Сигурно всеки човек има свои по-малко или повече любими предмети. Запомняме тези предмети, стараем се те да ни обкръжават в бита. По този начин „оразмеряваме“ жилището си, оформяме и ор­ганизираме своя живот в него. Банално е да твърдим, че предметният свят отразява начина на живот на стопанина си, че човекът има способност да „прожектира“ себе си върху вещното си обкръжение. Важно е, че самите вещи съвсем не са пасивни агенти на тази проекция. Не всяка вещ може да бъде поставена на „централно“ място в жилището ни и да се окаже във фокуса на нашето възприятие. Често пъти обаче никой не си дава сметка защо и по какъв начин подрежда вещите в жилището си. Това става като че ли по интуиция. Но всеки свиква с реда в жилището си и не обича той да бъде променян често. Нещата, които ни обкръжават, не само „служат“, не само са удобни или полезни – те носят памет за нашите близки, за едни или други събития в живота ни, те се оказват ценни за нас. В живота им се отра­зява животът на техните стопани.

Днес това взаимно влияние като че ли отслабва. Битът стана много по-богат на вещи, а и динамиката им стана много по-голяма. Много от нещата, които по-рано служеха на няколко поколения, днес не издържат дълго. Те остаряват не само физически, но и морално – престават да бъдат модни, престижни, сменяни са от стопаните си твърде бързо. Затова следите не толкова се изтриват, колкото просто не могат да се образуват. Мога да твърдя, че вещите – като че ли – изгубват обичайните си места в жилището, доколкото съществува някакъв общ, „трафаретен“ или по-скоро „унаследен“ тип пространствена организация на мебелировката за множеството от домакинствата, и затова вещите не могат вече да организират пространството на жилището. Вещите, без да губят своята функционална значимост, престават да бъдат нечии. Може би само децата все още имат свои неща – обичаните от тях играчки или техни „свои си“ ъгълчета от дома. Наистина, с какво ценно в живота бихме могли да свържем един пласт­масов миксер, та дори и скъпата „плазма“. Обкръжават ни  никакви, безлични и аморфни стандартни предмети, повечето от които по начало вече са преносими. Шкафовете се снабдяват с колелца и се правят лесноразглобяеми, модулни (показателна е в това отношение колекцията на новооткрития в София магазина на „Икеа“).

Ситуацията се оказва твърде парадоксална. Колкото и да е важно вещният свят да бъде гъвкав и мобилен, да задоволява различни потребности и да е удобен за много хора, трябва да има определени граници и на тази мобилност. Говори се за образа на средата. Но за кого е и чий е този образ?

Тъкмо субективната съотнесеност прави едно или друго пространство МЯСТО, т.е. уместно, осмислено за хората, а също така именно тази субективност предотвратява ужаса от празнината на това пространство, усещането, че зад него вече няма никого. В този смисъл дори и празното пространство, отнесено към някого, все пак не е нищо. Като обяснява тази своя постановка, Хайдегер цитира Гьоте, който пише: „Не винаги е необходимо истинското битие  да се въплъти телесно; достатъчно е, ако неговият дух вее наоколо и произвежда съгласие, ако то като камбанен звън разтърсва въздуха с важна дружественост“*.

Изразът на субектната съотнесеност на мястото със стопанина си представлява множество образи, които ненадейно гледат от най-невероятните ъгли и скривалища в съвременното жилище на българина.

Тук  картините, изобщо всички „образи“, като че  се разбягаха, запълвай­ки най-неподходящите за тях места. Част от тях, по-скромните и традиционни снимки и репродукции, се таят по рафтовете на библио­теките и домашните скринове, често пъти безразборно „втъкнати“ между стъклените прегради като „като скъпи семейни реликти“– на фона на кухненските сервизи. Друг, „по-модерен“ тип, най-често крещящ със своята безкрайна безвкусица – плакати на футболни отбори, на кино- и поп звезди или пък изображения на екзотични красавици, близки до порнографския жанр, зае по-централни места (в хола, например!), но се среща и в по-интимните кътчета на жилището – в спалните или в клозетите.

Най-новото си място всевъзможните образи и съобщения намериха върху хладилника – израз по-скоро не на стопанина, а на стремежа му изобщо да се намира не тук, а там, в така желаната „бяла страна“. Та и телевизията се нагърби със задачата да помогне на гражданина. Интервюираният в едно предаване архитект (или дизайнер, не помня точно), предложи различни начини за окачване на картините в жилището. Бяха отчетени и размерите на рамките, и цветовете, и какво ли не още. Но не се отчиташе главното – уместността на образа в битовите ситуации, в ежедневния живот на семейството. Картината се оказа просто фон на най-различни дейности. Не е ли това поразително?

Безразличието към смисъла и ценността на един образ от страна на самия гражданин е впечатляващо и потвърждава отново изчезването на мястото  „вкъщи“, разпадането на връзката между вещта и стопанина й в бита. Интересна е още една подробност – сред многобройните картини, показани на зрителя като пример за „закачване“, нямаше нито един портрет. Може би поради това, че единствено там, където се запазва присъствието на субекта (дори и само като намек), се запазва и портретът. Днес портретът като че ли „спря“ на границата между вече разпадналото се, станало твърде мобилно и затова неопределено  функционално пространство на градското жилище и все още запазилото се тук-там осмислено и организирано традиционно домашно място, място за живот на определен стопанин, на семейство – на субект изобщо.

Портретът има особена функция и само там, където се запа­зва ценностното единство между обитателите на жилището, тази функция се възпроизвежда. Ще подчертая също така, че портретът не може „да гледа“ навсякъде. Ето защо произволът в разместването на портрета вече говори за липсата на главното – липсата на уместността му, на връзката между мястото и неговия стопанин – субект. Погледът на лицето, изобразено върху портрета, организира културното пространство на къщата, на помещението, в което се намира (независимо дали то е богато, или бедно). Този поглед в никакъв случай не би могъл да бъде обърнат нито към леглото, нито към прозореца – това са затворени не само за погледа на портрета, но и за нашия поглед граници.

Леглото е срамно, „низко“ място, а съответно е такова пространство в жилището. Прозорецът е отворен към другото. През него може да се види чуждото... но и чуждото може да хвърли случайно лош поглед, да „урочаса“ къщата. Погледът на портрета моделира погледа на обитателя; той ръководи и насочва по този начин реда на... гледането И затова сам трябва да гледа правилно, в правилна посока... за да се спазват точно границите между своето и чуждото, между интимното, частното и публичното. Портретът, както и картината изобщо, не могат да бъдат слагани (окачвани) навсякъде. Така че тяхното преместване, както и простото им отстраняване от очите – някъде на по-скромно място (в шкаф например), бележи изчезването  на субекта. А и как иначе, щом модерният апарта­мент, редуциран до абстрактна жилищна клетка, до машина за живеене, остана елементарно вместилище за всякакъв род вещи, една от които е и човекът.

Но жилището съвсем не е така външно за човека вместилище – „празен обем“. То обвързва човека с другите, конституира социалния свят на човека, света на всекидневния му живот в семейството и прякото междуличностно общуване с всички  други хора. Бих казал, че не само къщата се строи от човека, но и че човекът се строи от къщата. Самият строеж на къщата, тази материална „обвивка“ на човешкия живот, възпроизвежда връзката между хората – най-интимната и съкровена открай време връка – семейната, роднинската, приятелската и съседската. Тъкмо в този смисъл къщата „произвежда“ човека така, както и той я строи.

Днес къщата се произвежда масово, индустриално. Преминаването на строителството върху индустриална основа обаче не е само технически акт. За индустриалното производство на жилища са нужни освен необходимите ресурси и технически възможности и определена трансформация на самото жилище. Необходимо е естествено формиралата се „къща“ да бъде „разглобена“ на съставките й, да бъде сведена до елементарни операции функции. Жилището, което в своята естествена реалност е нещо органично и цялостно, се превръща в двуизмерен план-скица, а строежът му, по-рано представляващ специален ритуал, съответно се редуцира до определен алгоритъм, който може да бъде повтарян едва ли не автоматически навсякъде и с помощта на едни и същи средства и норми.

Преди година търсихме жилище за дъщеря ни, която в момента следва в Канада. Та се сблъскахме с едно такова жилище, което по-скоро напомня интериорите от филмите на ужаса – в него нямаше нито един прав ъгъл, а вместо стаи и коридори мрачно се отваряха някакви футуристични пролуки. Всичкото това супер модернистично обкръжение се обясняваше невероятно банално. Архитектът се бе опитал да вмести максимален брой продаваеми жилища върху изключително неподходящ за жилищното строителство терен – невисок хълм сред сравнително по-плоско пространство.

Най-интересното е, че в тази футуристична сграда вече бяха продадени не едно и не две жилища. Зад тази невъзприемчовост към ужасяващи трансформации на „дома“, на „къщата“ виждам съществена трансформация не само на житейското обкръжение, но и на самия стопанин. Той, образно казано, се разпада на аморфни, безлични и нищо за никого не значещи функционални „активности“ – хранене, сън, санитарни нужди и др.

Не бих твърдял, че тъкмо вещите, произвеждани от модерната технология, са причината за тези изразителни промени в градския начин на живот, в нашето всекидневно обкръжение. Днес хората просто използват вещите, техниката, която им „служи“. Въпреки че това на пръв поглед е... невъзможно. Защо? Никакъв натрупан с годините личен опит или пък общовалидната естествена интуиция не са в състояние да подскажат на потребителя как се задейства дори и най-елементарният битов прибор. Необходимо е запознаването с инструкции, при неспазването на които санкцията следва веднага: устройството „излиза от строя“ и е добре, ако не нарани „стопанина“ си. В най-баналните ситуации ние все по-често се използват такива неща, които по никакъв начин не са свързани с наличните способности и познания на ползвателите си. Тези технически „чудесии“ са настроени за определена функция и съвсем не се нуждаят от „управление“ – те действат автоматично. Все още е нужно повечето прибори в бита да бъдат включвани Всичко останало те вече правят автоматически и се „самоизключват“, след като работният им цикъл приключи. В тази твърде удобна среда дори и самият човек се автоматизира, превръща се в просто устройство, чиято единствена функция е включването на останалите устройства. Нужно ли е той да помни нещо, да знае нещо? Той вече може да мине и без това. Днес вече не е нужно човек да може да чете. Много от инструкциите са снабдени с разбираеми за всекиго рисунки.

Отворилото се през последните години всеобхватно пространство на световната мрежа наистина е дом на всички и за всички. То буквално се взривява от множество образи, картинки, снимки и клипчета. Този хаос обаче се подчинява на скритите технически алгоритми на търсещите мащини и предопределящите всяко действие на „посетителя“ програми. В това пространство наистина вече не е нужно нищо друго освен да „действа“, т.е. да „кликва“. Както в тази отворена за всички среда, така и днешната „къща“ – стандартната жилищна клетка, вече не се определя от това кой живее тук, какви жизнени навици и ценности притежава, а от това, с какви функционални възможности разполагат вещите в тази „къща“.

Затова съвсем не е случаен фактът, че модернистки настроеният проектант мисли основно за трансформациите и функциите, но не и за реалните човешки съдби. Модерната архитектура изобщо се противопоставя на традиционно „неподвижния“ град. Този град й се представя като нещо хаотично и безредно и се противопоставя на „светлия“, „прозрачния“ и „функционално подредения“ град. Старото консервативно жилище бе разрушено, разглобено на много абстрактни, удобни за техническо възпроизводство елементи. Но от тях новото жилище не възниква автоматично. Това не става от само себе си. Еластичността и мобилността на масивните и стабилни преди вещи, както и изчезването (или произволното преместване) на портрета издава разминаването между баналното телесно, функционално пространство в жилището и високото, ценностно, смислено пространство, което прави самото жилище уместно в живота[*] на хората. Портретът съвсем не „украсява“ бита на гражданина, а му напомня за неговата история, създава и неговата собствена биография.

Странната игривост на образите, изместването на портрета от смисловия ценностен фокус на възприятието на къщата в периферната му област, превръщането му в страничен фон за най-банални битови действия и ситуации показва не само неуместността на самите хора в анонимната и стандартна техническа среда на съвременното жилище – жилищна клетка, но и нещо много по-сериозно. Оказва се, че техническите средства не само банализират и опразват човешкото пространство на жилището, но и активно го завладяват, противопоставят се на човешката му смисленост.

обратно нагоре