Доц. д-р Росен К. Стоянов

Резюме:

Изследването на масовите комуникации винаги е представлявало нещо повече от съсредоточаването само в едно изследователско поле. Структурирането на теоретични постановки винаги е зависело от способността за навлизане в други, „странични“, гранични дисциплини като политология, политическа теория, философия, и най-вече психология и социология. Установяването, изследването и прогнозирането на връзката комуникация – общество – демокрация е и остава особено важна, дори основна насока в теоретизирането и прагматизирането на цялостното осмисляне на действието и въздействието на комуникации и медии във функционирането на индивидите, групите и обществото като цяло.

Понятието Комуникационна демокрация е поставено още в началото на новия век в поредица публикации на автора, като „предполагаема основополагаща бъдещото развитие на обществата политическа система, основаваща се на принципите на информатиката, информационния обмен и най-вече на една единна теория за комуникацията, която от своя страна ще надгради достигнатия като „предел“ в развитите общества либерален модел“ (Стоянов, 2009). [2]

За валиден и основен е предпоставен проблемът, че „…акцентът е поставен основно върху необходимостта и неизбежността от разпространението на либералната демокрация, като се игнорира нуждата от прогнозиране и подготовка във връзка с бъдещото неизбежно развитие на социалния и демократичен модел изобщо“, въпреки „развитието на обществените модели въпреки продължаващия бум на развитие в технологиите“ (Стоянов, 2009).

Разбира се, необходимостта от съсредоточаване в разработването на тази първоначална идея, както и осъвременяването на отделни нейни нюанси, допълването и предлагането й в завършен вид, предположи и създаването на настоящия текст.

Релевантността на интерактивността и възможностите, разкриващи се пред комуникациите в Интернет, на онази, вече почти архаична радост от т.нар. от Маклуън [3] „electric media“, както и обясняването на съвременните и най-вече бъдещи процеси с мантри, характерни за времената на романтичната неистова радост от възможността да се предават образи посредством електричество, днес е повече от несъстоятелна. Напълно променени са както социалнополитическите взаимоотношения, културната среда, технологичното производство, а оттам и концептуално предефинирана е връзката и взаимодействието между общество и технологията. И най-вече между индивид и технология. Напълно различни са и културният, и естетическият дискурс в частност. Изживяваме динамично развитие в съответствие не с радостта и почудата от новите достижения на човешкия гении, а по-скоро с преживяване и осъзнаване нуждата, начините и възможностите за прагматично или дори единствено хедонистично потребление на новите средства и възможности.

Хибридността, конвергенцията, преливането и сътворяването на новости е всекидневие. Днес т.нар. consumers отстъпват място на т.нар. prosumers. Проактивността замества латентната активност. В новите условия да се говори за реципиент в парадигмата на последователно и целенасочено облъчване с тенденциозни и търсещи ефективност информации, е все по-недостатъчно, за да се обясни и предвиди бъдещото развитие на комуникациите и обществото. Съществуващата дигитална нелинейна функционалност на новите средства и канали за общуване предпоставя и възможности от съвсем различен порядък – възможности, даващи поле за дигитално случване.

 Медийното не се променя – то се замества от дигиталното. Създаването, развитието, употребата и най-вече значението на алтернативни форми и канали на комуникация не представлява само поредния технологичен прогрес или социален бум. Те се превръщат в една нова парадигма. Вече съобщението е медиаторът.

Новите технологии – и в частност Интернет, представлява комуникационна среда, в която се осъществява децентрализация на медиа и медийно съдържание. Интернет е а-медиа, по същността си – дематериализиран източник на съдържание (Стоянов, 2011). Технически погледнато това е комуникационна инфраструктура, но през призмата на комуникационните теории – това е комуникационна среда от нов порядък. По природа бездуховни, технически ресурсно обезпечени и всъщност обекти, медиите престават да съществуват като единствена среда и носител на информация и средство за комуникация. Персонализацията и персонификацията задължават преразглеждане на концептуални идеи от миналото. Съвременността налага човекът, индивидът като главен актьор – субект генериращ, търсещ, намиращ и потребяващ съобщения. Той, аз, ти – всички ние сме медии.

Дигитализацията и глобалността – вече не на информацията, а на комуникацията, представляват водещите жалони за интерпретация на случващото се. Макар и глобално, „информационното село“ изключваше възможността за интерактивна, независима, двупосочна и равнопоставена форма на общуване. Смаленият свят, в който всеки можеше да бъде достигнат (най-вече посредством медиите), днес се разширява – всеки може да достигне всекиго и всички. Построен е комуникационен свят, далеч надминаващ и най-смелите прогнози на футуристи, социолози и елитарни мислители от началото и средата на XX век. Това даде начало на случваща се динамична и непрестанна промяна в социалните взаимоотношения, обществено политически йерархии, личностни и групови субординации. И не на последно място – на личностното себеизживяване и множеството възможности за случване на себе си.

Онази опасност от „тирания на мнозинството” (Mill, 2001/1859) в постмодерния свят, явяваща се своеобразния монопол от страна на новия елит – средствата за масова комуникация, върху знанието и познанието, и най-вече върху свободното време, става все по-малко възможна. Политическата, културната и образователната социализация започват да се реализират на базата на възможности, а не посредством информационна догматизираност. Нещо което досега бе и една от основните функции на познатите ни медии. От една страна сме изправени пред неумолимото въздействие на всепоглъщащата ни дигитализираност, което предопределя до голяма степен и бъдещото ни индивидуално и колективно случване. Но от друга – съвкупността от ценности, материализирани чрез и в Интернет, които от своя страна упражняват „постоянно въздействие върху формата на мрежата, върху нейната организация (либертарианска) и върху нейните практики (солидарни)“ (Кардон, 2012:22), се явяват и своеобразна „гаранция“ за демократичното предпазващо плуралистично многообразие на идеи, „…футуристични утопии, естетически експерименти, провокации и политически жестове от нов вид“ (Кардон, 2012:22).

Разбира се, призмата, през която трябва да се анализират новите процеси, е ограничена от законите на човешката природа. Създаването на нови колективни културни кодове (Херадствейт и Бьоргу, 2009) можем да разпрострем в много по-общ план и да направим опит за тяхното, а и на последствията от този процес, предефиниране като главно основание за дигиталното съществуване на съвременният човек. [4]

Апологетите на вездесъщото въздействие на медиите смятаха, че информационните медии дори да не успяват да кажат на хората какво да мислят, особено ефективно ги контролират за какво да мислят (Cohen, 1963). От гледна точка на развитието на взаимоотношенията медии – общество, медии – зрители, медии – потребители, това може да е вярно все още в някакъв смисъл. Но въпросът вече не е в това как и посредством какво ни информират, а кой комуникира. Това е същностна, коренна промяна в концепцията за информационния поток и комуникационното поле. Нуждата от предефиниране на основни постулати, дори отричане на някои, вече отживели апогея си и свършили достатъчно „необходима“ и „полезна“ работа за времето си, е ясен. И то не само от гледна точка на теория на масовите комуникации [5], но и от гледна точка на социалните и хуманитарните науки.

Съвременността не е елитарният свят на Грамши [6], за когото медиите служат единствено като пропагандатор на доминиращата идеология и мост или средство, за постигане на обществен мир и съгласие по общественозначими въпроси. Това вече не е и светът на Мазолени [7] и Шулц [8], за които медиатизирането е процес на активно участие на медиите в политическите процеси като основен играч, за сметка на изконното им занимание и главна задача – да бъдат медиатор (Mazzoleni & Schulz 1999). Понятия като „медийно общество”, като „демокрация на медиите”, „електронна демокрация” или „видеокрация”, съпътстват осмислянето на развиващите се процеси още от края на 80-те и началото на 90-те години на XX век.

Обществото на мрежите на Кастелс [9], в което основна, стратегически определяща роля играят медиите като „политематична арена”, предполагаше етап, в който дори държавите трябваше да станат излишни. Той прозорливо определи като случваща се и опасна тенденция възможността в подобно общество медиите да бъдат окупирани от политиката. За да може тя да се справи с наближаващата опасност да остане зад борда (Кастелс, 2004). И именно новата комуникационна действителност предполага случването – не само като прогноза, а в реалността, на трансформацията на новото публично пространство (Хабермас, 1995). В което се осъществява и дискусия, обмяна на идеи, дебатиране – дори гласуване и политически активности от принципно нов порядък. Силното чувство за принадлежност, дори за собственост, в схемата създаване – динамична адаптация – развитие в действие, е налице. Защитаваната от Хабермас [10] идея за създаване на публична сфера, основана на възможността за свободен избор, общуване по своя воля, и всичко това, водещо до прагматичен консенсус, е факт.

Това не е светът на пророците на старото бъдеще. Светът на поколението на съвременните неграмотни свърши. Това е светът на новите млади. Свят, в който ти зависиш от себе си, от другия и другите, а те – от теб. Това може би е случващият се свят на Алвин Тофлър [11], за когото информационното общество ще създаде ново равнище на демокрация. Свят, в който неговата т.нар. трета вълна (Тофлър, 1991) в развитието на обществото, ще произведе нова когнитарна класа, основана върху знанието и използването на ума.

Да прибавим и теоретизирането на информационно-комуникативната същност на политическата система, определена от Дойч [12], която представлява „мрежа от канали за комуникация“, даващи пълни основания за контрол, управление и налагане на обща посока, ако не единствено, то поне основно чрез взаимно, двупосочно общуване (Deutsch, 1966). Позитивната резултатност от ефективното управление чрез създаване на условия и ситуации за динамично и спонтанно участие, продиктувано от лично и общностно собствено желание и мотивация, стават все по-възможни във всекидневното упражняване на политика. Разбира се не само Винер [13] чрез т.нар. кибернетика, дава реалистични основания за подобно твърдение (Wiener, 1985/1948). Съвременността налага множество опции за индивидуално, групово и гражданско преосмисляне на възможността за действие и реакция. Моралният избор се квалифицира като осъзнато, образовано и информирано активно поведение.

И тъй като „аз“ съм свободен, но „аз“ съм и медиа, възможността да разобличавам, да отграничавам добро от зло [14], да въздействам върху процесите и предпазвам себе си и другите, т.е. да регулирам и да бъда коректив [15], да влияя върху мнението на другия и на другите [16], като търся, намирам и разпространявам истината, става „моя“, а не на медиите, възможност. Разбира се, това носи със себе си и задължение и отговорност.

Роден, развивал се и реализирал се чрез новите възможности в среда на информационна зависимост, днешният човек – вече сам медиа (медиатор), придобива способността да адаптира, променя и създава тази среда. Вече не просто като пресъздава, зададени модели, а като овладява независимо средствата, да се превърне в автор – на „неща“, на бъдещето си, на самия себе си. Именно тези съвременни „опции“ са в основата на преодоляването на съществуващата информационна пропаст – най-вече между поколенията, но и между изоставащите в технологично отношение индивиди, групи, общности и общества.

Създаването, предлагането и „продаването“ на представи предефинира не само значимостта, но и функцията на традиционните медии. Информативността превръща конвенционалните (стационарни) медии в минало на съвременната индивидуална (динамична) комуникативност.

Свидетели и активни участници сме в драматичната промяна в представите, възможностите, начина на общуване и споделяне, себеизживяване и личностна реализация, посредством революционното действие и въздействие на и чрез социалните медии и мрежи през XXI век. Това несъмнено води до същностна промяна в начина на живот и в процесите на социализирането. И представлява промяна, която надхвърля рамките на приеманото като еволюционно развитие.

Дали представените процеси са израз на своеобразен социален радикализъм или естествено протичане на логични процеси, е въпрос, на който трябва да се опитат да дадат отговор и теоретици, но и експерти и практици.

Знание, предавано под формата на информация.

Информация, предавана посредством комуникация.

Комуникация, превръщаща се в знание.

Превръщането на прагматичната употреба на виртуалното, на дигиталното интернет пространство в sanctum sanctorum, във всекидневна значимост, но и зависимост, личностна, групова и общностна „реализация“, ни задължава към множествената интелигентност на Гарднър [17] да добавим и „дигитална интелигентност“ (Gardner, 1983). Формулировката на Бауман [18] за т.нар. „liquid modernity” (Baumann, 2006/2000), можем да интерпретираме в съвременен контекст и като облачна модерност. [19]

От една страна стоят досегашните „работещи“ принципи на взимане на решения, следствие на задълбочени и научно и технологично ресурсно обезпечени анализи на процеси и перспективи за развитие. А от друга – съвместното възприятие и потребление на т.нар. big data [20] и big data analitics [21], водещо до произвеждането на оперативни и бизнес знания в безпрецедентен досега мащаб, намаляване на риска и разходите, оптимизиране на оперативната ефективност, и в крайна сметка взимането на управленски решения на всякакво ниво. В това число в образованието, изследванията, икономиката, но и на политическо ниво. Дори и днес сме свидетели на началото на изграждане и централизиране на комуникационно геополитическо пространство.

 Налице е и комплексът от всекидневни открития, иновации и приложения на човешкия гении, изобретателност и находчивост като нанотехнологиите – в това число наноматериалите и ДНК нанотехнологиите ще се превърнат в източник на вдъхновение и инструмент за разрешаване на множество проблеми на съвременността във всички сфери на социалния живот. Новите енергийни източници ще наложат коренно различна и перспективна взаимовръзка между производител и потребител, а оттам и между имащ и нямащи, между упражняващи власт и управлявани.

Развитието на комуникационното дигитално геополитическо пространство води и до разрушаване, предефиниране и преподреждане на взаимовръзката и взаимодействието  въобще, създавайки нови възможности, но и нови форми на зависимост и независимост. И всичко това, и не само, ще се формулира и надгражда през призмата на нови комуникационни компетенции, комуникационни инфраструктури и комуникационни употреби.

Цитирана литература:

1.     Кардон, Доминик (2012). Интернет демокрацията. Обещания и граници, С., НБУ.

2.     Кастелс, Мануел (2004). Възходът на мрежовото общество, С., ЛИК.

3.     Стоянов, Росен (2009). Конфликтен дискурс, масмедии и политика, С., НБУ.

4.     Стоянов, Росен (2011). Медиа ли е Интернет, В: Медиа бележки, НБУ.

5.     Тофлър, Алвин (1991). Третата вълна, Изд. Пейо К. Яворов.

6.     Хабермас, Юрген (1995). Структурни изменения в публичността, УИ „Св. Климент Охридски“.

7.     Херадствейт, Даниел и Туре Бьоргу (2009). Политическата комуникация, въведение в семиотиката и реториката, Семарш.

8.     Baumann, Zygmunt (2006/2000). Liquid Modernity, Polity Press.

9.     Cohen, Bernard C. (1963). The Press and Foreign Policy, Princeton, NJ, Princeton University Press.

10.  Deutsch, Karl Wolfgang (1966). Nationalism and Social Communication, M.I.T. Press.

11.  Gardner, Howard (1983). Frames of Mind: The Theory of Multiple Intelligences, Basic Books, New York.

12.  Mazzoleni, Gianpietro & Winfried Schulz (1999). „Mediatization” of Politics: A Challenge for Democracy?, Political Communication 16, no.3.

13.  Mill, John Stuart (2001/1859). On Liberty, Batouche Books, Kitchener.

14.  Wiener, Norbert (1985/1948). Cybernetics, or Control and Communication In the Animal and the Machine, Cambridge, Massachusetts, MIT Press.

Бележки:

обратно нагоре