Очакванията ни, че женските гласове в българската поезия ще бъдат предимно гласове на пазителки на на дома, могат да се окажат измамени при едно внимателно четене. Защото темата за дома много често всъщност добива в българската женска поезия мотивировката на бездомността, на липсата на дом, на лишеността (или дори самолишаването) от уюта на дома. Тази противоречивост на цялата проблематика, разбира се, кулминира при ранната Елисавета Багряна (но не само „Вечната и святата“, но и много по-късния, трагически умиротворен Боянски цикъл са пронизани от нея). Тази противоречивост и вътрешна напрегнатост са неизменно характерни и за Мара Белчева и Магда Петканова, та чак до обратния дом на Люлина Мехлемова и кухните на Мирела Иванова. Но ако при страдалческата лирика на първата модернистична българска поетеса Екатерина Ненчева домът сякаш въобще отстъства, то при днешната грандама на българската поезия Екатерина Йосифова образите на дома, на къщата, на оставането у себе си, у дома, са сложно и настойчиво еднопосочно оркестрирани.

Но преди да дадем примерите, с които да се опитаме да защитим горните най-общо формулирани тези, нека съградим набързо няколко едри контексти за самата тема за дома в поезията въобще...

Къщата е мястото, където живея, където живеем или където те живеят. Но домът е мястото, което обитавам/обитаваме и благодарение на нашите спомени. Домът в нашето въображение е винаги по някакъв начин специално акцентиран. Чрез него ние се съотнасяме със/към семейство, род, фамилия.

Припомняме си думите на един семиотически мислещ философ, на психоанилитически представящия интересуващата ни проблематика Гастон Башлар – от предговора на неговата „Поетика на пространството“: „Когато в скромните си жилища се отдаваме на мечтания, не се ли чувстваме дълбоко в себе си благодарение на този „инструмент“ приютени и защитени като в „пещера”? [...]  Не само „спомените ни“, но и забравеното от нас има „свое определено място“. И несъзнателното има „свое място“. Душата ни е като жилище. При спомена за къщи и стаи ние се учим да „живеем“ в себе си“ (с. 36). Самата поезия непрестанно илюстрира тази мисъл на френския мислител поет, като прави образно отново и отново тази връзка дом – душа. А в главата „Домът от мазето до тавана“ на същия прекрасен трактат четем: „Домът е съвкупност от образи, които дават на човека основания или илюзии за стабилност. Ние постоянно го извикваме във въображението си; да успеем да различим всички негови образи, би означавало да разкажем за душата му, да разгърнем истинска психология на дома“. (с. 53) Да, поезията като висша форма на въобразяване прави наистина точно това. И последните две фрази от Гастон Башлар: „В нашето въображение домът е обърнат навътре в себе си. Той пробужда и поддържа в нас съзнанието за насоченост към даден център“. (пак там)

Но нека вече внесем джендър различията с оглед на българското традиционно мислене, а и на самите български традиционни практики: как е положена жената в дома, как се усещата тя в този дом?

В изследването си „От обичай към право. Патриархалният българин в кръговете на чуждост“ (1991 г.) Майя Грекова анализира и множество паремии, народни поговорки. Например: „У една къща двама господаре не бива“, „В една къща един е главата“. И макар това да се отнася най-вече за задругата, можем да се запитаме още един път: мисли ли жената тази къща като своя, нейна ли е тя?

Сякаш в спор с някакви твърди изрази на мъжкото господство Иван Хаджийски в „Бит и душевност на нашия народ“ цитира изказване на български чорбаджия, изречено като едно наставление към потомците: „Аз не викам „моя“ къща – защото тя не е само моя, а наша къща“ (т.е. и на майка му, и на жена му). И все пак можем ли да говорим, че има женска отчужденост от къщата, от дома поради това прословуто мъжко господство? Или все пак жената е тази, която Е в къщата?

Да си спомним и още по-древната фигура на стопанина (до митологичния дух на дома според вярванията на източните славяни – до този домовой...). Стопан, стопанин е и смокът, змията. Но Димитър Маринов дава и едно такова определение за стопанин: „Тоя умрял човек от тая задруга (някакъв важен с делата си и с моралното си превъзходство роднина – бел. моя, М.Н.), превърнат от народното вярване в свръхестествено небесно същество, в дух, се казва стопан, стопанин“. А в ритуала за стопанина се нарича: „Радувай се, стопане, весели се, къщо!“.

В най-вътрешната същност на къщата жената, женското, колкото и да е парадоксално, сякаш отсъствува. Жената все пак най-вече отива в къщата, пристава. Ето например в песен № 428 от сборника на Братя Миладинови:

Е, можем ли да си представим в този контекст например женско въплъщение на одисеевското завръщане у дома?

Но личната, авторски белязаната поезия, естествено, борави с пределно индивидуални образи на съзнанието, домовете й са понякога неочаквано уютни или безприютни.

Четем поезията на имащата славата на един от „най-уседналите“ творци в световната култура, на митологично обитаващата неизменно бащината къща в Амхърст велика американска поетеса Емили Дикинсън. Изненадващо обаче този митологизиран дом от Амхърст (Емили Дикинсън не го напуска дори и след призивите на литературните си поддържници да се срещнат в Бостън) не присъствува в поезията й със своята битова конкретност; дори назоваването е в някакви съвсем други посоки – твърде различни от реалната биографическа значимост. Няколко примера с образи на дома, на къщата.

(Даваме ги с каноническата номерация на поезията й.)

Стихотворението завършва със стиха „останах в празна стая“ и отново е една игра със самата възможност да имаш дом, с илюзорността на дома укритие на фона на вселенската вечност и на неуловимостта дори на отделния миг.

Ще цитирам № 636 изцяло:

И още едно стихотворение, където къщата се съотнася непрестанно с рая – № 657:

Самото трансцендиране е дадено като празнично обитаване на тази толкова необикновена с транзитивността си къща.

И последният фрагмент от този бърз тематичен преглед на поезията на Емили Дикинсън – № 1544:

(Всички стихотворения са в превод на Миглена Николчина.)

Нека съградим още един контекст – този път български, на основата на поезията.

Сякаш като обобщение на нашите досегашни контексти Валери Стефанов пише в книгата си „Българската литература. ХХ век. Дванадесет сюжета“, в главата „Домът на душата“: „Душата се стреми да се прибере в истинския си дом, тя знае, че там е най-доброто за нея. Да се завърнеш у дома означава да се съединиш с едно минало, което по някакъв начин ти е отнето, но продължава да бъде носталгично желано. Така е видял завръщането и Платон – „... душата се спуска наново навътре в небето и се връща у дома си“. Преодоляла всички изпитания, душата се завръща по нишките на паметта си в своя дом, за са свидетелства за очарованията на „отвъднебесносинята реалност“.(с. 90) И още, вече малко по-конкретно именно за българската поезия: „Българските поети са изградили различни, но и смислово близки образи на тази реалност [...] в редица творби душата застава в ролята на привилегирован посредник, който владее вертикала, опънат между земята и небето. [...] В своя небесен, вселенски дом душата открива плахите основания за своите надежди и честити дни“. (с. 92) Но много често „вселенският дом на душата се оказва трудно достъпен, заключен“. (с. 92) И вече още по-конкретно, по повод на спиритуалната лирика на Николай Лилиев: „Този стръмен път със сигурност не е пътят към дома. Душата се скита, защото нейният земен дом е онтологически слаб. Душата се скита, защото нейният небесен дом е отчайващо недостъпен“.(с. 93)

Знаем вече, че за поезията Домът може да е навсякъде, всичко може да бъде видяно като Дом, но и че истинският Дом е едно от най-непостижимите същностни неща. И българската мъжка поезия наистина ни дава безброй примери за тази разположеност в дома (каквото и той да означава) и загубената вече възможност да се завръщаш в дома. Димчо Дебеляновото да се завърнеш в бащината къща е една трагическа елегия за невъзможността – въпреки пластическата зримост на този дом. Но в своето известно стихотворение „При Рилския манастир“ от цикъла „В лоното на Рила“ Иван Вазов настоява „Сега съм у дома“, превръща израза в мотив с настояването, че именно всред тези планински върхове е това „у дома“. Жестът повтаря след няколко десетилетия и Асен Разцветников със своите просторни „витошки“ стихотворения. И обратно, колко клаустрофобично е вътрешното пространство на дома в третия фрагмент от „Шепот насаме“ на Яворов:

Припомням набързо цялото тематично многообразие от класическата българска мъжка поезия: проблематичното ранно завръщане от прародината на Димитър Пантелеев (завръщане къде?); всички тези метафизични непристъпни или просто непроменими домове у Атанас Далчев – този, чийто стопанин е заминал за Америка, този с плетящите стари жени или този, където се е разгърнал този погубен зарад книгите живот; идеалният планински дом от знаменитата поема „На повратки в село“ на Николай Марангозов – дали наистина не е сън това реално завръщане, макар и закратко? – възхвалите на простото частно битие (едно от въплъщенията на културата на стоическата нормалност в късната социалистическа епоха) чрез това надникване в домовете и градините от хълмовете на Стария Пловдив в поезията на Иван Теофилов от „Град върху градове“ и „Амфитеатър“. И т.н. – до Николай-Кънчевия абсолют:

Ето че достигаме най-сетне до същинската част на нашето изложение – в търсене на образите на дома и на мотивите за бездомност в българската женска поезия. Имаме вече знанието за склонността, за готовността на този образ да поема смислова натовареност, да се изпълва с метафизически значения, да се сплита с други централни символи. Предусещаме и че в женската българска поезия ще е така. И все пак, може би тук ще има повече конкретика, по-голяма цялостност в пластическото представяне на дома?

При Екатерина Ненчева – първата българска поетеса на модернизма, при тази елегически изразяващата трагиката на едно рано прекършено битие душа тези очаквания няма да се сбъднат. Домът тук дори не е назован, не е фиксиран като топос; той е само едно самотническо ТУК, където АЗ – лирическият аз – СЪМ ТУК. Примерите: „До късно сам-сама останах тамо, / за теб сълзи ми да текат. / За теб в копнение далечно, / далеч избягах от света“; „Ах, не за мене веч луната тука грее“.

Или ето това:

Но и абсолютно формулно изразения песимизъм:

В представителната стихосбирка на спътницата на жреца воин Пенчо Славейков – Мара Белчева (1918 г., книгоиздателството на Ал. Паскалев) се появява стихотворение с често срещан впоследствие мотив – идеализацията на старинната бабина къща, идеализацията на детското минало в нея („Огнището и къщицата стара, / ах, с никои не мога да сравня!“). Но в сетнешната й поезия и при нея доминира темата за невъзможнвостта да се реализира цялостно хармонично семейно битие:

И финалът:

И още едно стихотворение за изоставения дом, за запустението и прекъснатото общностно битие (началното четиристишие):

А ето и едно противоположно по смисъл стихотворение за отчуждението от дома, на Дора Габе – този път отчуждение вътрешно, за погубения живот на затворената между четирите стени лирическа героиня:

В СТАЯТА

В книгата си „Родена от главата“ (2002 г.) проф. Миглена Николчина интерпретира тази бездомност, тази отчужденост от дома в поезията на Дора Габе в плана на малцинствената психика на еврейството: „Истината е, че в „Лунатичка“ (1932), в поемата „Друговерка“, темата е поставена вече директно („Била си цял живот на гости, / а си родена в нивите, сред класовете, / под слънцето, да чакаш Царя, / ти Рут, царицата на вековете“), а ключовите думи „прокоба“ и „прадеди бездомни“, „бездомна“, „биздомници“ се появяват както в „Прокоба“ (публикувано най-напред в „Златорог“ през 1920 г.), така и в други стихотворения от този период“. (с. 78) Тук вече бихме могли да търсим и социологически основания за зачестяването на появата на мотива за бездомничеството във връзка с националната българска катастрофа след края на Първата световна война.

Поне три са стихотворенията с теми за дома в най-важната стихотворна книга на Магда Петканова „Кавали свирят“(1939 г.) – „У дома“, „Дете в стая“ и „Гласът на дома“. В първото стихотворение това е жалбата по напуснатия майчин дом, това е паралелизмът с хранените от майчините ръце прелетни птици, поели на юг и пръснатите по света чеда, това е отново невъзможността това ТУК да бъде актуално: „Но напразно е всичко, напразно, / и остават ръцете, очите ти праздни!“. Отново на принципа на контрастния паралелизъм е построено стихотворението „Гласът на дома“: в сегашната, „във тази къща“, в къщата в града се чуват гласовете на живелите в нея, тя е наситена с чужди спомени, заредена е с чужди енергии, а инак онази, родната, на село, „Старата ни къща е крило навела / и закриля род и родната земя“, но вече не може да бъде истински нашата къща, ние сме се отчуждили от нея. И отново тезисен финал:

В ранната поезия на Елисавета Багряна драмата около родна къща, моя къща не е свързана с миграциите от село към града или с метафизиката на непостигнатия дом, а със стихийния бунт срещу самата уседналост, срещу самата идея за един-единствен сигурен дом. Във „Вик“ от 1923 г. чрез първият куплет общият сюжет на отчуждаването започва така:

В „Зов“ от същата година вече звучат други интонации:

И финалът говори за възможен излаз:

А знаменитото „Interieur“ вече повествува за бягството от уж сигурното убежище на споделената, но скучна любов, за тази атмосфера на „леки и странни парфюми“ в къщата, за непреодолимата готовност да се отиде при другия „там, от другия вход“, за вината – за завръщането „разбита и морна, / унизена и горко разкаяна...“. И продължението на сюжета във „Видение“ със следните стихове и образи: „Вън ходи край къщи и пее отдавна / април, цветоносен и блед“, но „Как душно и тясно е в нашата стая“, как „... ти, недоволен и мрачен, отмеряш / пет стъпки напред и назад“, как зрее окончателният бунт срещу тази сигурна къща. За да се стигне да красиво-декларативното „Кукувица“ със стихове като „няма нивга аз гнездо да свия“ и „в къщи край огнището да шетам“. И финалът на абсолютния отказ от дом и семейство:

И така десетилетия по-късно финалът на „Къща в Бояна“ звучи с цялото богатсво на неунищожимата вътрешна противоречивост на темата:

Яна Язова, детето чудо на българската поезия от 1931 г., авторката на сюрреалистичните симфонически (според израза на нейния любовник ментор проф. Александър Балабанов) грандиозни стихотворения, също има едно тривиално звучащо четиристишие за забраната да бъде твой дом къщата на любимия – в стихотворението „Край твоя дом“:

Илина Петрова, дъщерята на великия художник Никола Петров, печата в сп. „Златорог“ през 1932 г. голямо стихотворение със заглавие „Къщата“ и това наистина е цялостен разказ за една голяма къща от големия град, за нейните етажи в съсловните разлики на нейните обитатели, за надеждата на наблюдаващата отсреща да зърне един ден лицето на новия обитател на таванския етаж, беден и окъсан, но весел и красив младеж. Своеобразната прозаизираща лирика на Илина Петрова е много добре приемана в „Златорог“ от редактора Владимир Василев. И на следващата година в списанието е поместено убийствено иронично стихотворение отговор, стихотворението, знаещо и другата гледна точка:

Тук вече притчата е не само за отчужения, но и за беззащитността на самотната! Жесктоко стихотворение!

Прескачаме десетилетия и сме вече при четири поетеси с различна съдба от последните десетилетия на двадесети век...

Федя Филкова свързва идеята за дома си съвсем автобиографично със съвместното си битие с големия поет Николай Кънчев. В издадената след смъртта му през 2009 г. стихосбирка „Моята твоя любов“ тези стихотворения за дома звучат наистина реквиемно:

И стихотворението за самата смърт, за невъзможното окончателно напускане на дома:

А в стихосбирката следват стихотворения като „Огромен е денят сред малката ми стая“, като потресаващото „Посещение“:

Изкушени сме да мислим, че новите поетеси мислят за дома, усещат го все по-сложно!

Така, както изключително своеобразно множествена е любовта в поезията на Мирела Иванова, множествен е и домът тук, множествена е визията за домовете. Привеждам съвсем безпорядъчно отделни стихотворни редове: „липсват ми дом, трърпение и гривна с малахит“, „Към вечерта пред телевизора / към гроба / защо минаваш през трупа ми“, „О, кухните, където се тъпчем на крак, / дробим си попари и си ги сърбаме“, „Споменът за болната душа е дом“. И онова доста ранно, но незабравимо „Най-после“:

Коренно противоположни са стратегиите, които реализират в творчеството си в отнасянето си към темата за дома последните две поетеси, които представяме в нашия съвсем непълен преглед: Люлина Мехлемова и Екатерина Йосифова.

Първата стратегия е екстремна, втората умиротворена и спокойна.

Люлина Мехлемова, дъщеря на Илина Петрова и внучка на Никола Петров, остава през целия си живот частен човек, публикува едва няколко стихотворения и една поема, представя себе си и майка си със съвместно издадени книги едва през 1998 г. (с предговор на проф. Светлозар Игов), малко преди смъртта си. Екатерина Йосифова издава редовно, книга след книга, но значимостта на творчестнвото й се осъзнава едва през последното десетилетие, когато наистина се превръща в гранд-дамата на българската поезия.

Поемата на Люлина Мехлемова, печатана в началото на 80-те в списание „Съвременник“, предизвиква скандал по време на една от така наречените Априлски дискусии на Съюза на българските писатели. И с основание! Защото става въпрос за тежка провокация, за недопустимо според соцканоните предизвикателство.

Малък пример, от началото на поемата:

Мишки, плесен,остатъци от храни, плужеци и екземи от влага по стените на банята намираме в този обратен дом. И това натрупване на „гадости“ не е самоцелна гротескност, естествено. „Обратен дом“ е яростна алтернатива на „хубавите къщи“ на комунистическата буржоазия, на култа към цинично преуспяване от това време. В нея има нещо от духа на една презираща добропорядъчността натурфилософия:

Витоша е красиво вплетена във финалната част на тази престъпно несъобразена с нищо творба. Представил съм в студията си „Оставане у/на/в себе си“ (публикувана в „Литературен вестник“ и в колективни сборници, както и в книгата ми „Двете култури и техните поети“, НБУ (2012 г.) основния според мен социокултурен жест, който става интегрален знак за литературната личност на Екатерина Йосифова и за нейната поезия. Няма тук да преразказвам тезата си (препращам читателя към тази публиция). Тук ще добавя само, че в тази поезия това оставане у дома, у себе си е мощен израз на културата на стоическата нормалност, също е алтернатива на комунистическата идеология на преместването, на бързината, на юрнатостта към светлото бъдеще.

И все пак, един малък пример от тази поезия, фрагмент от стихотворението „Баба“:

Дом и бездомност, уютна поместеност или доброволна или насилствена изхвърленост – ще получаваме новите послания на българските поетеси, ще продлжаваме да се убеждаваме в неизчерпаемостта на тази вечна тема.

обратно нагоре