Когато ме арестуваха за първи път, бях само на десет години. Връщах се от плаж и – минавайки покрай първи участък, бях сграбчен за врата от милиционера, който беше на пост пред вратата.

– Как си позволяваш да ходиш по къси панталони, педераст мръсен! – ревна той и ме натика в двора на сградата.

Дворът беше голям, целият постлан с плочи. В дъното се виждаха паркирани две полицейски камионетки, а по-близо до огромната желязна ограда стояха две варшави.

Милиционерът ме изблъска по стълбите и ме вкара в малко антре. Оттам попаднах в широк коридор. Милиционерът отвори първата врата и ме натика в голяма стая. В нея имаше три  бюра, постлани с някаква зелена материя, прогорена тук-там от цигари. В ъгъла стърчеше закачалка, на която бяха провесени шапките на тримата милиционери, които седяха зад бюрата. Прозорците бяха отворени, но свежият въздух, който нахлуваше отвън, не можеше да прогони застоялата кисела миризма на пот,  цигари и чесън.

– Тръгнал по къси панталони! – каза весело милиционерът, който ме водеше, горд, че ме е заловил.

– Всичките ми приятели ходят така – оправдах се аз.

Само за една година бях избуял с две глави над връстниците си. Не ми повярваха, че съм на десет години и ми извъртяха два шамара, задето лъжа. Аз, естествено, се разревах. Чак тогава се загледаха в детското ми лице и се усъмниха, че може и да казвам истината.

Попитаха ме за името на баща ми и  къде работи. Този, който ме арестува, ме заведе в дъното на коридора и ме затвори в една килия. Тя също беше голяма.  По стените имаше дървени нарове. Единият прозорец беше зазидан, а на другия бяха поставили железни решетки. В един от ъглите имаше кофа, от която се носеше нетърпима воня.

Годината беше 1952. Милицията провеждаше хайки срещу упадъчните буржоазни елементи, които ходеха модерно облечени. Много млади хора изчезнаха в лагерите и платиха със здравето си и дори с живота си суетата да се облекат с панталон или пола тип суинг.

След петнадесетина минути единият от тримата милиционери отвори вратата и ме изведе в коридора. Върнахме се в канцеларията, където ме чакаше баща ми.

– Вземи си го и повече не го пускай по къси панталони. На години може да е малък, но много е израсъл. Облечи му нещо прилично! – нареди най-старшият от тримата.

Баща ми мe хвана за ръка и някак си бавно, оглеждайки коридора, ме изведе най-после навън. Вървяхме мълчаливо по улицата. Аз продължавах да хлипам. Баща ми спря, извади носна кърпа от джоба си, избърса сълзите ми и като се засмя, каза:

– Хайде, стига си плакал. Всяко зло за добро. Арестуваха те, но посети къщата на дядо си.

Гледах го учудено и той продължи.

– Някога това беше нашата къща. В нея съм живял от раждането си до тридесетата  си година, когато дядо ти фалира и кредиторите я взеха.

*   *   *

Годината беше 1992, когато посетих къщата отново. Бяха закрили участъка. Сега тя беше превзета от многобройните демократични партии, нароили се след падането на социализма. Отново беше лято и отново беше горещо. Къщата беше пълна с хора. В стаите, превърнати в канцеларии, вместо милиционерите зад бюрата седяха млади момичета. Вместо старите пишещи машини имаше компютри. Бръмченето на принтерите и тежкото свистене на ксероксите се смесваше с говоренето на много хора. По стените висяха плакати и табла, препълнени с някакви съобщения.

Обикалях от стая в стая, надничах зад всяка врата, измислях си поводи да се задържа в огромните холове на двата етажа. Опитвах се да си представя как е изглеждала къщата, когато там е живеел моят род. Не можех. Кой знае защо, навсякъде ме следваше споменът за милиционерите и килията, в която бях затворен.

Баща ми беше мълчалив човек, но и другите ми роднини не обичаха да говорят за миналото.

Не разполагах с много разкази, с помощта на които да възстановя великолепието на къщата.

Напрегнах въображението си и повиках на помощ част от мебелите, които познавах и които някога са били разположени в стаите на тази къща. Подреждах ги мислено, но те не достигаха. Все пак успях да получа някаква картина. Както архитектурата, така и интериорът на къщата са били издържани в късния модерн. Дядо ми, като привърженик на Лоос, също ненавиждал орнамента. Къщата представляваше куб, към който беше „пришит“ и един паралелепипед. Само над парадния вход имаше деликатно загатнат орнамент от стилизирани лилии. Мебелите в огромния хол са били от черно дърво и червено кадифе. Самото дърво е било някакъв първи вариант  на по-късните тръбни мебели. Никакви плътни плоскости, само изящно извити дървени пръти.

След това, опирайки се на знанията си за модерна, прибавях килимите, завесите, масичките с настолните лампи, бюфета в същия стил като мебелите... и се получаваше наистина впечатляващ интериор. Многобройните стаи на двата етажа, в които сега сновяха демократите от новите партии, превръщах в спални, в просторни бани и в кухни с големи печки, с долапи и с огромни маси, отрупани с храни. Обзаведох и един кабинет, в който дядо ми е приемал служители и бизнесмени. Особено внимание отделих на голямата библиотека, висока до тавана и заемаща две от стените, препълнена с книги по икономика, по търговия и финанси, но и с книги по философия и с религиозна литература, както и романи. На широката, ниска масичка  с две кожени кресла отстрани освен българските, натрупах немски, руски и френски вестници. Оставих и едно-две списания, а другите прибрах в чекмеджетата на библиотеката.

Накрая се спуснах в полуетажа, две трети от който беше под земята. Тук имаше една стая, а останалото беше маза, в която се съхранявали различни храни и най-важните запаси – големите бъчви с вино. Стаята обзаведох в народен стил – с миндери, постлани с пухкави халища, с големи дървени сандъци, обковани с желязо и също покрити с халища. Постлах и една шарена черга, поставих ниска масичка с няколко трикраки столчета около нея, а на стените окачих саби, пушки и револвери. 

По свидетелствата на една от лелите ми, имало такава стаичка, в която дядо ми и неговите приятели от четническите години, а след това и партньори в бизнеса, обсъждали тайно най-важните дела.  Конфиденциалните разговори били поливани обилно с вино и завършвали с революционни песни.

От конструктивния ми унес ме изтръгна един мнителен демократ, който доста свирепо се заинтересува какво търся в мазето на къщата. Наложи се да се легитимирам и опасността отново да ме затворят, ми се размина.

След една или две години реституираха къщата. Новите й стари собственици прецениха, че е порядъчно разнебитена – първо от народната милиция и след това от многопартийната администрация, и набързо я продадоха на строителен предприемач. Той построи огромен блок на нейното място.

Така къщата, която имаше толкова голямо значение за мен като символ на бившето величие на рода ни, като едно материално, но също толкова и митично доказателство за реалността на едно минало, премина в небитието.

Както хората, и сградите имат свои съдби и както в хорските съдби, и в съдбите на сградите има много случайности. От символ на едно буржоазно благополучие, от уютен дом на едно голямо семейство къщата се беше превърнала в „къщата на ужасите“, за да бъде за едно кратко време и символ на промените, върнали демокрацията и капитализма в страната ни.

Беглец от Македония след Илинденско-Преображенското въстание, дядо ми заедно с още четирима млади мъже се установява в морския град. Всъщност мъжете са били оцелелите от една от многобройните чети, сражавали се срещу турската войска. Бившите четници, след като се поогледали, се захванали с един от най-печелившите бизнеси и тогава, и днес в този край – търговията с жито. Те обикаляли Добруджа с големи каруци, изкупували житото и после го препродавали на пристанището. Както и сега, и тогава пътищата не били сигурни, а конкуренцията не била цивилизована. Както и сега, в този бизнес оцелявали тези, които притежавали военни умения и били достатъчно смели и безскрупулни в преследване на целите си. На бившите четници не им липсвало нито едно от тези качества и те бързо се наложили в търговията с жито.

Обикновен четник по времето на въстанието, дядо ми бързо се издигнал като лидер на търговското им сдружение, тъй като единствен имал икономическо образование. Той произхождал от богато търговско семейство, което го пратило да учи икономика първо в Русия, а след това в Германия. Но избухнало въстанието, дядото зарязал следването и се върнал в Македония, за да научи, че цялото му семейство – баща му, майка му и по-малките му брат и сестра са убити, къщата им и магазинът към нея изгорени, а богатството им разграбено от развилнелия се башибозук. Присъединил се към една от четите и едва сега, в морския град, му се наложило да си спомни наученото в университета.

Икономическите знания несъмнено били от полза, но външният вид и обаянието на четника интелектуалец се оказали още по-полезни и след две години дядото се оженил за дъщерята на богат земевладелец от Добруджа. Голямата зестра, която булката донесла, направила възможно построяването на големия дом, както и закупуването на една гемия. Така търговският цикъл се затворил и житото вместо да се продава на пристанището, се продавало направо в Истанбул. Съдружниците на дядо ми също се замогнали. Построили къщи, отворили магазини, но за магазините се грижели други, а те продължавали с каруците да обикалят Добруджа.

Бизнесът вървял повече от успешно. Скоро дядото построил две къщи в източните покрайнини на града, близо до морския бряг. Тогава центърът на града бил навътре в сушата, а в кварталите близо до морето живеела беднотията. Дядото започнал да дава под наем апартаментите в построените къщи, но почти нищо не печелел от това. Било нещо като социална програма, тъй като давал апартаментите на бедстващи преселници от Македония.

Както му е редът, щастливото семейство се заело да прави деца. Първо се родил син, след това дъщеря и не след дълго съпругата му Ана отново била бременна. Един от наемателите на дядото – як мъжага със страховит вид, поради големите си хайдушки мустаци, дядото наел, както се казва днес, за бодигард. Задачата му била да пази и придружава Ана в нейните разходки из града и когато отивала на пазар. Не я опазил. Загледан в някакви стоки, пазачът изостанал от Ана и в този момент двама мъже се нахвърлили върху жената. Съборили я на земята и сритали бременната в седмия месец Ана в корема. После се шмугнали в тълпата, а пазачът просто не успял да реагира. Лекарите спасили детето, но не и родилката.

Тъкмо когато погребвали Ана, дошла вестта за избухването на Балканската война. Македонците в града били обхванати от патриотично въодушевление и всички искали да се бият за освобождението на Македония. Обзет от скръб, дядо ми също не виждал друг изход, освен да тръгне и да умре в боя. Така съдружниците зарязали бизнеса и с една набързо сформирана чета се отправили към фронта. Не им провървяло. Едва пресекли границата, били обградени от многобройна войска и след кратка престрелка, осъзнавайки безизходността на ситуацията, се предали.

Скоро станало ясно, че дядо ми и неговите съдружници отдавна са търсени от властите за миналите им подвизи. Отвели ги в Истанбул и след бърз процес ги осъдили на смърт.

В очакване на присъдата дядо ми успял да се свърже с търговския си партньор, който изкупувал жито му. Търговската солидарност се оказала по-силна от националната и турчинът, опирайки се на вездесъщата корупция, успял да измъкне дядо ми от лапите на смъртта.

Извели го посред нощ от затвора. Навън го чакал файтонът на партньора му. Закарал го на един кей. Дядото се прехвърлил на една лодка, която на свой ред го прехвърлила на една гемия, която чакала извън Босфора. Само след два дни дядото се завърнал у дома си.

Той се спасил. Другарите му, уви, увиснали на бесилото. Но и неговото положение не било розово. Имал да изплаща огромен дълг на своя благодетел. След междусъюзническата война България загубила Добруджа, а дядо ми – търговията с жито.

Положението било отчайващо.

Загубила Добруджа, Варна се обърнала към морето и започнала да развива морския туризъм. Къщите, построени в покрайнините и близо до морето, изведнъж добили друга стойност. Дядото прекъснал социалната си програма, изгонил беднотията и започнал да дава апартаментите на курортисти. Печалбата обаче и така не била голяма.

И тук проработили студентските връзки. Бивш състудент на дядо ми от Германия му предложил да търгува с американски цигари. След войните, следващи една след друга, населението гладувало, навсякъде царяла разруха, но може би тъкмо поради това цигарите се търсели. Търговията с цигари се оказала по-печеливша и от търговията с жито. Дядото изплатил дълга си и отново си върнал предишния социален статус. Оженил се повторно за вдовицата на един от обесените му другари и заедно с нея прибрал и магазина за селскостопанска техника. Сделката била честна, тъй като неграмотната Санта едва ли щяла да опази магазина. Новата му жена го зарадвала с още един син и една дъщеря. В голямата къща отново кипял живот.

Изглеждало, че всичко се нарежда добре. Само дядото не бил същият. Нямало ги вече веселите запои в хайдушката стая. Откакто се върнал от Турция, тя стояла заключена. Вместо това дядото все повече се усамотявал в кабинета си и жадно поглъщал всякакъв род религиозна литература. Особено се увличал по източните религии и по новото учение на Елена Блаватская.

В големия хол в съботните вечери дядото започнал да кани местните интелектуалци. Поети, писатели, музиканти и художници, бизнесмени и инженери говорели за изкуство, наука и религия и отпивали от превъзходното вино. През лятото някои от столичните знаменитости гостували в къщата по за една-две седмици. Настанявали ги  в стаите за гости. Денем се скитали по плажа, а вечер красели провинциалните интелектуални сбирки. Отплащали се, като давали уроци по пиано и рисуване на госпожиците – моите лели.

Бизнесът се развивал добре. Дядото купил за себе си и за големия си син по една кола – първите автомобили в града. Заедно с това чудо на техниката изпратил сина си в Германия – и той на свой ред да учи икономика. За себе си наел шофьор и разхождал с колата интелектуалците, които му гостували. И сякаш нищо не можело да помрачи този изпълнен със смисъл и интелектуални радости живот.

 Докато на сбирките не се появил един недоучил инженерство в Германия непризнат изобретател, чиято фикс идея била до построи електроцентрала на морския бряг.

В изостаналата ни страна електричеството било нещо ново. Но предприемчиви бизнесмени вече се насочвали към тази възможност. В града от няколко години работела малка електроцентрала на въглища и снабдявала с ток богатия квартал в центъра. Но в останалите части от града мъждукали газените лампи. А градът се развивал. През лятото се пълнел с курортисти, търсещи забавления по крайбрежните кръчми. Пристанището се разраствало, откривали се нови фабрики. Инвестицията в една електроцентрала изглеждала изключително обещаваща.

Дядото се консултирал с различни специалисти и всички те му обяснили, че въпреки теоретически да е възможен добивът на електричество от морските вълни, на практика това е неосъществимо, тъй като все още не съществува технология, способна да направи това.

Но изобретателят бил адски убедителен. Той разгръщал огромни чертежи на масата в хола и с часове обяснявал, че е намерил решението. Опирайки се на чертежите, изобретателят рисувал примамливата картина на грандиозен икономически успех, основан на една нова революционна технология, която ще им позволи да строят електроцентрали на морските брегове по целия свят.

Заслепен от красивите слова, най-после дядото се решил на най-рискованото начинание в своя живот. Той заложил цялото си имущество и се втурнал да изгражда технологичното чудо на века.  

 На интелектуалните сбирки се сложил край. Дядото изцяло бил погълнат от грандиозния проект. Той се заел с организацията и финансирането. Първо избрали мястото. То трябвало да е по-далече от залива, където вълните не са достатъчно мощни, но и не много далече от града, за да не са големи разноските по преноса на електроенергия.

Спрели се на местността „Св. Константин и Елена“, където се намирал едноименният манастир. Малко по-надолу от манастира имало малък нос, изнесен по-навътре в морето, където вълните се разбивали с особена настървеност в скалистия бряг. Според изобретателя това било идеалното място. Дядото закупил земята от манастира и започнал да строи. Организирал работниците, осигурявал доставките на материали и на машини от Германия, поискани от изобретателя. Сновял непрекъснато между строежа и офиса си в града, а шофьорът мърморел, че разбиват хубавата кола по лошите пътища. 

В градските кафенета, където по-голяма част от мъжкото население на града пилеело свободното си време, темата за електроцентралата станала една от любимите. Измисляли все по-цветисти шеги, а с напредъка на строежа започнали и облозите дали ще заработи, или не.

В деня, в който нацистите нахлули в Полша и започнала втората световна война, електроцентралата била готова. Близо до сгушения в земята манастир се извисила внушителна сграда с каменни основи  и стени, изградени от червени тухли. Започнали изпитанията. Цяла седмица лудият изобретател се мъчил да получи ток, но ток нямало.

Последвал пълен фалит.

Старият склад в северозападния край на града и лозето на Франга баир били единствените неща, които дядото не успял да заложи.

Складът строили, когато започнали да изкупуват жито. Към него имало голям двор, където някога разпрягали каруците. Складът бил едноетажен, но масивен, с дебели каменни основи, с дебели зидове и тесни прозорци като амбразури, защитени с железни решетки. В дъното на постройката преградили две малки стаи и един тесен коридор, извеждащ към двора през една странична врата. В тези стаи първоначално спели и  петимата, когато се връщали от обиколките си из Добруджа. 

Откакто дядото изоставил зърнения бизнес, давал склада под наем, а стаите стоели заключени. Тъкмо в тези стаи се преселило голямото семейство. По-точно – в една от тях. В първата дядото стоварил фантастичната мебел от големия хол. Всред всички мебели от огромната къща той бил най-силно привързан към нея. На времето я поръчали във Виена заедно с първата си жена Ана. Изработена в един екземпляр, тя си оставала уникална. Нямала нищо общо с мебелите на повечето богаташи, които с натруфените си орнаменти демонстрирали безвкусен разкош. Семпла и строга и едновременно изящна, тя респектирала с хармонията на една съвършена конструкция и нейният чист естетизъм будел спонтанен респект.

Стаята побрала дивана, двете кресла и шестте стола, но за огромната маса не останало място и се наложило да я изоставят. Вместо нея дядото вмъкнал една малка, висока масичка на тънки, изящни крака, върху която поставил последната си придобивка. Един радиоапарат филипс, който със своите  дълги, средни и къси вълни, осигурявал връзка с целия свят. Самото радио беше вградено в една хубава мебел от някакво специално дърво.

Дядото заключил стаята. Написал на сина си да се върне от Германия, да възроди бизнеса и да върне виенската мебел в нова къща, по-хубава от старата. След това наел една каручка, натоварил на нея религиозната си литература и заминал за лозето. Да се строят вили все още не било на мода. По лозята имало бараки или груби постройки от една-две стаи. Такава имало и на нашето лозе. Едното помещение било склад, в което държали сечивата, бидоните за грозде, варела със син камък и машините за пръскане. В другата имало три легла, груба дървена маса със също такива груби столове и една забравила годините си готварска печка. В дните на усилена работа преспивали на лозето.

Дядото заявил, че не иска да вижда никого и се отдава на пост и молитва, за да изкупи греховете си. От време на време Санта се качвала на лозето, но дядото се заключвал в стаята и отказвал да разговаря. Санта му оставяла храна, говорела му какво става с децата, разказвала му за войната и за настъпилите политически промени. Дядото слушал, но не отговарял. През лятото на 1945 г. Санта го намерила умрял под една голяма круша.

Наложило се големият син, като баща си, да зареже следването, което в интерес на истината продължавало вече седем години. Завърнал се, той заварил семейството да тъне в неописуема мизерия. Благодарение на висшето си образование, макар и да не бил се дипломирал, и благодарение на връзките на баща му с търговци, предприемачи и финансисти синът бързо бил назначен за директор на банковия клон в близкото морско градче. Солидната заплата му позволила да наеме голяма къща и да се ожени. Естествено, поел и грижите за семейството, но не бил много щедър, тъй като държал да води охолния живот, който съответствал на социалния му статус.

Сестрите му разбрали, че трябва да се спасяват сами. Двете бързо завъртели главите на двама старшини от военния флот, оженили се и напуснали склада. Голямата, която била грозновата и на всичко отгоре окуцяла след едно падане от кон, нямала този шанс, но тя знаела езици и рисувала превъзходно. Успяла да получи учителско място в друг град и повече не се върнала.

През 1944 г. малкият брат завършил гимназия и тутакси бил взет в армията. Изпратили го на фронта. При Драва немците го пленили. Освободили го от плен американците и после по неведоми пътища той се озовал в Австралия, откъдето изпратил няколко писма. След окончателната победа на комунистите на изборите през 1947 г. страната ни скъсала всякакви връзки с буржоазния свят и писмата секнали. Оттогава никой нищо не научил за него.

Останала само Санта. Смалена и изсушена така, както само бабите го могат, тя тихо гаснела в мрачната стая.

Годината 1947 се оказала съдбовна за баща ми и за нашето семейство. Развихрилата  се комунистическа чистка не подминала директора с буржоазен произход, който на всичко отгоре не криел неприязънта си към новия строй. Баща ми, майка ми и аз, вече поотраснал, изведнъж се озовахме в мрачните стаи към склада. Национализираха и него, макар да ни оставиха да живеем в стаите. Не след дълго отчуждиха и лозето, тъй като теренът бил определен за водонапорна станция.

Без работа и без всякакви средства за препитание изнемогвахме от глад. В този тежък момент на помощ се притекоха лелите. Омъжените помагаха с малко пари, а учителката изпращаше колети с храна.

След половин година комунистите откриха, че благодарение на тоталната идеологическа чистка, която бяха провели, в банката не е останал никой, който да разбира от счетоводство и финанси. Върнаха баща ми на работа, но вече като обикновен чиновник.

Съсипан след всичко, което се беше стоварило на главата му и което беше преобърнало тотално живота му, баща ми потъна в мълчание. След работа той влизаше в стаята с виенската мебел. Въпреки теснотията, той отказваше да промени каквото и да е в тази стая. Тя се беше превърнала в нещо като параклис или малък музей, пазещ реликвите от едно безвъзвратно минало.

Промъкваше се между мебелите, добираше се до масичката с радиото и включваше апарата. Първо слушаше немските радиостанции, но те рядко казваха нещо за България. Превключваше на радио „Свободна Европа“ и на „Войс оф Америка“. Мощни заглушаващи станции пречеха да се слуша, но баща ми се беше специализирал в надхитрянето им. Той преместваше леко встрани стрелката, ужасният шум намаляваше и можеше да се различи говорът. Сякаш от заглушителната станция разбираха това и след малко шумът с цялата си мощ се стоварваше върху говора, но баща ми пак леко завърташе копчето, но на другата страна, и отново можеше да слуша. И това изнурително надхитряне често продължаваше до късно през нощта.

На упреците на майка ми, че прекарва свободното си време по възможно най-идиотския начин, баща ми отговаряше, че чака да чуе кога ще дойдат американците. Той беше твърдо убеден, че свободният свят няма дълго да търпи антихуманния комунистически строй и ще дойде да ни освободи. Той отново ще получи подобаващия му се социален статус и ще осъществи завета на баща си да върне виенската мебел в една подобаваща й среда. Дотогава той педантично се грижеше за нея. Бяха му ушили калъфки, с които той обличаше мебелите и редовно ги почистваше, въпреки че така увити, те не се нуждаеха от особени грижи.

Майка ми не издържа вманиачения си съпруг, който прекарваше вечерите си в очакване да чуе, че американците идват да го освободят, не издържа на влажните и мрачни стаи, в които не проникваше слънчев лъч, не издържа на мишките, които, отегчени от брашнената диета в склада, се  шмугваха между краката ни в търсене на нещо по-различно за ядене и разочаровани отново се връщаха при брашното... и избяга с един от героите на новото време, с един шофьор на новопоявилите се големи камиони.

Баща ми сякаш не забеляза липсата й. Той продължаваше методично да слуша своите станции и да се бори с заглушаването. Правеше го по навик, вече  и той невярващ, че  американците ще дойдат.

Така и го намерих, когато почина. Седнал на креслото до радиото. Главата му беше клюмнала и опряна на апарата, а от него се носеше адския шум на заглушителната станция. Наистина шум от ада.

След няколко години събориха склада заедно със стаите. С времето той се беше оказал почти в центъра на града. Щяха да строят жилищен блок. Обезщетиха ме с една гарсониера, в която нямаше как да побера виенската мебел. Обявих я за продан. Купи я един от жителите на вече построения наблизо блок. Беше млад мъж, пришълец от близките села, но направил бърза кариера. Разбрах, че е партиен секретар на едно от големите предприятия в девненската промишлена зона.

Мъжът се радваше като дете на придобивката  си. Щеше да шашва гостите си, обяснявайки им, че е наследство от дядо му. Покани ме в големия се апартамент, за да видя как я беше подредил. В просторния хол неподвластната на времето мебел беше засияла с първичната си хубост. Само една ужасна, също купена на старо, огромна маса с лъвски крака, внасяше непоносим дисонанс. Сякаш сред редиците на един изящно свирещ виенски оркестър, се е вмъкнал някой с огромна туба и гръмогласно издава невероятно фалшиви звуци.

Запуших си ушите и си тръгнах. Но не съжалявах за мебелите. По силата на историческите обстоятелства те естествено се падаха на червената номенклатура, която вече беше почнала да се обуржоазява и се нуждаеше от материални символи, които да направят видимо новото й самосъзнание. Уникалната виенска мебел отново  щеше да символизира това, за което е била създадена – престижа и самочувствието на победилата в обществото прослойка.

Остана ми само радиото. То свири още няколко години и после млъкна завинаги. Беше изгоряла една от лампите му, но нямаше как да я сменя, защото отдавна вече не се произвеждаха лампови апарати и съответните лампи. То и сега стои до мен мълчаливо и си мисля, че сигурно ще засвири, ако някой тръгне да ни освобождава.

обратно нагоре