„Би Би Си е най-добрата причина

   да живееш във Великобритания.”

   Стивън Фрай,

   британски журналист и продуцент

Въпреки разнообразните емпирични данни и разнопосочните интерпретации, трудно може да бъде оспорен изводът (бих добавил – тревожният за мен, предполагам и за нашата академична общност извод), че в дългосрочен план доверието към медиите спада. Според изследване на американския “Галъп”, проведено през 2010 г., през последните 35 години съотношението между „много високо/високо” и „ниско/много ниско” доверие в традиционните масмедии (вестници, телевизия, радио) се е променяло по следния начин:

-    през 1976 г. 72% от интервюираните са вярвали „напълно” или „доста” на медиите, а 26% са изразявали високо или пълно недоверие;

-    през 2000 г. доверието и недоверието към медиите се изравняват (50 към 49 процента);

-    през 2010 г. съотношението се е преобърнало – 57% изразяват „ниско” или „много ниско” доверие, а 43% – „много високо” или „високо”.

Известният медиен изследовател Джефри Тъкър стига до извода, че „това е голямата промяна след навлизането на интернет”, но според мен вината е не толкова в инвазията на мрежата, колкото в обществото, в начина, по който медиите изпълняват социалното си предназначение, и не на последно място – в специфичните политики и инструменти, с които публичното управление регулира медийната среда.

Въпреки че посоченото изследване на “Галъп” е за Америка, а за Европа, вкл. и България, не са правени така подробни и дългосрочни, може да се очаква или да се предположи, че резултатите ще бъдат сходни. В тази връзка и в контекста на темата искам преди всичко да резюмирам накратко основните аргументи защо днес доверието на обществото в медиите въобще, и в частност – в обществените медии, е толкова сериозен проблем. Разбира се, форматът не ми позволява да бъда изчерпателен,  ето  защо ще акцентирам само на един от множеството аспекти на нарасналата роля на медиите – това, което се нарича „медиатизация” на политиката и политическите комуникации.

„Медиатизацията” на политиката: аспекти и последици

Бих желал предварително да отбележа, че т. нар. глобализация и промененият статус на България определено налагат да се хвърли „един по-общ поглед върху процесите”. В този смисъл едва ли някой ще се наеме да оспорва по същество тезата, че медиите днес представляват основния източник на информация за политиката. Не случайно редица изследователи констатират, може би с известна доза носталгия, че това е довело до отнемане на преобладаващата част от информационните функции, които преди традиционно са имали политическите партии. Възникването на множество комуникационни канали започва да обуславя и предопределя стратегиите на политическите субекти, което личи особено ясно по време на предизборни кампании. Видно е вече, че безапелационното нахлуване на медиите на терена на политиката предизвика нови интерпретации, отвъд традиционното разбиране за „четвъртата власт”. Днес е нормално да се говори за „предизвикани от медиите мутации” в тъканта на политиката, или, както още през 1999 г. Мацолени и Шулц посочиха, че съвременните медии изземват традиционните функции на политическите партии и вече са в състояние да формират политическия дискурс. [1] Новото ниво на взаимна зависимост между медиите и политическите актьори често се обозначава именно с понятието „медиатизация” на политиката.

Според една интересна студия на Линда Кейд и Кристина Холц-Баха през последните две десетилетия сме свидетели на нова структурна трансформация – разцветът на „медийното общество” се характеризира с бързо предислоциране на медиите към ядрото на публичната сфера. [2] В този смисъл същността на „медиатизацията” е именно в овладяването на публичната комуникация от медиите, които функционират по своя собствена логика и са в състояние да наложат своята интерпретация на протичащите събития. В същия контекст някои автори като Гидънс говорят вече за „откъсването” на медиите от техните автентични социални корени и подмяната на аудиторията (разбирана като общност на граждани) с потребители на медийни продукти. Вече един от най-парливите въпроси на съвременните политологически, социологически и медийни изследвания е дали  всъщност пазарната ориентация на медиите, съпроводена от нарастващата им роля, не модифицират същностни параметри на демокрацията на ХХI в.

В интересния си опит да конструира и изясни аналитичния потенциал на понятието „медиатизация” В. Шулц формулира наличието на четири основни процеса, които изразяват ключови аспекти на това явление: „първо, медиите разширяват естествените граници на човешките способности за комуникация; второ, започват да действат като заместител на редица социални дейности и социални институции; трето, медиите се преплитат тясно с редица не-медийни дейности в социалния живот; четвърто, актьорите и организациите от всички сектори на обществото се приспособяват към медийната логика”. [3] Последният, четвърти аспект, има особено значение за изясняване на съвременната роля на медиите в политиката, политическите комуникации и модифицирането на комуникационните процеси.

Това е така, защото от гледна точка на поведението на политическите актьори процеса на медиатизация се характеризира с четири основни феномена:

-    професионализация;

-    засилен фокус върху лидерите (персонализация);

-    ръст на негативното съдържание и негативния заряд на медийните послания;

-    скок в нивото на емоционалност.

Респективно обаче е видно как спадът на доверие в медиите ясно се преплита, зависи и в значителна степен отразява тези особености, които бих желал да бъдат разгледани в по-големи подробности.

В тази логика на първо място, процесът на „медиатизация” се характеризира с професионализация на политическите комуникации, което най-ясно личи от съвременните практики в партийните изборни кампании. Развитието на политическия маркетинг доведе до появата на интегрирани стратегии за мобилизация на целеви групи избиратели и привличане на вниманието на медиите, явление, което изследват в дълбочина автори като Пипа Норис и Доналд Лилекер. [4] Това развитие е свързано със социалните промени в доминиращите електорални сегменти – избирателите изоставят традиционната идеологическа лоялност към партиите за сметка на алтернативни (рационално-икономически или емоционални) основания за политическия им избор. Както твърди Лилекер, партийните кампании вече са изцяло подвластни на техниките на мениджъризма, а „партийните лидери се стремят да действат като мениджъри на партийните структури и на наличните електорални ресурси”. [5] Партиите се стремят да отговорят на нарастващото непостоянство на избирателите, като акцентират върху по-високия професионализъм в организацията и комуникативните техники. Забележим е ръстът на използването на консултанти (специалисти по ПР или маркетинг), най-често привлечени извън политическата сфера, които да менажират процеса на комуникациите. [6] В този контекст професионализацията придобива характера на засилваща се пазарна ориентация на политическите актьори, която има отношение към доверието и възприемането на комуникационните послания.

   Вторият аспект на медиатизацията – засилването на персонализацията на политическия живот и политическите комуникации – може да бъде илюстриран най-добре с рязката смяна на фокуса на вниманието на медиите от насочено към партиите към насочено към кандидатите при отразяване на кампаниите. [7] Засиленият медиен интерес към лидерите незабавно предизвиква реакции на приспособяване от страна на политическите партии. Поредица от изследвания на редица изследователи, посветени на връзката между политическата социализация, партийната афилиация и персонализацията на политическия живот [8], показват, че качеството на имиджа на кандидатите има все по-съществена тежест за определяне решението на избирателите. Поради това политическите формации се стремят да „очовечат” кампаниите си, като извеждат на преден план личностните черти на изявените си фигури. От друга страна, персонализацията има за цел да направи партиите по-атрактивни за отразяващите кампаниите медии, предвид утвърдената тенденция медйното отразяване на политиката да е все повече основано на образи, отколкото на идеи.  

   Засилените потребителски акценти и комерсиализацията тласка медиите към пазарна интерпретация на политическия живот – първо „жълтите”, а после всички медии установяват, че подробностите относно личностите (вкл. относно личния живот) на кандидатите „се продават” по-добре, отколкото репортажите и анализите, отразяващи политическите им идеи. [9] Тези тенденции отчетливо се индентенфицираха и в нашите медии през наскоро протеклата предизборна кампания за избор на президент.  Разбира се, трябва да се отбележи, че тази тенденция е най-ясно изразена в американските и британските медии, докато е по-рядко изключение от политическия дискурс в Северна Европа и Скандинавия. Също така, не бива да се пренебрегват различията в конкретната степен на персонализация на медийното отразяване в зависимост от конфигурацията на най-острите обществени проблеми към дадения момент, както и от личните особености на участващите политици.

   Една от важните последици на това развитие, която изразява влиянието на медиите върху различните сфери на обществения живот, е, че персонализацията на политиката поощрява навлизането в нея на личности с „нарцистична мотивация”. Както отбелязва Донбах, „очертават се редица негативни последици от налагащите се нови политически образи за политическата система. Първо, хора с ценни качества и компетентности за публичното управление могат да бъдат лишени (или да мислят, че са лишени) от шанс да участват успешно в тази медиатизирана демокрация. Второ, хора с такива ценни компетентности и качествена ценностна система могат да загубят подкрепата на политическите партии, които преценяват като незадоволителни шансовете им за „медийно пласиране” и успех. Трето, политическите кариери днес все повече зависят от медиите, което принизява ролята на партиите и прави все по-неефективни демократичните партийни процедури за селекция и излъчване на лидерите. Четвърто,  политиката и политическите комуникации се „разцепват” на два все по-дистанцирани пласта – „символна” политика за масата и „реална” политика за политическите елити, което очевидно деформира демократичните политически принципи. Пето, достига се хипертрофирано висока роля на медиите в политическия и обществения живот. Ако степента на отразяване в медиите се превърне в критерий за политически успех, тогава медиите вече се превръщат от наблюдател или арбитър в основен играч на политическата сцена”. [10]

Третият ключов аспект на медиатизацията е видимо нарастващата степен на негативизъм при отразяване на политиката, а и на другите обществени сфери. Това в еднаква степен, както и предходните характеристики, обвързва начина на функциониране на медиите и налагащите се тактики и инструменти на партийните кампании. И в двата аспекта „разменната монета” на процеса е доверието, или по-скоро ерозирането на доверието като доста парадоксален измерител на успеха.

В този контекст за политическите актьори изглежда все по-изгодно да акцентират върху открояването на слабостите в аргументите, поведението, личностните особености или достойнствата на опонентите. Така построените негативни кампании имат една основна цел – да подкопаят общественото доверие към опонентите. Редица изследвания, особено в САЩ, показват обезпокоително висок дял от избирателите, които си спомнят предимно негативните послания, като тази тенденция е подчертано по-силна сред по-ниско образованите и по-ниско платените слоеве. [11] Освен това, негативната кампания, като опростява до крайност и преувеличава слабостите на противника, има за цел поляризиращо опростяване на решението на избирателите. Както показват обаче серията изследвания на Линда Кейд и Кристина Холц-Баха, степента на негативизъм, генерирана от медиите в политическата комуникация, варира значително в различните страни и е в пряка зависимост от политическия контекст и личните особености на участниците в кампаниите. [12]

От друга страна, засилващият се негативизъм се очертава като видима тенденция в медийното отразяване на политиката и политическите кампании. Едно станало класическо изследване на Патерсън доказва, че отразяването на кампаниите и личностите на кандидати в президентските избори в САЩ за периода 1960–1992 г. в печатните медии е претърпяло драматична промяна. [13] За посочения период негативното съдържателно описание на политическия живот нараства в геометрична прогресия, като кандидатите все повече биват характеризирани в контекста на лоши новини. Освен това Патерсън установява, че по-голямата част от медийното отразяване, преди основано на интерес към политиките, е изместено от т. нар. игрова схема – фокусирана върху конкурентните електорални стратегии, конфликтите, различията, агресивните форми на съперничество между кандидатите.

Накрая, негативистичното медийно отразяване по правило води до създаване на все по-неавтентични образи на политическите играчи, в частност поради непрекъснатото намаляване на дела на отразените преки изказвания на политиците, както в печата, така и в електронните медии. [14] В това отношение „най-постна” или най-неавтентична картина на политическите актьори предлагат американските медии в сравнение с европейските, например германските. [15]

Последната отличителна характеристика на процеса на „медиатизация” на политическия живот е нарастващата тежест на емоционалните поведения и послания.  Прехвърлянето на тежестта върху експлоатацията на емоционални техники е видима особеност на еволюиращите медийни стратегии на политическите партии, което се потвърждава от поредица изследвания в различни общества и култури. Както отбелязва Кинг, от партийните лидери и говорители се очаква във все по-голяма степен да притежават способността да споделят емоционалните си преживявания с аудиторията на политическите комуникации, а нарастващият емоционален заряд се очертава като доминанта на политическите реклами, целящи да предизвикат съпричастност от страна на избирателя. [16] Цитираното вече изследване на Линда Кейд и Кристина Холц-Баха доказва, че анализът на електоралната ефективност на политическите реклами отразява „значимо превъзходство на рекламите, представящи кандидати, способни да породят силни емоции у зрителите”, [17] въпреки че тази зависимост се опосредства от влиянието на други фактори, свързани с принципите за креативно регулиране на формата, съдържанието и продължителността на политическата реклама.

В заключение, следва да се обърне особено внимание на позицията на редица автори, които стигат до извода, че засиленият негативизъм, персонализацията и превръщането на политическата журналистика в развлекателно шоу (обозначено с удачната игра на думи infotainment) водят до все по-объркани и неверни масови интерпретации на политическия процес. [18] Твърди се, че по тази логика медийното отразяване на политиката носи съществена част от отговорността за промените в поведението на гласоподавателите, най-вече за срива на доверието в политическите институции и задълбочаващото се политическо отчуждение.  

Обществените медии – оазис на доверието?

В духа на казаното дотук в  настоящата студия са представени някои хипотези относно възможността за овладяване на спада на доверието към политическите комуникации чрез промени в един важен, но подценяван и дори умишлено принизяван медиен сегмент – обществените медии. Но преди това ми се иска да направим някои кратки констатации относно релацията „политика – медии – доверие” на базата на фактите от медийното отразяване на изборите за президент и за местни органи на властта през октомври 2011 г.

Става дума за редица процеси и тенденции, протичащи не само в обществените, но дори в по-драстична форма и в частните (комерсиални) медии. Те засягат не само техните ръководители и творчески (журналистически и друг) състав, но и държавните органи, които ги регулират и би трябвало също да носят отговорност за крайния резултат. Констатациите за тези тревожни явления, формулирани като въпроси и упреци – част от които се задават като риторични – стават все настойчиви. Липсата на еднозначен или поне ясен отговор несъмнено подкопава доверието в медиите и в техните послания. Ето само някои от тях:

-    констатирано бе драстично неравенство в достъпа до медийно отразяване между различните партии и кандидати, главно поради различните им финансови възможности;

-    за периода на изборите в частните медии на практика се стигна до почти пълно изместване на нормалния новинарски поток от пряко диктувани от предизборната конюнктура публикации;

-    медиите почти единодушно абдикираха от мисията си на „куче-пазач” на демокрацията, като пренебрегваха или принизяваха значението на драстични деформации и нарушения на демократичния изборен процес;

-    не се появи нито един убедителен, приемлив или приличен материал – (медиен или журналистически) анализ или коментар, показващ компетентност, подготовка и сериозни познания, свързан с ключовите постулати на демократичния изборен процес и защитните аксиоми на обществения инетерес;

-    редица материали, особено в частните „жълти” медии (вестници, интернет сайтове, някои телевизионни канали) преминаха всякакви морални граници, отвъд които съвсем нормално би било аудиторията не просто да загуби доверие, а направо да се отврати от политиката и политиците въобще.

В този контекст формулираните по-долу идеи се отнасят до всички медии,

но най-остро актуално те стоят пред обществените медии, въпреки че според мен те стояха по-приемливо между останалите играчи,  които са призвани да служат на обществото (а не на част от него) и да защитават публичния интерес.

Първо. Колкото и важно да е спечелването на изборна победа, ако медиите са основен израз на публичната сфера и важен фактор за формиране и изразяване на общественото мнение, напълно недопустимо е да се пренебрегне тяхната основополагаща роля за формирането и функционирането на обществения морал. Макар за някои да звучи старомодно, не просто желателно, а задължително е медиите да се съобразяват с определени норми на приличие, семейни ценности, стандарти на политическа коректност. Медиите наистина трябва да отразяват разнообразните гледни точки в обществото, но едва ли това важи за езика и поведението на герои – съвременни прототипи на Данко Хаирсъзина.

Второ. Вярно е, че българското общество е в морална криза, а механизмите на социализация на младото поколение са видимо неефективни, но това не може да бъде оправдание за масираното предлагане на медийна продукция, освободена от морални задръжки. И тъй като връзката „морал – политика – гражданско поведение” е очевидна, би трябвало да си припомним критиката на папа Бенедикт ХVІ на неетичните действия на медиите, които според него „поощряват вулгарността и насилието”. Нужна е – отново по думите на папата – една нова „информационна етика”, която служи за „утвърждаване на достойнството на човека”, най-вече като гражданин и свободен индивид. Ако разгледаме нещата в обратната логика, няма как да не отбележим, че неспазването на моралните стандарти на медийната и журналистическата практика може да донесе някакви частични финансови успехи, но чрез ерозията на доверието неминуемо вреди трайно на медийния бизнес.

Трето. Фундаментално обяснение за нарастващото недоверие към медиите е все по-разпространеното виждане, че медиите не отразяват действителността такава, каквато е, а голяма част от тях правят подбор на най-скандалното, нарушаващото възприетите норми, негативното и го превръщат в публично лице на една много по-сложна действителност, деформирайки истината в негативна посока. Мнозина, не задължително старомодно мислещи, хора питат: всяка пошлост от живота ли заслужава да бъде умножена чрез силата на медиите и превърната в елемент на публичната сфера? Не допринасят ли българските медии за допълнителния упадък на нравите в обществото, превръщайки се в рупор на консумативна култура и давайки своя принос за упадъка на семейните ценности? Ако комерсиалното медийно пласиране на едни или други образи или информация е свързано във висока степен с въздействието върху базисни инстинкти на човека – страх, зрелищност, сексуална потребност, любопитство, очевидно е необходима обществена, а и регулаторна реакция, за да преодолеем опасностите от това. Демокрацията и свободата нямат нищо общо с отказа от формулиране на морални граници на поднасяните събития и факти (и на начина на поднасянето им), които не трябва да се прекрачват.

Четвърто. Голямата отговорност на медиите, статутът им на „четвърта власт” се аргументират преди всичко с мисията им да бъдат независим страж на публичните интереси, но дали наистина медиите са независими, има ли у нас действени принципи и правила, които да подпомагат отстояването на свободата и независимостта на медиите при политически, икономически и криминален натиск? Твърде удобния релативистичен подход към свободния и етичния избор на журналистите – допускането, че те са обречени да се изключват в ситуацията на остра конкуренция на медиите – очевидно отваря широко вратата за цяла поредица варианти на посегателство срещу свободното слово. Напълно неприемливо е да се разглежда свободата на медиите като препятствие за създаването на обективни критерии за добро и зло, правилно и неправилно. Разбира се, струва си да се зададе въпросът дали не възникват ситуации, когато свободата, като условие за постигане на обективност и истинност, крие риск от морални вреди на хората като институционални и персонални субекти. Естествено, голямото предизвикателство е да се установят не просто фактите, а причините за натиска и ограничаването на свободата на сериозната, търсещата и разследващата журналистика, както и най-ефективните начини да се противодейства срещу тях.

Пето. Събитията от последните години и месеци ясно показват ниската функционална ефективност на действащия етичен кодекс на българските медии и журналисти. Проблемът за спада на доверие в медиите е тясно свързан с въпроса и за  проблематичната степен на морал в отношенията между българските журналисти и техните потребители (зрители, слушатели и читатели). Трудно може да се оспори засилващата се криза в моралната и професионалната компетентност на журналистите, която е предпоставка за задълбочаването на кризата на доверието към тях. Не е възможно повече да се пренебрегва ролята на моралния критерий при оценката от страна на потребителите на компетентността и поддържането на рейтинга на един или друг журналист и на различните медии като цяло.

Шесто. Един от най-болезнените въпроси след отминалите избори е: има ли отъждествяване на медийната с политическата власт? Кои са причините за размиването на границите между политическата и медийната власт? Какви са последиците от това размиване за автономността, свободата, независимостта и обективността на медиите и журналистиката? Под политически контрол и натиск ли са медиите или те доброволно се самоцензурират, нарушавайки журналистическата етика? Кого манипулират медиите – обществото, политиците или себе си? Полезно или вредно е за политиката превръщането й в медиен спектакъл, в „инфотейнмънт”? Къде се простират границите между частно и публично при политиците и публичните личности от гледна точка на медиите?

Разбира се, това не е изчерпателен списък на отекващите в публичното пространство критични въпроси относно българските медии, които имат преки последици за доверието към тях. Също така е очевидно, че далеч не всички хора формулират въпросите по един и същи начин, отдават им еднаква значимост, готови са да участват в обществен дебат по тях. Мнозина въобще не са предразположени да използват такъв концептуален и аналитичен дискурс. Но по-важно е, че дори неясно формулирана, проблематиката е на дневен ред и трябва да бъде подложена на дискусия. Бих желал в конкретна сфера на обществените медии да разгледам някои възможни отговори на част от горепосочените въпроси.

Както е известно на специалистите, в момента в Европа има 76 обществени радиотелевизионни оператори, членуващи в Европейския съюз за радио и телевизия. Те излъчват програми по 750 канала, много от които регионални и локални. Частните оператори са около 8000. В повечето страни обществените медии имат преобладаващата част от аудиторията – до 84%, и по-голяма част от дяловете на медийния пазар. Интернет увеличи двойно и тройно възможностите за достъп и избор и промени коренно начина, по който слушателите и зрителите общуват с електронните медии, както съответно и рекламния пазар. Най-важното е, че в Европа, с цената на много компромиси и горчив опит, политическата класа, бизнеса и обществото са постигнали съгласие за едно: силните, независими и уважавани обществени медии са необходимост за всички. Без тях политиците нямат глас, когато са в опозиция. Без тях няма пълноценен обществен диалог, няма ценностни сравнения, няма здрав скепсис. Няма усилие да се проникне отвъд директно печелившото. С една дума, няма обединяващ нацията разговор.

В същото време, трябва да констатираме, че у нас големият разговор  в това отношение предстои и той трябва да бъде фокусиран върху задълженията и отговорностите на обществените медии от гледна точка на тяхната уникалност. За нуждата им от гледна точка на обществения интерес и за това, колко е важно те да бъдат наистина обект на обществено доверие. Не по-малко важни са въпросите за отношението на обществените медии с другите медийни субекти, за прозрачността на тяхното финансиране. Например колко частни радио- и телевизионни оператори може да издържа българският рекламен пазар – 100, 200, 300? Швейцария, която често използваме като любим пример за сравнение и подражание, е преценила, че няма нужда от частен национален телевизионен канал.

Този разговор трябва да уточни статута на обществените медии като равностоен участник в медийния процес. Той има пряко отношение и към доверието в обществените медии, защото днес се забелязва тенденция да бъдат омаловажени и изтикани настрана, да бъдат обявени за „резервен играч”, специализиран едва ли не в предавания на малцинствени езици и такива за хората с увреждания.

Както съм заявявал неведнъж, главно по повод на реформите в Българската национална телевизия, обществените медии имат дълг да бъдат онази „агора”, където мненията се събират и най-вече чуват. Те не трябва да имитират „нашумели формати”, а да създават свои. Да не бъдат „като другите”, а да имат свой глас и позиция, често срещу течението. Да бъдат лидери, а не последователи. Не е случайно това, че един от големите лидери (а не просто един от бившите директори) на Би Би Си, Грег Дайк, заяви на церемонията по награждаването му с Грами в Ню Йорк: „Радиото и телевизията са прекалено важни, за да бъдат оставени само на диктата на пазара”.

Може да звучи странно, но една от важните предпоставки за укрепване на доверието в обществените медии е решаването (дано то да се случи някога у нас) на проблема за тяхното финансиране. Дискусията за финансиране на обществените медии остава актуална, независимо че неусетно преминахме от една в друга криза. В този смисъл България не прави изключение. Следва да се посочи, че и в Европа картината е много пъстра, а подходите – разнообразни. Така например Холандия се отказа от лицензионната такса и премина на бюджетна издръжка, в резултат на което генералният директор на общественото радио и телевизия подаде оставка. Испания, Португалия, Кипър, Латвия, Литва решиха да останат на бюджетна субсидия, но с така наречените „удължени бюджети”, определени за срок, не по-малък от 3 години, така че всяко следващо правителство да не се изкушава да намалява издръжката по политически причини. В Германия федералното правителство увеличи размера на лицензионната такса със 7%, но наложи специален данък върху дигиталните услуги и забрани използването на обществени средства за създаване на дигитални продукти. Франция премахна рекламите от прайм-тайма на обществените телевизионни канали, но компенсира планираната им равностойност с такса от печалбата на частните оператори. Радиото във Франция, което е отделено от телевизията, получи увеличение на годишната си субсидия с 3,7% и правото да не намалява общия обем на рекламите. В Испания законодателите решиха да преразпределят процент от печалбите на телекомите за финансиране на обществените оператори, но Европейската комисия определи този подход като неправомерен. Новото правителство на Великобритания замрази лицензионната такса за 6 години.

Остава си (едва ли не като аксиома) доказаната от практиката теза, че участвайки пряко във финансирането на обществените медии, гражданите имат не само инструмент за контрол, но и се чувстват съпричастни към тяхната подкрепа, промяна и реформиране. Един интересен и поучителен пример – във Великобритания два сайта с над 6 милиона изпратени мнения спасиха от закриване два от дигиталните музикални канали на BBC (Би Би Си). По този повод Стивън Фрай, известен журналист и продуцент, нарече Би Би Си „най-добрата причина да се живее във Великобритания” – виж мотото на настоящата студия.

Каквито и да са технологичните и финансовите проблеми, основното предизвикателство пред обществените медии остава съдържанието на програмите. Интернет и дигиталните платформи са средство, не медии. Те стават такива благодарение на думите, образите, анализа, значимостта на контекста, точността и силата на посланието, диалогичността, честността, многообразието, уважението, непредубедеността и не на последно място – таланта на тези, които ги правят. Това са и основните характеристики на понятието качество на програмите. Това е основният патос в дискусиите за модерните обществени медии. Това е причината слушателите и зрителите да избират една или друга медия.

В този смисъл обществените медии са като банките – важен е не толкова обемът на капитала им, колкото доверието. Когато рухне доверието към една банка, тя е обречена на фалит, дори в трезорите й още да има пари. Същото важи и за съвременните медии.

БЕЛЕЖКИ

обратно нагоре