Периодичният печат в България заема водещо място в областта на информацията и комуникацията, особено в края на XIX и първата половина на XX век. Той винаги е бил не само средство за масово осведомяване, а и средство за подготвяне, формиране, насочване и изразяване на общественото мнение. Това обяснява и стремежа на управляващите среди да контролират и регулират печатните издания в частност и медиите като цяло.

Сред най-важните условия, които оказват пряко влияние върху вестникарската дейност в България са нормативните актове, регламентиращи  издаването и списването на печатните издания. Сред тези актове са: законите за печата; Търговския и Наказателния закон; решенията на Министерския съвет за въвеждане на цензура и други ограничения върху печата; дейността на цензурните власти. В различни периоди от развитието на Третото българско царство върху пресата е оказван и чуждестранен натиск.

В настоящото изследване ще бъде очертана правната рамка и ще бъдат анализирани условията,  при които се списват и издават периодичните печатни издания в страната. Хронологичната рамка на проучването обхваща почти 70 години – от влизането в сила на Търновската конституция на 16 април 1879 г. до декември 1947 г., когато е приета, обнародвана и влиза в действие следващата българска конституция.

***  

След Освобождението свободата на печата в България е гарантирана с Търновската конституция от 1879 г. Според нейният член 79: „Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печетарите. Когато писателят е познат и живее в Княжеството, издателят, печатарът и раздавачът няма да се преследват“. Въпреки тази ясна и императивно прогласена норма, управляващите среди често ограничават или съвсем премахват свободата на печата [1]. Освен това до средата на XX в. в страната с малки прекъсвания действа полицейска или военна цензура, предварителен контрол или последваща цензура над печата [2].

През пролетта на 1881 г. в страната е извършен преврат, който установява режим на пълномощията. Новите власти отменят действието на Конституцията и предприемат драстични мерки срещу свободата на пресата. Като първи закон за печата с незначителни изменения те възстановяват турския Закон за печата от 1864 г. Той е в сила до 1883 г. в Княжество България. В южнобългарските земи този закон е в действие до Съединението на Източна Румелия с Княжеството през 1885 г. Основната цел на закона е да предпазва властта от критиките на печата. Той се използва още и за разправа с опозиционните издания [3].

Управляващите среди обаче решават да въведат нови ограничения на пресата. Затова под ръководството на премиера и вътрешен министър руският генерал Соболев чужди юристи изготвят нов закон. През февруари 1883 г. той е обнародван в Държавен вестник. С него се въвежда фигурата на „отговорний редактор“, който отговаря за написаното в изданието заедно с издателя. Съгласно член 17 на закона като престъпление чрез печата са определени  „неприлични изражения срещу Княза“. Наказанието е глоба или затвор за отговорния редактор или издателя и спиране на вестника [4].

И в следващите закони за печата законодателят запазва статута на отговорните редактори. Реално отговорните редактори играят ролята на “бушони”, които изгарят при съдебно преследване срещу печатното издание. Затова има голямо текучество и администрациите на изданията трудно намират хора за този пост след като в арестите попадат десетки отговорници. Скоро издателите обаче намират решение на този проблем. Те превръщат отговорния редактор в т. нар. „ сламен човек“, като назначават на тази длъжност лица, които нямат нищо общо с вестникарството и журналистиката и са готови срещу пари да лежат в затвора.

Първият изцяло български като авторство закон свързан с пресата е от края на 1883 г. Той  носи красноречивото заглавие „Наказателен закон за престъпленията по печата“ и е приет след падането на режима на пълномощията и възстановяване действието на Конституцията. Негов автор и вносител е министърът на правосъдието Константин Стоилов. Още в член 1 се дава твърде широко  определение на понятието „печат“: „Престъпления по печата се считат тия, които се извършват чрез напечатването и разпространяването на книги, брошури, вестници, летящи листове (обявления) и чрез изображения, рисунки, чрез литография, хектография или фотография“. Целта и на този закон е да охранява управниците от критиките на опозиционния печат [5].

И този закон има кратък живот. Той е отменен в началото на 1885 г. с приемането на „Закон – допълнителен отдел към Наказателния кодекс за престъпленията по делата на печата“. Новият закон се прилага близо три години, през които в страната настъпват кардинални промени. През 1885 г. е извършено Съединението, което е последвано от Сръбско-българската война. През 1886 г. след преврат и контрапреврат от престола се отказва княз Александър. През следващата 1887 г. за нов държавен глава е избран княз Фердинанд, а за премиер е назначен Стефан Стамболов. Един от първите законодателни актове на новите упраници е приемането на нов Закон за печата.

Той е приет в края на 1887 г. и е отменен чак през 1901 г. и се прилага от три режима [6]. С него значително се разщирява кръгът на лицата, които се защитават от критиките на пресата. Според член 30: „Който чрез печата наклевети министър, народен представител, държавен или общински чиновник, духовно лице от признатите в България вероизповедания, офицер, правителствено или общинско учреждение по повод на техните служебни действия, наказва се със затвор от един месец до две години“.  С глоба до 300 лева  пък се наказва всеки, който „чрез печата пръска лъжливи новини, изопачава фактове или произшествия или предава неточно дебатите и решенията на Народното събрание“ [7]. Макар и с някои изменения и допълнения най-дълго просъществувалият Закон за печата през XIX в. е именно „Стамболовият“.

По принцип вестникарските предприятия в страната се създават, функционират и закриват съгласно разпоредбите на Търговския закон. Първият Търгоговски закон е обнародван в Държавен вестник, брой 114 от 29 май 1897 г. Той влиза в сила от 1 януари 1898 г. и се състои от 833 члена, организирани в две книги и 36 глави. Повечето от фирмите в бизнеса с пресата са акционерни или командитни дружества. Чрез измененията на Търговския закон или въвеждане на различни ограничения в стопанската дейност, правителствата в България имат още един лост за намеса във вестникарската дейност в страната.

Веднага след настъпването на новият XX в. поредните управляващи среди приемат „Закон за отменение закона и наредбите за печата“, който е приет на 28 март 1901 г. Той е изключително кратък и се състои само от осем члена. Съгласно член 4 „подсъдността и производството на делата по печата се определя и извършва според правилата на углавното съдопроизводство“ [8].

Този закон е отменен от фамозния “Закон за престъпленията, извършени чрез печата против Държавния глава и членовете на неговото семейство” от 1904 г. Законът е по-популярен като закон за Особата и след неговото приемане редица издания са конфискувани, а срещу редакторите им са заведени съдебни дела. Опозиционната преса протестира срещу закона, като на първа страница публикува статии с красноречиви заглавия: „Цензура върху печата“ и „Хайка против печата“.

През 1907 г. депутатите от XIII ОНС приемат нов Закон за печата. През 1908 г. на 10 и 11 юли народните избраници от следващия парламент гласуват два закона, които пряко се отнасят до пресата. Това са „Закон за допълнение и изменение на някои членове от Наказателния закон“ и „Закон за допълнение на углавното съдопроизводство”. С тези три закона са въведени от една страна нови изисквания към издателите на политическата преса, а от друга са силно завишени наказанията – тъмничен затвор плюс огромни глоби [9].

През периода 1912-1918 г. България води три войни за национално освобождение и обединение. Затова в страната е въведено военно положение и открита цензура. Поради мобилизацията много от вестниците престават да излизат. Цензурните власти осакатяват повечето материали на вестниците, които все още се издават. Те редовно са прошарени с бели полета, а понякога са заличени изцяло цели колони. Освен това цензурните власти не разрешават на редакциите да получават чужди вестници и конфискуват отделни броеве на изданията. Конфискацията води до финансови загуби за пресата, но, разбира се, най-големи са тези загуби, когато на вестниците им е забранено да излизат от няколко дни до няколко месеца.

 Официално военната цензура в страната през годините на Първата световна война е въведена в деня на обявяване на мобилизацията – 10 септември 1915 г. Тогава министърът на войната генерал-майор Никола Жеков утвърждава „Правилник за военната цензура и редът за нейното прилагане“ [10]. За да направляват и контролират пресата и общественото мнение, властите изграждат и изцяло нови институции. Първата такава е Дирекцията на печата, създадена през 1913 г. Тя е ръководена в продължение на пет години от известният журналист Йосиф Хербст.

Дори и след края на Първата световна война цензура се запазва чак до март 1922 г. От нея се възползва и земеделският режим, начело с Александър Стамболийски. Земеделското правителство прокарва в парламента и нов Закон за печата през декември 1921 г. Министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски чрез специална инструкция задължава цензурната комисия да не „допуска във вестниците каква и да е критика против вътрешната и външната политика на правителството“, както и „каквото и да било против цензурата“ [11].

Затова печатните издания са преследвани заради критиката им към правителството и това се отнася не само за партийните вестници, но дори и за „Църковен вестник“. По повод многобройните санкции срещу печата журналистът Сава Донев Добриянов в рубриката “Бележки на деня” в опозиционен всекидневник пише: „Силно е правителството, щом може да застави вестниците да излизат с бели полета! Никоя друга държава няма такова силно правителство. Изключение прави само болшевишка Русия. Там правителството е толкова силно, че не позволява да излизат други вестници, освен болшевишките“ [12].

На втория ден след отмяната на най-тежките ограничения срещу печата известният публицист и държавник Михаил Маджаров излиза с уводна статия във вестник „Мир“. Тя е озаглавена “Цензурата” и е публикувана в брой 6526 от 6 март 1922 г. В нея авторът изтъква: „По своята жестокост и по своята тъпост цензурата на днешното правителство надмина цензурите на най-тираничните правителства... Който разбира от вестникарство и печетарство, лесно ще може да оцени какви грамадни парични средства са били опропастени по тоя начин от безумната цензура“.

Земеделското правителство отвръща с наказание и нападки срещу опозиционната преса и репресии срещу техните автори. Премиерът Стамболийски пред вестник “Земеделско знаме” заявява: “Да се наведе човек над “Мир”, “Пряпорец”, “Зора” и “Ден” е все едно да се наведе над нужници” [13]. След словесните атаки следва полицейска разправа с журналистите от опозиционната преса. През 1922 г. срещу тях са заведени към хиляда дела, а през 1923 г. са арестувани и интернирани  десетки редактори и репортери [14]. Не са пощадени дори сградите на опозиционните издания. През нощта „неизвестни злосторници“ разбиват входните врати, чупят прозорците на редакциите и свалят табелите с името на вестниците. Правителството спира и редица издания, сред които са и вестниците „Слово“ и „Епоха“. По улиците на страната падат убити политици и журналисти. Сред тях е председателят на опозиционния Народен сговор и директор на вестник“Слово“ Александър Греков.

 С безогледният си терор срещу пресата земеделските управници настройват широки обществени среди срещу правителството. Затова, когато с държавен преврат на 9 юни 1923 г. кабинета Стамболийски е свален от власт, не само партийните, но и иформационните и специализираните издания излизат с материали, одобряващи преврата и изразяват подкрепата си към превратаджиите [15].

В периода между двата държавни преврата от 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г. страната се управлява от кабинетите на Демократическия сговор и Народния блок. Тези правителства не приемат нов Закон за печата, а остават в сила приетия през 1921 г. Те обаче използват Закона за защита на държавата от 1924 г. и Наказателния закон, за да контролират пресата и преследват опозиционните издания и техните пера. От 1925 г. към Дирекция на полицията в отдел Държавна безопасност има служба „Печат, театри, кина, забави“, която се трансформира в „Информационна служба по печата”. През 1927 г. отделът вече се нарича Държавна сигурност, а службата, която се занимава с пресата, има следните задачи: „контролира издаването и разпространението на печатни издания; контролира внасянето на чуждестранни печатни издания; води на отчет собственици, редактори, автори, разпространители и получатели на печатни произведения; осъществява контрол над кореспонденцията“ [16].

След преврата от 19 май 1934 г. в страната са наложени тежки ограничения на печата и е въведен строг режим на предварителна цензура [17]. Още в началото на юни с Постановление на Министерския съвет са приети наредби-закони за създаване на Дирекция за обществена обнова и са разтурени партийно-политическите организации. Целта на новия държавен специален институт е да насочва и контролира печата, а заедно със забраната на партиите са ликвидирани и техните печатни издания, което коренно променя картината на българската журналистика. До началото на Втората световна война управляващите среди приемат още Наредба-закон за печата от юни 1934 г., Наредба-закон за разпространение на печата от октомври 1934 г. и Наредба-закон за временен надзор върху печата от април 1938 г. [18] Тези наредби-закони са юридическата основа за превръщането на печата в контролиран.

За да подчини окончателно печатните издания, през юли 1938 г. министър председателят Георги Кьосеиванов внася в Народното събрание законопроект за печата. Действията на управляващите предизвикват недоволство сред журналисти, публицисти, писатели, издатели, адвокати, читалищни дейци. Техните организации изпращат аргументирани възражения до парламента и правителството, а печатът е залят с критични материали [19].

Известният журналист и публицист Велчо Т. Велчев се обръща с протестни писма към министър Богдан Филов и премиера Георги Кьосеиванов [20]. В тях той изразява възмущението си от предварителния контрол върху печата и намесата на цензурата. От първа страница на редица издания срещу законопроекта за печата се обявяват и други водещи журналисти, сред които са Антоний М. Николов, Сава Донев Добриянов и Райко Алексиев.

Острата реакция срещу законопроекта за печата принуждава правителството да се откаже от него, но цензурата остава. От трибуната на Народното събрание депутатът Григор Василев я оценява по следния начин: “Правителството поддържа една цензура невъзможна, срамна, позорна, отвратителна, защото знае, че без цензурата не може да живее” [21].

Как цензурата влияе върху самите журналисти обяснява Борис Вазов (Сеяч). В своята колонка в брой 10474 от 19 юни 1935 г. на вестник „Мир“ той пише: „Не може ли вестникарят свободно да осветлява обществото, той губи чувство за отговорност и става просто един безполезен драскач. Обществото престава да му вярва и започва да се храни със слухове и мълви... Вестникарят е цвете, което не може да живее без волност. Само волността го прави отговорен и полезен сътрудник на обществото и държавата”.

Годините на Втората световна война се оказват трудни за българския печат. Военновременните условия, цензурата и смяната на политическите режими в България са основните фактори с най-голямо значение за излизането и начина на списване на изданията. Още в първите дни на войната Министерският съвет въвежда ограничение на вестникарската хартия и повишава чувствително цената й. От 11 септември 1939 г. е въведен лимит на хартията, а от януари 1940 г. цената й скача с 50 процента [22]. Така още преди включването на България във войната българската преса понася тежък удар, което води до драстично намаляване обема на вестниците. Голямоформатните издания стават задължително четиристранични, а тези с по-малък формат вече излизат само в шест страници. През 1943 г. и 1944 г. София и други населени места са бомбардирани от англо-американската авиация. Засегнати и разрушени са редица редакции и печатници, което води до спирането на много вестници.

Най-важните нормативни актове, регламентиращи пресата през 1939–1944 г. са изброените по-горе и Законът за периодичния печат от декември 1943 г. [23] В тези закони е предвиден строг разрешителен регламент за издаването на вестник или списание. Предявени са допълнителни изисквания към редакторите и издателите. За нарушение на законите се налагат високи глоби, конфискация на имуществото на печатното издание и дори затвор. Тези, както и редица други нормативни актове, като свързаните с разпространението на печата, с обявленията и рекламите в него и с ограниченията наложени на бизнеса в условията на световна война, имат за цел осъществяването на строг държавен надзор върху печатните издания.

В годините на Втората световна война цели три са държавните институции, които оказват пряк контрол върху българския печат. Това са Дирекцията на печата към Външното министерство; Дирекцията на националната пропаганда, подчинена на вътрешния министър и Временният надзор върху печата (официалното име на цензурата) – специална служба при Министерския съвет. Арсеналът от мерки срещу печата е богат – от молби и увещания, през червения молив до заплахи, глоби и спиране на изданието. Чрез ръководителите на трите институции Германската легация в София също прокарва умело своето влияние върху българския печат. Шефовете на легацията – фон Рихтхофен, а след него и Бекерле изпращат до българските редакции безплатни пропагандни материали от информационни агенции и настояват за тяхното публикуване. Непосредствен натиск върху вестниците е оказван както чрез самите редактори – българи, работещи в тези агенции, така и чрез аташето по печата при Германската легация [24]. Върху списването на изданията е оказван натиск още и от секретаря по печата при Царския дворец, и от издателите на вестниците.

Понякога цензурата е стигала до крайности. За това свидетелства в спомените си дори и. д. директорът и основател на Дирекцията на националната пропаганда Панайот Константинов Чинков. Той нарича цензурата "подла" и "гасило на духа" [25]. В "Докладна книга" цензурите са отбелязвали кога и защо е спрян или съкратен даден материал. Техните бележки, отнасящи се до централните вестници, са почти всекидневни [26].

     Всекидневникът „Мир“ е най-цензурираното издание. Затова ще приведа няколко примера, свързани с него, с неговите издатели и с основните му автори. При това трябва да се подчертае, че те са представители на тогавашния българския елит. Целта ми е да разкрия, от една страна, изключително тежките условия, в които се издават и списват централните всекидневни вестници в страната, а от друга – да покажа различните прийоми от вестникарското изкуство, които използва редакцията за да преодолее ограниченията.

За първи път в годините на Втората световна война вестникът е спрян през 1941 г. Причината е поместената телеграма на агенция "Ройтер", разпространена по БТА. В нея се предават изявления на президента Рузвелт за целите, заради които ще воюва страната му. Накрая президентът на САЩ заявява, че с унищожаването на националсоциализма в света ще настъпи справедлив мир. На следващия ден главният редактор е повикан от Директора на печата. На бюрото му лежи последният брой на "Мир". Върху мястото, където е публикувана телеграмата, стои забодена визитката на фон Рихтхофен с надпис "Нечувано!". Следва наказание – спиране на вестника за един ден. По-късно пък Бекерле се оплаква от редакционната политика на “Мир” лично на цар Борис III. Налага се нашият държавен глава да успокоява представителя на Третия райх [27].

От своя страна издателите също притискат главния редактор за загубите от неизлизането на вестника. За натиска, на който е подложен шефът на редакционния екип Петър Тасев, свидетелства едно негово характерно писмено обяснение до директора на “Издателство вестник “Мир” АД: “Съобщението в понеделнишкия брой на “Мир”, че в Германия е спокойно, бе донесено в редакцията от капитан Нерезов – брат на берлинския ни кореспондент Владимир Нерезов. Било му предадено заедно с други съобщения по телефона от Берлин. Едни от тия съобщения цензурата пусна, други – не. Съобщенията, вместо на шпалта, бяха прочетени от помощника ми на цензурата по телефона. Понеже дойдоха късно. Трябваше да се бърза. Впрочем, при такива случаи редакцията редовно си служи по телефона. Този път обаче от цензурата заявиха, че съобщението било напечатано по един начин, а прочетено при друга редакция. Първите протести, че е поместено въпросното съобщение, дойде от цензурата на другия ден.

Посетих веднага началника на цензурата. Сетне бях при директора на печата, комуто връчих писмено обяснение. Но понеже разбрах, че недоволството иде от германската  легация, посетих и съветника д-р Берге. Между това председателят на Дружеството на столичните журналисти се срещна на два пъти с директора на печата, от който разбрал, че въпросът е отнесен до министър-председателя. Очакван бил, обаче, министър Габровски да се завърне от провинцията, за да вземе решение, да се накаже вестник “Мир”. През това време на три пъти се обади от Берлин Нерезов, който заявява, че е изпратил съобщението със знанието на берлинската пропаганда. Последната от своя страна на запитването на германската легация в София, изпратила писмено обяснение. Дали това писмо е вече получено или не е – не знам. Узнавам обаче, че раздразнението е още силно и цензурата беснее и заплашва. Недоволни са от “Мир”, както узнавам и министрите. Никога “Мир” не бил намерил случай да похвали тяхната политика. Редакцията от своя страна направи всички усилия да попритъпи тия чувства на правителството, на цензурата и на германците... Докато властта се дразни от вестника, трябва да отбележа, че престижът му и тиражът му расте” [28].

И през следващите години глобите и наказанията за вестник “Мир” продължават. Той е наказан да не излиза цяла седмица между 24 и 31 август 1942 г. Министърът на вътрешните работи и народното здраве Петър Габровски открито заплашва Тасев със заточение и спира рубриката "Мисли и изречения". По нареждане на Габровски е подготвен проектодоклад до министър-председателя, с който се иска печатът от контролиран да стане дирижиран [29]. Ето някои характерни извадки от проектодоклада: "На основание чл. 32, т. "а" от Закона за гражданска мобилизация се одобрява следното:

1. Софийските вестници "Мир" и "Заря" се поставят под отделен нарочен временен надзор.

2. На всеки от поставените под временен надзор вестници се назначава по един ръководител, както следва:

А. На вестник “Мир”.

Б. На вестник “Заря”.

3. Всеки от ръководителите на поставените под нарочен временен надзор вестници има съответно следните права:

А. преглежда материала за всеки брой на вестника и определя кое може да бъде напечатано и кое не;

Б. може да определя кой от представения му и разрешен за печатане материал на кое място във вестника да бъде отпечатан и с какъв буквен набор; 

В. може да нарежда да се помества във вестника извънредакционно събран материал с право на разпореждане по предшествуващата буква “Б”;

Г. може да назначава и уволнява редакционния, административния и техническия персонал на вестника.

Поставеният под нарочен временен надзор вестник подлежи на предварителен преглед и от редовната служба за надзор върху печата на общо основание.

4. ...

5. Предприятието, което издава вестника, постaвен под нарочен временен надзор, съответно и лицата, които работят в това предприятие, като издатели или като членове на управителни и надзорни тела на издателството, или като редактори, редовни сътрудници, администратори, печатари и всякакви други служители, се считат граждански мобилизирани относно поставения под надзор вестник и отговарят наказателно за нарушенията на това Министерско постановление, съгласно Закона за гражданска мобилизация" [30].

Този проектодоклад за щастие на двата вестника не се реализира в постановление на Министерския съвет.  Поводът за написването му е начинът, по който "Мир" отразява екзекуцията на генерал Владимир Заимов. Директорът на печата и началникът на цензурата нареждат на вестниците съобщението за екзекуцията да излезе на първа страница. Единствено Петър Тасев отказва с мотива, че вече 38 години "Мир" отразява вътрешните новини, даже и дворцовите, в специална рубрика на втора страница. След заплахите, че вестникът ще бъде спрян за един ден, той отстъпва и пуска съобщението на първа страница [31]. Но над него поставя набраната с курсив Ботева строфа:

Аз може млад да загина...

Но... стига ми тая награда –

да каже нявга народа,

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода.

Датата е 2 юни 1942 г. – Денят на Ботев, а броят на "Мир" е 12537. Следва ново наказание за вестника.

Битката на министър Габровски с "Мир" се пренася дори и в залата на Народното събрание. Поводът е спирането на поредната статия, подготвена за вестника от проф. Петко Стайнов. Професорът, като народен представител, отправя в пленарната зала питане към Петър Габровски. Отговорът на министъра е обстоен и недвусмислен – и занапред ще бъдат спирани статии, и занапред "Мир" ще бъде наказван: "Въпреки многото предупреждения, въпреки многото наказания, които му са налагани, вестник "Мир" и до днес в редовете и между редовете на своите писания цели непрестанно да минира правителствената политика... Един от най-честите автори на статии с подобни тенденции, за голямо мое прискърбие, нека го кажа тук, е и г-н проф. Петко Стайнов. Действително истина е, че много често негови статии са спирани от контролата по печата. Единственият мотив за това е, че тези статии, пряко или косвено, са целели да уязвят оная външна политика, която България следва... Правителството ще вземе всички мерки полицейски, било блокади, било от друго естество, да упражнява временен надзор върху печата, ако е необходимо и нарочен надзор по отношение на някои вестници, за да не позволи да се разхлаби нито на йота тъй необходимият, тъй ценният и, въпреки всичко, тъй здравият вътрешен фронт на България" [32].

В годините на Втората световна война на няколко пъти Петко Стайнов изразява до най-висшите представители на държавата недоволството си от цензурните власти. Той изпраща протестни писма до министър-председателя Богдан Филов и до министър Габровски. Отправя и питане до председателя на Народното събрание с искане да се накажат служители на цензурата [33].

Петко Стайнов не е единственият потърпевш от решенията на цензурата. Атанас Буров, Михаил Маджаров и Велчо Т. Велчев са другите основни автори на “Мир”, които водят неуспешна битка с нея. Пръв капитулира Буров. Той спира да пише за вестника в края на 1939 г. и на 30 декември в брой 11825 излиза последната му статия. В нея Буров призовава управниците да провеждат политика на “пълен строг неутралитет”, а нашият печат “трябва да бъде крайно внимателен и да знае, че дори запетаите се четат и отбелязват, да служи само на истината и чрез нея на българските интереси, без да става в никой случай оръдие на чужди пропаганди, толкова повече, че бидейки под надзор създава отговорности за управлението на страната”.

Малко преди включването на България във Втората световна война цензурните ограничения на практика отказват и Михаил Маджаров от журналистическа дейност. В своите мемоари той пише: “Предварителната цензура правеше невъзможно моето участие в българския печат, защото ми се отнемаше възможността да изпълня задачата си на журналист така, както я разбирах. Цензурата в България е била не ръководно начало на една патриотична политика, а инструмент за постигане на лични цели и упражняване на политически натиск. Затова при една безмислена цензура аз бивах принуден да се откажа от всякакво печатане на мои работи във вестниците” [34].

Същото се случва и с Велчо Т. Велчев. В своите спомени той изтъква: “След присъединяването ни към Оста “Рим – Берлин – Токио” при една безогледна и нечувана по безскрупулност цензура стана невъзможно да се участвува с достойнство в печата” [35]. Нещо повече, Велчев се оплаква, че цензурата извършва “подло мошеничество”, като не само съкръщава цели абзаци, но дори вмъква в статиите думи и фрази, които променят тезата на автора. Това принуждава Велчев да се обърне лично към цар Борис III, като му изпраща коректура на своя обезобразена от цензурата статия [36]. Царят кани журналиста на аудиенция и му обещава да вземе мерки. След като нищо не се променя, от лятото на 1942 г. Велчев престава да пише политически статии.

Същата година цензурните власти на няколко пъти осакатяват или спират статии, писани за “Мир” от Софийския митрополит Стефан. Полицията и дори радио София се опитват да откажат бъдещия български екзарх от сътрудничеството му с вестника. По този въпрос митрополит Стефан прави следните записи в дневника си с дати 3 март, 8 март и 9 април 1942 г.: “Тая заран, преди да отида в храма-паметник, по случай Освобождението на България ми казаха, че радио София снощи за втори път е изсипало по мой адрес купища хули и клевети, вземайки повод от статията ми “Любов към Родината”, печатана в днешния брой на в-к “Мир”. Като прочете човек тая ми статия, макар и окастрена от цензурата, ще се очуди защо нашето радио така дръзко се нахвърля върху ми.”; “Цензурата не беше допуснала статията ми. Вчера – събота – в-к “Мир” отмина без статия за вяра и благочестие.”; “Много мои статии, в които обективно третирам въпроса за мир, цензурата не ги допуска и полицията ми прави внушение да престана да пиша и мисля дори по тия въпроси” [37].

За разлика от своите сътрудници редакцията на вестника използва различни начини за борба с цензурните ограничения. Най-често това е премълчаването или поставянето не на челно място на важни новини; с цел отвличане вниманието на читателя се дава коментар по незначителен проблем, вместо за гвоздея на деня; правят се исторически паралели и т. н.

След държавния преврат от 9 септември 1944 г. изцяло е променена системата на българската журналистика. В деня на преврата редица вестници са ликвидирани. На 13 октомври 1944 г. е отменена Наредбата за печата от 1934 г. Така се възстановява действието на Закона за печата от 1921 г. В края на 1944 г. министрите от кабинета на ОФ вземат решение да се спрат всички вестници, с изключение на правителствените, като изтъкнатият мотив е „поради липса на хартия“. Истинската причина обаче е недоволството на съветските представители в България от независимата българска преса. Затова след тяхна намеса тя спира да излиза от 1 януари 1945 г. [38]

През 1946 г. новата ОФ власт приема Закон за допълнение на закона за печата. Законът е обнародван в Държавен вестник брой 97 на 30 април и има само един параграф. С него официално се въвежда последваща цензура на периодичния печат.

През 1947 г. е наложен тотален контрол над печатните издания с ликвидирането на частната собственост чрез национализиране на печатниците и издателствата. На 4 декември 1947 г. е приета Конституцията на Народна република България, с която са отменени всички нормативни актове свързани с вестникарската дейност в страната.

***

От създаването на модерната българска държава до края на 1947 г. свободата на печата в България е гарантирана с Търновската конституция от 1879 г. Самата Конституция обаче в различни периоди или е открито суспендирана (1881–1883 г.) или не се спазва (от 1934 г. – до края на разглеждания период). Така, погазвайки основния закон, управляващите среди чрез десетки закони, наредби, укази и други нормативни актове, налагат ограничения или направо премахват свободата на пресата в страната. Това личи от белите полета по страниците на изданията, от съдебните процеси, заведени срещу тях и от забраните за излизане. Вестниците са наказвани още с глоби, спирани са за определен период, отговорниците им са съдени, принудително намаляват обема си или са принудени  да се разпространяват по необичаен път.

Когато няма цензура или контрол, изданията попадат под ограниченията на специалните закони за печата или на закони, в които са изброени различни забрани, налагани на пресата. Въз основа на тях редица издания са санкционирани главно заради публикации, които изобличават управляващите в България. Властите влияят на пресата и чрез редица други нормативни актове. Чрез тази законодателна инфлация се цели представителите на властта да бъдат предпазени от критиките на печата и от контрола на общественото мнение. Винаги, когато чувстват заплаха за своята власт българските управляващи среди прибягват до ограничаване свободата на печата и регулиране на вестникарската дейност в страната.

Бележки

[1].  Танкова, В. Българското законодателство по печата 1879 – 1944 – В: Между три века. Съдби, илюзии и свидетелства за чудото, наречено журналистика. С., 2004, с. 151; Свободата на печата в България 1879 – 1947. Документален сборник. С., 1992, 8 – 10.

[2].  Боршуков, Г., Вл. Топенчаров. Зараждане и развой на българския периодичен печат. - В: Български периодичен печат 1844 – 1944. Анотиран библиографски указател. Съставител Димитър Иванчев. Т. 1, С., 1962, с. 18.

[3].  Константинова, З. Един закон за печата с три лица. Год. СУ, Факултет по журналистика и масова комуникация. Т. 7, 2000, 329-334.

[4].  Свободата на печата…, с. 8, 31-33.

[5].  Танкова, В. Цит. съч., 154-156.

[6].  Пак там, с. 157.

[7].  Свободата на печата…, с. 58.

[8].  Пак там, с. 94.

[9].  Танкова, В. Цит. съч., 158-159.

[10].  Белоконски, П. Истина по време на война. Пропагандата в България 1941 – 1944. С., 2000, с. 32.

[11].  Панайотов, Ф. Печатът в огъня на въстанието. Септемврийското въстание и българския периодичен печат. С., 1979, с. 13.

[12].  Мир, № 6109, 28 септември 1920.

[13].  Цит. по: Панайотов, Ф. Печатът в огъня..., с. 22.

[14].  Пак там, с. 13.

[15].  Пак там, 49-60.

[16].  Симеонов, С. Полицията в България (1879 – 1944). С., 2003, с. 49, 52, 53, 78, 79.

[17].  Димитров, Ил. Фашистката диктатура и печатът (1934 – 1939 г.) – Векове, 1976, № 2, с. 40; Проданов, Н. Проблеми на историографската текстология. Върху материал от българската историопис VII-XX век. Второ издание. Велико Търново, 2006, 161-164.

[18].  Държавен вестник, № 58, 161 от 14 юни, 16 октомври 1934; № 83, 15 април 1938.

[19].  БИА – НБКМ, ф. 624, а.е. 25, л. 26-27; Димитров, Ил. Цит. съч., с. 50.

[20].  ЦДА, ф. 249к, оп. 1, а.е. 135, 148.

[21].  Стенографски дневници на XXIV ОНС, I р.с., 5 зас., 9 декември 1938., с. 55.

[22].  ЦДА, ф. 185к, оп. 1, а.е. 54, л. 270, 299.

[23].  Държавен вестник, № 297, 30 декември 1943.

[24].  АСБЖ, инв. № 3078, с. 244 – 245; Танев, Т., Ст. Ташева. Централният фашистки печат за хитлеристката агресия срещу СССР и антифашистката борба в България 1941 – 1942 г. – ГНМРД, 7, 1975, 32-33; Панайотов, Ф. Двубой в ефира 1941 – 1944. Второ допълнено издание. С., 1980, 16-17.

[25].  АСБЖ, инв. № 3078, с. 224.

[26].  ЦДА, ф. 15к, оп. 1, а.е. 88, л. 2- 30.

[27].  Чинков, П.К. Сега ще чуете нашия коментатор. С., 2001, с. 195; Филов, Б. Дневник. С., 1990, с. 444.

[28].  ЦДА, ф. 568к, оп. 2, а.е. 623, л. 1-6.

[29].  Чинков, П.К. Цит. съч., с. 190.

[30].  Пак там, с. 193-194.

[31].  Пак там, с. 194; Панайотов, Ф Вестници и вестникари. Книга за българския печат. С., 2008, с. 185.

[32].  Стенографски дневници на XXV ОНС, IV р. с., 43 зас., 23 февруари 1943, 858-860.

[33].  ЦДА, ф. 1727к, оп. 1, а.е. 148, л. 1; а.е. 149, л. 1; а.е. 167, л. 1.

[34].  НА БАН, ф. 44к, оп. 1, а.е. 44, л. 4.

[35].  ЦДА, ф. 249к, оп. 1, а.е. 37, л. 30.

[36].  Пак там, л. 31-32.

[37].  Български екзарх Стефан I. Сборник избрани речи, слова, поучения, статии и архипастирски напътствия. С., 1998, 7-8.

[38]. Държавен вестник, № 292, 30 декември 1944; Панайотов, Ф. Вестници и..., с. 317; Миланова, С. Съюзът на журналистите в „политическата преса“ на властта 1944 – 1960 г. Велико Търново, 2009, с. 64.

   Съкращения

АСБЖ  - Архив на Съюза на българските журналисти

БИА – НБКМ – Български исторически архив при Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“

ГНМРД – Годишник на националния музей на революционното движение

Год. СУ -  Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“

ДА – Държавен архив

НА БАН – Научен архив на Българската академия на науките

ОНС – Обикновено народно събрание

ОФ – Отечествен фронт

ЦДА – Централен държавен архив

ф. - фонд

оп. - опис

а. е. - архивна единица

л. - лист

обратно нагоре