Nevereno vliz

";} ?>

2. Европейската интеграция след Втората световна война

 

Идеята за обединена Европа не е нова. Тя съществува столетия наред под една или друга форма като една необходима алтернатива на разпокъсаността и съперничеството на европейските държави, които взаимно се опустошават чрез непрекъснати войни помежду си, разрушавайки европейското културно наследство, и обричайки икономиката си на разруха, а населението на нищета.

Понятието "европейска интеграция" става предмет на обсъждане сред европейските интелектуалци в средата на 20-те години на ХХ-ти век. По инициатива на граф Куденхоф-Калерги[1] се ражда Европейското движение, но едва проведеният през 1926 година паневропейски конгрес, за пръв път, призовава европейските народи да вземат бъдещето на континента в свои ръце и да дадат своя принос за изграждането на общата си политическа съдба в рамките на една федерална държава под името "Европейски съединени щати".

Аристид Бриан[2], подкрепен от германския министър на външните работи Щреземан, пръв заявява през 1929 година, че част от неговата политическа програма е изграждането на Европейски Съединени Щати и предлага на европейските правителства да създадат Европейска федерация в рамките на Обществото на народите[3].

Постигането на траен мир на континента е основен мотивиращ фактор за идеята за европейско единство.

Историята на европейските организации в Западна Европа се развива в две направления: на междуправителствено сътруничество и на интеграция. И за двата типа организации е валидна констатацията[4], че възникването и еволюцията им са определени в много по-голяма степен от историческият контекст - международен и вътрешен, отколкото от различни философски, политически или икономически теории и доктрини.

Алтиеро Спинели заявава, че европейските държави, за да запазят свободата в Европа, се нуждаят от създаването на федерална Европа, в която националните държави да прехвърлят известна част от суверенните си права на общността в интерес на всички европейци[5].

 

2.1.

Европа на кръстопът

 

Втората световна война нанася много дълбоки рани на Европа. След 1945 година западноевропейски интелектуалци продължават да развиват интеграционната идея и създават Европейски федералистки съюз. Това поставя началото на своеобразно съчетаване на нови и стари идеи, довели до конкретни действия през следващите десетилетия[6].

Тази възможност за съчетаване на нови и стари идеи е опосредствана и от факта, че Европа е опустошена от войната и съществува желанието да се предотврати една нова война със същите последици. Сближаването на нациите, виновници за двете световни войни, би направило такива конфликти немислими.

Втората световна война превърна Европа и в своя главна жертва - тя  не само изгуби централната си роля, която имаше от векове, но и се оказа арена на съперничество между двете нови суперсили - САЩ и СССР. Очерталото се противопоставяне на Изтока и Запада направи така, че идеята за общоевропейска интеграция започна да изглежда все по-неосъществима, а на нейно място се развиха една западноевропейска и една източноевропейска интеграция.

Това противоречие доведе до обстоятелството, че непосредствено след края на войната западноевропейската политическа конструкция възприе подхода на междуправителственото сътрудничество, родило три вида организации, които и днес имат своето място в международната общност.

Характерно за организациите от този тип е, че те не засягат компетентността и суверенитета на членуващите в тях държави, тъй като всички решения се приемат от представителите им само с единодушие.

Първата организация, плод на постепенното развитие и разширяване на следвоенното сътрудничество в областта на отбраната и сигурността е Западноевропейският съюз (ЗЕС).

Организацията е проява на готовност за координиране на европейската отбрана от страна на Франция, Великобритания, Белгия, Холандия и Люксембург, започнала още с подписването през март 1948 година на т.нар. Брюкселски договор[7]. Договорът изразява решимостта на тези държави да създадат обща система за отбрана и да укрепят отношенията помежду си, за да могат да се противопоставят на идеологически, политически и военни заплахи срещу сигурността им. Усилията за координиране на сътрудничеството продължават с присъединяването на Германия и Италия[8].

До своето закриване ЗЕС беше единствената европейска организация с компетентност в областта на отбраната. Като такава бе неразделна част от развитието на Европейския съюз и ядрото на европейската идентичност в областта на сигурността и отбраната до формулирането на общата политика по отношение на външната политика и сигурността (ОПОВОС).

Положението в Европа се влошава след 1947 год., когато се повишават цените на хранителните продукти и горивата, запасите в чуждестранна валута се изчерпват и на политическата сцена закономерно заемат своето място САЩ и Плана Маршал[9]. За координирането на разпределението на това съдействие през 1948 година шестнадесет западноевропейски държави, без Германия и Италия[10], създават Организацията за европейско икономическо сътрудничество (ОЕИС).

Организацията обаче се оказва неспособна да задълбочи процеса на европейското икономическо обединение. През 1960 година организацията се преименува на Организация за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) и преориентира дейността си към отношенията и помощта за развитието на страните от третия свят[11].

Провалът на Московската конференция по германския въпрос и отказа на източноевропейските държави да се включат в Плана Маршал, както и блокадата на Западен Берлин бележат края на междусъюзническото военно сътрудничество и разделението на Изтока и Запада. Започва Студената война.

Противопоставянето на Източна и Западна Европа е една от непосредствените политически причини за предприемането на практически стъпки към обединението на западноевропейските държави. Създаването на различни икономически, политически и отбранителни организации в Източна и Западна Европа постепенно засилва разделението на Европа на два блока.

Държавите в Западна Европа ясно осъзнават необходимостта от обединение на европейските народи на наднационално равнище, за да се съхранят крехките демократични устои на обществото и да се осигури неговото икономическо развитие. Въпреки това, идеята за създаване на подобен "съюз" няма конкретно определено съдържание и не предлага ясен модел за европейска структура.

Тази идея определя и възгледите за създаването на своеобразен "духовен съюз", основан на основните човешки права и свободи, без да предвиждат скрепването му по правен път като политически съюз. Затова и първоначално възприетият принцип са политическите консултации, съчетани с функционален и прагматичен подход за сътрудничество при всеки отделен случай[12].

Привържениците на този метод за реализиране на обединението на Европа стават известни като "съюзисти" (unionists) и се противопоставят на защитниците на федералистките идеи, засилили своето влияние в Европа след Втората световна война.

Различията между двете течения се изразяват особено ясно по време на Конгреса на европейските движения и организации в Хага през 1948 година[13] и при създаването на Съвета на Европа. Членовете му се обявяват за привърженици на основните ценности на парламентарната демокрация и на правовата държава и се стремят към тясно политическо сътрудничество между държавите-членки.

По време на конгреса за пръв път ясно се открояват два политически подхода към постигане на общата цел: наднационалният и междуправителственото сътрудничеството.

Великобритания и Скандинавските държави смятат, че европейското единство може да се постигне по пътя на междуправителственото сътрудничество. В този дух резолюцията, приета в Хага, от една страна, утвърждава необходимостта от прехвърлянето на редица суверенни национални права, за да се упражняват те съвместно[14], но, от друга страна, отхвърля предложението за създаване на европейски политически орган на властта под формата на Европейски съвет, състоящ се от министри от страните-членки, които да отговарят за управлението на европейските дела.

Федералисткият модел се защитава от Франция, която смята, че европейското политическо сътрудничество се нуждае от формални организации, от политически институции, които да притежават реална власт, която да надхвърля рамките на националните интереси[15].

Федералистите прокарват в резолюцията текст, в който се предлага сформирането на върховен съд, способен да издава задължителни за държавите решения по спазването на човешките права, но съюзистите постигат ограничаване на мандата на предвидената Европейска асамблея, обединяваща депутати от националните парламенти, поради което на нея са поверени само консултативни, а не учредителни правомощия.

Уставът на Съвета на Европа, изготвен година по-късно, поставя сред методите за реализиране на поставените цели предимно дипломатически процедури, но и предвижда създаването на Европейски съд по правата на човека. На практика Съветът на Европа е организация с много широко очертана компетентност и твърде скромни средства за постигане на целите си.

Свиканата за пръв път през есента на 1949 година Парламентарна асамблея на Съвета на Европа приема резолюция, в която поставя като основна "цел и задача създаването на европейски политически властови орган, притежаващ ограничени функции, но реални правомощия". За съжаление по-нататъшната политическа дейност на институциите на Съвета на Европа показват невъзможността да се излезе от рамките на междудържавното сътрудничество при разглеждането на въпроси от правен, социален и културен характер.

Тази политическа формула - ограничени функции, но реални правомощия, е реализирана успешно след две години, когато в резултат на инициативата на Жан Моне и Робер Шуман е подписан договорът за учредяване на Европейската общност за въглища и стомана, известен като Парижки договор.

 

2.2.

Създаването на Европейските общности

 

На 18 април 1951 година шест държави - Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург подписват договора за Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС). Основа за нейното създаване е френският план, разработен от Жак Моне и приложен от Робер Шуман[16], чиято основна цел е "цялостното френско-германско производство на въглища и стомана да бъде поставено под контрола на един общ Върховен орган в рамките на организация, отворена за участие и на други държави от Европа".

Тази кратка формулировка се оказва навременният отговор на много проблеми, които са възникнали междувременно в хода на развитието на Западна Европа в първото десетилетие след Втората световна война.

На практика се предлага нова стратегия на условията за обединение на "свободна Европа". Вече е ясно, че нито една от следвоенните международни организации не е в състояние да доведе до реално обединение, а и привържениците на идеята за европейски федерализъм намират ОЕИС неадекватна на техните стремежи.

"Сътрудничеството между народите, колкото и значимо да е то, не решава нищо. Това, което трябва да се търси е сливането на интересите на европейските народи, а не просто поддържането на равновесие на тези интереси" - смята Жан Моне. "Европа няма да се създаде отведнъж, нито като цялостна конструкция: тя ще бъде изградена само с помощта на конкретни стъпки, създаващи преди всичко една действителна солидарност" е записано в декларацията Шуман[17].

Планът Шуман е едно взаимно изгодно политическо решение, което от една страна, слага край както на историческото съперничество на Франция и Германия, така и на страховете от едно ново безконтролно икономическо издигане на Германия, а от друга я реабилитира в международен план. С реализирането на проекта Германия ангажира не само своята дума, но и жизнените си интереси. Франция, от своя страна, е готова да отстъпи част от националния си суверенитет на наднационална институция, като ЕОВС, което по същество поставя френската икономика под частичния контрол на западногерманската тежка промишленост, в името на това да проникне в доста по-важни производства в индустрията на Германия.

Политическата същност на новия подход, заложен в Плана Шуман, е делегирането на суверенитет в една ограничена, но решаваща за развитието на Европа област. Вместо с политическа да се започне с икономическа интеграция: "по този начин просто и бързо ще се постигне сливането на интереси, необходимо за образуването на икономическа общност, а така също ще бъде заложен катализатора за създаването на една по-широка и по-дълбока общност между страни, дълго време противопоставяни помежду си от кръвни разделения". Постигайки икономическа интеграция, по системата на зъбчатото колело държавите постепенно ще се окажат въвлечени и в политическото обединение на Европа, осигурявайки по този начин и мира помежду си.

Основната задача на ЕОВС е да създаде Общ пазар за въглища и стомана, със свободно движение на стоки и капитали и свободна конкуренция, покриващ територията на държавите-участнички, разрешавайки общ контрол, планиране и експлоатация на тези суровини и продукти.

Така с влизането в сила на Договора за ЕОВС, за първи път в европейската и световната история една област на политиката, дотогава от изключителната компетентност на отделните държави, преминава в ръцете на една наднационална организация.

Създаването на тази общност не е самоцелно - тя се схваща само като "първа стъпка по пътя на постепенното обединение в една Европейска федерация, необходима за запазването на мира".

В хода на преговорите се създава моделът на институционалния механизъм, който лежи в основата на днешния Европейски съюз - Върховен орган (днес Комисията), Съвет на министрите, Парламентарна асамблея и Съд.

От политическа и организационна гледна точка ЕОВС е изградена на четири водещи принципа:

- върховенство на институциите, които действат в рамките на зададените им с договорите компетентности;

- независимост на институциите, обезпечена с правни граници;

- сътрудничество между институциите;

- равенство между държавите.

Оригиналността на новата общност се подчертава и от факта, че тя има собствени източници на финансиране - бюджетът й се състои от вноските, идващи от предприята от отрасъла.

Влошаващите се отношения между Изтока и Запада, Корейската война (1950-53) принуждават Франция да лансира идеята известна като "Плана Плевен[18]" за създаване на Европейска отбранителна общност (ЕОО), предвиждаща създаването на наднационална общност със собствени въоръжени сили под единно командване, в която членуващите държави да имат еднакви задължения - контингент в общата армия, участие в общия бюджет за отбрана и обща програма за въоръжаване и отбрана. Западноевропейските държави са готови за изработването на обща политика в областта на сигурността, но провалът на ЕОО показва, че тази готовност не е и по отношение на общата външна политика.

Постепенно обаче се налага разбирането, че общата армия предполага и обща политика и следователно трябва да се направи нова крачка по пътя на интеграцията, като се подготви проект за Европейска политическа общност (ЕПО). Европа обаче още не е готова да се откаже от националния суверенитет в полза на един европейски суверенитет. В същото време невинаги суверенитетът, независимостта на една държава, може да се осигури със собствените й сили[19].

Неуспехът на инициативите за създаване  на ЕОО и ЕПО показва, че прекият път за политическото обединение на Европа е затворен и усилията на шесте западноевропейски страни се насочват към интеграция в икономическата област. Икономическата интеграция по същество се оказва основата, на която се развива по-късно политическата интеграция на западноевропейските държави.

Окуражени от успеха на създаването и развитието на ЕОВС, шестте страни членки решават да продължат усилията си за разширяване и задълбочаване на интеграционните процеси в областта на икономиката. В началото на месец април 1955 г. Пол-Анри Спаак в качеството си на външен министър на Белгия отправя предложение до колегите си от ЕОВС за организиране на международна конференция, на която да се обсъди идеята за разширяване на компетенциите на ЕОВС до други икономически сектори. Конференцията се провежда на 1 и 2 юни 1955 г. в Месина (Сицилия). На тази конференция, по предложение на представителите на Бенелюкс (Белгия, Нидерландия и Люксембург), се формира международен комитет начело със Спаак, на който се поръчва проучването на възможностите и подго-товката на проектите за разширяване и задълбочаване на интеграционните процеси в икономическата сфера. В представения през април 1956 г. доклад на комитета се предлага „създаването на голямо икономическо пространство, представляващо мощна производствена единица, което ще позволи постепенно разширяване, нарастваща стабилност, бързо подо-бряване на стандарта на живот”, а също така развитие на интеграцията в областта на атомната енергия.

Предложенията на комитета се приемат по принцип от международната конференция на шестте държави членки на ЕОВС, проведена през май 1956 г. във Венеция.

След успешни преговори между страните, членуващи в ЕОВС, проведени след конференцията във Венеция, се стига до следващата стъпка в изграждането на Обединена Европа. На 25 март 1957 г. в Рим страните подписват два нови договора, известни като Римски договори, с които се създават Европейската общност за атомна енергетика (ЕВРАТОМ) и Европейската икономическа общност (ЕИО). Договорът за ЕВРАТОМ насърчава развитието на ядрената индустрия на шестте страни-членки, като същевременно ги задължава да използват разпадането на атома изключително за мирни цели, а също така регулира и доставките на необходимите суровини.

Честите различия в интересите на държавите-членки води до незначителния контрол на ЕВРАТОМ върху развитието на ядрения сектор, независимо от предприетите мерки за оздравяване на ядрената промишленост и насърчаване на съвместните научни изследвания.

Най-пазарно ориентирана се оказва ЕИО, в рамките на която шестте страни се договарят да създадат митнически съюз, който да осигури свободно движение на стоки между отделните  държави. Основна задача на ЕИО е и създаването на Общ пазар, който да разреши свободното движение на хора, услуги и капитали и далеч надхвърля традиционните измерения на митнически съюз.

Главната цел на Общността е да се спечели от по-ефективното разпределение на ресурсите, производствените фактори и свободното им движение между държавите-членки. Нещо повече, много от нетарифните ограничения, които пречат на търговията или създават изкуствени сравнителни преимущества за производителите на дадена държава-членка, се предвижда да бъдат елиминирани, за да може европейския модел напълно да отрази силите на конкуренцията, себестойността и пазара.

Формулираната в Римския договор цел: създаването на "един все по-тесен съюз" става крилата фраза във всички последващи политически и академични дебати. Задачите на Договора са свързани с подпомагане на хармонизираното и балансирано развитие, увеличаване на стабилността и стандарта на живот, и все по-тесни връзки между държавите-членки на Общността. Създаването на Общ пазар е една от основните мерки за постигането на тази стабилност, която западноевропейските държави предвиждат по силата на Договора[20], като този пазар в последствие ще се окаже основата на политическата интеграция на държавите-членки[21].

Нов жалон в развитието на концепцията за Европейския съюз в началото на 60-те години е Планът Фуше, чрез който е разработена идеята на френския президент генерал де Гол за създаване на "съюз на държавите", който се опитва да предложи отговор на въпроса за характера на бъдеща Европа - на държавите или на Общността, "атлантическа" или "европейска", с или без Великобритания и т.н.

Възгледите на генерал де Гол, стоящи в основата на Плана Фуше, са твърде критични към "метода" на интеграция, възприет от Общността. Според него изграждането на Европа би следвало да започне с политически, а не с икономически и технически въпроси. Последните трябва да са подчинени на политическата сфера, без да бъдат делегирани на наднационални институции, съставени от технократи.

Суверенните държави са тези, които посредством междуправителственото сътрудничество са в правото си да вземат политически решения за посоката и темповете на икономическата интеграция. Следователно наднационалния характер на съществуващите три Общности трябва да се "неутрализира" с помощта на една междудържавна политическа организация, в която всички решения ще бъдат взимани с единодушие. Това е наложително и предвид главния периметър на действие на такава организация - външната политика и отбраната, които стоят в центъра на всеки държавен суверенитет.

Привърженик на междуправителственото сътрудничество, генералът поставя над всичко интересите на Франция, като приема ползите, които неговата страна има от Общността, но не желае тя да бъде обвързана от актовете на Съвета против волята й. Това поведение се обяснява със стремежа собствените национални интереси (власт) да се поставят пред европейските интереси на Общността (загуба на власт)[22].

Тази политика на "празния стол", основана на отказа на Франция да участва в заседанията на Съвета на министрите, продължава до извънредното заседание на Съвета, където беше постигнат "компромисът от Люксембург"[23] (в действителност agreement to disagreement). Макар и да сложи край на кризата, доколкото Франция се завърна в Съвета, този политически компромис доведе до въвеждането на едно своеобразно вето: когато държава-членка счита, че определен акт, които би следвало да се приеме с определено мнозинство, засяга "много важни нейни интереси", не се пристъпва към гласуване, а към постигане в разумен срок на консенсус. От една страна всеки министър може да декларира, че един или друг въпрос е от жизненоважно значение за неговата държава, а от друга, Комисията, като независим орган на ЕО, подготвя предложенията за решения на Съвета на министрите.

Последиците от Люксембургския компромис не са окончателно преодолени и досега, и наред с омаловажената роля на Комисията и дестабилизирането на институционното равновесие се проявиха в значително забавяне на процеса на интеграция. Провалът на Плана Фуше сложи край на стремежите за политическо обединение на Западна Европа на основата на прилагане на някаква система от принципи в чист вид, било то федералните идеи или тези на междуправителственото сътрудничество.

Именно тук за пръв път се въвежда в обръщение понятието "Европейски съюз" и въпреки че е все още далеч от изпълването си с конкретно съдържание служи за отправна точка при съживяването на идеята след десетилетия.

 

2.3.

Сливането на европейските общности

 

Влезлият в сила на 1 юли 1967 година Люксембургски договор за създаване на общ Съвет на министрите и обща Комисия на Европейската общност, която заменя Висшия съвет на ЕОВС и комисията на ЕИО и ЕВРАТОМ, известен като Договор за сливане, обединява институциите на трите Общности[24], и превръща институционното единство в първа крачка към сливане на самите общности, но последната и до днес не е направена.

За разлика от унитарната държава, създадената на основата на сливането Европейска общност не притежава суверенитет[25] и не разполага с обща компетентност по всички въпроси, които са обект на правно регулиране на една държава. Тя разполага само с компетентност, която изрично й е предоставена от Учредителните договори, но това не са компетенции в цели области, а по-скоро само за осъществяването на определени цели, за реализирането на определени задачи.

Постепенно обаче се приема, че някои от правомощията, предоставени на Общността са изключителни, т.е. че в тези случаи нейните институции са задължени да интервенират, докато държавите-членки нямат повече компетентност и тяхната интервенция е подчинена и обусловена от оправомощаване от страна на Общността[26].

Изключителните правомощия се характеризират, от една страна, с функционален елемент - задължението за Общността да действа, и от друга, с материален елемент - десезирането на държавите-членки от правото им да действат едностранно. Това означава по-голям брой материи като обект на изключителни правомощия: всички тези, които спомагат за реализирането на четирите основни икономически свободи и общите политики, необходими за изграждането на Вътрешния пазар.

Наред с изключителните компетенции съществуват и разделни компетенции, конкуриращи се или паралелни, при които държавите-членки имат право да интервенират тогава, когато институциите на Общността не са осъществили компетентността си, за да реализират целите, поставени им от договорите.

Упражняването на разделната компетентност[27] се регулира от т.нар. "принцип на субсидиарността"[28]. Този принцип е познат отдавна в европейската политическа философия. Общността действа в областите, които не се обхващат от нейната изключителна компетентност, в съответствие с този принцип, само ако или доколкото целите на предлаганото действие не могат да бъдат достатъчно добре постигнати от държавите-членки и по тази причина могат да бъдат по-успешно осъществени от Общността, заради обхвата и ефекта от предлаганото действие.

Субсидиарността е динамично понятие. Тя позволява дейността на Общността да се разшири, когато обстоятелствата го изискват, или обратното - да се ограничи - когато не е вече оправдана. Въпреки това принципът на субсидиарността има определящо значение с оглед постигането на целите на ЕС, защото той е предназначен да създаде достатъчно гаранции за това, че мерките, предприемани от ЕС, както и тези на институциите на ЕО, ще стоят възможно най-близо до гражданите и ще зачитат националната идентичност на държавите-членки. Всички органи на ЕО са длъжни да се съобразяват с този принцип.

Наличието на тези компетентности обаче не подпомага достатъчно развитието на идеята за обединена Европа главно поради фундаменталната противоположност на представите на страните-членки за развитието на Европа: от плана на де Гол за създаване на "Европа на държавите" без наднационалност в политиката или икономиката, една "европейска Европа" със собствена външна политика и отбрана, до позициите на холандския външен министър Йозеф Лунс в полза на икономическа интеграция, но против политически съюз без Великобритания, гаранта на "атлантическа Европа".

След редица опити и грешки става ясно, че трябва да се развива идеята за бъдещ Европейски съюз не отделно от, а във взаимодействие с Европейската общност.

В такава благоприятна обстановка се провежда срещата на високо равнище в Хага[29], където френския президент Помпиду предлага за обсъждане т.нар. триптих: завършване (completion), задълбочаване (deepening) и разширяване (widening). Тази формула се използва широко в европейската доктрина за да се представя еволюцията на Общностите до началото на 80-те години.

"Завършването"[30] като процес подпомага функционалната интеграция и на практика даржавите-членки изоставят модела на междуправителствено сътрудничество и приемат модела на интеграция с наднационални институции и произтичащото от ова ограничаване на националния им суверенитет. Това предполага постепенна замяна на вноските от страните-членки в бюджета на ЕИО със система на собствени ресурси (с цел финансиране на ОСП), която да включва плащането направо на Общността на селскостопанските такси.

"Задълбочаването"[31] на европейската интеграция предполага процесът на интеграция да обхване нови области, където държавите-членки да прехвърлят суверенни права на наднационалните институции и поетапното изграждане на Икономическия и валутен съюз (ИВС), който чрез хармонизирането на провежданата от всяка страна-членка икономическа политика и чрез валутна стабилност да заздрави и умножи постиженията на общия пазар. Така се поставят постепенно и основите на политическото сътрудничество между държавите-членки, но то се развива извън институционалните рамки на Общността, като външнополитическото сътрудничество се изграждапрагматичнона базата на политическия консенсус.

"Разширяването"[32] на ЕИО предвижда присъединяването на Великобритания, а също и на Ирландия, Дания и Норвегия[33], при задължителното условие кандидатите да признаят и да се ангажират с прилагането на цялата фиксирана в законодателсвото достигната степен на интеграция. По същество е възприет принцип, прилаган при всички последващи разширения, за обвързаност на новоприетите страни от "общностните постижения" (acquis communautaire) - съвкупността от първичното и вторичното право към момента на присъединяването.

На 1 януари 1973 г. Великобритания, Дания и Ирландия се присъединяват към ЕО и с тях броят на членовете й става девет. Норвегия подписва акта за присъединяване, но поради отрицателен резултат на проведения в страната референдум той не влиза в сила. Норвежците казват „не” на членството главно поради незадоволителните според тях условия за присъединяване в областта на риболова – един от най-важните отрасли в норвежката икономика.

Първото разширяване на ЕО води до разрастване на дейността на Общностите в нови области. На срещата на високо равнище в Париж, веднага след разширяването, е начертана амбициозна програма, която поставя 1980 година като краен срок за реализирането на Икономическия и валутен съюз и планира разработването в ЕИО на редица нови политики: регионална, социална, екологична, на изследванията и технологиите, на помощта за развиващите се страни и др.

До този момент понятието "Европейски съюз" се употребява в различен контекст: или като обобщаваща идея, или като напълно обособена от ЕИО рамка за развитие на сътрудничеството между Шестте в областта на външната политика и отбраната[34].

На срещата на високо равнище в Париж обаче под "Европейски съюз" се разбира по-скоро това всеобхващащо цяло, отколкото простото политическо сътрудничество, което протича успоредно с интеграцията в ЕИО. Понятието все още не е изпълнено с конкретно и изчерпателно съдържание, но именно липсата на точност и яснота го прави привлекателно или поне приемливо за всички участници в интеграционния процес според техните собствени представи[35]. По този начин държавите-членки на ЕИО подчертават решимостта си да трансформират целият комплекс от отношенията си в Европейски съюз Така формулирана задачата очертава основните рамки на бъдещата  интеграция - Съюзът да се развива като формация, основана на интеграцията на трите общности, като постепенно се включат и неикономически сфери от политиката на националните държави.

Освен това "Европейският съюз" запазва и значението си от първите следвоенни години на символ на движението напред.

Все пак съзнавайки, че в тази си абстрактна форма понятието може да даде само начален тласък и че за съхраняване на динамиката на процеса е необходимо изпълването му с конкретни предложения за законодателни мерки и политически инициативи, държавните глави възлагат на Лео Тиндеманс[36] да представи подробен доклад в този смисъл.

Докладът "Тиндеманс" от 1975 година представлява най-сериозния за времето си политически опит за избистряне на идеята за Европейски съюз. Задачата е поставена едновременно с решението за организиране на първите преки избори за Европейски парламент и за институционализиране на срещите на високо равнище под формата на Европейски съвет. Смисълът на доклада е както да представи вече не фрагментирана, а широка и всеобхватна концепция за ЕС, така и да предложи такова разширяване на интеграцията, което ще доведе до нейното качествено трансформиране[37].

Докладът е подготвен в резултат на консултациите не само с институциите на Общността и правителствата на деветте страни-членки, но и с представители на групите, формиращи общественото мнение в тях - профсъюзи, организации на работодателите, политически партии, неправителствени асоциации и движения, транснационални обединения и др. и е първото цялостно виждане за Европейския съюз. Докладът съдържа виждания, мерки и предложения за външните отношения на бъдещия ЕС, икономическата и валутната му политика, регионалната и социалната му политика, за Европа на гражданите и за значително укрепването на институциите. Като политически документ Докладът е своеобразна победа на идеите на привържениците на федерализма в Европа.

Различното икономическо и финансово състояние на страните-членки ще доведе до различия за техния напредък в определени области. Страните, способни да изпълняват начертаната програма ще бъдат длъжни да го сторят. Тези, които имат затруднения ще получат възможност[38] да осъществят по постепенен преход, да получават помощ от партньорите си, за да ги настигнат, както и да имат равнопоставено участие в оценката на постигнатите резултати.

Този подход на единство на целите, но различие в темповете към тези цели в отделни сфери и за отделни  страни, диференциране на напредъка в различните икономически и финансови сфери, става известен като "Европа на няколко скорости".

За да се подчертае идеята, че Европа е не само обединение на държави, но и на граждани, трябва да се предприемат действия за защита на гражданските права[39], а също така да се създадат и външни знаци на солидарност, които да доведат до облекчаване на общуването на хората[40].

Укрепването на институциите определя, че Парламентът постепенно трябва да получи правото на законодателна инициатива, Европейският съвет е призван да дава основните насоки за европейската интеграция и да осигурава политическото съгласие за провеждането на общите политики. Съветът на министрите трябва да се стреми към по-широко прилагане на гласуването с мнозинство, да се постигне по-добра координация между заседанията на неговите специализирани Съвети[41].

За да се повишат авторитета и работоспособността на Комисията, нейният председател би трябвало да се назначава от Европейския съвет и да се одобрява от Парламента, след което той да назначава останалите комисари.

Първоначално докладът е приет положително, но постепенно той става обект на много критики и остава без последствия, тъй като според някои държави отива твърде далеч, а според други не отива достатъчно напред.

Желанието за създаване на Общия пазар и икономическия съюз запада през 70-те и началото на 80-те години, когато европейските пазари преживяват две петролни кризи и спад в икономическия растеж, съпроводен с висок ръст на безработицата. Това принуждава държавите-членки да търсят национални мерки за решаване на проблемите и забавяне на процеса на интеграция.

На 1 януари 1981 г. към ЕО се присъединява Гърция, а на 1 януари 1986 г. – Испания и Португалия. Така Общността на деветте става Общност на дванадесетте. Гърция става член на ЕО след като подписва договор за присъединяване на 28 май 1979 г. Това става възможно след края на военната диктатура и установяването на демократичен режим в Гърция. Във връзка с испанската и португалска кандидатури ЕО винаги е посочвала, че присъединяването им е възможно единствено след като бъде установен демократичен ред в страните-кандидатки. На 12 юни 1985 г. е подписан договорът за присъединяване на Испания и Португалия. Тези два договора за присъединяване се считат за една от най-големите победи на европейската политика. Двете страни от Иберийския полуостров в изключителна степен придават на своя процес на демократизация европейски измерения. След възстановяване на демокрацията много бързо двете страни подават кандидатурите си за членство в ЕО. Преговорите, открити съответно в края на 1978 и в края на 1979г. продължават повече от шест години. Преговорите продължават дълго, защото въпреки че политическите предимства от присъединяването са очевидни, включително за Общността, която ще се разпростре и на юг, икономическото и социално положение на Иберийския полуостров поставя множество проблеми. Двете страни са бедни, с ниво на безработица и инфлация по-високи от сродните за Общността и с ниво на заплатите, което е значително по-ниско. Това означава необходимост от значителни усилия за адаптация на страните-кандидатки и допълнително финансиране от страна на Европа.

Цената на разширяване на юг се оказва доста по-висока от цената на разширяването на север. Франция изразява страховете си от засилена конкуренция по отношение на средиземноморските си продукти като някои плодове, зеленчуци, вино, зехтин; манифестации и шествия на френски селскостопански производители съпътстват преговорите с двете нови кандидатки. Някои партии твърдо се противопоставят на разширяването на ЕО на юг, комунистите и привържениците на Де Гол са против. Жак Ширак, председател на Сбор за Републиката, предлага на Испания статут на асоциирана страна. Франция представлява главна причина за забавяне на преговорите, а Италия и Гърция също са засегнати. Именно за тези три страни Общността създава интегрирани средиземноморски програми, които имат за цел да спомогнат да се устои на новата иберийска конкуренция: португалския текстил, испанската металургия, без да забравяме риболовните продукти. Въпреки всички тези проблеми договорите за присъединяване на Испания и Португалия са подписани през юли 1985 г. и са ратифицирани безпроблемно, макар и с преходни периоди за 7 или 10 години за някои продукти, включително и по отношение на свободното движение на пазара на труда. Португалският министър-председател назовава разширяването на юг "нова фаза на историята". Въпреки трудностите при разширяване на ЕО на юг следва да се отчете все пак, че 13 години след влизането си в Общността Испания и Португалия участват в "твърдото ядро" на Еврото.

 

В средата на 80-те става ясно, че Общността стагнира своето развитие и има вероятност да се разпадне, освен ако не се премахнат оставащите пречки пред търговията и производствените фактори пред държавите-членки.

Изправена пред тази перспектива, Европейската общност прави цялостно изследване на процесите и публикува Бяла книга с предложения за премахване на съществуващите бариери, класифицирани в три категории - физически, технически и фискални. Първият практическият резултат от нея е приемането на Единния европейски акт (ЕЕА).

 

обратно нагоре