СБОРНИК ОТ КРЪГЛА МАСА
„ПОЛИТИЧЕСКАТА КОМУНИКАЦИЯ: ПРЕЗИДЕНТСКИ ИЗБОРИ 2016 ГОДИНА“

Любомир Стефанов е преподавател в Нов български университет. Автор е на множество публикации в областта на политическите партии и политическите системи. От години се занимава с предизборни кампании и участва като експерт в множество такива. Член е на Българска асоциация по политически науки, постоянни групи към Европейския консорциум за политически изследвания (ECPR): Standing Group on Extremism & Democracy, Standing Group on Comparative Political Institutions, Standing Group on Political Parties; Standing Group on Politics and Art.

Кой и защо мълчи? Как се правят избори за президент по български? Колко струва “кожата на един премиер”? Има въпроси, които все пропускаме да адресираме адекватно извън рамките на тясната академична общност. Факт е, че българските граждани години наред са оставени на произвола на политикани, псевдо-политици и откровени спекуланти и често последствие съжаляват за направения „избор“. До голяма степен това се дължи на следствието от сблъсъка между нуждата от мобилизация на достатъчен електорален ресурс и невъзможността на политическите партии да изградят адекватна организационна структура, която да им я осигури. Този процес произведе феномена на агресивната, креслива, брутална на моменти и безпардонна агитация, не почиваща на конкретни политически послания, освен на негативно портретиране и рамкиране на опонентите. Така премълчаните теми се превърнаха в синдром на българската партийна и политическа система – факт, който бе регистриран с особена отчетливост на последните избори за президент на Република България.

Ключови думи: избори, качество на демокрацията, представително управление, избирателен процес, политическа комуникация, политически партии, партийна система.

По време на последната президентска надпревара българските граждани не успяха като че ли напълно да се ориентират за какво всъщност ще гласуват. И то не поради тяхна вина. Парадоксалното е, че информация не липсваше – щабовете на основните претенденти излъчваха постоянно анонси за срещи на кандидатите с избиратели из целокупна България, съпътствани от всенародни тържества, песни, танци и тук-таме по някоя сказка. Но нищо повече. Желаещите да заемат поста олицетворяващ “единството на нацията” така и не адресираха адекватно избирателите и не ги информираха, с много малки и скромни изключения (Трайков, Дончева) какво ще “работят” точно след като/ако бъдат избрани.

Провежданият паралелно с президентския вот „референдум на Слави Трифонов“ също остана длъжен на електората в това отношение. Въпреки грандиозната си заявка да разтърси и промени системата из основи, прокламирана почти всяка вечер в ефира на една от най-гледаните частни телевизии, неговите инициатори не си направиха труда да „излязат от телевизора“ и на практика да обяснят на българите какви точно са им целите с този вот, изключая противоречивия концерт на шоумена, предизвикал логистичен хаос в столицата с неудачната си локация. Освен телевизионната кампания на „Шоуто на Слави“ никой друг политически или граждански субект не сътвори каквото и да е послание или разяснителна кампания относно “съдбовния” референдум въпреки големия брой регистрирани заинтересовани страни – инициативни комитета, три коалиции и 11 партии.[1]

На какво се дължи тази отчетлива липса на ангажираност сред основните или поне претендиращи да бъдат такива политически субекти? Защо българските партии се проваляха за пореден път в осъществяването на една от своите фундаментални функции – социализиращата, за сметка на мобилизиращата? Защо отсъстваше отново комуникация с българските граждани, които вместо включени в процеса на изработване на решения бяха отново бомбардирани с най-разнообразни и ексцентрични политически оферти будещи реакции от смях до потрес? Защо партиите и кандидат-президентите отказаха да дадат политическа оценка на отиващия си президент Росен Плевнелиев, а вместо това се впуснаха в надхитряне помежду си в кой телевизионен дебат ще се появят и в кой не? И не на последно място: защо българските политически агенти отвориха широко портите на родната политическа арена за бродещия из Европа и света гротесков популизъм и подмениха цялостния характер и значение на избора за президент?

Поредицата от въпроси ще бъде последвана от поредица от отговори. И както първите са логически обвързани по своята причинно-следствена връзка, така и вторите споделят основни си аргументи. Поради тази особеност настоящият анализ няма да преповтаря едни и същи хипотези с различен фокус, а ще подходи комплексно, изграждайки една мултифункционална такава, която да притежава достатъчно обяснителен капацитет и висока степен на валидност. Това ще бъде постигнато чрез диахронен подход, ретроспективни препратки, исторически реминисценции и сравнения, където фактите и данните позволяват. Целта е да се даде професионален политологичен отговор на феномена на липсващата или недостатъчната комуникация между избиратели и избрани по фундаментални за обществото въпроси, задачи и предизвикателства. В този смисъл отминалата кампания за президентски избори не е частен случай, а симптоматичен такъв за състоянието на политическия дискурс в българската партийна система.

Простите отговори не са особено работещи в настоящата динамична политическа ситуация, тъй като на пръв поглед изглежда, че огрубяват обясненията на разглежданите обекти, субекти и събития. Сложните словесни еквилибристики и лингвистични каламбури също, въпреки наложеното напоследък усещане и сред граждани и сред “специалисти-анализатори”, че ако не се използват поне десетина думи и понятия с наукообразно звучене значи нищо не е казано и/или обяснено. В баланса между средството и начина лежи постигането на успех. Но той от гледна точка на представителните българските политически субекти има само едно измерение – връщане на гражданите в политиката. За целта са нужни предлагането на работещи политики, а не политиканстване и популизъм, адресиращи злободневието без мисъл или идея за утре. А, премълчаването на теми в политиката води само до едно – раждането на политически чудовища.

Колкото повече се говори в обществото за политика, толкова по-малко неясноти (поне на теория) би трябвало да остават за нейните цели, задачи, средства и методи. И тук отново опираме не само до качеството на комуникацията, но и на качествата на комуникаторите, както и на техните лични мотиви. Липсата на познания, особено задълбочени, по дадена тема е предпоставка за спекулации, които симулакрума на днешното забързано, интерактивно, „смарт” време превръща в системен порок за политиката и обществения живот. Продуцирането на фалшиви новини доведе до нова вълна от критики срещу т.нар. социални медии, които по-коректно би било да наричаме социални платформи за споделяне. Фейсбук се превърна в арената на политическа конкуренция по силата на мълниеносното споделяне на “новини” между неограничен на практика брой от индивиди. А, тази възможност за разпространяване на (дез)информация бе моментално съзряна и експлоатирана от изборните щабове на политическите партии.

По „естествен“ начин в социалните платформи за споделяне между съмишленици и „приятели“, станаха основно теми в предизборните кампании не от факти и данни от предизборните платформи на кандидатите (доколкото въобще ги е имало), а техните близки, факти от тяхното минало, родословието им или предполагаеми конфузни случки с тяхно участие. В емблематичен се превърна казусът с втората съпруга на новоизбрания президент Румен Радев, който трябваше публично да разяснява, че тя не му е любовница, а законна спътница в живота. Личното завзе мястото на политическото и затова никой като че ли не се учуди, когато по едната от двете големи частни телевизии интервюираха родителите на Радев, другата показваше същото интервю с тях, само че на запис.

Политическото и политиката бяха големите липсващи и от вниманието на класическите медии, които водени от собствени представи за етика и морал „ровеха“ във всичко друго, но не и в платформите на кандидатите. Самите дебати, на които основните претенденти трябваше да премерят сили в национален ефир пред гражданите бяха почти фиктивни, тъй като първите двама по рейтинг – председателят на Народното събрание Цецка Цачева и Румен Радев не присъстваха. Парадоксално, но в потвърждение на гореизказаната хипотеза за илюзорността на политическия дебат, пийпълметрия сред зрителите на кандидат-президентския сблъсък по бТВ установи, че 6,0 % от анкетираните са определили като печеливши именно отсъстващите Цачева и Радев, чийто холограми заемаха местата им в студиото[2] .

Темите, по които се мълчеше активно или се говореше най-много с „половин уста“ могат да бъдат групирани условно в три категории:

1. Референдума за промяна на избирателната система.

2. Мандата на президента Плевнелиев.

3. Професионалните задължения на президента и неговите компетенции.

Референдумът.

Оглушителното мълчание на всички партии преди референдума за неговите предложения[3] бе повече от демонстративно. Никой не пожела да говори за промяна в електоралната система, редуцирането на субсидията и задължителното гласуване, въпреки откровено политизирания и „парламентаризиран“ характер на изборите за президент. И, ако по първите две точки заемането на позиция изглеждаше наистина предизвикателство, то подминаването на третия въпрос граничи с конституционна некомпетентност и законодателна невменяемост.

Същото това Народно събрание, което с ясното съзнание, че поне половината от въпросите предложени от Станислав Трифонов и сие са противоконституционни ги гласува и допусна за включване в референдум почти единодушно[4] , оставяйки „мръсната работа” по тяхната легитимност на Конституционния съд и президента Плевнелиев. Отново същото това Народно събрание, което организира референдум за електронно гласуване и което поправи Избирателния кодекс, така че текстът му да гласи: „гласуването е задължително, извършва се лично от избирателя и представлява изпълнение на гражданския му дълг“[5] допусна на гражданите да бъде отправен идентичен въпрос – „Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и референдумите?“, на практика демонстриращ собствената му липса на законодателна последователност и отсъствие на всякаква логика.

Отсъствието на партийни позиции по въпроси, за които има мнение едва ли не всеки български гражданин създаде вакуум в политическото представителство, който неминуемо ще бъде запълнен от желаещи активни политически контрагенти. Вълната от популизъм заливаща света не подминава утвърдените демокрации, а напротив, като че ли именно сред тях намира естествена хранителна среда. Brexit, победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ, негативният референдум в Италия за системните реформи предложени от бившия премиер Матео Ренци и драматично оспорваните президентски избори в Австрия, са само част от примерите.

Референдумът се превърна в нещо като политическа панацея в България. След като дълго бе заклеймяван като популистки инструмент, изведнъж интересът към него нарасна и започна да се прилага за въпроси от ядрената енергетика, през електронното гласуване до преформатиране на избирателната и политическата система. В не малка степен това е следствие и от модерното популистко разбиране за суверенната власт на народа и нейното директно упражняване чрез пряка демокрация.

Тези именно попълзновения за интерпретация на суверенитета, източниците му, начините и средствата за упражняване на властта в държавата бяха еднозначно и изчерпателно адресирани в тълкувателно решение на органът призван да надзирава Обществения договор в България – Конституционният съд. След като 43-тото ОНС удобно се вписа в популистката реторика налагана от малобройна, но изключително креслива политико-медийна агитка, избирайки да остави на върховния суверен да се самоуправлява, КС трябваше да препотвърждава по категоричен начин устоите на държавността в страната. Сезиран от президента Плевнелиев КС припомни не само на желаещите да яхнат разлютеното народно недоволство, предлагайки му редица изкупителни жертви начело с некадърните и корумпирани политици и бежанците-неверници заплашващи българската и европейска идентичност, че в държавата има ред и върховенство на закона, които са задължителни за всички български граждани.

Наложително е части от решението на КС да бъдат дословно цитирани, за да се придобие реална представа за заплахата пред която е поставена държавността в България и демокрацията, в частност като установен политически режим.

[… Независимо от критиките, възможността за инициатива от гражданите за произвеждане на референдум трябва да бъде правно осигурена. Конституцията на Република България отразява тази тенденция в съвременните конституционни демокрации и изрично предвижда, че народът осъществява пряко и представително, произтичащата от него държавна власт (чл. 1, ал. 2 от Конституцията). По този начин конституционният законодател установява като равнопоставени основните способи, чрез които суверенът властва.

За да направи преценка за съответствие с Конституцията на съдържащите се в Решението на Народното събрание оспорени предложения, Конституционният съд е необходимо да очертае кръга въпроси, които могат да бъдат предмет на национален референдум според действащата Конституция. Това е тясно свързано с възприетото в съвременния конституционализъм разбиране за разграничаването на учредителна и учредена власт, намерило израз в Глава девета от Конституцията. По своето естество част от оспорените точки в Решението непосредствено засягат упражняването на учредителната власт. Съдът намира за необходимо да посочи основните положения по този въпрос, които са негова изходна позиция.

Конституцията на Република България от 1991г. изрично предвижда възможността народът да осъществява произтичащата от него държавна власт, включително и чрез национален референдум (чл.10 във връзка с чл. 1, ал. 2 от Конституцията). Доколкото чл. 42, ал. 2 от Конституцията препраща към законодателна уредба единствено на организацията и реда за произвеждане на избори и референдуми, следва че условията се съдържат в самата Конституция като върховен закон, разпоредбите на който се прилагат непосредствено.

Конституцията в чл. 1, ал. 2 установява суверенитета на народа като основополагащ принцип на конституционния ред. Той е елемент от ядрото на основния закон - Конституцията, в която е изразен ценностния консенсус за организация и функциониране на обществото и държавата. Народният суверенитет не действа извън и независимо от останалите основни начала, а формира заедно с тях единен комплекс. Взаимодействието[6] на народния суверенитет, разделението на властите и правовата държава е в основата на едно демократично управление, ограничено на основата на съгласието на управляваните като носител на суверенитета. Гаранция за провеждането на принципа на народен суверенитет и преграда срещу абсолютната власт в конституционните системи, е принципът на разделение на властите. С развитието на конституционализма, основните закони се утвърждават като върховното за обществото и държавата право, което обвързва всички и така поставя прегради пред самата учредителна власт да се превърне в абсолютна. Конституционализмът е несъвместим с разбирането, че суверенът стои извън правото, което сам създава.

Народът, като носител на суверенитета, едновременно поставя ограничения на публичните власти (учредените власти) и доброволно се поставя под действието на основния закон. Утвърждаването в конституционната практика на разграничаването на учредителната власт от учредените власти гарантира демократичното управление. Включването на суверена непосредствено при осъществяването на функциите на учредените власти е възможно в законодателната власт. Динамиката на обществените отношения налага законодателната власт, като власт възложена, да бъде в състояние също да откликва адекватно без обаче да засяга фундамента на основополагащото политическо решение.

Конституцията на Република България от 1991 г. също предвижда възможност промени в нея да могат да бъдат направени и от обикновено Народно събрание при условията, реда и спазване на процедурите уредени в Глава девета от основния закон. Възможността за легално и съзидателно проявление на преобразуващата сила на народния суверенитет – учредителната власт, се свързва с концепцията за нейното рационализиране. Според нея, в зависимост от природата и обхвата на промените в основополагащото политическо решение, се провежда разграничаване между оригинерна и производна учредителна власт.

Носител на производната учредителна власт е представителното учреждение. Народът винаги запазва върховната власт за себе си и се включва пряко в нейната реализация, в съответствие с правилата, установени от самия него в Конституцията, което гарантира съхраняването на самата учредителна власт… Според българския модел, учредителната власт е възложена на специално избирана институция, натоварена изключително с упражняването на оригинерната учредителна власт - Велико народно събрание (ВНС), докато производната учредителна власт е възложена на Народното събрание… Самата оригинерна учредителна власт е ограничена чрез установените в Конституцията правомощия на ВНС, както и чрез предписаната организация и ред, при които то действа… Приложимата форма на пряка демокрация, според конституционния законодател, е изборът. Тъй като това е избор, специално насрочван за конституирането на ВНС, чрез него се препотвърждава волята на суверена във всеки отделен случай за конкретно предприеманите промени в основния закон. Конституцията изрично предвижда изборите като единствена форма на пряко включване на суверена в механизма на осъществяване на оригинерната учредителна власт. [7]

Принципът на народен суверенитет е един от основополагащите за самата конституция принципи и следователно всички нейни разпоредби са формулирани в духа и разума и на този принцип. Непосредствен негов израз са както установените форми на упражняване на държавната власт от суверена, така и забраната за своенето на упражняването на народния суверенитет било от част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност (чл. 1, ал. 3 от Конституцията). Основните форми на пряко участие на суверена в осъществяването на държавната власт са също така предвидени в основния закон- чл.10, чл.42, чл.84, т.5 и чл.136 от Конституцията. Регламентацията е принципна и подробната уредба на реда и организацията на изборите и референдумите е възложена на парламента.[8]].

В тази връзка припознатото като инициатор на референдума „Шоу на Слави“ и носител на идеята за нуждата от фундаментална промяна в политическата и партийна система на страната, заслужава малко повече внимание. Неговата цел, задачи и средства коренно се различаваха от тези на конвенционалните политически играчи. Като се започне от стартовата заявка, че това е референдум на хората, та се стигне до на практика безплатното ефирно време във вечерния пояс на една от национални телевизии. Залагайки на своя “прецизен тайминг – някъде след втората ракия и малко преди лягане”[9] , сценаристите на „Шоуто“ и неговия водещ - Станислав Трифонов, в продължение на година капитализираха радикалните си идеи върху трупания с десетилетие публичен рейтинг и разпознаваемост. Техните думи бяха онагледени и материализирани чрез драматично политизиране и безогледна критика във всекидневните предавания – от късане на снимка на президента на Републиката, до етикетиране на ЦИК и основните политически партии, като предатели. И всичко това в името на, и в интерес на върховния суверен на властта: народа.

Този предмодерен национализъм, умело маскиран като патриотизъм с много Възрожденски песни, заклинания и волни исторически интерпретации граничещи с лъжи, създаде атмосфера в която гражданите постепенно да забравят, че са индивиди и да започната да се усещат като народ. Травмираното национално себеусещане на българите бе експлоатирано до крайност, използвайки примери от миналото с които да се внуши усещане за дълбока политическа и историческа несправедливост, криза и заплаха. Резонно те ескалираха и в търсене на отговорност и липса на наказани.

Съвсем естествено водещият и сценаристите му предложиха на гневните хора и рецепта за справяне със злото, особено политическото – панацеята на мажоритарния вот в два тура с абсолютно мнозинство. Захласнати от възможността да пренаредят чрез нова електорална система и в голяма степен подпомогнати от „мълчанието“ на основните политически субекти и професионалната гилдия, авторите на идеята за референдум, удобно „пропуснаха“ да обяснят всички последствия от предложението си. На фокус поставиха персонифицирането на политическото представителство и прекратяването, поне според тях, на олигархичния характер на големите партии, редящи районните листи според егоистичните си интереси, а не според нуждите и желанията на „хората“.

Подминаването с пренебрежение на закъснялото мнение и позиция на Българската асоциация по политически науки[10] , чиито членове даже бяха публично презрително заклеймени като прислужващи на партиите на власт[11] , демонстрира незаинтересованост от реална промяна в услуга на митологизиране на “пряката демокрация”. Наличието на преференция в настоящата избирателна система, която реално дава възможност на гражданите да пренаредят спуснатата им листа (олицетворен от анекдотичния феномен „15-15“ от изборите за Европейски парламент през 2014 г.), даже не бе и коментирана. Същевременно и за сметка на това, предложеният от „Шоуто на Слави“ и обмудсмана Мая Манолова (!) проект на нов избирателен кодекс материализиращ исканата от почти 2,5 млн. българи промяна, влезе в челен сблъсък и сериозен разрез със собствените си претенции и инициатива.

В чл. 63 и 73 от Методиката към проекто-кодекса[12] се посочва, че за избран ще се счита кандидат-депутат събрал повече от половината действителни гласове, тоест обикновено мнозинство, а не абсолютно, както ни бе представено във въпроса на референдума. Разликата между абсолютно и обикновено мнозинство е по съществото си фундаментална, тъй като при обикновеното мнозинство печели този, който е получил 50 % + 1 от гласувалите, докато при абсолютното мнозинство печелившия е получилият 50 % + 1 от всички граждани имащи право на глас. Иначе казано, съгласно намеренията на радетелите за реформа облечени във въпрос номер 2 от Референдума, в един едномандатен избирателен район с регистрирани 20, 000 гласоподаватели, за избран би трябвало да се счита кандидат-депутатът събрал 10, 001 гласа (независимо на първи или втори тур). Оказва се обаче, че предложенията им на практика препотвърждават настоящия метод за избор на президент и местни кметове, които биват избирани с метода на обикновеното мнозинство, според който броя на гласувалите на съответния тур има значение, а не на всички имащи право на глас.

Категоричният сиромахомилски и псевдодемократичен императив на „Шоуто“ очевидно импонира и на редица политически играчи, най-забележимо на Обединените патриоти, Веселин Марешки и ГЕРБ. Първите, по естествен път яхнаха вълната на народното недоволство, внасяйки и екстраполирайки до гротеска проблемът с бежанските потоци към Европа и в частност България. Марешки внесе елемента на справедливост и възмездие, атакувайки монополите в петролния и лекарствения бизнес. ГЕРБ избра да се включи в популистката вълна по своя собствена логика опираща се на безмерното желание на лидера на партията да се представя за “човек от народа” усещащ желанията му и с кожата си. Именно така логически може да бъде изтълкувано доброволното участие в хора на подкрепящите мажоритарната избирателна система, типично твърдейки, че vox populi, vox Dei[13] . Писмото, пък на главния прокурор Сотир Цацаров[14] сложи поантата на вълната от симпатизиращи на напъните на инициативния комитет на Станислав Трифонов да узакони резултата от неуспешния референдум.

Само по себе си то онагледява и непосредствената заплаха за държавността от ставащия все по-агресивен и настъпателен популизъм, който борави именно с простовати обяснения и лесни решения. В епистоларен стил главният обвинител на Републиката се скара на народните представители, че не са се самолишили от партийни субсидии съгласно волята на суверена, изрази явна подкрепа за пряката демокрация, като паралелно с това се опита и да изземе функции на ЦИК, квалифицирайки референдума като „задължителен“ по силата на броя граждани участвали в него.[15]

Според обжалваното от Вас решение № 4000-НР/11.11.2016 г. на ЦИК, на 06.11.2016 г. 3 488 588 български граждани са гласували в референдума. На практика, това означава, че всички те са взели пряко участие в решаването на поставените три въпроса. Оказва се, че този брой е недостатъчен, за да са изпълнени изискванията на закона и да бъдат приети предложенията, предмет на допитване. Личното ми мнение е, че това не може да е оправданието, с което резултатите могат да бъдат подминати или забравени.

Притеснителното е не в това, че гражданин на Република България, заемащ публична официална длъжност изказва на всеослушание лично мнение за което има конституционни гаранции и свободи. Плашещото е, че това става под формата на официален документ и с аспирации за авторитет от последна инстанция, надхвърлящи компетенциите и задълженията на въпросния държавен служител, позволяващ си да отхвърля императива на основния закон на държавата – същият, който е избран и призван да защитава.

За съжаление вакуумът породен от липсата на позиции по референдума на „Шоуто“ се разпростря и в други две направления формулирани в началото на настоящия текст.

Мандатът Плевнелиев.

Друг основен запомнящ се момент на отминалата кампания бе липсата на оценка на мандата на президента Плевнелиев. Оглушителното мълчание за неговите изпълнени с не малко политически предизвикателства пет години на президентския пост, демонстрира отново липсата на същински интерес към поста на президента. Волно или неволно, президентът Плевнелиев ще остане в историята като държавния глава съставил два служебни кабинета, разкритикувал намесата на Руската федерация в българската национална политика, също така порицал активно руската инвазия в Украйна и анексирането на Крим, както и като инициатор на референдум за електронното гласуване.

Дори бързият прочит на гореизброените му дела, чиято оценка по същество ще даде историята, може да предизвика реакция, която на практика обаче почти отсъстваше от дискурса на президентската кампания.

Правдоподобно обяснение за липсата на директна оценка за Плевнелиев може да бъде търсена в неучастието му в отминалата надпревара. Въпреки това, идентифицирането му като президент на ГЕРБ, можеше най-малкото да бъде използвано като аргумент в атаките срещу заложилият оставката на кабинета си срещу победа на изборите лидер на партията Бойко Борисов. Но и това не се оказа достатъчно апетитно политическо предизвикателство в момента, в който Борисов обяви, че наистина ще напусне властта, ако партийният кандидат Цецка Цачева загуби вота за президент.

Тук не е мястото да разглеждаме мотивите, с които Борисов аргументира липсата на подкрепа за Плевнелиев за втори мандат, каквато е обичайната практика с успешните президенти. Защото може би точно поради това, че Плевнелиев успя в едни доста турбулентни политически времена да се държи адекватно и да бъде източник на така рекламираната от Борисов стабилност, той се превърна в неудобен за силно централизираната ГЕРБ. Еманципирането му със сигурност не е допаднало на ръководството на партията и най-вече на лидера й, най-малкото поради наличието на ясни позиции изразени публично по един категоричен начин, драстично различаващ се от традиционното иносказателно говорене и политическо шикалкавене на ГЕРБ.

Може би в това дистанциране на ГЕРБ от Плевнелиев се крие и липсата на категорична оценка за неговите действия. Или по-скоро, именно оценката която Борисов[16] даде за Плевнелиев, особено след паметната му реч пред Европейския парламент[17] зададе тон за единствените реакции, които наподобяваха препратка към формулираните от него политически позиции. От страна на новоизбрания президент Радев позицията бе курс на стопляне на отношенията с Руската федерация закодиран в крилатата алегорична фраза на офицера от резерва, че „еврофилията не означава русофобия”[18] . Темата до някъде получи и развитие като бе пренесена в ново измерение от Обединените патриоти (ВМРО, НФСБ и Атака), чийто кандидат Красимир Каракачанов заяви, че „говорят за Русия и Америка, а не казват нито една дума за България“.[19]

Какво работи президентът?

Мераклиите не знаеха или не желаеха да обяснят на българите какво работи президента и как те ще се впишат в неговия институционален костюм. Техните виждания свършваха и/или започваха с митологизираното единство на нацията, което олицетворява обитателя на „Дондуков“ №2. По същество отсъстваха ясни и смислени съдържателно ориентирани предложения към българските избиратели какво точно ще правят с основните правомощия, които българската Конституция им предоставя. Лайтмотив, като че ли бе негласното споразумение, че въпреки своята широкоспектърност, правомощията са по-скоро недостатъчни, но макар и скромни все пак си струват положените усилия в кампанията. На практика кампанията попадна в капана на тоталната подмяна на значението и съдържанието на отминалите избори за президент. Веднъж, след като премиерът в оставка Борисов заяви, че залага съдбата на правителството си на успеха на кандидата на ГЕРБ –Цецка Цачева. Втори път, когато потвърди след загубения първи тур, че загубата и на втория ще бъде краят на кабинета „Борисов 2”. Изведнъж, поради причини които са, и ще бъдат предмет на друг анализ, изходът от президентската надпревара доби характера едва ли не на парламентарни избори. Вотът за върховен главнокомандващ на Републиката се превърна за една нощ от треторазреден по своята същност и значение за държавата, в първостепенен за бъдещето й. Това изцяло подмени не толкова съдържанието на реториката на кандидат-президентите, колкото глаголната температура в техните позиции и оценки на настоящата ситуация.

Съвсем в духа на единители на нацията, устремените към столът на президента Плевнелиев, кандидатите започнаха да чертаят грандиозни планове за стратегическата ориентация, преориентация и позициониране на страната. Резонно в основните теми на кампанията се превърнаха бежанският въпрос, битовите престъпления, националните интереси и социалната справедливост – все по съществото си елементи на националната сигурност, но също така и по управленска природа далеч извън пълномощията на президента.

Този процес на отчетлив надпартиен популизъм и социал-патриотизъм намери израза си резонно в личностите издигнати за кандидати за президент. Част от основните партии абдикираха поради различни причини, маскирайки се или прикривайки се зад „безпартийни” кандидати – БСП и ДПС, целейки различни приоритети – „Левицата”, да свали тежестта на очакванията и да счупи каръка на 10 загуби, но без особена надежда, затова Инициативен комитет. „Движението”, за да може в типичен стил да изтъргува гласовете на избирателите си за бъдещи свои проекти.

Останалите основни политически агенти избраха различни стратегии, но със сходен резултат. Единствено ПФ успя да канализира говоренето си, преформатирайки се като Обединени патриоти с включването на отдавнашния им противник и конкурент „Атака”. Но резултатът на обединението трябва да бъде по-скоро разглеждан като заявка на нов краен популизъм и друг вид протест, отколкото като следствие от съществено говорене по темата на президентските избори. Самият факт на обединение изигра психологическа роля и послужи като мотив на много граждани да подкрепят Каракачанов, виждайки в него лидер-антипод на премиера.

Категоричните императиви на крайния национализъм са това, което лиши Борисов от по-широка подкрепа в страната и неговите лавирания между Русия и САЩ са следствие точно от опитите му да обере тези гласове. Каракачанов може да бъде разглеждан и като алтер егото на Борисов, но доколко гражданите подкрепили Обединените патриоти са гласували за Радев или Цачева е спорно. Техният логичен избор е офицера от запаса, поради естествения му патриотичен профил на български войн и пазител на сигурността на страната. Цачева, напротив е лицето на статуквото, което е толерантно към бежанците и се огъва в отношенията с Турция, вместо да заеме твърд курс спрямо кризата на европейско ниво, където да лобира и за стопляне на отношенията с Руската федерация.

Патриотизмът беше навсякъде и извираше от всяка тема. Родината, единството, ценностите, имигрантите, сигурността и съдебната власт доминираха в изказванията на голяма част от кандидатите. Липсваше дебат, който да структурира съдържанието на кампанията, която бе изначално опорочена от колебанието на премиера Борисов дали да се кандидатира лично за поста, довел да пожарникарското решение вместо него, номинацията на ГЕРБ да бъде председателя на парламента Цачева. Заявката че ще има оставка при загуба на първи тур бе по-важна за медиите и гражданите отколкото кой ще бъде президент. Затова и изхода от тях бе предрешен още в началото на кампанията. Протестният вот срещу Борисов и ГЕРБ бе причината Радев да бъде избран, което доказва и профила на подкрепилите го.

Ремонтът на избирателния Кодекс в „12 без 5” също изигра не малка роля в скриването на кампанията от обществения фокус. Политическият елит изостави гражданите и не им помогна в разтълкуването на смисъла от президентските избори използвайки и прилагайки до последно процедурни хватки и партийни димки, за да демотивира допълнително гражданите от участие на изборите, улисан в гротескните си усилия да ги мобилизира именно за участие в тях. Според основните партии те бяха по-скоро проверка на силите им за евентуални предсрочни парламентарни избори през пролетта на 2017 г. Според сценаристите на „Шоуто на Слави” те бяха исторически шанс за промяна, превърнал се в „чудовищна манипулация” – истинско неразбиране на механизмите на пряката демокрация. Да не говорим въобще за разтълкуването на резултатите от референдума. Според бащите му всички гласували бяха подкрепили автоматично техните идеи. На практика отговорът „не“ в трите въпроса варира между 35 и 45 %. Съвсем друга тема е, че тези питания съгласно Конституцията поради резултата си стават задължително част от парламентарния дебат – нещо, което може и да не се осъществи при ситуация на предсрочен вот.

И така …

На практика станахме свидетели на една кампания без която спокойно можехме да минем. Кампания, която не допринесе по същество за формирането на информирано мнение сред гражданите, но която за сметка на това извади на показ всичко онова от политическия процес, което смятахме, че сме оставили зад гърба си в последните 27 г. Партизанщината, популизма, демагогията, компроматните войни и досиетата получиха свежо подкрепление от небивалици в социалните мрежи и ефира, придружени със слухове за клиентелизъм и финансови зависимости. За капак “майката на нацията” загуби от “генерал-не политик” и страната бе хвърлена в една с нищо непредизвикана политическа криза, следствие от евентуален опит на ГЕРБ и Борисов за намаляване на косвените щети за тяхното управление.

Премълчаните теми, т.е. онези които придават същност и съдържание на политическия процес и ангажират гражданското общество със стратегия и визия се превърнаха в запазена марка за българските партии и политически субекти. Вместо това заиграването с наболелите теми и проблеми от деня, се превърна в техен обичаен похват за трупане на краткосрочен дивидент и реализиране на къси позиции – поведение, което заличи и без това размитите напоследък идеологически граници и профили на партиите. Липсата на ценностни ориентири, подменени или криворазбрано заместени от каузи, обезличава българската политика все по-драматично, между впрочем напълно в унисон с европейската тенденция. Неспособността на партиите да поддържат демократичния процес чрез адекватно и своевременно адаптиране към съвременните тенденции и процеси, но и задаване на тази посока, деполитизира гражданите и постави под заплаха самия фундамент на демократичната идея.

Дезинтеграцията на обществената тъкан не може да бъде приписвана като единствена заслуга на маргинализиращите се политици и партии, но е безспорно, че те имат основен принос към този процес. Абдикацията от фундаментални за представителната либерална демокрация функции на партиите – да задават цели, да предлагат устойчиви решения и да политизират обществото чрез постоянна мобилизация, прозрачност и комуникация на управленския процес е основната причина гражданите да не припознават политическите елити повече като такива. А вместо това като корупционни, клиентелистки структури стремящи се към властта като самоцел и в името на собственото си оцеляване. Прогнозата е мрачна, но слабостта на демокрацията, особено в очите на нейните критици, а именно нейния отворен институционален характер, свободна конкуренция и върховенство на закона са и най-големите й предимства, осигуряващи на гражданите достъп и контрол върху държавата им и техните политически представители.

Източници:

1. Изборен кодекс (Изм. - ДВ, бр. 39 от 2016 г., в сила от 26.05.2016 г.).

2. Конституцията на Република България.

3. Решение на Конституционния съд на Р България № 9, София, 28 юли 2016 г. конституционно дело № 8/2016 г.

4. Ratcliffe, S., (2011). The Oxford Dictionary of Quotations, Oxford University Press.

Електронни източници:

1. https://www.cik.bg

2. http://clubz.bg

3. http://www.mediapool.bg

4. http://www.dnevnik.bg

5. http://bpsa-bg.org

6. https://www.actualno.com

7. http://www.ombudsman.bg

8. http://www.slavishow.com

9. http://www.webcafe.bg

10. http://rusofili.bg