Когато през тридесетте години на ХХ в. започват редовни телевизионни излъчвания, никой от създателите на бъдещата световна медия не си е представял докъде ще стигне тя в развитието си през следващите десетилетия. Чудото на предаваните на голямо разстояние движещи се картинки, и то със звук, бързо завладява свободното време на достатъчно богатите хора. Богати, защото първите телевизионни приемници освен големия си размер са стрували доста много пари за времето си.

Телевизионни приемници на Беърд са продавани за пръв път през 1928 г. в Лондонския универсален магазин. Цената варирала между 20 и 150 паунда. Имало само един малък, но отстраним проблем. По това време не е имало постоянно телевизионно излъчване. А и единствената тогава радиокомпания Би Би Си не била доволна от ниското качество на предлаганото изображение. Но от 1932 г. най-сетне започват редовни излъчвания на тестови телевизионни предавания от първото в Европа телевизионно студио в “Портлад Палас”, в мазето на “Бродкастинг Хаус”.

През януари 1935 г. специална държавна комисия под ръководството на лорд Селсдън в „Информационния бюлетин” на британското правителство възлага на Би Би Си да разработи телевизионна услуга, която да излъчва изображения с резолюция не по-малка от 240 реда и минимум 25 кадъра в секунда. Това всъщност е бил и първият официален телевизионен стандарт. Всъщност Комисията предлага два стандарта за висока резолюция – телевизия на Беърд с 240 реда и телевизия на Маркони-ЕМІ с 405 реда. Би Би Си разполага новите предаватели в сградата на “Александра Палас”, в Харингей.

С това решение на Комисията „Селсдън” се слага край на работещата до тази дата телевизия на Беърд с 30 реда. Последното предаване, излъчено с тази ниска резолюция, е бил балет с участието на известната балерина Лидия Соколова. Добър край на една телевизионна ера.

По това време в САЩ, например, голямо разпространение намира създаденият от компанията RCA огледално-рефлексен телевизор “Westinghouse”, който се произвежда с два размера на екрана – 12 и 14 инча и разделителна способност 441 реда. Макар и постепенно, започва излъчването на подредени в схема, наречена по-късно програмна, редовни телевизионни предавания: Франция – 1935 г., Великобритания – 1936 г., Германия – 1935 г., САЩ – 1939 г. [1].

Тъй като в началото тези предавания са били спорадични и по-скоро експериментални, когато техният брой нараснал, те е трябвало да бъдат подредени в някаква вътрешно свързана последователност.

Първото програмирано телевизионно излъчване във Великобритания, например, е осъществено от Би Би Си в 15:00 часа на 2 ноември 1936 г. Излъчването е с изключителната за времето си и вече задължителна „телевизия с висока резолюция” с 240 реда! Този момент може да се приеме и за дебюта на първата телевизионна програма.

Тя е била доста занимателна за времето си. Началото е в 15 часа. Откриването на програмата е с няколко представителни речи. След тях се излъчва новинарски филм, последван от забавна програма. С това програмата завършва в 16 часа. Следващият блок започва в 21 часа. Съдържанието е подобно на първата част. След кратък документален филм се излъчва магазинна програма, а след нея се повтарят новините от следобеда.

Само за 36 месеца програмните специалисти на Би Би Си успяват да подредят телевизионната програма във вид, почти идентичен със съвременните варианти на политематичното програмиране. Програмата на първата европейска електронна медия е включвала новини, документални филми, забавни програми, детски програми, магазинни предавания и други. Излъчвани са множество театрални постановки по класически произведения. На 28 март 1938 г. легендарният Сесил Мадън, първият телевизионен програматор и продуцент на Би Би Си представя новата програмна форма „Неделна вечер” с излъчването на пиесата на Луиджи Пирандело „Хенри ІV”.

Тези кратки исторически бележки са необходими, защото ясно показват старта и основните принципи на съвременното телевизионно разпръскване – началото на ерата на пасивната телевизия.

Появата на радиото като първа електронна медия въвежда принципа „От един към много”. Този принцип не е нов, защото точно по този начин се разпространяват и вестниците. Но радиото доставя информацията на множество радиопрограми до много по-голям брой реципиенти, и то в момента на излъчването. Когато се появява телевизията тя на практика използва наготово принципите на радиоизлъчването и на това се дължи и бързото й приемане от зрителската аудитория – просто по домовете се появява още една дървена кутия, пълна със забавления.

От самото си създаване аналоговата телевизия въвежда принципа на пасивното приемане на телевизионните програми. Програмният директор на телевизията избира и подрежда по определен начин програмите, с които разполага, и зрителите трябва да гледат онова, което им се предлага. Без да имат възможност да променят реда или вида на предаванията. Принципният начин на еднопосочно излъчване на информацията е определящ за тази пасивност. Потокът от кодирани по съответната система за излъчване (PAL, SECAM, NTSC) видеосигнали се излъчва от телевизионното студио и се доставя до излъчващите предаватели чрез коаксиален кабел, радиорелейна линия, оптичен проводник или сателит. От наземните предаватели, сателитните транспондери или кабелните станции кодираният телевизионен сигнал достига до приемниците на телевизионните абонати. Очевидно е, че в тази верига на разпространение липсва възможността за обратна връзка.

Телевизионното програмиране изминава дълъг път от далечната 1936 г. Основен принцип на първите телевизионни програми е била политематичността. Този вид програмиране е предопределено от нивото на развитие на телевизионните технологии. Тогава, в началото на телевизионната ера, е имало само един телевизионен оператор по смисъла на днешните дефиниции и той е произвеждал и разпространявал една телевизионна програма. Продукцията, излъчвана по телевизиите, е била най-често филмова, тъй като видеозаписът по онова време не е бил изобретен. Киното е имало вече дълга история от появата си в края на ХІХ в. и са били произведени хиляди метри материали с разнообразен характер – документални филми, игрални филми, заснети театрални постановки, балет, опера и много други.

Когато телевизията започва постоянни излъчвания след 1936 г., вече е била изобретена уникалната технология на телекиното – система за сканиране на филмови материали и преобразуването им в телевизионен сигнал. Първите варианти, създадени от гениалния Джон Беърд през 1935 г., са работили на принципа на механичната телевизия с неонова лампа и въртящ се диск на Нипков с 30 реда резолюция, но грандиозната за времето си битка между неговата лаборатория, ЕМІ и Маркони довежда до разработката и бързото въвеждане на напълно електронно телекино. Така вече е налична възможността да бъдат преобразувани и излъчени всякакви филмови материали. Особено важно това се е оказало за първите новинарски емисии с изображения от мястото на различни събития. В множество телевизии този начин на заснемане на новинарски материали е продължил да бъде използван до началото на 80-те години на ХХ в., когато са се появили портативни телевизионни камери. В БНТ например използването на филмови материали за новини приключи чак след 1987 г.

Както се вижда от този сложен начин на създаване на телевизионна програма, напомням, че видеозаписът все още не съществува, пасивността на нейното приемане е съвсем естествена. Процесът е дълъг и труден, с много междинни обработки и натрупването на необходимите материали за една продължителна и ежедневна програма без чести повторения е било истинско предизвикателство.

Пасивното телевизионно възприятие се е формирало дълго време. След началото на „истинската” телевизия от средата на 30-те години на ХХ в. зрителите е трябвало да приемат, че вече не е необходимо да излизат от домовете си, за да получават различна по вид информация за случващото се около тях. Телевизионните програми бързо възприели най-доброто от радиопрограмирането и възприемането им от зрителската аудитория е било въпрос само на технология.

Програмните схеми се създават така, че да задоволяват едно усреднено очакване на телевизионната аудитория, т.е. максимален брой хора да бъдат доволни от представената им програма. Един пример за тази приемственост е безпроблемното завладяване на една толкова добре развита през 30-те години територия на радиопрограмите като “сапунените опери”. Зрителите не са изненадани, а по-скоро очакват започването на излъчване на първите телевизионни “сапунени опери” през 1947 г. в САЩ. И така до наши дни, когато този вид програми са основен елемент в схемата на почти всяка телевизионна станция.

Не мога да не цитирам Маршъл Маклуън, човекът превърнал изучаването на масовите комуникации в един от важните раздели на човешкото познание. Неговото прословуто “Средството е съобщението”, описано и анализирано в гениалния труд “Да познаем медиите” [2], като че ли е създадено точно за телевизията. Тя самата наистина е съобщение. По-точно нейните зрители я възприемат така. Когато кажем “телевизия” ние не си представяме цялата сложна технологична верига от създаването на телевизионното изображение до неговата поява на екрана, а най-често в съзнанието ни възниква заглавието или дори образи от някое телевизионно предаване. Програмите на хилядите (а може би вече милионите?) телевизионни станции денонощно заливат милиарди земни жители с информационни емисии, музика, филми, образователни програми и стотици други телевизионни форми.

В края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век един обикновен електронен процес, описан теоретично още през 40-те, обърна представата за развитието не само на електронните медии, но и на почти всички сфери на човешкото съществуване. Този процес бе преобразуването на аналоговите сигнали в цифрови. Бе даден стартът на надпревара, продължаваща и през ХХІ век. Надпреварата всичко да бъде цифровизирано. Дори човешката мисъл.

Съвсем естествено една от първите сфери на развитие на цифровизацията бе тази на електронните медии. Аналоговото им детство и младежки години стремително започва да отстъпва пред цифровата зрялост. Един от световните гуру на медиите Николас Негропонте дава интересно описание на цифровизацията на телевизията.

В издадената през 1995 г. книга “Дигитално съществуване” [3] той приема, че докато при “старата” аналогова медийна среда носител на информацията е материалната частица “атом”, то при “новата” дигитална среда информацията се разпространява чрез нематериалната единица за информация “бит”.

Светът около нас бързо се превръща в потоци от битове. Това се проявява особено бързо при телевизията. Новите цифрови технологии в производството на телевизионни програми, и по-специално при видеозаписът и обработката на видеоизображението води до значително подобряване на качеството и особено на съдържанието. Цифровите видео- и аудиотехнологии променят и разширяват набора от възможности за изразяването на идеите на телевизионните произведения. Появяват се цели нови области на телевизионно творчество.

Но разпространението и на тези нови програми остава същото. Аналоговото разпръскване поддържа пасивността на телевизионното възприятие и колкото и нови неща да гледат зрителите, те не могат да се намесват в предлаганата подредба на програмата.

В края на 1994 г. в Англия стартира един проект за доставка на видеопрограми и други масиви от данни до над 200 домакинства в кабелната мрежа на Кеймбридж. Съдържанието се доставя от Би Би Си и “Англия Телевижън” и всеки абонат може да избира какво да гледа на телевизионния си приемник. Тази услуга е наречена VOD (видео по заявка) и е първият опит да си разбият оковите на пасивната телевизия. За съжаление този проект е закрит само две години по-късно. През 1988 г. се появява първата пълна услуга, включваща телевизия и интернет и разпространяваща се чрез ADSL.След 2010 г. услугите на видеото по заявка се разширяват и към момента над 80% от населението на развитите страни гледат онлайн видео по интернет [4].

Друга форма на активно телевизионно възприятие е една област от услугата „видео по заявка”, която бързо се разпространява, наречена Pay Per View (плати, за да гледаш). Така наречените платени телевизионни канали доставят предварително заявени филми или други телевизионни програми след потвърдено заплащане на даден телефонен номер, съобщение или на интернет адрес.

Развитието на тази телевизионна услуга в последните години й осигури постоянно присъствие в програмите на почти всички кабелни оператори. Разбира се, тя не е напълно интерактивна, защото предлага предварително подготвен лимитиран пакет от предавания и зрителят е ограничен от този обем.

С експанзията на интернет през ранните 90 години на ХХ в. се появява една мултимедийна услуга (IPTV), използваща интернет протокол (IP), и основана на информационни мрежи, пренасящи не само аудиовизуална информация, но и разнообразни пакети от данни [5]. Разбира се, това не е телевизия в класическия смисъл, а по-скоро нов транспортен начин на доставяне на телевизионни програми, подобно на кабелните оператори, но използващ съвременната интернет комуникация.

Преди години така наречената Уеб базирана телевизия беше предвестникът на интернет телевизията. Водещите компании бяха OpenTV, Microsoft WebTV и TiVo.

“Майкрософт Корпорейшън” създаде търговската марка “Уеб ТВ” и основа специална фирма “Уеб ТВ Нетуъркс Инк”. Скоро след това тази компания се превърна в най-големият производител на комутационни устройства за приемане на интерактивна и стандартна телевизия. Този вид телевизия дава възможност на телевизионните зрители да приемат на един и същ приемник както телевизионни програми, така и да се включват в Мрежата, ползвайки интернет, и-мейл или онлайн разговори.

Развитието на тези нови комуникационни технологии и особено след възхода на IPTV доведе до промени във възприятието на телевизията. В „домрежовата ера” гледането на телевизия беше занимание, изискващо свое място във всеки дом и нагласа за „гледане на телевизия”. Това водеше до наличието предимно на политематични канали, защото мястото, където се случваше телевизионното възприятие, беше за всички и всеки отделен зрител най-често искаше да гледа различни предавания.

С времето тази необходимост от много и различни телевизионни продукти доведе до появата на монотематичните телевизионни канали. С края на първата декада на ХХІ в. технологичните предпоставки бяха налице. Съществуваха стотици кабелни оператори, стотици сателитни канали. Ограниченията на аналоговата ера с нейните лимитирани от свободния честотен спектър възможности постепенно бяха забравени. Политематичните телевизионни канали с необходимите им огромни ресурси за производството и излъчването на хилядите часове разнообразна по жанр и съдържание програма станаха икономически неизгодни, особено в условията на криза. Монотематичните телевизионни канали бяха много добро решение не само от финансова, но и от програмна гледна точка.

Нека вземем пример с един монотематичен филмов канал. Технологично е необходимо само наличието на добър видеосървър с достатъчно голям обем дисково пространство, две-три технически апаратни, няколко човека обслужващ персонал, достатъчно пари да се платят авторските права и това е всичко. Броят на подобни канали с техните жанрови различия се увеличи лавинообразно. Дойде времето на „домашния програмен директор”. Тоест всеки зрител с дистанционното в ръка прескача от един на друг тематичен канал и в дадено време, според предлагания жанр, си избира какво да гледа.

Въпреки очевидната пасивност и на това телевизионно възприятие, необходимостта от личен избор на отделните елементи на програмата и свободата, с която зрителят я сглобява, дава много по-големи възможности за разнообразие, отколкото при гледането на програмата на политематичен канал.

Разместването на пластовете в световната телевизионна медийна комуникация е много добре описана от авторът на класическите книги „Шок от бъдещето” и „Третата вълна” Алвин Тофлър в едно от неговите известни телевизионни интервюта [6]. Там той казва:

“Да, „Третата вълна” е само поетична метафора, но хората са в конфликт. Това са хората, инвестирали целият си живот и щастие в един-единствен начин на живот... Масовите медии бяха създадени да доставят едно и също съобщение до милиони и милиони хора, колкото повече – толкова по-добре.

Това, което се задава, е третата вълна от начини на комуникация, които тези масови медии, или масова аудитория приемат и които я разделят на подгрупи според интересите. И така, виждате голямо разпространение на канали за комуникация дали по ефир, или по кабел, или по сателит, по цифрова телевизия, или където и да е по интернет. Сега има много повече начини за комуникация и аудиторията е разделена на все повече различни групи.”

Горните разсъждения, направени преди повече от 20 години, са все по- актуални в днешно време. Разделението на аудиторията на все по-фрагментирани групи доведе до стремеж на продуцентите и доставчиците на телевизионни програми да задоволяват е д н о в р е м е н н о изискванията на зрителите за различност на съдържанието. Това е възможно единствено при достигането на определено ниво на развитие на телевизионните и комуникационните технологии. Повсеместната цифровизация на човешкия културен бит, особено в сферата на почти безграничното интернет пространство, създаде тези условия за многообразие на телевизионните програми. Всеки потребител на съвременните услуги на Мрежата се превръща в телевизионен зрител, стига да намери търсения доставчик на онлайн телевизия между хилядите предложения.

През 2000 г. бе публикувана книгата „ТиВидотком: Бъдещето на интерактивната телевизия [7] (TV dot Com: The Future of Interactive Television) на Филип Суон. В нея той описва как след 2010 г. интерактивната телевизия ще бъде инсталация във всяко домакинство. Чрез сет-топ приемници зрителите ще могат да записват предавания без лентов касетофон. Тази технология ще позволява да стопират живо предаване, за да проверят нещо изпуснато. Ще се появят и интерактивни филми, в които зрителят може да променя края. Книгата е пълна с изключително точни предвиждания за бъдещото развитие на телевизията въобще.

Всъщност първата истинска интерактивна телевизионна програма е излъчвана от 1953 до 1957 г. Тя е била предназначена за деца и се е наричала „Уинки Динк и ти”. Използвани са специални пластмасови листове, които се поставяли върху телевизионния екран и децата рисували с пастели. Но програмата била спряна, защото децата рисували най-често върху екрана, а не върху листата.

Следващият опит за интерактивност е създаването на услугата “Телетекст” през 1979 г. Тази услуга се доставя от Би Би Си, като по времето на обратния ход на лъча се въвежда текстова информация. Телетекстът е приет като стандарт в множество държави, като най-голямото изключение са САЩ след отказа на FCC да стандартизира услугата.

Въвеждането на интерактивната телевизия е изправено пред няколко доста големи предизвикателства [8]. Зрителите имат много голям опит с пасивното телевизионно възприятие и са свикнали да гледат телевизия по този начин.

Друг проблем е сложността на целия процес по създаване и координиране на този тип телевизионни програми, тъй като участват голям брой различни подизпълнители – продуценти, доставчици на услугата, рекламни агенции и много други.

Не е без значение и стойността на всички технически съоръжения, необходими за доставката на това телевизионно съдържание.

Но най-големият проблем е пълната липса на стандарти в тази област.

В последните години се появиха други интересни приложения на новите постижения на цифровите технологии. Става дума за SMART TV технологията

При тази технология самият телевизионен приемник е комуникационното устройство. В него освен телевизор е вграден и компютър, работещ с операционна система и имащ възможност да бъде обновяван с най-различни приложения. Тази система позволява да приемате телевизионно съдържание по ефир, кабел или сателит; да получавате различни услуги по интернет, включително и телевизионни; да разменяте различно мултимедийно съдържание с други компютри от мрежата.

Така, в началото на втората декада на ХХІ в. домашният телевизионен приемник (а може би приемник не е вече точната дума!) се превръща в комуникационен център, управляващ множество различни входящи и изходящи информационни потоци.

Времето на пасивното гледане на телевизия „всички пред един екран”, което много прилича на доброто старо слушане на радио от цялото семейство в началото на ХХ в., безвъзвратно отминава. Новите комуникационни технологии направиха телевизионната програма функция не на телевизиите, а на аудиторията. Старата пасивна телевизия постепенно се изтласква от агресивната интерактивна експанзия на „електронното” творчество. Постепенно пасивната телевизия приема елементи на интерактивната, което неминуемо ще се отрази и на начина на програмиране.

Телевизионното програмиране в интерактивната епоха е напълно неразработена територия, чието развитие предстои да бъде обект на анализ и последващ синтез на нови програмни форми.

Ще цитирам отново знаменитата книга на Николас Нигропонте „Дигитално съществуване”, от частта, наречена „Книги без страници” [9]:

„Телевизията на бъдещето, обаче, не изисква задължително хиперактивността на Роуд Рънър или психиката на Джейн Фонда.

Днес мултимедията е работа на десктоп или във всекидневната, защото устройствата са много неудобни за работа. Дори лаптопите, с техния черупчест дизайн, не се представят като най-персоналните информационни устройства. Те ще бъдат заменени драматично с малки, умни, тънки, гъвкави дисплеи с висока резолюция. Мултимедията ще заприличва все повече на книга, нещо, с което можете да се сгушите в леглото, да водите разговор или да разкажете някаква история. Един ден мултимедията ще бъде изтънчена и разнообразна колкото хартията и миризмата на кожа. Важно е да мислим за мултимедията повече като за личен панаир или „звук и светлина” на информацията, смесваща видео, аудио и данни. Свободният превод от един към друг е наистина полето, където се е насочила мултимедията”.

Бележки

обратно нагоре