В общия контекст на проблема за дискурсите на дома лятната къща (вила) заема особено място. От една страна, тя се възприема като втори, допълнителен дом, като място за почивка в близост до природата, а от друга – нерядко изразява в по-голяма степен индивидуалната идентичност на собственика, отколкото основното градско жилище и в този смисъл е едва ли не по-значима от него.

Основната причина за това на пръв поглед противоречие следва да търсим в амбивалентната същност на лятната къща, от една страна, и в особеностите на нейното масовизиране в социалистическа България, от друга. Амбивалентността е заложена още в античните й прототипи – тя се корени в опозицията „град-село“, която е фундаментална за вилите от римско време насам и която обуславя особеностите на виладжийската култура като специфична смесица от “селски“ и “градски“ елементи (Кръстева-Благоева 2009).

От самото си зараждане вилите са замислени като извънградски резиденции на римската аристокрация и притежаването на такъв дом е символ на благополучие в различни епохи и култури. Неслучайно социалистическият идеал за „заможност“ предполага притежанието на къща, вила и кола. Според Закона за собствеността на гражданите, ако човек има вила или кола, той няма право да наеме общинско жилище, тъй като по презумпция се определя като финансово стабилен. Особено важно е, че вилата и колата се разглеждат като еднакво ценни и в някаква степен взаимно заменяеми при измерване на благосъстоянието на хората. Според същия закон човек няма право да притежава повече от едно жилище. [1] Въпреки опитите за държавен контрол и рестрикции [2] строежът на вили се масовизира по времето на т.нар. „зрял социализъм“ (70-те и 80-те години на ХХ в.) и отразява повишеното благосъстояние на хората през периода. В условията на планово стопанство и на постоянен дефицит на стоки не съществуват много възможности за влагане на добрите заплати, които повечето българи получават. Покупката на земя и строежът на вила се оказват добра възможност в това отношение. Много собственици на вили са първо или второ поколение мигранти от селото към града – поради насилственото коопериране на земята и усилената индустриализация в началото на 50-те години българското село се обезлюдява (Калинова, Баева 2002: 105) [3]. Поколението, родено на село и живеещо в градовете, търси начин да компенсира загубения, но все още незабравен свой начин на живот. Въпреки възприемането на някои особености на градския живот и безспорното им самосъзнание на граждани, те запазват много от характеристиките на селото като общност, начин на живот и общуване – активни отношения със съседите; усилено градинарство в дворовете и по балконите на панелните блокове; приготвяне на зимнина пред блока; празнуване на традиционни празници и др. (Krastanova&Royet 2000: 125-126).

Повечето от собствениците на вили обитават масовия тип жилище през социалистическия период – панелните блокове. В условията на засилена селско-градска миграция желанието им за контакт със земята и природата намира своя отдушник във виладжийството. Ето защо то е типично социалистически феномен, тъй като „частичното включване в селскостопански занимания е същностно за социалистическата система“ (Creed 1995: 847). Това отношение към земята е характерно за представителите на възрастното поколение, според които е греховно земята да пустее. За разлика от тях хората на средна възраст, родени и израснали в града, в голяма степен са загубили тази емоционална връзка и гледат на земята като на „възможна пазарна стойност, а не като ресурс за производство“ (Бокова 2009: 15-17). Както ще видим по-долу, това разминаване между поколенията е в основата и на различно отношение към виладжийството.

Вилата не е просто вторична или допълнителна къща, тя е летен вариант на основния дом. И за двете се полагат еднакви грижи, снабдяват се с еднакви предмети (както от практично естество, така и символични): „Купих си две икони на св. Богородица Йерусалимска – една за къщата и една за вилата, защото нали и тя ми е къща”. Съществуват два основни типа вили, които могат да се разглеждат като израз на социалния статус и идентичност на собствениците им.

В първата група спадат типични къщи за почивка, които наподобяват както античния римски предобраз, така и модела на класическата руска дача. В тях не се отглеждат никакви други култури освен цветя, декоративни храсти и дървета. Те са предназначени само за прекарване на свободното време, а собствениците им търсят контакт с природата, без да се заробват с обработка на земята и зеленчукопроизводство. В периода преди 1944 г. този тип вили е единствен, като при това собствеността е ограничена само до представители на елита. Сериозна роля за превръщането на село Панчарево в курорт изиграват първите виладжии, построили къщите си там скоро след Освобождението. Сред тях са няколко генерали, архитект, актьор и други видни интелектуалци. [4] През 30-те и 40-те години архитектурният стил на вилите следва основно немски и австрийски образци. Летните къщи на богатите индустриалци и банкери са концентрирани най-вече в Рила – на Боровец, а тези на интелектуалците – в Костенец, в Банкя и др. В този период притежаването на вила е знак за богатство и престиж. Съвременните новобогаташки къщи в подножието на Витоша спадат към тази група на същинските „градски вили“. Някои от тях обаче се използват като основно жилище, а не като втора къща за почивка [5].

Вторият тип вили е широко разпространен в страната през социалистическия период. Една от основните му функции е да компенсира загубения селски начин на живот на своите собственици. В резултат от място за почивка вилата се превръща в нещо подобно на селска къща, в тип второ жилище, смесващо по своеобразен начин „селски“ и „градски“ черти, в което по правило се упражнява земеделски и градинарски труд, макар и в органичени размери. Това я различава в много отношения от „градските“ вили. Всъщност разграничението тук тръгва по линия на социалния статус на собствениците, но отвежда към съществени разлики както в структурата и външния вид на вилата, така и в характера на дейностите, с които тя се свързва. Появата на този тип вили неслучайно съвпада с периода на социализма – по същото време в СССР се забелязва същата тенденция – дачите постепенно се опростяват и започват все повече да приличат на селски къщи (Dermy 2001). От друга страна обаче, вилите на членовете на партийния и държавен елит запазват характеристиките на типично място за почивка. В България вторият тип вили са разположени в рамките на селата или извън тях, като във втория случай може да оформят самостоятелни „виладжийски“ махали [6].

Освен да компенсира загубения селски начин на живот на собствениците си, вилата е резултат от тяхната амбиция като „нови граждани“ да се изравнят с истинските градски жители от миналото (макар че съвсем не всички те са притежавали вили). Това е проява на общата тенденция хората от по-долните класи постоянно да се домогват до стоките, вкусовете, модите и т.н. на елита. Със зараждането на модерната икономика тези разлики все по-лесно се преодоляват, което подтиква елита да установява все нови и нови вкусове и моди, за да поддържа социалната дистанция (Featherstone 1991: 18). Стремежът към придобиване на същински градски статус е причина постоянно да се подчертават разликите между вилите и селото. На въпроса „На село ли отивате?“, се отговаря  категорично „Отиваме на вилата, не на село, това не е едно и също“.

Някои от собствениците на вили предпочитат да строят в родните си села, като често престрояват или възстановяват старите фамилни къщи, останали обезлюдени след миграцията. В планинските села на Пирин много старовремски плевни, а в Северозападна България – много колиби в близост до лозята се превръщат във вили (Средкова 1991: 50). Същото важи и за различни стопански постройки за отглеждане на добитък, колиби в близост до пчелини и др. (всички разположени извън границите на селището) в планинските райони. Поради чести проблеми с делба на имота, отдалеченост от града, недобри пътища и др. много хора решават да построят вила на ново място, несвързано с миналото им. Това се дължи и на факта, че старите къщи (подобно на всичко, свързано с традицията) не се ценят особено през социалистическия период. Модата да се купуват и възстановяват такива къщи се появи едва през втората половина на 90-те години с бавното зараждане на т.нар. „селски туризъм“. През 60-те и 70-те много българи предпочитат да продадат бащиния си имот и с парите да построят вила на ново място (вероятно и за да забравят или скрият селския си произход). Новата къща осигурява нова идентичност – нещо повече, тя е основен неин знак.  Въпреки това доста елементи от старите къщи, както и цялостната традиционна техника за строеж се пренасят безпроблемно към вилите. Например в бащината къща на един от информантите, родом от Трънско, имало много плодни дървета. Когато построил своята вила в Искърското дефиле, той посадил същите дървета и ги разположил по същия начин в двора, както в родния си дом. В къщата в Трънско имало голям орех – такъв се появил и на вилата [7]. Така от една страна лятната къща символизира откъсването от селото и типичния за него начин на живот, а от друга е израз на носталгията по тях.

Изборът на място и строежът на вила през социалистическия период са много близки до традиционните строителни обичаи, а мебелирането и цялостното й обживяване в общи линии следват „модерните“ градски тенденции. Причината за това разминаване се корени в утилитарната същност на ревитализирането на елементи от типичната за миналото доиндустриална култура. Актуализират се онези части от нея, които отговарят на съвременните нужди и могат да допринесат за най-успешното им задоволяване.

В конкретния случай, строежът на къща е нелеко начинание, изискващо прояви на традиционна солидарност и взаимопомощ, докато интериорът в най-голяма степен изразява индивидуалната идентичност на собствениците и е естествено в него да преобладават елементи от градската култура, към която те (макар и мигранти от селото в града) вече принадлежат. Тези два основни етапа от изграждането на къщата имат и своите полови специфики. Строежът като цяло е ангажимент на мъжа (при което жената има помощни функции), а подредбата на къщата е основно нейна задача (като е подпомагана от съпруга си, най-вече за пренасянето и доставката мебелите и уредите). Строежът е изпитание за мъжа, чрез него той се доказва в най-голяма степен като глава на семейството. За да се справи, той разчита на активизиране и подсилване на приятелски и роднински връзки. Определен кръг близки на семейството мъже са викани да помагат постоянно или в някои най-важни моменти като изливане на плочата, поставяне на покрива и т.н. Тази трудова взаимопомощ е основана на принципите на реципрочността – за работниците семейството осигурява храна, а собственикът на свой ред им „връща“ положения от тях труд при строежа на техните вили. Доставката на материали за строежа също изисква наличие и използване на връзки (Райчев 2003, Беновска-Събкова 2001, Велинова 2004: 74) [8].  По думите на Корнай „в ситуация на „икономика на дефицита“ тоталният недостиг във всяка сфера се компенсира от развитието на мрежа за неформален обмен на стоки и услуги“ (Корнай 1996: 225-226). Големината и ефективността на тази мрежа зависи от социалния капитал на човека, който се основава на неговите семейни, родови, приятелски, професионални и т.н. отношения (Бурдийо 2003: 69-71). Така построяването на вила се оказва резултат от многостранни мрежови отношения и реципрочни връзки. То е проява на типичната за социализма система от взаимни услуги, която Клаус Рот нарича „Помогни си сам – помогни на близките си“ (Рот 1998: 232). Особено важен е символният аспект на този строеж – той не само изразява индивидуалната идентичност на собствениците, тяхното благополучие и престиж, но и кодира неизживяното положително отношение към частната собственост, което е в основата на култа към дома, характерен за българите. То не изчезва въпреки заклеймяванията на официалната идеология, типични за социалистическия период [9]. Тъкмо поради осъзнаването на този факт властта се опитва да изземе правото на хората да строят вили. Според правителствения декрет № 66/ 12.10.1977 г. построяването на „индивидуални (не „частни“!) вили“ следва да се извършва единствено от държавни строителни дружества, като изключения се допускат само ако се използват сглобяеми плоскости“. В стремежа си да контролира процеса държавата достига дори до идеята сама да изгражда вили и вилни комплекси и след това да ги отдава под наем или да ги продава. Подобно на много други закони, и този не се спазва, но нормативният акт отразява недвусмислено отношението на държавата към масовия строеж на вили. То е пример за нейната пряка намеса в индивидуалния и семейния живот, за липсата на разделение между частната и публичната сфера и за отричането на автономността на индивида и на семейството в социалистическото общество (Пимпирева 2003: 123, Лулева 2003: 162-163). Под благовидния предлог „за все по-голямо задоволяване на потребностите на хората“ държавата прави опити да им отнеме правото да гледат и възпитават сами децата си, като ги праща в детски домове и прекъсва съзнателно връзката им с родителите и с бабите и дядовците. Аналогично, тя строи и раздава жилища – опитът с вилите обаче се оказва неуспешен. Тази политика залага задълго следвания (включително и в постсоциалистическия период) модел да се разчита на държавата за всичко – да даде работа, да осигури жилище, да „пусне“ банани и т.н. (Кръстева-Благоева 2003: 143).

Вече построената вила се обживява подобно на градския дом. В нея се пренасят всички стари уреди и мебели, които все още могат да се използват. Градската култура има силно влияние както върху вилите, така и върху селските къщи. Някои елементи от архитектурата и мебелировката на градските къщи са заемки от селото, които в последствие се пренасят и върху вилите. В други случаи влиянието тече в обратната посока, затова е трудно да се направят ясни заключения в това отношение. Сигурно е обаче, че вилите са вид буфер, специфична смесица на „градско“ и „селско“. Тази смесица е особено видна в интериора на вилите. Най-често поради по-утилитарния характер на първия етаж, той е оформен в „градски“ стил, като се използват старите мебели и уреди от основното жилище. Подобно на селските къщи, вторият етаж има показен характер – ако не на двора, гостите се приемат там. Отново следвайки традицията в селата, на втория етаж на някои вили се правят т.нар. „битови стаи“.

Подобно на селската къща, дворът на вилата винаги е ограден – „Къща без ограда не е къща“ казвали старите българи. В съответствие с климатичните условия различни видове плодове и зеленчуци се отглеждат в градината (картофи, домати, лук, грах, боб, ябълки, круши, сливи, дюли, ягоди, малини и т.н.). В предната част на двора неизменно има цветни лехи. Това е по-скоро градско влияние, защото (макар източниците да не са единни по въпроса) те се появяват най-напред в градските възрожденски дворове, а по-късно – и в селата. Поради динамичното развитие на архитектурата скоро изчезват от градовете и затова днес се смятат за типичен елемент на селската къща и вилата. В селата цветната градина е отделена от зеленчуковата (разположена в задния двор), като стремежът на стопанката е тя да бъде колкото се може по-красива, защото оформя предната, видимата част на двора (Средкова 1991: 39).За разлика от селския тип къща при вилите в в района на Искърското дефиле двата вида градина не са отделени, а заедно заемат предната част на двора. Цветята се използват за отделяне на пътеката, водеща към къщата, от  лехите със зеленчуци. На пръв поглед поставянето на цветя до картофите и другите градински продукти изглежда като признак на безредие, а всъщност причината е в липсата на достатъчно пространство, както и в еклектичната природа на вилата като цяло. За разлика от селската къща при вилата се използват декоративни дървета, храсти и дори горски цветя. Поради сезонното й обитаване там няма условия да се отглеждат домашни животни [10]. Инструментите се държат в характерния и за селския тип двор навес, но вместо стопански постройки в двора се оформя зона за отдих с пейки, шезлонги, хамаци и т.н. (Средкова 1991: 51). В повечето вили има обособена лятна кухня – тя се появява за първи път в селата през 60-те години, но се разпространява масово през 80-те. Обикновено е покрита с навес и основната й функция е да изнесе всички основни дейности извън къщата с цел поддържане на по-добра хигиена вътре. Удобството на лятната кухня произтича от директната й връзка с двора (Средкова 1991: 51). Типичното за селата възприемане на къщата само като място за спане е характерно и за вилите. През лятото животът е изнесен изцяло на двора, който става най-важното жизнено пространство. Природата се превръща в част от дома; виладжиите живеят на открито и се радват на непостижимата за градския човек възможност да огранизират откритото пространство и къщата по свой маниер. Контрастът с града от времето на социализма е още по-силен – стандартните и еднакви панелни жилища не предоставят почти никакви възможности за изява на индивидуалните черти и вкусове на обитателите си (Дандолова 1982: 505).

Вилата предоставя на собствениците си възможност да практикуват дребно градинарство. Те произвеждат сами плодове и зеленчуци за собствена консумация, варят сладка, правят компоти, зимнина, туршия, ракия, юфка и т.н. Най-активните сезони са пролетта и есента. Въпреки че лятото е време за почивка, виладжиите са постоянно заети с къщата и градината. Възможността за подпомагане на домакинството с домашно произведени екологично чисти плодове и зеленчуци е от значение, но като цяло за тях градинарството е резултат от вътрешна необходимост. В резултат частично се загубва характерът на вилата като къща за почивка – хората там са постоянно ангажирани с работа и времето за почивка е доста малко. Краят на седмицата се посвещава на активна работа на вилата – този труд се осмисля като „истински“, противопоставен на имитативния труд на работното място през социализма: „Ние имаме два работни дни – събота и неделя“. Самата работа в градината се възприема като почивка; поради контакта с природата тя не е задължение, а по-скоро разтоварваща дейност. Подобно на селските общности, между виладжиите съществува постоянна конкуренция кой ще произведе по-хубави плодове и зеленчуци, на кого дворът ще е по-подреден и чист, чии цветя ще са по-красиви и т.н.

Както стана дума по-горе, най-активни в домашното градинарство са представителите на по-възрастното поколение. Отношението на младите към земята, а респективно и към този тип виладжийство, е твърде различно от това на родителите им. Повечето лесно се отегчават и обикновено не престояват на вилата повече от 2-3 дни. За тях тя е най-вече място за купон с приятели, но нищо повече. Опитват се да помагат в градината, но като „градски жители“ второ поколение нямат вътрешна потребност да го правят. Показателен е един пример от с. Голяма Желязна, Троянско. Голяма и хубава къща, построена на мястото на фамилен дом на семейство от Троян, стои целогодишно заключена и празна, тъй като младите (които също живеят в Троян) нямат никакво желание да ходят там. Наличието на добър път, ток, вода и близостта до града не се оказват достатъчни, за да ги привлекат към мястото. Те не могат да я продадат, за да не обидят възрастните си родители, а и нямат финансови проблеми – ето защо откакто е построена и обзаведена преди 20 години, къщата никога не е била обитавана. Въпреки подобни примери възрастните вярват, че един ден децата им ще започнат повече да ценят вилите: “Когато станете на 50 години, и вие ще искате да идвате тук”. Това се свързва с естественото желание за бягство от големия град, типично за хората от различни общества и култури, които – достигайки до зенита на своя живот, търсят спокойствието и тишината на природата. То обуславя отчасти и привлекателността на българското село за новозаселилите се там граждани на Япония, Великобритания и др. [11].

Виладжийството предполага своеобразен тип съседство, което е твърде сходно с традиционния комшулук. Наличието на добри съседи е сред мотивите за избор на вилно място – например едно семейство от София си купило парцел в Кори, тъй като техни съседи от блока вече имали вила там и им казали “Елате да бъдем съседи и горе”. Освен своеобразно продължаване на вече установените съседски връзки на новото място този пример е показателен и по отношение на пренасянето на менталните представи за къщата като цяло от основния дом към вилата. В теренния материал ясно се вижда съответствието между двете. Оформянето на представата за вилата като втори дом респективно пренася не само материалните артефакти от градската къща, не само образа на мечтания дом ( който трудно може да бъде построен в града в условията на социализма, но пък може да се осъществи на вилата), но и градските съседи, които безпроблемно се вписват в картината и стават „нови стари“ комшии по вила. Особено важна е взаимната помощ между съседите. Мъжете си помагат при строенето и поддържането на къщите, в събирането на дърва и варенето на ракия. Наглеждат вилите на своите съседи в тяхно отсъствие, особено през зимата, когато всички вилни зони са застрашени от крадци. Съществува и обратната тенденция : близките контакти от виладжийската махала прерастват в приятелства, които се поддържат и в града. Съседите по вила започват да се срещат и в София, канят се на рождени и именни дни, на абитуриентски балове и сватби. Това се свързва с типичното за социализма смесване на приятелството с други видове социални или междуличностни отношения, едно от които е съседството (Беновска-Събкова 2005: 46). В постсоциалистическия период големите приятелски компании се разпадат; контактите вече не са толкова активни и само отделни двойки семейства остават близки приятели. Една от причините за отслабването на приятелските връзки е изчезването на относителното равенство между хората, типично за социалистическия период – на негово място изникват реални социални различия. Членовете на една и съща компания се оказват с различен социален статус, което неминуемо води до отчуждаване.

Социалният контрол, който се осъществява в селото чрез клюки и остракизъм (Simic 1973: 145), е валиден и за виладжийските махали. Анонимността на града е загубена – пристигането и заминаването на всички членове на общността, техните деца и внуци се следи и коментира. Всички аспекти на живота, здравни проблеми и важни събития като дипломиране, сватба, раждане на дете, смърт и др. се анализират в детайли пред обсъждания човек или зад гърба му [12]. Въпреки клюките и интригите хората си помагат взаимно по начин, който много напомня формите на традиционна солидарност (Кръстанова 1986).

Отношенията на виладжиите с местните хора в повечето случаи се вписват в модела на отграничаващо противопоставяне между съседски групи (Tak 1990). Контактите са редки – виладжиите купуват яйца и мляко от местните, но като цяло странят от тях и нерядко ги определят като „хора втора ръка“. В това отграничаващо противопоставяне най-ярко се демонстрира самосъзнанието им на градски хора – през призмата на тази опозиция местните не са нищо повече от обикновени селяни. Поради тази причина близки контакти между представителите на двете групи се регистрират рядко, макар че не липсват и изключения. Пример за подобно противопоставяне се регистрира в Банкя – собствениците на вили там са обвинявани от местните, че само създават проблеми с големите си новопостроени къщи, имат постоянни претенции, мърсят, без да чистят и рядко се ангажират реално с разрешаване на местните проблеми, за които и те допринасят.

От друга страна, не липсват и примери на виладжии, пряко ангажирани с проблемите на населените места, където имат вили – регистрира се тенденция те да гласуват по настоящ адрес и дори да се кандидатират в местните избори там, а не в родните си градове (Бокова 2009).

За разлика от богаташките вили в Банкя в периода след 1989-та вилите, разположени в близост до села и махали, стават обект на масово разграбване. И в това отношение тяхната съдба е близка до тази на селските къщи – в селата обирите са ежедневие (най-честите извършители са групи роми) и местните хора са принудени да прилагат различни начини за самоотбрана. Сред най-тежко пострадалите е виладжийската махала Нежовец край Плевен, където някои от постройките са буквално сринати със земята: „При нас е бойно поле, могат да снимат филми за войната. Траншеи, бурени и запустели останки от постройки. Крадците не само задигат покъщнината, а разрушават вилите, влачат тухли, керемиди и кабели... Два месеца не бях ходил. Като отидох – вилата ми я няма. Само основите, от които стърчи един стар бюфет“, ядосва се пенсионерът Величко Георгиев (69 г.). Къщата му не била голяма – на два етажа, всеки по 20-ина квадратни метра. „Ама на съседа бяха по четири стаи на етаж. И тя изчезна. От къщата на другия ми комшия е останала само стена и половина“, разказва Величко [13]. Посегателствата върху вилите се изживяват еднакво тежко – както посегателствата върху основния дом. Това още веднъж потвърждава еднаквата ценност на двата типа къщи за собствениците им. Поради сезонния характер на обитаването им обаче те са много по-уязвими за нападения от крадци. Хората не са в състояние да ги предпазят и въпреки голямата си привързаност към тях понякога доброволно ги изоставят, за да се концентрират върху опазването поне основното си жилище.

Друг фактор за постепенното заглъхване на масовия феномен виладжийство в описания по-горе вид е навлизането на консумативната култура в страната след 1989 г. Появата на изобилен пазар, макар и трудно достъпен, постепенно демотивира хората да си произвеждат собствени плодове и зеленчуци, да слагат зимнина и т.н. Макар и бавно, настъпва промяна във възгледа за собствения труд, вложен в едно бурканче от домашно произведена храна. Колкото и скъпо и недобро да е „купешкото“, в един момент то се оказва за предпочитане пред трудоемкото домашно производство. Домашната ракия и вино обаче продължават да се радват на голяма популярност.

Виладжийството като компенсаторен механизъм на загубения селски начин на живот намалява и загубва все повече своя обхват. Децата на мигрантите от село, родени в града, нямат същите потребности като своите родители. Вили продължават да се строят, но те по-скоро принадлежат към първия тип – т.е. са преди всичко места за почивка, а не толкова за земеделски труд. Значението на вилата като дом обаче не намалява – хората все така се нуждаят от директен досег с природата и притежанието на лятна къща – на планина или на море – е все така привлекателно.

обратно нагоре