реторика, можем да си позволим да ги типологизираме по следния начин: кандидати на статуквото (Цачева), на новото (Радев), анти-либерални (Каракачанов) и анти-системни (Марешки). Ако се вгледаме внимателно в така предложеното типологизиране ще ни направи впечатление, че победителите са повече от един – трима, макар само първият да има конституционното право да упражнява президентската власт. Или с други думи кой печели? Печелят „модерните“ или тези които са в крак с времето, новите, анти-либералните и анти-системните. Защо? Простият отговор е защото избирателите им се увеличават.

Може ли обаче модерното да бъде автентично и въобще къде е пресечната точка между ПР-а и автентичността?

Преди да поразсъждавам по така поставените въпроси, нека се опитам да поставя в рамки разбирането ми за автентичност. Какво означава автентичен политик? В тълковния речник пише, че автентичен означава истински, действителен, неподправен, достоверен, убедителен, оригинален, авторитетен, точен и верен и прилагайки всичко това към политика ето какво се получава:

· Истинският политик е този, който е загрижен за хората и не се страхува от тях. Слуша хората и ги оставя да говорят преди той да предложи решение.

· Действителният политик е този, който се явява на избори и ги печели.

· Неподправеният политик е този, който вярва в идеологията, пази ценностите и партийните документи и при никакви обстоятелства не ги подменя.

· Убедителният политик е този, който се ползва с доверието на другите. Вярваш му дори и да те лъже. Говори за сложните неща с прости думи.

· Достоверният политик е този, който се ползва с доверието на партията и с това на симпатизантите.

· Оригиналният политик е този, който умело използва похватите на политическия ПР. Вслушва се в екипа, с който работи и му се доверява.

· Точният политик е този, който спазва времето, подготвя се за участия, не импровизира, познава слабите си страни и работи върху тях.

· Верният политик е този, който не се ползва с прозвището „cash and carry”, който не предава партията си, когато тя изпадне в изолация, лоялен.

· Авторитетният политик е този, който се ползва с уважението на опозицията и има международно влияние.

От посоченото дотук се оказва, че автентичният политик е сложен комплекс от лични и професионални качества, ясно изразени политически ценности, висока подкрепа и доверие, харизма. Автентичният политик притежава три основни характеристики: човечен е, мотивира и мобилизира. Спомнете си какво казва Чърчил по темата: политикът трябва да може да предскаже какво ще стане утре, след седмица, след месец и след година. А после да обясни защо това не е станало.

Наред с различните автентични политици, които очевидно все повече се търсят, съществуват и две големи групи избиратели. Едните, които участват в политическия спектакъл, като гласуват, вълнуват се, коментират, ангажират се и такива, които гледат театъра от ложите и се присмиват, отегчават, смеят, сочат с пръст или въобще не разбират, че театъра се играе. Въпреки различните роли обаче, последиците са еднакво тежки, както за едните, така и за другите. И така както едните искат театър, за да се развълнуват, така и другите имат нужда от зрелище. С други думи политиката е театър, в които лошите актьори биват заменени от по-добрите. Цецка Цачева например направи опит трогателно да изиграе майката на народа, враг на комунизма и Русия, но неуспешно, защото нито може да бъде обединител на нацията, нито дясната й идентичност е безспорна, макар родовата й история да помни зверствата на комунистическия режим. На свой ред един нов за политическата сцена участник Румен Радев се справи. Неопитен, необигран, тук-таме с някой гаф, но автентичен, същевременно брандиран. Успешна предизборна кампания, начело с автентичен политик и резултатите са налице, повече от два милиона избиратели гласували за кандидата на Българската социалистическа партия, за която довчера не беше престижно да гласуваш. Този висок резултат далеч не е пробив на левицата у нас, а е ефект от политическия роден и международен контекст, в които се намираме. Във фокуса на избирателя са политици от нов порядък, по-силови, дори агресивни, които вдъхват доверие, които бранят национални интереси и родни каузи. Ето защо и Каракачанов и Марешки са печеливши, да не забравяме и референдума на Трифонов, не защото говорят меко и толерантно, далеч не и защото галят окото, а защото излъчват сила и непоколебимост. Едва ли са популярни и защо говорят истината и само истината, но можем ли въобще да вярваме, че има политици, които не лъжат?

През 1973 г. Майкъл Уолзър, американски политически философ пише своята статията „Политическото действие: проблемът за мръсните ръце“.[2] Уолзър е инспириран от пиесата на Жан-Пол Сартр „Les mains sales“ (Мръсни ръце), която се появява малко след Втората световна война. В нея един комунистически лидер пита: Ръцете ми са изцапани до лактите. Потопил съм ги в мръсотия и кръв. Мога ли да управлявам честно? Уолзър нито смята, че политиката е възможна без лъжата, нито допуска, че хората искат да знаят истината. Дори е убеден, че мръсните ръце в политиката са неизбежно правило.

Подобни констатации можем да срещнем и при Макиавели, където въпросът как да бъдем честни в среда на толкова много мръсници съпътства неговите беседи. Е, възможно ли е честният политик да оцелее в борбата за слава и политическа власт, където всяка цел оправдава средствата? Могат ли политиците да печелят избори ако казват истината и само истината на избирателите? От така поставените въпроси виждаме, че участниците в политическата лъжа са както политиците, защото се опитват да убедят гражданите в честността си, така и избирателите, които гласуват, когато пълната истина е добре прикрита.

Бихте ли подкрепили политик, който заявява, че не е по силите му да се справи с бедността и корупцията, но обещава, че ще направи всичко възможно, за да реши тези проблеми? Или пък направи признание подобно на това на бившия министър-председател унгарския социалист Ференц Дюрчани, който признава че е лъгал своите избиратели, сутрин, обед и вечер. Вероятно ще ви направи впечатление, в някакъв смисъл може и да ви трогне, но в деня на изборите ще предпочетете друг кандидат с по-голяма тежест и категоричност. Този филм сме го гледали десетки пъти и никога не се изненадваме на злощастния край. И ето пак стигаме до пресечната ни точка, хем искаме автентичност-честност-истина, хем само това не ни стига. Какви черти най-често търсим в политиците? Чертите на победителя, на покровителя, на бащата/майката на народа и прочее. Но как се създават такива образи? Нима са възможни без методите на политическата реклама. Трябва да си даваме сметка, че колкото и да не ни се иска да сме сами в политическия си избор – без чужда невидима намеса това е почти невъзможно, защото често изследванията по политическа комуникация ни подсказват, че хората изграждат мислена представа за даден политик и дори да поставят под съмнение образа му, онова което ги мобилизира да гласуват, все по-често е функциониращият мит и емоцията, а не разумът. В глобален аспект фактите имат все по-малко значение за публиките, които се групират около общи емоции и срещу общ враг. Всъщност във времето на консуматорското общество, където партиите се избират по същия начин, по който шампоанът за коса е почти невъзможно политиците да стоят встрани от методите на убеждаващата комуникация. Онова обаче, което днес искат избирателите е повече принципи, цели и идеали и по-малко фалш, брандинг и ПР.

През 2012 г. излезе на българския пазар книгата на Колин Крауч „Постдемокрацията“, в която централният въпрос е проблемът с истината и лъжата в политиката. В нея става дума за общество, в което уж всичко функционира както трябва, има граждани, институции и медии, но всъщност няма демокрация, а обществото се управлява от невидими за простото око хора. Да, това е масово разпространено мнение, което изкарва на преден план политици, които са готови да разбутат „комфорта“ на онези, които отдавна управляват системата. Свидетели сме на тежка криза на авторитети, елити, дори на граждани.

С края на Студената война идеологическите алтернативи постепенно избледняваха и се превръщаха в придатък на икономиката. Политиците на свой ред се оставиха на това течение и предпочетоха да загърбят последните два века на идеологически сблъсъци и ценностни разделения....И така постепенно политиката стана излишна, по-важни станаха имиджите и по-малко ценностите. Разликата между лявото и дясното толкова се разми, че „дяволът“ се скри в детайлите. Доживяхме етап от историята, в които гражданите изпревариха политиците и преди те да се усетят започнаха да търсят повече от това, което традиционно им се предлага. Вече интересът им е насочен върху битката либерализъм/ консерватизъм и победителят в нея и слабо се вълнуват от предизборни афиши и скъпи предизборни клипове. Изглежда, че дълго живялата либерална демокрация търпи тежки сътресения и само тези, които не се правят на слепи за тези трансформации оцеляват и ще оцеляват политически.

В момента сякаш говори другата демокрация, както би казал Пиер Розанвалон, онази за която изборите, институциите и процедурите не са достатъчно условие за демократичната легитимност и която реагира спонтанно, хаотично и напук на елита.

Библиография:

1. Крауч, К. (2012). Постдемокрация, УИ „Св. Климент Охридски“.

2. Розанвалон, П. (2012). Контрадемокрацията, Изток-Запад.

3. Garvey, J. (2016). The Persuaders: The hidden industry that wants to change your mind, Icon.

4. Walzer, М. (1973). Political Action: The Problem of Dirty Hands, Philosophy & Public Affairs, Vol. 2, No. 2, Winter.