Синдромът „язе сАм си дОма!“
Синдромът „язе сАм си дОма!“ отдавна е дошъл в града – градове имаме, градски тип съжителство няма… И на Коледа няма.
Позволявам си да публикувам тук този свой вече публикуван текст по една проста причина. В моя блог този текст стои отдавна. Три-четири пъти изпратих на приятели линк към него – по повод наши разговори. Реакциите ме смаяха! Няма да повярвате какво чух от трима от тях! „Ах, това е мой любим текст, не знаех, че е твой! Ама аз го имам свален от нета в друг вариант, ааа, виж ти!“ Е, вече няма да е така – оригиналът, който е мой, ще има своя айесбиен. Хубостите на интернет общуването са разнообразни, нали?
Само специалистите урбанисти могат да ми кажат колко столетия или – днес, в по-ускорените темпове на промяна – колко десетилетия са нужни, за да успее един човек, едно семейство, една фамилия да възприеме правилата на живеене в ГРАД. Град като град – град, а не непомерно разраснало се село, което си има много жители, но двуетажни и триетажни постройки с дворче са най-характерните за него, а и си има един кмет, една врачка и една поликлиника. Или ДКЦ. Е, може и да са две. И врачките.
Аз дори не се наемам да предполагам какво казва антропологията за това. Мога да се опра само теренните си наблюдения на обикновена гражданка. Те са моите свидетелства за това какво значи да не разбираш, че си в град – в премноголюдна променяща се комбинация, където – за да ти е добре и спокойно, трябва да правиш така, че на другите да им е спокойно. Тогава – обезличавайки ги чрез незабелязване „наужким“, ти ги оставяш на мира. С надеждата и те да те оставят на мира, и те да бъдат така добри да не те забелязват, но само „наужким“. Класически пример от социалната психология: в претъпканото метро на големия град не се взираш в никого, не се усмихваш никому, уж не забелязваш никого. Това е единственият начин да останеш и ти спокоен.
Дори в един неголяма агломерация като София вече има хора, които веднага разпознаваш като граждани – ако не пето поколение, то поне второ. От техните домове не се носят силни звуци – никакви и никога. Техните домашни животни са почти невидими (освен когато ги извеждат на разходка). В двора им – ако имат двор, се виждат цветя и камъни, пейки и пързалки, барбекю и кучешка колибка. Най-много: и спретната барачка за складиране на нещо си. На балкона им – ако имат балкон, се виждат сенници и чадъри, седалки и растения. Най-много: и спретнат шкаф за складиране на нещо си.
Тях няма да ги видите да подреждат на стълбищната площадка на шестия етаж подозрително човешки порцеланови чинии с остатъци от храна. И да ви отговарят на смаяния въпрос „Защо?!“ – „Ами да го доядат котките и кучетата! Има тука едно много сладко, черничко… “ Господи, а то, черничкото, как е стигнало до шестия етаж? Ами ей така – същите тези, дето са свикнали да изхвърлят по дворищата си останки от храна, оставят входната врата на общото ни градско живелище отключена. Често и дори подпряна с камъче, за да не се задейства автоматът. Тъй им било по-лесно: какво ще отключваме всеки път. Пред апартаментната им врата има „калеври“ – вехти смачкани патъци някакви. За навън. Навън от какво, да му се не видеше? Обаче ако ги помолиш да се включат с пари в кастрирането на няколкото чернички и белички, които се прехранват покрай хората в бетонната джунгла, веднага казват, че не е техен проблемът. И шляпат с калеврите към контейнерите за смет, разхвърляйки какво ли не, защото идеята за здраво пакетиране на отпадъците не им се връзва с „кофата“ за смет, която ще си умият, като се приберат.
Онези, истинските граждани, няма да чакат да отиде някой да им тропа на вратата с молба да понамалят музиката. Те просто знаят доколко могат да си позволят в общата сграда. Когато живеят в отделен двор с барбекю и беседка, те също знаят точно колко могат да си позволят да шумят. Те знаят точно доколко и за какво да питат, когато се поздравяват пътьом с другите съграждани. Те знаят доколко безлично да ти отговорят, за да не те обидят, когато ти ги питаш как са. На тях им е вътрешно чуждо да докладват за истинските си събития или преживявания на всеки съкооператор или съкафейник в кварталното кафе.
Само здравата селска душевност може да породи усещането „язе сАм си дОма!“ – което да може да значи: „Цело село е мой дом: ако се радваме, оно и без т`ва цело село е тука, ако оплакваме – и тогава така!”. Напоследък бях свидетел на жестокост, която може да се породи само от подобна нагласа: съвсем чужди хора – просто колеги, се изтърсват на погребение, щото били чули за смъртта, опитват се да висят по вратовете на опечалените… След събитието се обаждат по телефона (щото вече нямат плет) и коментират за Мимето, която била с много добра нова прическа на погребението… Това е селският, класическият племенен начин на съпричастие – но! – и на забавление. Сватби, кръщенета, войнишки изпращания (помните ли?!), погребения, помени: това са спектаклите, на които си и зрител, но и участник. Селската обредност на доиндустриалното общество отдавна е забравена, но тази нейна част се влачи, влачи и ето на – довлече се в града.
Някой имал бил рожден ден и вдига патърдия до небесата именно с това оправдание: ама аз имам рожден ден веднъж годишно. А бре, аланкоолу, ти – да, ама в сградата и в околните живеят по около 60 семейства с по трима-четирима у дома. Какво правим тогава?! Друг се обижда, когато му речеш, че по децата не се крещи като по добитък, че го чуваш през две стени да реве: „Изрод!“ на собственото си дете. Той не се плаши от организации за защита на децата и добичетата – „язе сАм си дОма!“, което значи, че децата и добичетата са си моя собственост и ако искам, ще си ги претрепя…
Ще каже някой, че в тихите, игнориращи „наужким“ останалия свят семейства може да стават и по-страшни работи. Да, може. Да, стават. Това е съдбата на хората от градската агломерация, още повече от метрополиса. Това са градски работи и се оправят по градски – с гражданско общество, с информация, с полиция, с неправителствени организации. Никога с крясъци и никога със завиране в чуждото пространство.
Идва Коледа 2010. Семейният празник! Домашният празник, на който повечето от нас нямат огнище да напалят, но „домашно огнище“ си има всеки. В града то е там, където се намира мястото, наричано от теб „у дома“.
Следобед. Ранен. Въртиш се в кухнята заради питата с пара за голям късмет, заради пълнените чушки и заради каквото там си намислил от 7-те или 11-те яденета за трапезата на Бъдни вечер. Тряяяс! Сърцето ти подскача! Гръм на улицата – пиратки, ужас. Гълташ малко вода… Ех, селяните се радват, че не са на село. Че може да си трещят когато и както си поискат със смешно оправдание „празник е!“. Да, празник е. Коледа идва. Не е нова година, нито национален празник, нито Гуньо Папучкин е победил в изборите. Тогава пò може да се гърми като че ли…
Следобед. Късен. Пращаш красиви електронни пожелания на най-близките, които не са наоколо. Попийваш си аперитива; плодове, ястия, свещици вече са на масата. Тряяяс! Питието ти пресяда, задавяш се – гръм на съседния балкон: съседът бил имал личен пищов, ужас. И си гърми… Щото му е хууубаво, мале, хубаво. От какво ли?
Вечер. Бъдни вечер… Тиха свята нощ, когато казваме, че се родил онзи, който ни даде идеята за спасение чрез личен избор, а не чрез „око за око, зъб за зъб!“. Когато се е родил онзи, който пося идеята за индивидуалност, за индивидуална отговорност и ценност; онзи, който ни посочи как да се изтеглим сами за косите си от племенното безизборно живеене… Рождество Христово се празнува в нощта след Бъдни вечер.
Обаче не – никаква тиха и свята нощ… Тряяяс! Тряяяс! Тряяяс! Някой празнува нещо друго, крещи като след световно по футбол, в което той се е класирал четвърти, въпреки че в живота си не е помирисвал бутонки… Какво ли празнува днес? И той не знае. Иска само да сбèре цело село с патърдията си, да излезне на мегдана, „да го чуат, да го видат“… Няма мегдан, братко. Намираш се в град. Скоро няма да го научиш…
Градове имаме, градски тип съжителство няма… И на Коледа няма.