Уводни думи

През 2013 г. се навършиха точно сто години от две паметни събития в българската нова история - стогодишният юбилей от Балканската война, завършила с Лондонския мирен договор от 20 май 1913 г. и пагубният акт от 16 юни, който поставя началото на кървава разправа между България и всички нейни съседи. Заменили  възрожденското перо с меч, българите преживяват фаталната катастрофа на своя национален идеал за обединение. В няколко месеца България преживява най-величавия си военен  триумф и най-позорния погром. „Никое българско поколение  в миналото ни не е видяло, никое в бъдеще няма да види година като 1913” - казва през декември 1913 г. бившият вече министър-председател  Ив. Ев. Гешов пред Народното събрание, което разследва причините за националната катастрофа. „Да се въздигнеш с превземането на Одрин и Лондонския договор до върха на славата и да паднеш след четири месеца със сключването на Букурещкия и Цариградския договор в дъното на срама, ето превратностите, които нашите деди никога не преживяха, които нашите потомци едва ли някога ще видят... Актът от 16 юни, тоя акт, който няма прецедент в историята,  е престъпна лудост, както го нарече английския публицист д-р Дилон”. ..  След тази констатация  той пророкува: „Вкорени ли се един път у народа ни убеждението, че всички наши държавници са без характер и без доблест, ще изчезне у него и вярата, че жертвите, които той  дава, че подвизите, които той можа да  извърши за отечеството, ще бъдат оползотворени за неговото благо и величие”.  Престъпните безумия се множат и следват още две национални  катастрофи, като безумната политика на насилие и безотговорност продължава и след 1913 г., за съжаление...

Двадесетото столетие не пожали и „победителите”. Гърция преживява същия крах десет години след 1913 г., Румъния – след Втората световна война, Югославия - в самия край на века  (нейният кървав разпад бе наречен „трета балканска война”). И вероятно е време да разберем, че силата на оръжието и армиите не водят към дълготрайни победи. Истинската победа е победата на духа, победата на вярата и на разума. Тя не блести в парадната униформа на мигновения зрелищен парад, не я възвестяват фанфари и барабанен марш. Но времето пред нея е безсилно. Постиженията на ума са дълготрайни, защото са резултат на всекидневен труд, на непрестанно усилие, на постоянство и на себевграждане. Те раждат истинското национално самочувствие. Ще си позволя да парафразирам един стих на Радой Ралин: „Духовното самосъзнание и идентичност са като хляба - всеки ден се замесват, изпичат, изяждат. ... Сами замесвайте и изпичайте своя хляб, за да го имате, за да не го просите”. 

Иска ми се да вярвам, че този Годишник на департамент „Масови комуникации”, като част от това всекидневно усилие и сериозен мисловен труд, ще бъде песъчинка в стената, която зазижда килията на наследеното безверие в собствените ни сили. Защото само образованието, културата, науката и духът, само духовното съзидание определят мястото на личностите и народите в световната цивилизация.

Проф. д-р Михаил Мелтев

Ръководител на департамент „Масови комуникации”