В криза сме. И тя се проточи. Тъй като резултатите от този факт са многопосочни, ще изключа вайкането за хала на киното и ще се опитам да изтегля някакви нишки, които могат да бъдат градивни. Защото именно заради продължителността на неясното и нерегламентирано статукво се забелязват нови процеси и нови ситуации при създаването на филми. И за пример ще се позова на последния фестивал на българския игрален филм “Златна роза” във Варна, в който бяха включени 12 пълнометражни и 18 късометражни филма, а още три заглавия влязоха в информационната програма. Дори при късометражките се наложи и селекция, тоест това не е всичко произведено в такъв формат за последната година. Като цяло продукцията се е натрупала все в състоянието на криза и може да послужи за изводи какви са резултатите в медията кино от конкретната криза.

За начало количествените показатели би трябвало да повдигнат самочувствието от факта да се занимаваш с кино. Но точно това самочувствие непрекъснато е подложено на изпитание. Преди да мислим за пълни зали на български филми и да изискваме нещо си от публиката, може би е нормално да очакваме поне екипите да присъстват на собствените си фестивални прожекции. И не само за да създадат усещане за празничност. Как ще уважаваме труда им, ако не усещаме те сами да си го уважават, а камо ли да зачитат една немногобройна, но лоялна аудитория? Нямам предвид толкова режисьорите, макар че на някои филми дори те отсъстваха (“Love.net”, “Островът”, “Кецове”) – и без това си отнасят и похвалите, и възраженията. Но в светски и митомански аспект зейва липсата на актьорите. Изключение правеха Борис Луканов и Лили Маравиля (все пак свързани с Варна, а Лили Маравиля получи и наградата за женска роля) или “коравите старчета” Иван Джамбазов и Иван Самоковлиев. Което си обяснявам с изпадането на киното сред “престижните” занимания за артистите. Театърът синтезира “високото изкуство”, телевизията носи парите и славата – къде е мястото на един филм, който преди по презумпция компенсираше с дълготрайност и стабилност и театъра, и телевизията? Предпочитам да мисля, че просто Варненският фестивал е станал маргинален, а не цялото кино, и то предадено отвътре, от самите правещи го. Защото на мен поне ми липсваше знаковото присъствие на Ованес Торосян (“Аве”), Филип Аврамов (“№1” и “Кецове” – награда за мъжка роля), Христо Шопов (“Love.net”), Валери Йорданов (“Кецове”). За сметка на тях Влади Въргала (“Операция “Шменти капели”) дойде лично с цяла кохорта и излъчваше толкова добронамереност към публиката, че разтопи сърцето и най-заклетите си критици.

Няма да се занимавам с разпределението на наградите и дали са били справедливи, стоят ли някакви интереси зад тях и т. н. – бихме навлезли в дебрите на субективността, а и доста се изрече по въпроса. Ще се фокусирам върху по-общите тенденции, които на пръв поглед не са от естетически характер, но ми изглеждат изключително важни за по-нататъшното развитие на българското кино.

Едната е мястото на дебютите. Бих казала, че вече е трайна тенденцията със Златни рози да се отбелязват първи игрални опити. 2000 г. – не се присъжда Златна роза, но Специалната награда отива при “Писмо до Америка” на Иглика Трифонова. 2002 г. – “Емигранти” на Людмил Тодоров (категорично не дебютант) но и на Ивайло Христов. 2004 г. – “Мила от Марс” на Зорница София и “Изпепеляване” на Станимир Трифонов. 2006 г. – “Маймуни през зимата” на Милена Андонова. 2008 г. – “Дзифт” на Явор Гърдев. 2010 г. – “Източни пиеси” на Камен Калев. И тази година – “№1” на Атанас Христосков. Което от една страна е демократично – няма бариери и предразсъдъци, а много толерантност да се отбележи всяко ново и оригинално присъствие в цялата картина. Но, от друга страна, е тревожен феномен – след вечното търсене на това ново и оригинално какво се случва нататък?

По-решаващ ми изглежда вторият опит и всеки следващ филм, които вече не са плод на случайно стечение на обстоятелствата или на силна лична изповедност. Твърде често в дебюта ни впечатлява искреността – но тя може да е поради автобиографичност на емоционалното или стилистичното преживяване или пък близка запознатост с конкретната история. Освен завишените очаквания после на авторите се налага или да разкажат нещо различно, или да поднесат своята си съдба в друга опаковка. Ако проследите следващите опити на част от същите тези режисьори, ще забележите видимите им трудности пред неусвоен драматургичен материал или объркаността да превърнат оригиналните си преди хрумвания в артистично-стабилен и занаятчийски овладян стил. Да не правим изводи толкова при дебюта, колкото при втория филм – там ще се реши дали сме говорили за конкретен успех или за цялостна професионална съдба. Не че всеки следващ опит е по-лош от първия (аз например харесвам “Разследване” на Иглика Трифонова повече от “Писмо до Америка”) – а да не ставаме подвластни на определена еуфория по различното, младостта и новото... в краткосрочна перспектива.

В тазгодишното издание на “Златна роза” от 12 пълнометражни заглавия 9 бяха на първопроходци. И се пръква друг плашещ дисбаланс – какво работят останалите утвърдени и интересни автори в момента? Колко време минава между два техни проекта? Независимо от режисьорските качества и постижения, у нас в най-добрия случай снимаш един филм на 4–5 години. Как ще запазиш свежестта на идеята, градуса на емоцията и силата да заразиш екипа с вижданията си? Не присъствието на нови имена, а отсъствието на познатите е основният минус в програмата, а тя отразява цялото ни производство.

Друга важна тенденция е финансирането на филмите. Пак от споменатите 12 пълнометражни заглавия 4 са с държавна субсидия, получена през Националния филмов център, 2 са производство на БНТ, останалите 6 (сиреч половината) са частно направени. Тези 6 също вероятно са се опитвали да се доберат до държавните субсидии, но не се е случило. Оптимистичният и крайно прибързан извод би бил, че в България вече е нормална практика производството на частни филми. Да, превръща се в практика – но не е нормално. Нормално е да се случва на дебюти, както отбелязахме по-горе, на нискобюджетни и доста специфични проекти. Тях бих разделила на две категории. Първите са тези, които носят много лично заявено авторско отношение и стил, които по една или друга причина не са попътни на по-общите тенденции. Такива във Варна бяха “Лора от сутрин до вечер” на Димитър Коцев-Шошо (игриво непретенциозна и клипово необичайна комедия), “Свещена светлина” на Георги Тенев (многозначителна артпритча), “Малък-голям” на Ясен Григоров (музикален филм между попфолка и трашметъла в псевдодокументален стил) и “Баклава” на Алексо Петров (делникът и мечтите на провинциалните аутсайдери, също разказани между реализма и игралното). На тях им приляга да са алтернативни, да са ниско бюджетни, да са експерименти и да са дебюти – и те са такива. Вторите са онези, които биха се справили добре заради заложения зрителски потенциал от жанра (най-вероятно комедия), популярните актьори (задължително ТВ звезди) и вече познатата драматургия (примерно ако са продължения на “Мисия Лондон” или “Love.net”). В тази ситуация обаче беше единствено “Операция “Шменти капели” на Владислав Карамфилов-Въргала и Иван Митов. Вариантът правене на масово и касово кино независимо от държавните субсидии у нас не функционира, с редки изключения. Тоест не можем да говорим за здравословен климат, при който филмът би разчитал на частни капитали и приходи от зрители.

Трета тенденция можем да изтеглим, ако се вгледаме в продукцията на БНТ. Двете й заглавия – “№1” на Атанас Христосков и “Корави старчета” на Пламен Масларов и Ивайло Пенчев – са успешни благодарение на сходни показатели като при горните “независими” от държавното субсидиране филми. Те имат изчистен и популярен жанр (актуална социална драма при първия и сантиментална комедия при втория), познати, но решени в нов ключ актьори, целенасоченост и концентрираност на посланията, без формални експерименти. Те напълно се вписват в телевизионните формати и са сред най-доброто, което тези формати предлагат, затова и получиха съответните награди: Златна роза за “№ 1” и наградата на СБФД за “Корави старчета”. В случая важният въпрос е защо само БНТ ги продуцира, след като биха били уместни и по другите национални канали? Каква българска игрална продукция извън сериалите ни предлагат Нова, BTV и т. н.? В крайна сметка по закон те са задължени да произвеждат родна стока – защо не подобни филми, които със сигурност не са под качеството на останалите им продукти?

Четвъртата тенденция е свързана с мястото на късометражните филми в новата ситуация. Закономерно беше количествено те да са повече в програмата на фестивала, както и да бъдат в не толкова атрактивни часове за прожекции. Все пак се забелязваше, че ако не от страна на масовата публика, то от страна на останалите присъстващи във Варна кинаджии се радваха на солиден интерес. Навици в гледането им тепърва ще се създават.

Бих определила кратките филми за дебюти преди дебютите. Тази практика е напълно нормална по други меридиани, трайно уседна и по нашите земи. Бих изтъкнала две причини: едната отдолу и другата отгоре. Отгоре започна да им се обръща повече внимание и да се финансират по отделни програми (на фонд “Култура” към Министерството на културата) и подпрограми (отделни позиции в рамките на субсидиите към НФЦ). Което ги облекчи да се конкурират само сред себеподобните и им създаде преференциални позиции. Бих казала, че на фона на безкрайните критики към управленските решения тези бяха сред положителните примери на по-далновидна културна политика.

Другата причина е в самите занимаващи се с кино. За създателите на късометражни филми това е по-безболезнен опит да се пробват в киното. По-безболезнен като финансово намерение, защото може да се осъществи чрез повече варианти за съучастие от страна на спонсори, лични връзки, приятелски кръгове и обществени институции. По-безболезнен и като творческо усилие, отделено време и внимание. Така отпада онова усещане, че нещата са на живот и смърт, което често се наблюдава в пълнометражните игрални дебюти, извоювани с пот на челото и натоварени с очакването да се каже всичко и по всички въпроси. Късата форма е по-мобилна и независима, а и вероятността да се задържи емоцията по време на работа е по-голяма, тъй като страничните отклонения са минимални.

По-безболезнена е ситуацията и за отпускащите средства (по-малко загуби и по-малко рискове), и за гледащите (повече впечатления от цяла програма за единица време, по-голямо разнообразие). Вече се превърна в по-безболезнена и за фестивалните форуми – в момента един късометражен игрален филм може да “гостува” дори само в България на повече фестивали, отколкото пълнометражния: на “Златна роза”, в Балчик “В Двореца”, ФИЛМИНИ, да участва за наградата “Джеймисън” и ако е студентски, да обхване още учебните форуми на НАТФИЗ и НБУ, “Ранно пиле”.

Какви са резултатите от подобно “нахлуване” на късометражни форми? Като особено положителен факт бих отбелязала, че точно при тях имаше повече позоваване на готова литературна първооснова: “Втори дубъл” е по сценарий на Георги Господинов, “Третият” е по негов разказ, “Заложна къща” е по разказ на Деян Енев, “Услугата” е по Алек Попов. Рано е да се каже дали това е свързано с далеч по-обиграната традиция на разказа в българската литература или има чисто прагматични основания (например дали се прави откупка на авторски права?), но като цяло използването на произведения от професионални автори обогатява жанрово филмите. Например моментът на фантастичност, на отмествате от реалността, на визуализиране на представите е усетен и в “Третият”, и в “Заложна къща”, и в “Услугата”.

Друг урок, който може да се извлече от късометражните филми, е използването на актьори и неактьори и тяхното естествено съчетание в кадър. Пак съществува прагматично обяснение (невъзможност да се платят хонорари или те да са символични), но търсенето на подходящи лица върви по различни канали, не през рафиниран кастинг и понякога дава свежи и неочаквани решения. Така запомних златозъбестия мръсен купувач от “Шопинг”, изисканите “убийци” от “Услугата”, циганинът в “История с торта”, старата жена в “Заложна къща”, Илка Зафирова в “Добрият съсед”, Светла Цоцоркова във “Втори дубъл”, майката Антоанета Петрова във “Влакове”. И, разбира се, Асен Кукушев в “Демони” (Голямата награда “Златна роза” за най-добър късометражен филм, режисьор Александър Етимов), където младежът поднесе в пет минути великолепен етюд по идентичност.

И третото наблюдение от късометражната програма е нахлуването на повече фантазия и хумор във филмите, които често в конструкциите си наподобяват анимациите с неочакван и вицов обрат. Такива са “Букетът” на Катя Тричкова, “Виктор” на Георги Грошков, “Възглавницата” на Ани Китанова, “Демони”, “Добрият съсед” на Иван Митов и Милен Стоянов, “Зала № 4“ на Димитър Димитров, “Заложна къща” на Нешка Караджинска, “Къде ти е главата” на Ненко Генов, “Услугата” на Борис Николов, “Шопинг” на Димитър Коцев-Шошо – всъщност повечето от участвалите на “Златна роза”. Те носят позабравеното усещане, че авторът е преди всичко хомо луденс – една покана за игра. Да, игрите могат да бъдат всякакви: забавни, засукани, шпионски, политически, интелектуални, жестоки... Но подобно отношение към киното, филмите, изкуството аз с удоволствие прегръщам.

обратно нагоре