СБОРНИК ОТ КРЪГЛА МАСА
„ПОЛИТИЧЕСКАТА КОМУНИКАЦИЯ: ПРЕЗИДЕНТСКИ ИЗБОРИ 2016 ГОДИНА“

Толя Стоицова е един от дългогодишните и утвърдени експерти в областта на социалната и медийна психология, вербална и невербална комуникация и междукултурната психология. Преподава теоретични и практически курсове в различни сфери на психологията на студенти по ПР и журналистика в департамента по масови комуникации на НБУ. Автор на редица книги и студии на български и английски език, сред които Лице в лице с медиите, Живеем с другите, И усмивката може да бъде заповед, Учебник по психология за9 клас, Добрият имидж – залог за успех (в съавторство),Life and Death in a Time of Terror(в съавторство) и др. Била е Фулбрайтов стипендиант в Калифорнийския университет (2008 – 2009),член е на редколегии на международни и национални научни списания.

Уважаеми проф. Славински, уважаеми колеги.

Наистина кръглата маса дава възможност за избор на места. Тук са ни направили няколко души много важни и аз наистина се чувствам поласкана. Аз съм просто един специалист от многото по комуникации. За това и така съм кръстила словото си накратко –

„Правила на публичното говорене и атрактивност на поведението“. Зная, че българите и вие знаете,че не обичаме много правилата. Дори се хвалим с това, че ги нарушаваме и не са ни хванали. В политиката е също така. Затова искам да изясня някои от основните принципи на комуникацията. Ще цитирам един от големите майстори в социалната психология, Курт Левин, който казва:„ Няма нищо по – практично от една добра теория“. Теориите не са нещо случайно. Те не се създават от учените просто учените за забавление, а представляват практически натрупан опит, които е обобщен и издигнат на равнището на теорията. Затова се възползвам да кажа няколко такива принципа, които би трябвало да се спазват, когато говорим публично.

Първото, изискване, разбира се, е да се познава в някаква степен аудиторията. За да прехвърля и към политическата ситуация у нас, то наистина не можем да кажем, че политиците у нас не познават аудиторията. Тя е толкова пъстра с всякакви възрасти, различно равнище на образование и интереси. И както му е редно публичното говорене би трябвало да бъде не толкова сложно – със сложни конструкции и мисловни модели, който са разбираеми само за образовани хора. Защото образованието дава само едно – знание. То не ни прави по-добри. Много хора без образование са по-добри и от нас. От образованите хора се очаква обаче да имат познания. Така че, в това отношение нямам забележки. Това което ми се струва на мен, че политиците не знаят и публичните говорители – изобщо, това са особеностите на човешката памет. А това е нещо отдавна доказано и разпространено като познание. По-конкретно, колкото и да е дълга речта, нашата памет е така устроена, че последното, което казва публичният говорител, се запомня най-добре. После – се запомня началото на речта. Или, когато се структурира самата реч и се аргументира, би трябвало в началото и заключението да се повтори основната теза, да се каже най-същественото. То се запомня от хората без да полагат особени усилия.

Другият принцип е свързан със самото поднасяне на речта. Навсякъде по света и у нас се случва, при важни събития, речта да се подготвя не само от съответния политик, а от цял екип. Но написана от другиго реч, трудно се произнася, още по-лошо пък е, ако се чете. Или, убедителната комуникация изисква като предварително условие самият човек, който говори, да бъде убеден в това, което казва.Звучи като, че ли елементарно, но всъщност непрекъснато наблюдаваме подобен диссинхрон – между личните убеждения на говорещия и съдържанието на речта му. Съществува ит. нар.психологическо заразяване. Когато сме сигурни в това, което казваме и наистина ни е убеждение, тази убеденост се предава и на слушателите. Иначе, речта се произнася като заучено стихотворение, понякога наложено на публичния говорител. Не рядко той „лошо декламира“ или просто си „изпява заучения урок“. Същото, между другото, е и в лекциите. Като преподаватели, ние пак говорим публично, а студентите са нашата публика. Или, и за нас е изключително важно да сме убедени в това, което говорим, включително и да изказваме собствените си възгледи и мнение.

Друго съществено изискване, което може да ви се стори малко, като че ли детайлно, но е от особена важност, е въпросът заартикулация при произнасянето на самата реч.Въпреки, че е малко неудобно, ще дам пример с политик, за който мисля, че вие ще се досетите. Един много интелигентен иначе човек, който има дефект в говора беше избран от една политическа партия за говорител. Напълно неприемливо! Защото, когато някой фъфли, например, въпреки, че може да бъде много умен човек, ни кара да се напрягаме, за да разберем речта му. Тези усилия, които полагаме, ни създават дискомфорт и ни карат повече се фиксираме върху личния проблем на говорещия, отколкото върху тезата, която дискутира. Не случайно в средствата за масова информация, например, има изисквания за правоговор.

Още един детайл, който не е за пренебрегване, есилата на гласа, с която се произнася речта. Това е нещо, което няма как да го измерим. Зависи от големината на помещението (или на открито), от броя на участниците в събитието – публиката, и т.н. Умението за преценка и използване силата на гласа идва само и единствено чрез опита. И в двете посоки, силата на гласа играе лоша услуга на говорещия. Ако много високо говорим, публиката остава с впечатлението, че й се караме. Ако обаче тихичко говорим, хората, които ни слушат, ни приписват несигурност пак полагат усилия, за да ни чуят и отново това не е в наш интерес.

Друго, свързано с поднасянето на речта, ехарактерът на вербалната комуникация. Тук е проф. Ваня Мавродиева, която е специалист в тази област и предполагам ще каже интересни неща. Затова, аз по-общо ще кажа, че в живото общуване комуникацията протича в два паралелни канала – вербален и невербален. Виждам в залата мои студенти, които са слушали курс по вербална и невербална комуникация при мен, и имат това познание. Става въпрос за факта, че с естествения език всички послъгваме в определени ситуации по конкретни причини. И в тази зала можем да го направим. Защо? Защото мисленето и съответно, произнесените думи, са на равнището на съзнанието. Казвам не случайно метафорично и надявам се с подходяща интонация, че всички можем да послъгваме, за някой от присъстващите да не се засегне. Защото в психологията лъжа не означава житейското разбиране за лъжа. Т.е., лъжем, за да нанесем щета някому непременно. При политиците обаче, за съжаление, често се случва точно това – лъжа, която цели да причини щети от различен характер, включително и психологични щети.

С езика на тялото обаче, нека използвам тази подходяща метафора за невербалната комуникация, която хората у нас знаят, с този телесен език не можем да излъжем. Защото не можем да го контролираме. Той е изцяло безсъзнателен. Можем само в някаква много ниска степен да упражним контрол над тялото си и то, ако мълчим – не говорим в момента. Тогава можем да се фиксираме върху това, какви жестове правим с ръцете и с краката си, накъде отправяме погледа си и т.н. Но, когато сме включени във взаимодействие и активно общуваме с говор, това няма как да се случи. Тогава езикът на тялото ни издава или по-точно казано, показва какви сме всъщност.

Част от политиците, когато не се чувстват комфортно, използват бариери с ръцете си, което ги издава как възприемат ситуацията. Очертават т.нар. „дворчета“ като кръстосват пръстите на ръцете си. Това видяхме и в президентската кампания.

Когато човек е прав – също може да кръстоса пръстите на китките си, с ръце – отпуснати надолу. Отново – това е защитен механизъм, показваш дискомфорт.

Още по-силна заключеност издава невербалното ни поведение, когато кръстосаните в китките ръце в седнало положение се вдигнат като “предпазна стена“, подпрени на лактите. Следващата снимка – макар и колаж, добре показва как се чувства министър председателят ни – „между двете кандидатури“ за генерален секретар на ООН.

Разбира се, в един доклад е невъзможно да се направи сериозен анализ на цялостното невербалното поведение на политиците от последните президентски избори. По-скоро като илюстрация за ролята на невербалната комуникация, давам само няколко примера. И последен щрих – използването на неприемливи от социална гледна точка жестове катозакана с пръст(„прокурорски жест“) иагресивност(размахване на лист), на който никой от аудиторията на може всъщност да види какво е написано. И в двата случая, стойката на тялото е леко приведена напред – агресивност, закана.

По повод изказаното от проф. Славински: „Не само в България, ама като гледам какво става и в Америка и в Щатите по-точно…“, ми се иска да кажа, че политиците в развитите демокрации се обучават как да комуникират. И това е хубаво. Обучението не може изцяло да промени поведението, по-специално невербалното, защото то е свързано и с характеристиките на темперамента у хората, който е вроден, но категорично политиците могат да се научат да избягват социално нежелани или неприемливи жестове. А непрекъснато се правят такива. Дали това е юмрукът, който е символ на агресия и един, посочващ пръст като тояжка, която ни почуква по главите, карат ни се, дали някой ни говори от висотата на Олимп „ Аз сега ще ви кажа за какво точно става дума“ , дали кръстосаните ръце, които ни изключват от взаимодействието психологически (защитен жест) и т.н. Понякога, застанали в закрита позиция, с кръстосани ръце, студенти ми обясняват, че седят така, защото им е удобна позата. Въпросът е защо на някой така му е удобно да използва защитна позиция, а в същата ситуация на друг „му е удобно“ да бъде в изцяло открита позиция. В крайна сметка това е въпрос първо на познание и после – на комуникативна компетентност.

И тук е може би е мястото да изясня, след като го споменах като термин, какво означава понятиетокомуникативна компетентност,което засяга и третия принцип в комуникационния процес. Комуникативната компетентност не е съществено изискване само за политици и журналисти, а за всички, които искат да бъдат добри професионалисти в различни сфери. Компетентността е важна и в личния ни живот. От една страна, има „природно“ зададена компетентност, която представлява социалното унаследяване на умението от семейството, в което сме родени и отраснали. Още един довод за важната роля на семейната среда за развитието на отделната личност. Вярно е, че не избираме семействата, в които се раждаме, както и не избираме държавата, в която живеем. Колкото и да звучи неприемливо за някого, децата, родени в семейства с по-образовани родители, искат, не искат участват в определен тип общуване и първоначално имитационно започват да наподобяват родителите си. Такова е детското развитие. След семейството, идва ред на училището. И училищната среда играе съществена роля за формиране на компетентността за общуване. Тя не случайно се нарича още исоциална компетентност, която освен умението за говорене, включва и умението са слушане. И двете са еднакво съществени.Или, „по природа“, ние тръгваме от различни изходни равнища. След това обаче се формира и професионалната част на компетентността. Всички тук сме специалисти в различни области и отлично знаем какво означава терминология. Повечето от присъстващите знаят също защо книгите по психология се купуват от най-различни специалисти. Повечето термини в психологията са разбираеми за много хора. За разлика от книгите по ядрена физика например, които се купуват само от тесни специалисти в областта. Няма как никой неспециалист да чете ядрена физика просто за обща култура или за удоволствие.

Като обобщение, изследователите в областта на комуникациите, разделяме малко изкуствено природната и професионалната компетентност с цел, изучаването им. Разбира се, компетентността е интегрално, или едно сложно умение, точно както и личността не е само професионална. Тъй че, моят опит ми показва, пак се връщам назад във времето малко, без да цитирам конкретни правителства, един обясним от психологична гледна точка феномен. У нас имаше и такива правителства, които искаха да научат как да повишат компетентността на своите министри, които освен, че пряко общуват помежду си, им се налага да общуват с много други хора. И знаете ли какъв е моят извод от проведените тренингови обучения с тях? Оказа се, че всъщност доброволно идват на такъв тип обучение (доброволността на участие е задължително изискване в психологията) хората, които принципно са с по-висока комуникативна компетентност. Те много добре разбират, че общуването е нещо особено важно като умение независимо от специалността. А тези, които имат проблеми в общуването, те и не могат да разберат защо се налага да участват в тренингите и задават въпроси от рода: „Какво ще ни научи тая госпожа?“ „Аз нали съм българин и си знам езика.“ „Цели три дни какво ще правим?“. Или, при тях няма разбиране за това, какво е комуникативна компетентност и съответно – няма мотивация за повишаване на равнището й. На мен ми се струва, въпреки изискването за доброволност на участието, че бихме могли да заимстваме от по-развитите демокрации, механизма на задължително обучение по комуникация с цел повишаване на социалната компетентност при политиците. Защото ние като граждани на тази държава, казвам го съвсем искрено и мисля, че бихте ме подкрепили, понякога се забавляваме с политическото говорене, което слушаме или гледаме по телевизията, а не е това целта. Присмиваме, веселим се за тяхна сметка, иронизираме ги т.н., пропускайки в тези определени моменти да се замислим, че това са хората, които сме избрали да ни представляват в най-висшите органи на властта или по-просто казано, тези хора ни управляват. Като публични говорители на най-високо равнище те са призвани да ни дават системна, значима и последователна информация и то по такъв начин, че да можем да я разберем.

Следващ принцип засяга така наречения илюстративен материал. И то не само като презентации, но и като доказателствен материал, съпътстващ речта. Вчера предполагам всички сте проследили последното студио, което беше за кандидат президентите. Аз само две неща ще отбележа. Първото е свързано с българска журналистика. Ще го представя като реторичен въпрос без да отговарям на него: Какво и колко смислено нещо може да се каже за 30 секунди? Дори човек да е лаконичен – това е невъзможно. И второ – могат ли да се цитират данни, числа, без интерпретация и без сигурност за тяхната достоверност. Като напълно цивилен човек за мен беше абсолютно неясно какво се „обсъди“ в рамките на секунди за нашия контингент зад граница. Един от кандидат президентите каза, че контингентът включва 82-ма бойци, друг го апострофира и каза, че това не вярно, участниците в контингента са 120. И ние зрителите какво разбрахме? За колко души става въпрос, защото разминаването е съществено. Какво трябваше да направим – да се консултираме с интернет ли?

Искам да подчертая, че когато се работи с числа или някакви данни, те трябва наистина да бъдат точни. И по-важното си остава интерпретацията, за да могат и неспециалистите да оценят информацията. В противен случай – от нея няма никаква полза в публичния дебат. В посочения пример би следвало да ни информират това малък или голям контингент е за България? Как се вписва размерността на нашия контингент в общите сили на НАТО и т.н.

Последният принцип, на който искам да обърна внимание, е обратната връзка от аудиторията.Добрият комуникатор и политик не произнася речта си, за да се отчете, или фигуративно казано да сложи „чекче“ – „изнесох я, свърших, въздъхнах и отивам на работа“. Той трябва да държи да получи някаква обратна връзка от аудиторията – до колко хората разбират това, за което е говорил. Обикновено тази обратна връзка е невербална. Както спомена и проф. Славински, с възрастта без да искаме започваме малко да се изкривяваме заради собствения си професионализъм. И тази деформация може да бъде по-голяма или по-малка. От време на време и аз усещам как без да искам наблюдавам хората, когато говоря. Защо? Защото следа обратната връзка, която получавам от лицата на слушателите. От нея комуникаторът може да разбере например, кой слуша, кой не слуша, кой преработва информацията или просто седи на стола, ама психологически е някъде много далече, просто физически присъства, или пък леко придремва, защото му е скучно.

Следенето от комуникатора на обратната връзка от аудиторията освен важна, далеч не е лесна задача. Или, да си подготвиш речта, да имаш сигурност и увереност, че добре ще я произнесеш и „отгоре на всичко“ да следиш аудиторията какво ти подава, изисква високо равнище на комуникативна компетентност. Задължителна е предварителната подготовка на речта. Едновременно с това като следим обратната връзка от страна на аудиторията можем да променим, понякога и в значителна степен, предварително замислената от нас реч. Длъжни сме да обърнем внимание на интересите на аудиторията, а не просто да произнесем това, което ние сме замислили като особено съществено по определен проблем. Не рядко преценките на публичния говорител и на аудиторията се разминават. Успешният комуникатор се съобразява с интересите на аудиторията, защото иначе тя просто няма да го слуша.

Последната част от изказването си съм посветила на т.нар.причини за автоматичен неуспех в публичното говорене. Какви са те?

Първото, вече го споменах по друг повод, евреметраенето на речта. Тя не бива да бъде безкрайно дълга. Дори и при дебатите сме свидетели не на редуване на дълги индивидуални монолози, а на сравнително кратки отговори от всички участници в дебата по определени въпроси, зададени от водещия журналист. Кратко и дълго са наистина относителни понятия, които бих сравнила с друга двойка понятия – много и малко пари. Зависи кого питаме. Така че, времетраенето на речта е необходимо да бъде прецизирано и обикновено хората, които организират събитието, в нашия случай на кръглата маса – д-р Христова и д-р Тодорова, задават и времетраенето за речта. За нас това са точно 15 минути. За щастие – не 30 или 50 секунди, че нямаше да можем да обсъдим нищо съществено.

Втората причина за неуспех, това ечетенето на речта. Щом се чете речта и няма контакт“очи в очи”каквато е метафората за живото общуване, или контакт „лице в лице“ , с аудиторията не може да се установи доверително общуване.

Хората, като че ли за казват, „а-ха някой друг е писал речта, а политикът дори не може да я произнесе.“ Веднага доверието намалява, или изобщо не се установява, не можем да говорим за никаква убеждаваща комуникация. Вие го знаете и от личния си живот. Щом нямаме доверие у някого, ние психологически се изключваме и спираме да го слушаме.

Третата причина за автоматичен неуспех еотсъствието на ясно дефиниране на проблема. Имаме много често такива случа. Аз дори ще си позволя да спомена, когато преди време изпитвахме устно, имаше – макар и рядко, такива студенти, които започват да говорят и говорят дълго, ама нищо съществено не казват, но аз ги слушам внимателно. Добър слушател съм. Изпит е. Притеснява се човекът. И след известно време, някой такъв студент ме пита защо прекъсвам другите му колеги, а него – не. Отговарям му, че чакам да каже нещо съществено, че става за политик – дълго говори, но пък нищо смислено не казва. Многото говорене не означава, че се казва нещо съществено. Въпреки че, всеки си има индивидуален стил на говорене и на писане. Хората от по-точните науки, например, обикновено са по-лаконични. Структурират речта си като я квантифицират на първо, второ, трето. Ние, които идваме от хуманитарните области, понякога така литературно се изказваме, че забравяме за какво сме започнали да говорим. И на политици се е случвало у нас, когато някой вдига ръка от аудиторията и пита: “Вече толко време тече някакво обсъждане, но не можах да разбера, всъщност какво дискутираме?“ Това е страхотен удар срещу комуникатора, който не е успял дори да очертае дефинитивно какъв е проблемът. Трябва да се каже ясно, да се изразя с термин, макар и чуждица, че проблемът е необходимо да се формулира на „експлицитно“ равнище в едно или няколко изречения, пределно ясни за цялата аудитория.

Следващият провал или причина за автоматичен е неуспех, еневъзможността на комуникатора да изложи и аргументира убедително собствената си позиция. За съжаление подобен провал не е рядкост в речите на нашите политици. Достатъчно е да си спомним студията по телевизията за дискусия сред кандидат президентите. Когато някой не може да защити позицията си, повтаря неколкократно едно и също изречение. С това не става по-убедителен, а само губи от времето за дискусия.

Не е добър вариант да се защитава една позиция като се критикува другата и се цели да се очерни опонента. Позиция се защитава като се привеждат аргументи в нейна подкрепа. В този тип автоматичен неуспех се включва и това, че някои пък смятат, че е добре изчерпателно, т.е. по един проблем, да се дадат всички възможни варианти на позиции. Но хората от аудиторията не могат да ги запомнят. По-добре е да изберем позицията, в която сме убедени и да я защитаваме като привеждаме в нейна подкрепа сериозни аргументи. Всичко друго само разконцентрира съзнанието и фиксирането на вниманието у аудиторията. Както споменах, паметта ни е устроена по такъв начин, че последното най-много се запомня, после – първата част и съдържанието някъде по средата, започва да се губи от паметта. Тъй че, това е същото много важно познание, за да знаем как да структурираме речта си.

Вместо заключение, ще задам един въпрос. Могат ли да се научат политиците и какво представлява нашата президентска кампания и тези, провеждани в развития свят? Разбира се, че могат. Има едно обаче задължително условие – трябва да искат, или, да имат мотивация за това. Необходимо е ясно българският народ, може би и чрез гласуването си, да каже, че не иска да гледа цирк, а че иска да гледа хора, които имат виждане глобално за развитието на държавата и то в много сложна обстановка, които да стимулират всички да работим сериозно – всеки на собственото си място.

И последно като заключение, ако трябва от чисто психологическа гледна точка да заключа, за мен не е много добра картината на тази предизборна кампания. Тя не е цветна, тя е просто сива и очаквана, с нищо не ни изненадва. И по дрехите личи …

Като че ли съществуващата инерция продължава и надеждата ни, че новата кампания, този път ще доведе до нещо различно, не се сбъдва. За мен и в последната президентска кампания не се случи нищо ново.

Благодаря ви за вниманието!