1. УВОДНИ ДУМИ

„Аз обичам себе си, следователно си осигурявам удобен дом,който отговаря на всичките ми нужди и в който ми е приятно да живея.“

Луиз Хей

„Искам да стигна до момента, когато ще мога да кажа кратко и ясно,че двата големи обрата в моя живот са били, когато баща ми ме изпратив Оксфорд и когато обществото ме изпрати в затвора.“

Оскар Уайлд

  В наши дни има хора, които се раждат, живеят и умират в един и същи дом. Срещат се и хора, на които това им се случва рядко. В своята книга Creating Sacred Space with Feng Shui Карън Кингстън (1996) пише: „Повечето хора сменят домовете си в даден момент, а някои го правят често. Тях ги привлича определен вид жилище, в определен тип район, защото по-висшата им същност знае, че това е идеалното място, където ще научат нещо ново или където имат да довършат нещо кармично“. [1]

  Мирча Елиаде (2000) дава пример как „В много традиционни архаични култури селото, храмът или къщата се смятат за поставени „в Центъра на света“ […]Единствено ако приемем сериозно това вярване и се опитаме да изясним всички негови космологични, ритуални и социални импликации, ще успеем да схванем екзистенциалната ситуация на човека, който вярва, че е в центъра на света“. [2] Човек може да открие света и смисъла за своето съществуване посредством своя дом. Домът представлява центърът на света, защото е мястото, където чрез координатната система вертикалът се пресича с хоризонтала. Вертикалната линия е своеобразен път, който води нагоре към висшето духовно състояние, и надолу – към подземния свят; хоризонталната линия бива съотнесена към ежедневието на човека и възможността му да избира измежду многото пътища, по които да стигне до други места. По този начин, когато човек е у дома, той е най-близо до Божественото, но в същото време е близо и до смъртта на подземния свят; тази близост дава възможност за достъп и до двете ситуации. Човекът винаги е в позиция да започне ново житейско пътуване; тази позиция се оказва и крайна точка на всички започнали преди това житейски пътувания.

  В изучаването на практики на пространството Мишел дьо Серто (2002) пише, че „пространството е практикуваното място“. [3] Той дава за пример улицата, която е геометрично дефинирана от урбанизма и която в същото време е преобразувана в пространство от ходещите. В съзнанието на придвижващия се човек най-близкото пространство е неговият дом. По каквито и пътища да се движи човек, той измерва изминатото разстояние с отдалечеността от дома си. Домът е святото място за човека и неговото придобиване в живота има първична свойственост. Разгледан през формите на ритуала, домът е (1) мястото, където човек се ражда и съзрява неговото чувство за отговорност; (2) мястото, където за първи път разпознава основните функции на нещата – стаята, вратата, двора; (3) място за радост и страдание; (4) мястото, където оплакват и изпращат мъртвия човек. Този житейски кръговрат предполага и друга функция на дома, определяща го като място за драматични ситуации и трагедии. Животът и неговите противоречиви ситуации провокират човека относно неговата привързаност към дома и подлагат на проверка тази привързаност – дали е силна и трайна. В повечето случаи човек попада в гранична ситуация, в която се появява новото значение на „пустеещ дом“[4]. От своя страна, т.нар. „пустеещ дом“ открива перспективата на трансценденцията. Оставя в душата на човека неясна следа на идеята за друг дом, дом, относително недосегаем за чуждите човешки страсти и природни стихии. Процесите на обсъждане на традиционните идеи, свързани с дома, взаимодействат със съвременния човек. Това взаимодействие води до сближаване на човека със съвременността, но то не се извършва чрез сливане или чрез претопяване на културни пространства, а по-скоро с открояване на интервали, които носят определено значение за интерпретатора в духовен и културен аспект.

  Хората разпознават себе си навсякъде, където са оставили свой „отпечатък“, като всяко нещо може да се назове от човека чрез думи, а те – думите, подпомагат изграждането и оформянето на човешкия свят. В писмената традиция може да се открие „скрита“ човешка култура. Не е случайно, че ролята на езика в образованието е решаваща. Този специфичен език трябва да е познат на всеки толкова, колкото собственият дом или временното убежище. Съвременният човек се съобразява със заобикалящата го среда и крие жаргона си в килера, в пералнята „поставя“ прилива и отлива на чувствата, спалното помещение е неговото място за страстни изблици и фамилиарното продължително бъбрене, в кухнята е склонен да опазва жаргона на ежедневието, докато всекидневната е свещено пространство за обществено нормално и/или формално общуване. Езикът дооформя сферите на обществото и техните драматургични рамки. За това напълно разбираем е фактът, че човек говори по един начин на работното си място, по съвършено различен на погребение и по твърде емоционален при участие на организирано спортно мероприятие.

  Историята винаги прави опити да опровергае Лев Толстой относно заможните личности в обществото и неговото мнение, че „всяко нещастно семейство е нещастно по своему“. Примерите от действителността налагат извода, че много от богатите фамилии са нещастни по един и същи начин. Учените, занимаващи се с човешкото поведение, изразяват мнението, че мнозина от твърде успелите хора очакват от децата си да сторят същото. Много често децата прекарват цели десетилетия в „семейното огнище“, без да могат да признаят на родителите си колко са нещастни. Това е един многопосочен конфликт между дълга към самия себе си и възможността да откриеш личната си дарба; да откриеш дълга към семейството и дома; конфликт, който често се утежнява от контролиращ патриархат или матриархат. Философският преглед на човешката история показва, че успелите мъже имат нагласата да се женят за жени, които невинаги са всеотдайни майки, подготвени да отдават своето време на малките си деца. Поради това родителите така и не разбират, че децата израстват с ценностна система, различна от тяхната.

2. DE PROFUNDIS: ИДЕЯТА ЗА ВТОРИЯ ДОМ ПРИ ОСКАР УАЙЛД ЧРЕЗ ЖИТЕЙСКО ПЪТУВАНЕ

„Събудих въображението на моя век.“

Оскар Уайлд

Обществен живот в първия дом

  Събуждайки въображението на своя век, Уайлд открива пътя на изпитанието и светостта. Той стига до извода, че там, където има мъка, има света земя и осъзнава буквално какво означава това. Животът се опознава и разбира тогава, когато изпитанието, страданието и домът се разберат като едно цяло.

  Здравко Петров (1978) в един свой текст коментира следното: „С името на Овидий започва дългият списък на изгнаниците през вековете. Той слага началото на тази печална върволица от поети, военачалници, политици“. „И Овидий, както и Уайлд, продължава Петров, скандализираха обществото […]Мрачният пуритански дух на острова не можеше да търпи гения на Уайлд.“ [5] Има периоди в човешката история, които познават преследването на писателското перо. Както Бодлер е осъден за своята единствена и гениална книга Цветя на злото, така и Уайлд, от желанието си да „превърне добрия живот в прекрасен“ [6], стига до промяна на местожителството си. Известно е, че това невинаги е за добро. Децата на известни фамилии в обществото успяват да затвърдят стереотипа на общественото мнение за „разглезеното дете с произход“. Историите за щастливи и проспериращи наследници на големите фамилии са по-скоро изключение, отколкото правило. Най-често богати хора, отдадени на предприемаческите си занимания, са в неведение за това, че децата им са емоционално изхабени и не се чувстват особено добре; повечето от богатите родители са изключителни като индивиди, но невинаги са изключителни като родители. И отново се връщаме към интерпретирането на живота на Уайлд, който е роден в Ирландия. Баща му е прочут лекар, проявява интерес и към археологията; майката е поетеса и пламенна патриотка. Уайлд има собствено виждане не само за живота, но и за начина, по който той трябва да бъде изживян. Здравко Петров разглежда в дискурса на Уайлд затворените сили на неговото съзнание отвъд хоризонта на собствения му екзистенциален опит: „Уайлд от малък е раснал в обстановка на изневери, притворство, светски лъжи, а освен това майка му е имала лошия навик да го облича като момиче (…) в своята приказка „Звездното дете“ той дава своя ранен духовен автопортрет“. [7]

  Оскар Уайлд има възможността да се радва на перспективите за блестяща кариера. Той бяга от мъката и нейната философия, игнорира страданието и се отнася към него като към един вид несъвършенство. Планът му за щастлив живот е не само особено специфичен, но и коренно различен от общоприетото. Прозрение, намерило място в De Profundis. Глас от бездната(2009), е, че културата има способността и да разваля личността на човека. Хората, които притежават артистичен дух, „отиват в изгнание с Данте и научават как солта е хляб за други и колко стръмни са техните стълби“. [8]

  Родителите на писателя му завещават благородно и почитано име в литературата, изкуството и науката. По-късно Уайлд като обитател на Редингската тъмница горчиво ще отбележи, че е опозорил това име завинаги и го е направил „пословично в устите на прости хора“; така злите и глупави хора го превръщат в зло и в синоним на глупостта. Уайлд прави всичко възможно, за да обиди пуританска Англия чрез своето бляскаво и рисковано приключение в „царството на изящното“. Като майстор на остроумието и на изкусната реч той покорява успешно с изтънчения си стил и критика на обществеността, освежавайки я с афоризми и с блестящи парадокси. В отговор на това обществото „благородно“ успява да го приземи и да го върне в „правия път“ на живота.

Живот във „втория дом“: изпитанието и светостта

  В своето творчество Уайлд с иронична усмивка разглежда посредствеността. Но посредствеността му се представя в пълния си образ, когато през ноември 1895 г. той, облечен в затворнически дрехи и с белезници, забавлява пътниците на гарата в Клапхам. Хората започват да се смеят още при вида му. Той споделя в своето съкровено произведение по-късно, че „от всички обекти на присмех той е най-гротескният“. Отсега нататък поетът винаги ще гледа с различно око към миналото, а неговото настояще е отредило да бъде сред хора, които предлагат нова езикова среда, твърде различна от шумния, изпълнен със светски и литературни успехи живот.

  Чрез гласа си от бездната Уайлд пише: „Когато изляза от затвора […] вярвам, че ще имам достатъчно пари, с които да живея […] нито религията, нито моралът, нито разумът могат да ми помогнат. Моралът не ми помага. Аз съм един от онези, създадени за изключения, а не за закони […]Религията не ми помага. Вярата, която другите имат в неща, които са невидими и невиждани, аз имам в неща, които могат да бъдат докоснати и видени. Моите богове обитават храмове, строени от човешки ръце, а веруюто ми идеално се помества в кръга, очертан от моите истински преживявания [...] В редките случаи, когато мисля за религия, на мен ми се иска да основа орден за онези, които не могат да повярват; човек може да го нарече Братството на безбожните, където на олтар, върху който не горят свещи, свещеник, в чието сърце няма покой, отслужва литургия с неблагословен хляб и бокал, в който няма вино. Всичко това трябва да се превърне в религия“. [9]

  Но друго влияние оказва живота сред „бедните крадци и изгнаници“, които лежат в затвора. Писателят има време да осъзнае отделеността и липсата на другия: принуден е да живее далеч от жена, деца и приятели. Докато е в затвора Уондсуърт, има желанието да умре, но в мъката успява да напише: „В сивия град и зеленото поле никой не е чувал за греховете им […]защото аз не съм преминал от неизвестност в моментната слава на престъпния живот, а от нещо като вечна слава в нещо като вечен позор“. [10] Животът сред усмирените нови „съседи“ дава поредните уроци на Уайлд. Той осъзнава, че където и да отиде, хората ще го разпознават и вече ще са научили всичко за неговия живот и за греховете му. А някога е живял сред изнежваща нега, обикалял е различни културни пространства, знаел е как да бъде щастлив, пълнил живота си до ръба с удоволствие, „както човек пълни чаша до ръба с вино“.

  По време на пребиваването си във „втория дом“ затворникът Уайлд получава от обществото само по един бял лист на ден. Въпреки поставените ограничения, неговите текстове се трансформират в едно малко чудо; в тъмницата той споделя, че „любовта е причастие и трябва да се приема на колене, а Domine, nonsumdingusтрябва да бъде на устните и в сърцата на тези, които я приемат“. [11]

  Изпаднал в страдание, Уайлд открива близката и непосредствена връзка между живота на Христос и истинския живот на твореца. В затвора се заражда идеята му да пише върху две теми. Едната от които е за „Христос като предвестник на „романтизма в живота“. Житейските несгоди в продължение на две години му дават основание да търси в Христос „основата на най-висшия романтичен архетип“. [12] В Христос той вижда нещо съвсем уникално; разглежда го като произведение на изкуството, достигайки до криещата се харизма у Христос и до факта, че когато човек е в неговото присъствие, той се превръща в нещо. Всеки човек е извършил грях през живота си, и то не един, но не всеки се е опитал да го изкупи. Разглеждайки удивителния образец за покаянието и прошката, описан в Библията [13], Уайлд пише, че „човек трябва да отиде в затвора“, за да проумее тази Христова притча. Човекът, който желае единствено и само да се реализира, никога не знае къде отива; той е свободен да избере добрия или лошия път. Както блудният син избрал лошия, но се осъзнал своевременно, така и затворникът Уайлд продължава със становището, че „може би лежането в затвора си струва“. [14]

  В Красотата ще спаси света Цветан Тодоров (2010) [15] коментира личната проза на Оскар Уайлд, използвайки неговите признания. Тодоров дава едно критично заключение в подкрепа на продължаването на житейския път така: „През последните три години животът на Уайлд е нещастен и самотен, скита от град на град, от хотел на хотел […]Животът в затвора не носи на Уайлд промяната […]Контрастът е особено ярък, ако сравним участта му с тази на Достоевски […]В някои неща двамата писатели са реагирали по сходен начин на затвора […]Но се различават в нещо съществено: двамата влизат в затвора като много талантливи писатели; Достоевски излиза оттам гений, Уайлд е поразен от мълчание“. Тодоров продължава, като цитира Цвайг: „Уайлд се чувства унижен, че е приравнен до каторжник, Достоевски се възражда за живот, когато депортираните престъпници го приемат като един от тях; първият е сломен от загубата на обществения си ранг, вторият се отъждествява с най-нещастните хора“.

  Подобно на много хора, когато са освободени от „втория дом“ на обществото, и Уайлд продължава да носи „тъмницата“ със себе си. Той я крие като таен позор в сърцето си до житейския си край. Повтарящото се чувство за вина, което измъчва Уайлд, го изпълва с болезненото съзнание, че животът му преминава в условия, при които нито едно качество на неговата артистична душа, никакъв талант и никоя надежда не могат да получат своята собствена реализация. Той е обречен на половинчатост, на нищожност – състояние на несигурност и боязън, защото никаква негова морална добродетел не може да издържи да бъде такава докрай. Всяка проява на добродетел може да бъде използвана срещу самия него или близките му. Обществото приема проявите на искреност като доносничество, а приятелството с един човек се превръща в предателство към друг. На Аристотел дължим мисълта, че ако човек е неспособен да бъде член на някоя общност или не изпитва никаква нужда от това, тъй като е самодостатъчен, с нищо не принадлежи към града и следователно е или звяр, или бог. Отношението между английското общество и Уайлд се явява като релация на признание в презрението и подигравка в признанието. Наличието на характерното за автора презрение и подигравка в De Profundis. Глас от бездната притежават двустранно действие. Презирайки другите, човек –оказва се, може да презира себе си заради връзката си с тях; подигравайки се на другия, човек се подиграва на себе си заради възможните отношения с него, с другия. Това е ситуация, в която изглежда, че никой не може да бъде себе си докрай. Ситуация, в която попада и Уайлд.

  Целият текст в De Profundis. Глас от бездната е изпълнен с много остроумие и сарказъм, зад които прозират разочарование и тъга. След удоволствието и пъстротата на живота в парижките и лондонските салони се явява тежката дума на правосъдието – макар и две години в тъмница да са достатъчни, за да преобразяват изцяло артиста в живота и изкуството. Надеждата на Уайлд да живее достатъчно дълго се осъществява в рамките на три години след излизането му от затвора. Неуспешни остават неговите опити да създаде такива творби, че „да може на смъртния си одър да каже: „Да, това е мястото, където отвежда артистичният живот“. [16] Неговият естетски дух е принуден да преживява в анонимност и бедност в Латинския квартал на Париж до момента, в който, „апостолът на красотата загина сред калта.“ Чрез това житейско пътуване Уайлд достига до обобщението, което отчетливо, кратко и ясно споделя с читателя: че двата големи обрата в неговия живот са били, когато баща му го изпраща в Оксфорд – идея за временен дом, и когато обществото го изпраща в затвора [17] – идеята за втория дом.

4. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ

„Историята учи, че не винаги съвременниците достатъчно зачитат миналия опит“

Здравко Петров

  Опитът на другите преди нас упорито живее в съвременността и пробужда необходимата естетическа заинтересованост на съвременника. Оказва се, че „старият текст е желателно да се прочете с нови, живи очи. Само така ще се получи необходимият диалог между класика и съвременника“. [18]

  Околният свят представлява интерес за съвременната философия. Според Едмунд Хусерл (1991) околният свят е универсалният хоризонт наинтенционалното съзнание за света. Същината на това съзнание е убедеността в реалното съществуване на повечето обекти в света, както и в съществуването на самия свят като тяхно събирателно. Чрез осъзнаването на света се развива и актът на признание на съществуването или отказът на признание на съществуването. Основният акт на признание или отказ от признание на съществуването се извършва в усамотеното, напълно индивидуално и монадично съзнание. И Еманюел Левинас (2000) и Мартин Хайдегер (2005) обръщат внимание на основните тези при теорията на Хусерл за света. За Хайдегер първичният свят на човека не е този на обектите, признати за реални или за някакъв вид реалност, а светът на това, което служи на човек за нещо с оглед на нещо. Интерес за Левинас представлява изграждането и употребяването на jouissance от личността; по какъв начин могат да бъдат използвани даровете на света; какви са човешките възможности, за да се наслаждава човек на удоволствията и страданията в живота. Но земните придобивки могат да изчезнат всеки миг. Човешката историята изобилства с множество примери, които и съвременното общество познава: болести, природни катастрофи, войни, революции, престъпления, изневери, предателства и т.н. Тези бележки нямат за цел да изследват цитираните причини, но тези „исторически проблясъци“ сломяват човешкото самодоволство и неговото развитие за определен период от време. Беше направен опит за разглеждане на текст, дошъл от далечното минало, в който се открива общата тема за човешкото страдание, житейско изпитание и в настоящето. Домът ли е всичко онова, от което се „нуждае“ човек по време на своето присъствие на Земята?

  Нравствената и духовната област имат своя йерархия в дома. Там човекът, проявяващ благородство, състрадание и обич, заема най-високо място. Вярващият знае мимолетността на земните успехи и достойнствата на нравственото извисяване. Желанието на благочестивия цар Петър да се поклони на отшелника Йоан Рилски, символизира преклонението, което светското рано или късно показва пред духовното. Човешкият живот е пътешествие към дома, към axismundi. По време на това пътешествие човек е в непрекъсната борба с ценностите. От едната страна са гордостта, властолюбието, честолюбието, тщеславието, обидчивото самолюбие, завистта и тяхната ценностна система. От другата – безкористната любов към Бога и хората, привързаността към абсолютните ценности, към истината, красотата, чистотата на сърцето, жертвоготовността, привързаността към семейството.

  Добротата и творчеството не са еднозначни, но понякога въодушевяват човека по неговия път към Центъра, разгледан чрез идеите на Елиаде. Уайлд оценява липсата на много неща едва в затвора. Въпреки това неговото творчество продължава да живее чрез красивите и вълнуващи обществото произведения, които той е създал в момент на творческо вдъхновение. Малцина са били онези, които са запазили емоционалните спомени на неговата благодарност, която е трепнала в сърцето му. Но благодарност към кого? Имало ли е такъв момент? Кога: преди неговото влизане в затвора или след това? В Завета на св. Йоан Рилски читателят за пореден път се убеждава, че всички ние сме творци. А човекът, търсейки пътя, лутайки се, също така може да пропилее даденото му, дарбата си, способността си да твори.

  Общественият живот в Лондон и в Париж събужда у Уайлд свободата – лукс, който трудно се управлява, но проявяваща се одухотворено и в неговото творчество. Оказва се, че пробудената свобода накърнява обществената съвест, която, бидейки обидена, го изпраща в затвора. Изпитанията на втория дом отдалечават Уайлд от собствените му произведения, които се връщат при него като чужди, удовлетворявайки само икономическите нужди на трети лица. Чрез творческите си успехи Уайлд е дедуциран от обществото и вече неразбран, по-скоро предаден, отколкото изявен. В часа на заминаването си към временния втори дом Уайлд се примирява с факта, че мнозина в обществото са се постарали да го забравят, а на други им предстои да го забравят. Колкото повече минава времето, толкова повече се отдалечава той от истинските стойности, от онова, заради което живее – творчество, семейство и близки хора. Отчаянието взема връх и все по-често се появяват знаците на смъртта. През мъгливия лондонски воал на спомените понякога ще изплува в съзнанието им онзи, който услаждаше ежедневието им със своите странни постъпки и необикновени думи. Така, както човек понякога стои удивен пред делата си и му се струва, че неговата ръка е направлявана от друго място, свише, без да осъзнава как, така и Уайлд – подобно на други велики творци, след като прочита отново в затвора творбите си, пита: „Аз ли създадох тези неща?“. Затова и неговото последно желание е изпълнено: оригиналният ръкопис на De Profundis. Глас от бездната е съхраняван от Британския музей, без да бъде публикуван в продължение на 50 години и достига до хората, които идват след неговата смърт като завещание.

  Периодът на страдание е най-добрият начин да се направи равносметка на житейския път. Но могат да бъдат открити и различия. Невинаги като върви напред, по установения от обществото път, човек може да пречисти душата си, за да бъде спокоен у дома си. В романа Възкресение писателят Лев Толстой описва нравствения катарзис, който претърпява княз Нехлюдов. Аристократът вижда в съда груба жена, затъпяла от пороци и мизерия, осъдена от обществото на каторга. Но това е същата онази Маслова, момичето прислужница някога в дома му, което той е съблазнил, изоставил и забравил. Срещата в съда пробужда съвестта на този човек и започва неговото голямо душевно страдание, което го преражда. Възкръснал за истината, той разбира, че е невъзможно да живее по-нататък, без да поеме кръста на вината си. Във философски план човешката душа има интересна история. Обитаваща човешкото тяло, своеобразен свещен дом, в който тя е приютена, душата играе сложна и противоречива роля. В своя известен трактат За душата на човека при социализма Уайлд открива мизерията на буржоазното общество, а в своите приказки – красотата на състраданието. Страданията не са безсмислени. В повечето случаи те играят огромна роля в обществото и са важна част от сложния баланс на отношенията между Бога, святото и човека. И тук откриваме връзката между святото и непреходно добруване в живота като пристан, дом, в който се извършва и комуникация с луксозността в обществото. Не се ли крие изкуството на комуникация с Другия при създаването на пълноценен и изпълнен с хармония дом в холистичната философия като ефективна комуникация с лукса? Изглежда, че ако личността обръща внимание на цялото същество – тяло, ум и дух, този своеобразен лукс на ХХІ век, комуникацията с Другия би била пълноценна.

  Като литературен образ в De Profundis. Глас от бездната Уайлд преминава през естествени житейски несгоди в трите области на цялото същество. Той се справя по различен начин със своето тяло, ум и дух, при разглежданата обща тема, свързана с дискурсите на дома. Изкуството на комуникация с лукса на свой ред показва, че човешкото същество е някак незавършено и непълноценно, когато се установява липсата на цялостност. Дали това не се крие и при трагичното завръщане на Одисей?

ЛИТЕРАТУРА:

Арент, Х. : 2003. Писма и други документи 1925-1975. Хана Арент, Мартин Хайдегер. Превод: Димитър Денков. София: Критика и хуманизъм.

Библия : 1925. София: Издание на Св. Синод на БПЦ.

Дьо Серто, М. : 2002. Изобретяване на всекидневието. Превод: Евгения Грекова. София: Лик.

Елиаде, М. : 2000. Търсенето. История и смисъл в религията. Превод: Димитър Стаменов. София: Лик.

Кингстън, К. : 2002. Фън Шуей. Как да се прочистим от лошите енергии и се обградим с повече радост и хармония. Превод: Людмила Верих. София: Кибеа.

Левинас, Е. : 2000. Тоталност и безкрайност. София, УИ: „Св. Климент Охридски“.

Петров, Здр. : 1978. Силуети на любими автори. София: Народна младеж.

Радев, Р. : 1988. Аристотел. София: Народна просвета.

Райнова, Ив. : 1993. От Хусерл до Рикьор. София: УИ „Св. Климент Охридски“.

Рикьор, П. : 1993. История и истина (на Roger Mahl). Превод: Жорж Йовчев. София: Аргес.

Рикьор, П. : 2004. Самият себе си като някой друг. Превод: Тодорка Минева. Плевен: ЕА.

Серафим, Архимандрит : 1992. Св. Иван Рилски и значението му за българския народ. София: ЕТ „Снежана Иванова“

Тишнер, Ю. : 2008. Философия на драмата. Превод: Правда Спасова. София: Сонм.

Тодоров, Цв. : 2010. Красотата ще спаси света. Уайлд, Рилке, Цветаева. Превод: Тодорина Атанасова. София, УИ: „Св. Климент Охридски“, Парадокс.

Уайлд, О. : 2009. De Profundis. Глас от бездната. Превод: Емил Минчев. София: Персей.

Хайдегер, М. : 2005. Битие и време. Превод: Димитър Зашев. София: АИ „Проф. Марин Дринов“.

Хусерл, Е. : 1991. Идеята за феноменологията. Пет лекции. Превод и ред.: Пламен Градинаров. София – Плевен: Евразия-Абагар.

обратно нагоре