Резюме:

С монополното положение на медиите да генерират съдържание е приключено. То като че ли вече е в ръцете на „тълпата”. Бъдещето на комбинацията от краудсорсинг и медийно съдържание е неясно като перспективи за нашето общо духовно развитие. Освен ако не навлизаме в нов, повратен етап от въздигането или падението на хилядолетната човешка цивилизация, към която досегашните ни опорни точки не могат да послужат, за да я разберем.

Краудсорсинг е явление, което завладя медийния свят през последното десетилетие и което дължи възхода си основно на интернет. Този термин се краси с обяснения като мъдростта на тълпата, колективната мъдрост, използване ресурса на тълпата. Името пък произлиза от „две други думи:crowd– тълпа, група хора, много хора, като по този начин насочва вниманието върху това кой участва в инициативата иsoursing –което показва, че става въпрос за намирането, оценяването и обвързването с доставчици и услуги”. [1]Джеф Хау, който е кръстник на явлението през 2006 г. [2], търси корените му в аутсорсинга – възлагането на дейности на външни за организацията изпълнители. В случая – аутсорсинг на дейността на тълпата. [3]Неговата дефиниция за краудсорсинг е, че това на практика е акт на компания или институция, които възлагат функция, някога изпълнявана от служители или външни подизпълнители, на неопределена мрежа от хора под формата на открита покана. Като допълва, че критичните моменти са два: използването на открита покана и достигането до широка мрежа от потенциални работници.

„Широката мрежа от потенциални работници” сме всички ние, съвременните ползватели на модерното дигитално обкръжение. Ние от тълпата сме вече не само ползватели, но и създатели на медийното съдържание. Общо взето живеем в едно може би странно от гледна точка на традициите време, когато в медиите (особено в социалните мрежи) всеки може да се изявява като автор. От само себе си се разбира, че всеки е и консуматор на съдържанието, създадено от всеки. На практика се получава един омагьосан кръг, в който се губи разликата между създател и потребител на медийното съдържание. В повечето случаи дори се прави съдържание, удовлетворяващо като правило на първо място неговите създатели. Тълпата се оказа самовлюбена в себе си и предпочита повече да се изразява, отколкото да ползва изразеното. Може би многовековният еднопосочен поток на медийно съдържание от създатели към потребители е стигнал връхната си точка и сега обратният поток бърза да върне равновесието.

Хората от тълпата са журналистите в нашето медийно съвремие. По това спор няма. Нас вече не ни интересува професионалния журналист, не ни интересува знаещият и можещият журналист. Неговото мнение нищо не значи пред мнението на себеподобните от приятелския кръг във Фейсбук, например. Краудсорсингът по принцип разчита на факта, че съдържанието, генерирано от потребителите, ще има стойност за другите. Ако това, обаче, важи за сайтове като Уикипедия или Гугъл, където усилията на потребителите наистина са насочени към създаване на полезна и ценна информация, то навсякъде другаде усилията са насочени в повечето случаи към самозадоволяване на създаващите медийно съдържание. Т. е., хората от тълпата „осмислят” за себе си своето свободно време. Проблемът е, че за много от тях вече цялото време е свободно време.

Разбира се, самозадоволяването на създаващите медийно съдържание не е прерогатив само на социалните медии и на социалните мрежи. Класическата хартиена преса (вестници и списания), например, винаги се е задъхвала от напъните на знайни и незнайни графомани, които бомбардират редакциите с информации, статии, стихотворения, разкази, дори пиеси. Редакторската институция на този вид преса имаше заслугата и правото да спира този поток на, да я наречем, любителската творческа класа. В интернет няма редакторска институция, никой не спира нищо да стигне до публикуване като текст или излъчване като образ. Лесно е да си представим с какви споделяния е буквално претъпкан Фейсбук илис какви видеоматериали е препълнен Ю Туб. Стойностни текстове или видео постижения като че ли няма как да се откроят в течащия като пълноводнарека масов поток произведения на тълпата.

Редакторска институция няма и в по-стари медийни организации като Си Ен Ен. Принципът на тази информационна телевизионна мрежа е да включва за показване всяко по-значимо световно събитие в момента на неговото извършване. Просто няма време за редакторска намеса. Има риск, разбира се, за евентуална подвеждаща погрешна информация, но в името на суперактуалността, този „дефект” се приема за риск на професията. А и все пак зад камерите, които излъчват възникналото неочаквано събитие, стоят професионалисти, не безлични хора от тълпата.

Едно отклонение, по този повод, с Тед Търнър, създателят през 1980 г. на този вид нова информационна телевизионна журналистика чрез Си Ен Ен. Освен прозорлив бизнесмен в областта на медиите, той е бил в същото време прочут яхтсмен с международна известност и редица победи в световни ветроходни регати. Този спорт е между най-елитните, кралски спортове, който изисква богати финансови ресурси за практикуването му. За коронованите глави, съперници в състезанията, Търнър е бил част от тълпата, но и своеобразна квинтесенция на пъстрата, расово и класово, нация на Съединените щати, където всички трябва да се чувстват равни, част от американската „тълпа”. На поредна ветроходна сбирка, след дълго и досадно представяне с всичките им титли на присъстващите кралски особи, Тед Търнър взел думата и заявил: „Сигурен съм, че в тази зала има много крале, но там, откъдето идвам аз, всеки човек е крал.” [4]

Резултатът от дръзката реплика бил бурни ръкопляскания в залата.

Споменавам този епизод от житейската биография на Тед Търнър, за да си позволя да посоча, че тълпа от крале е нещо по-различно от тълпа от графомани. Търнър наистина е коронован крал в медийната област, крал, излязъл от тълпата. Подобно излизане от тълпата вероятно е мечта за всеки участник в нея, който изпълва медиите със собствено, саморъчно направено съдържание. Подобни примери, обаче, са толкова редки в налагането на краудсорсинга, че не могат да се разглеждат дори като изключение. По-скоро редовите изяви на „кандидатите за слава” са пример за уравниловка, за присъединяване към средното и под средното равнище на тълпата. За съжаление, радостта от възможностите за участие на всички потребители в създаването на медийно съдържание поне до 2016 г. е горчива радост.

В интерес на истината, медиите са до такава степен преситени с любителско съдържание, че там не остава място за нищо друго. А и както се усеща, май липсва нужда от друго съдържание. Хората от тълпата се четат или гледат помежду си и това им е предостатъчно. Причината за този феномен не е само в развитието на медиите, предизвикано от развитието на дигиталните технологии Тук имат своя принос и развитието на виртуалното общество, развитиетона социалните системи, постиндустриалната революция и изобщо всички съпътстващи времето ни промени в начина на живот. Но каквито и да са причините, съдържанието си е съдържание, което не може да бъде подминато с лека ръка от изследователските процеси в медиязнанието. Най-малкото то определя битието и мисленето на съвременното поколение, представително за тълпата, а по всичко изглежда ще определи битието и мисленето за няколко поколения напред.

На първо място можем да поставим въпроса „богато” или „бедно” е това съдържание, за чието съставяне се разчита на ресурсите на тълпата? Джеф Хау държи на позицията, че трябва да се разчита на мъдростта на тълпата, която като колективен орган винаги ще превъзхожда мъдростта на отделния индивид. Красиво казано, но дали е така? В случаи като Уикипедия можем с известни уговорки да признаем наистина мъдростта на тълпата. Но в почти всички други случаи предлаганото „бедно” съдържание превъзхожда „богатото” съдържание. Въпросът е дали този баланс между „бедно” и „богато” съдържание е само плод на възможностите на краудсорсинга или казано образно, краудсорсингът се подчинява на краудсорсинга. В такъв смисъл използването на ресурсите на тълпата в създаването на медийно съдържание не е ли просто модна химера, модно за нашето време течение в развитието на медиите?

Подходящ пример за сравнение може да бъде едно италианско художествено течение в изкуството от 60-те години на миналия век. Нарича се „бедно изкуство” (Arte Povera) и е създадено през 1967 г. от художествения критик и куратор Джермано Челант. [5]Смисълът му е да се изтръгне произведението на изкуството от категорията на потребителските блага. Вследствие на това разбиране творците на „бедното изкуство” използват „бедни” материали като пръст, пластмаса, восък. Има връщане към природата, като от нея се взима най-елементарното, за да бъде демонстрирано точно такова, каквото е. Янис Кунелис показва, например, в галерия дванадесет живи коня, Пино Паскали излага морска вода, Джовани Анселмо предлага парче антрацит с изразителното заглавие „325 милиона години”. Или Джеймс Търел купува през 1977 г. угасналия вулкан Родън Крейгър в американския Запад, за да го украси по своя вкус. Тези прояви на „бедното изкуство” по-общо се вписват в контекста на онова, което също през 60-те години на миналия век, получи етикета „концептуално изкуство”. Т. е., проектът за произведение на изкуството е по-ценен от изпълнението му. Най-важна е концепцията, мислената представа на твореца. Следователно първостепенна задача на твореца е да има представа кой е, какво представлява, за кого работи, да осъзнае крайния резултат от дейността си в обкръжаващото го общество.

Подобно течение за „бедна сцена” или „гола сцена” има и в театъра. Внушението му е, че просто построеното театрално действие има по-висока стойност от красивия показ. Пищната визуалност разсейва, насладата е от поднасянето на текста (Гьоте: „Няма по-възвишено и по-чисто удоволствие от това да стоиш със затворени очи и да слушаш един естествено изразителен глас, който рецитира някоя пиеса на Шекспир” [6]). По същата логика известната „празна сцена” от края на 19. век и началото на 20. век разчита на отблъскването на визуалността и един от най-успешните представители на това течение Жак Копо смятал за свое голямо постижение драматургичният текст да бъде представен на сцената без каквито и да било външни театрални отклонения на вниманието.

Двете течения – в изобразителното изкуство и в театъра – вече са по-скоро част от художествената и от театралната история, отколкото реална действителност. И не са се отразили в концептуален план върху развитието на двете изкуства или върху възприемчивостта на техните потребители. Проблемът за „богатото” или „бедно” съдържание обаче е животрептящ проблем, проблем именно на реалната действителност от началото на 21. век. Той ни „принуди”, едва ли не насила, всички да пожелаем да станем творци, всички да станем автори. Но тъй като едно е желание, а друго реализация в тази насока, ясно е, че не можем всички да бъдем творци или автори. В същото време искаме да сме, като в повечето случаи не сме в състояние да преценим какви сме. Оттук тръгнаха едни злоупотреби с авторството в медиите, от които на човек свят може да му се завие. Злоупотреби в смисъл на представяне на „текст” или „образ”, който всъщност не е стойностен „текст” или „образ”, но за сметка на това е демонстриран с подобаващо самочувствие и помпозност. Между другото, като че ли предстои да се повтори буквално финалното развитие и изчерпване на възможностите на „бедното изкуство” и „бедния театър”.

Ясно е, че развитието на дигиталните медии и мрежие в по-ранен етап и няма още пресищане на съдържание, сътворено от тълпата. Нещо повече, има глад за съдържание, особено в социалните медии и социалните мрежи. Глад, който все повече се задоволява със субпродукти, поради простата причина, че качествените продукти за приготовление на текстовите ястия не достигат. Точно тук е и проблема, пред който се изправя човешката цивилизация в дигиталната епоха. Не случайно обобщавам с човешката цивилизация, защото явлението „краудсорсинг и медийно съдържание” е изключително масово, благодарение на навлязлата от 2006 г. нова технология на уеб 2.0.

Медиите генерират ненаситно съдържание във все по-голямо количество, идващо чрез краудсорсинг. В полза на тълпата, естествено. Навярно има интелигентни и квалифицирани автори от тълпата, „крале” в своите изразни възможности като Тед Търнър. Но „крале” в епохата на краудсорсинга означава и нещо друго. Означава, че ние, хората, сме равни пред лицето на съвременните дигитални медийни възможности за контактуване между членовете на тълпата. А това предопределя дори и съвременните „медийни крале” да произвеждат „бедно съдържание”, ако искат да достигнат пълноценно със своите послания до общата маса потребители. След като всички генерираме съдържание („крале” и простосмъртни), след като всички в същото време сме потребители, след като всички общуваме на равна нога помежду си, за да се разбираме, щем не щем принизяваме общуването – речников фонд, тон, вербални е невербални знаци, подтекст, надтекст, мисъл. Изобщо, в името на разбирателството между представителите на тълпата, принизяваме „богатото съдържание” до „бедно съдържание”. Разбира се, бихме могли да издигнем „бедното съдържание” до „богато съдържание”, което да се опитаме да наложим на медиите, но едва ли е необходимо да се обяснява безсмислието на подобно усилие.

Оттук тръгват едни нелицеприятни изводи, които не представят в благоприятна светлина възхода на краудсорсинга от времето на интернет и оформянето на медийното съдържание чрез масовото участие на тълпата в неговото създаване. На първо място стои въпроса, дали си даваме сметка, как „бедното съдържание” на медиите ще се върна като бумеранг с пълна сила върху общото развитие на човешката цивилизация. Вече имаме опит с телевизията и нейната роля за принизеното духовно равнище на основната маса хора по света след Втората световна война, когато всъщност започва повсеместното излъчване на телевизионни програми. Оказа се, че телевизията като средство за масова комуникация се вписа перфектно в оформилата битието на медиите от аналоговата епоха формула на Маршъл Маклуън „Средството е съобщението” [7]и остави отпечатък върху цялостното изграждане на ценностната система в интелектуален план по всички точки на земното кълбо. Средството телевизия, независимо кой и къде прави неговите програми, изисква основно масова култура за малкия екран и тази култура изгради динамичния стереотип на мислене и действие във всички поколения след края на войната през 1945 г. Тъжно е, но огромното количество полуграмотни и полуинтелигентни хора днес израснаха в четиричленни семейства, тип „Мама, татко, телевизорът и аз” и се възпитаха от училища, които престъпно пренебрегнаха влиянието на телевизионната масова култура.

Още по-тъжно е, че круадсорсингът и Фейсбук (опитващ се да замени телевизията?), със своето подадено от тълпата и акумулирано от социалната мрежа „бедно съдържание”, са на път да повторят масовите злини на телевизията. Вече сме в режима на новото семейство „Мама, татко, Фейсбук и аз”. С монополното положение на медиите да генерират съдържание е приключено. „Ние журналистиката” е във възход и никой не е в състояние да прецени докъде ще стигне процеса на самозадоволяване по отношение на създаваната и получавана информация чрез текст и образ. Бъдещето пък на комбинацията от краудсорсинг и медийно съдържание е още по-неясно като перспективи за нашето общо духовно развитие. Освен ако не навлизаме в нов, повратен етап от въздигането или падението на хилядолетната човешка цивилизация, към която досегашните ни опорни точки не могат да послужат, за да я разберем.

Бележки:

_________________________