Време 70-те-90-те години, място – София.

„Буржоазният“ апартамент

„Буржоазният“ апартамент по условие се намира в централна софийска кооперация с масивна входна врата и широко стълбище. С мозайка на пода е изписана годината на построяване на кооперацията – например „1936“.

След като си се качил до някъде с асансьора „Шиндлер“ (със скърцаща решетка, а някъде – и с касичка за пускане на 1 стотинка), озоваваш се пред дъбова входна врата с месингова табелка.

Антрето (наричано още „вестибюл“) е най-често полутъмно, бихме казали, дори мрачно – често благодарение на почти задължителната ламперия, която е била прелакирана множество пъти. Освен че е мрачно, в антрето обикновено е и задушно, усеща се дъх на прахоляк и мухъл – все неща, които и в буквален, и в преносен смисъл социалистическият човек свързва с упадъчното и буржоазното.

Най-характерната вещ тук е порт-мантото – обикновено претрупано, като върху него можем да открием някое проядено от молци визоново палто, старичък балтон, шапка от „Мадам Шони“ и филцово „Борсалино“. Понякога има и специална ваза за чадъри, но с това вещите в „буржоазното“ антре не се изчерпват – по стените може да има картини, снимки, може и там да е изнесен някой шкаф, пълен с книги, но за книгите – по-късно.

Холът в „буржоазния“ апартамент всъщност е бивш салон, подът е най-често от дъбов паркет, върху който има „персийски“ килим, а стените са боядисани с постна боя.

Мебелировката – виенски бюфет (всъщност у нас всички старинни мебели биват наричани „виенски“ в смисъл на „антикварни“ и „европейски“) с кристални стъкла на витрините и кристално огледало. Към него често има витрина и контра-бюфет. По-хубавите от тези бюфети са с дърворезби или интарзии и фурнири от скъпо дърво.

Какво има в тях – в долната, затворената част: порцеланови сервизи. В началото на века търговецът Немечек внася в България сервизи и въобще порцеланови изделия на „Розентал“, „Лимож“, „Бавария“, „Епиаг“. Тези сервизи са за по 24, 18 и 12 души, с други думи – има и да чупиш (което не е добре, но се случва) и пак да остане за поколенията сервиз поне за 6 души.

Във витрината се виждат сервизи за кафе и чай (също порцеланови), често с японски мотиви – всичко „азиатско“ е много модно през 20-те години под влияние на вълната от Ар Нуво (всъщност Ар Нуво черпи вдъхновение от японските мотиви). Тук „японските“ чашки са псевдояпонски, произведени са от „Бавария“ или „Кахла“ за европейския пазар. Истинската японска чаша няма дръжка, нейният кръг символизира безкрая, а дръжката по принцип организира начало и край. Но за европейския чаепиец чашките се правят с японска украса и европейска форма.  

Във витрината има още порцеланови фигурки – цветенца и птиченца, с които се декорира маса, овчари и овчарки, а също и някой кон или риба с характерната синьо-зелена глазура на художника Г. Бакърджиев.

В хола има още и столова маса с тапицирани столове, наричана неизменно „баварска“, независимо дали е с централна колона, с четири крака или с конзоли. Тук има още и най-различни други масички – конзолни, сервирни, помощни, за настолните лампи.

През 70-те до 90-те години на ХХ век по стените на „буржоазния“ апартамент все още се срещаха картини от т.нар. български класици – художници от началото и средата на 20-ти век – И. Мърквичка и Я.Вешин, Н.Танев, Б. Обрешков, В. Стоилов… Казвам „все още“, защото в края на двадесети век множество картини бяха „преоткрити“ от новите колекционери, станаха от „модерни“ – „модни“, бяха свалени от стени и изровени от тавани, бяха оценени и остойностени,  минаха през търгове и галерии, и смениха притежателите си.

В салона на „буржоазния“ апартамент (по европейски маниер) нерядко висяха фамилни портрети – най-често много големи маслени картини в позлатени, почти „барокови“ рамки – на баби в плюшени рокли и на дядовци, седнали в кресла, придържащи в ръка верижката на джобен часовник например. Едни наши приятели притежаваха такива портрети – на баба си и на дядо си, рисувани от самия Владимир Димитров–Майстора, други  – пастелни портрети от Цветана Щилянова.

Мебел, която задължително се среща в „буржоазния“ апартамент, е библиотеката. В зависимост от това колко е голям, тя може да се намира в кабинета, където всъщност й е мястото, но също така и в хола, в спалните или във вестибюла. Както си му е редът, и книгите в бибиотеката на „буржоазния“ апартамент са стари и са много – подвързани с шевро и с позлатени букви първи томове от  Пушкин или остарели учебници по френски или немски език, останали от някой дядо, завършил право в Женева или инженерство в Мюнхен.

В шкафовете на бибиотеките често има и купища ронещи се списания – „Нива“, „Всемирна летопис“, „Славейче“…

В „буржоазния“ апартамент понякога се срещат и гоблени – най-често „Четирите сезона“ в позлатени елипсовидни рамки, но също и „Коне пият вода“ и  Мадони. Отношението към това изкуство беше противоречиво – от една страна по-новите поколения се досещаха, че то сигурно не е баш изкуство, щом е толкова мултиплицирано – т.е. същите „Четирите сезона“  и „Коне“ висят по стените и у съседите, а и понамязваше на кич. Когато ходехме на гости у мой познат, завършил Художествената академия, първите думи, които казваше с гробовен тон, бяха: „Дистанцирам се от гоблените по стените!“. Живееше, горкият, все още в апартамента на родителите си.

От друга страна, в гоблените бе хвърлен огромен труд от баби и майки (а и се деляха на по-елитни – шити с „Вилерови“ конци, и по-долнопробни – шити с не-оргинални конци – „нали през войната всичко беше ерзац!“), та въобще не вървеше да бъдат изхвърлени.

В „буржоазния“ апартамент, разбира се, има и пиано – например Блютнер, или едно от най-престижните – Петрофф. Пианото е някак „най-буржоазната“ вещ от цялото обзавеждане и всяко поколение трябва поне да стигне до „Фюр Елизе“ пък после, ако ще и да зареже свиренето.

Няма да се спирам подробно на кухнята в „буржоазния“ апартамент – моите спомени са от хладни помещения с под на черни и бели мозаечни плочи, по стените има масивни дървени шкафове, най-често боядисани с блажна боя, а в дъното – килер, в който на рафтове стоят тенджери, тави и съдини от дебело жълтеникаво йенско стъкло, за което домакинята казва „Слагаш го в йената и става за секунди“. Мога да гарантирам, че сегашните йенски съдове въобще не могат да се мерят с някогашните – по тънки са и в тях ястието въобще не става „за секунди“.

По стените над мивката – фаянсови плочки, най-често едноцветни, а ако имат фигурки е истински лукс. Тук искам да кажа обаче, че колкото и да е скромна кухнята в „буржоазния“ апартамент, там, по шкафове и чекмеджета, има прибори и съдове, за които съвременният човек нито е чувал, нито, ако ги види, има и най-малка представа за какво биха послужили. Ето един пример – в готварската книга на Пейкова (за съжаление не мога да цитирам точно заглавие и година, за мен тя е просто „Книгата на Пейкова“) първите десетина страници са посветени на това какви съдове и прибори трябва да притежава добрата домакиня. Те са нарисувани – десетки видове високи и ниски тенджери и тави, обли съдове за бъркане на белтък за целувки, десетки ножове – от този за рецептата, започваща с „вземате половин вол“, до малко ножче за премахване на капачето на вареното яйце; прибори за обезкостяване на месо, за филиране на риба и за трошене на черупката на омара.

Най-характерно, разбира се, за „буржоазния“ апартамент, е че в него предметите по условие са старинни и често с антикварна стойност.

В „Система на предметите“ Ж. Бодрияр подчертава, че в силния смисъл на  думата старинната вещ винаги е семеен портрет, тя припомня мита за произхода. Старинният предмет свидетелства за завършено битие. В сравнение с функционалния предмет, който е ефикасен и съществува единствено актуално, в практически императив, времето на „митологичния“ предмет е минало свършено (Бодрияр 2003:79).

Материите в „буржоазния“ апартамент. Бидейки апатична към ускоренията на времето, старинната вещ е винаги ексцентрична (Бодрияр 2003) в пространството. Тя е „неестесвена, особена, прекалена ненормална, нестандартна в сравнение със съвременната вещ“. (М. Ангелова – web)

„Буржоазният“ апартамент е изграден, нещо повече – той целият е „пропит“ от тях – (1) от  дърво: дъб и бук, махагон и палисандър, птичи явор и коренище от роза, под формата на ламперии, паркети, мебели, рамки за картини; (2) от плюшове и кадифета – по завеси, тапицерии и покривки, (3) от дантели поанлас и коприни – по пердета и маси, (4) от порцелан и сребро из бюфети и шкафове.

*  *  *

„Панелният“ апартамент

За първи път видях такива апартаменти, когато през 1977 г. ни дадоха оборотно жилище в новостроящия се тогава ж.к. „Люлин“. 

Тук ще опиша още в началото материите на „панелния“ апартамент, тъй като те предизвикаха у мен голямо впечатление. За първи път видях на едно място толкова много видове изкуствена материя – талашит и пластмаси, балатуми, ботекс, велтер, мокет и тапети, найлонови пердета и изкуствени губери.

Големият „панелен“ апартамент има едно единствено разпределение – от входната врата се озоваваш в коридор, отляво има хол, отдясно – тоалетна и кухня, направо – малък коридор с две спални в двата края и баня по средата. Всички врати в „панелния“ апартамент са от талашит, антрето е постлано с балатум, по стените има тапети, а през 90-те години стана много модерно в коридорите да се правят сводове „в арабски стил“.

В коридора на „панелния“ апартамент порт-мантото е заменено от закачалка; истината е, че върши същата работа. Характерна особеност, поне допреди десетина години, бяха строените в коридора обувки на обитателите – да се оставят пред вратата е отживелица и „селски маниер“, обаче пък къде да се дяват толкова обувки, а е и сто пъти по удобно да са ти „под ръка“ в коридора.

През 70-те до  90-те години на миналия век коридорът в „панелния“ апартамент е покрит с балатум – така, готов почти, ти дава апартамента държавата. Виждала съм постлани върху балатума черги, а по-късно по магазините се появиха специални „пътеки“ от мокет, които точно пасваха, създаваха особен уют в панелното пространство, и изместиха окончателно чергите.

Холът на „панелния“ апартамент е толкова еднотипен, че човек може да се обърка дали е в собствения си апартамент или в друг блок и комплекс.

Стените са облепени с тапети – отново подарък от държавата. Привкусът на „социалистическа естетика“ и „панелна мизерия“ така компрометираха тапетите в очите на моето поколение, че и днес, когато вече сме видели красиви тапети в елегантни интериори, и сме разбрали, че не е задължително цялото пространство да бъде опаковано в тапети, а те могат да бъдат само акцент, пак сърце не ни дава да посегнем към тях и пак предпочитаме латекса.

От едната страна в хола е разположена  холна гарнитура – троен диван, два тромави фотьойла и две табуретки, които са основно предназначени човек да си вдигне краката върху тях, но в социалистическия бит те са вид неудобно място за сядане, защото няма къде да си подпреш нито ръцете, нито да се облегнеш.

По време на гостуване тази гарнитура организира своеобразна йерархия: по-важните гости – самостоятелно - по фотьойлите, по-непретенциозните – сгъчкани на дивана, а децата – понеже са млади и издръжливи – да се помъчат малко по табуретките. Ако табуретките са с колелца – децата могат и да се забавляват, като се пързалят насам-натам край масата (в рамките на доброто възпитание, все пак).

Гореописаната гарнитура е покрита с изкуствен губер – най-често червен или зелен, ако е купен с връзки – в “старо злато”.

В средата на гарнитурата има ниска лакирана масичка, която в делник е покрита с плетена на една кука покривчица – мильо, или с каре с „българска бродерия“. Редно е върху нея да има ваза с изкуствени цветя.

Когато дойдат гости, изкуствените цветя се махат и се поставят донесените от гостите карамфили (любимо цвете при ходене на гости по време а социализма). „Официалното“ сервиране и хранене се случва върху тази маса, делничното – в кухнята.

Срещу „меката мебел“ са поставени секции – те също бяха напълно еднакви и се купуваха от единствения мебелен магазин – „Явор“. Какво има в секциите и какво – върху тях?  Виждала съм върху секциите огромни бутилки с уиски върху накланяща се поставка, закупени от някой фрийшоп, а също и модерните по онова време човеци-роботи, направени от цигарени кутии, най-добре ако са от „Боро“ или от „Кемил“.

В секциите има подредени сервизи от чаши – например кристални, по-евтините – от лят кристал, по-хубавите – от рязан. По странни причини обитателят на панелния апартамент много обичаше кристала – колкото повече високи и ниски чаши, вази, кошници и фруктиери от кристал има в секцията, толкова по-силно е внушението за престиж и заможност.

Често са подредени и т.нар. „фолклорни сервизчета“ – малки керамични чашки около голямо керамично шише например. Тази мода по псевдофолклорните мотиви – виждахме я и в карето с „българска бродерия“ върху лакирана ниска холна маса, и в „родопските“ одеала по спалните, всъщност съвсем не е донесена от „селяните, дошли да работят в София и напълнили комплексите“. Точно обратното – тя е въведена от Царица Йоана още в края на миналия век  чрез известните нейни блузи с „български“ шевици – реверанс към местното население.

Вероятно съвременния израз на тази мода е възвеличаването на всичко, което изглежда „етно“.

Видовете сервизи по секциите се допълват понякога и от порцеланов сервиз за чай или кафе – на розички или виолетки, но не старинен, а произведен в Съветския съюз в заводите „Ломоносов“ и донесен от собственика на апартамента, който е работил в Коми например.

В секциите има и книги – това, което е някак характерно: книгите не са „единични бройки“, а обикновено са цели рафтове с поредици от томове – най-често български класици.

Между стъклата на витрините има затиснати малки снимчици на близки хора, а тук-там се срещат и стереокартички с намигаща японка.

Разбира се, ако някой близък беше ходил в Италия, върху секцията се появяваше и гондола, която, включена в електричеството, свири и се върти, върху нея се танцува балерина, а лодкар гребе към безкрая.

И тук няма да се спирам обстойно на кухнята – ще кажа само, че апартаментите се получаваха с еднотипни талашитени кухненски шкафове – отново дар от държавата. В тях се подреждаха фаянсови сервизи от завод „Китка“ в Нови Пазар и интересното е, че през социализма сервизът е винаги за 6 души. Това, което е минимум за старинния порцеланов сервиз, става норма за „социалистическия“ фаянсов. Тази тенденция носи дълбок идеологически смисъл – големите родови събирания (много ясно – най-вече за Коледа и Великден) са отпратени в миналото, изместени от бързата, „на крак“ вечеря след трудовия делник, голямата  фамилия е раздробена на „семейства - най-малките клетки на обществото“. Ритуалът на миналото не е забранен, а е обезценен чрез небрежното отношение към него.

По времето на социалистическия бит всичко се покрива и „облича“ – подобно на „Човекът в калъф“ на Чехов.  Покриват се с покривчици телевизори и радиоапарати, хладилници, облегалки на фотъойли; килими тип „персийски“ се опаковат в найлон; шият се специални покривала за колите.

Тази мода, тенденция и мания има утилитарна, но и символна функция – от една страна, да не се повредят, хабят и цапат закупените с много труд и чакане вещи, а от друга – те биват „издигнати в ранг“, прибавя им се „добавената стойност“ на нещо свръхценно. В опозиция на вещта в „буржоазния“ апартамент, чиято основна характеристика, но и основно качество е това да бъде стара, употребявана, патинирана, то в „панелния“ апартамент стремежът е новата вещ да си остане минимално употребена и похабена, да си остане „новичка“ или поне „като нова“.   

През 70-те до 90-те години на ХХ век обзавеждането на „панелния“ апартамент се дели на купено по обикновения начин и  на купено по „втория начин“, „с връзки“, „под масата“, „вносно“, „корекомско“. Така „описан през материалната култура, през вещите, около които се конструира, социалистическият бит изгубва онези специфични особености, по които се отличава коренно от буржоазния бит (…) – материалният образ, конструираният чрез вещите „екземплум“ на социалистическото всекидневие, не съдържа в себе си нищо, което да го маркира като социалистическо” (Минева 2003: 148).

Подобно характеризиране на двата типа апартаменти лесно би могло да ни подхлъзне по посока на опозициите високо / ниско, престижно / непрестижно, или, не дай, Боже! – интелигентно / просташко.

Неслучайно заглавието на този текст е „Домашният уют на социализма“ –  и двата типа описани апартаменти битуват в периода на социализъм и постсоциализъм и носят белезите и на възхода, и на падението на този строй. Те не биха могли да бъдат „не-социалистически“, нещо Друго, а само да напомнят за него или да го имитират. И най-важното – за своите обитатели и едното, и другото е „ДОМ“.

Гореизложените разсъждения, макар и да ми се сториха доста „семиотични“, нямат претенцията да бъдат научен текст, а са по-скоро спомени. През първите си седем години живях в „буржоазен“ апартамент, през вторите си седем – в „панелен“. И така днес не се боя от разнообразието.

Бележки:

Ангелова web: Ангелова, Мая. Електронно списание LiterNet, 30.04.2012, N4 (149)

Бодрияр 2003: Бодрияр, Жан. Система на предметите. София 2003

Минева 2003: Минева, Мила. Разкази и образи на социалистическото потребление: изследване на визуалното конструиране на консумативната култура през 60-те години в България. В: Социологически проблеми, 2003, N1-2, с. 143-165

обратно нагоре