Доц. Петя Александрова, д.н.

Резюме:

Развитието на един от старите и авторитетни, но идеологически обременени кинофестивали, на който българското кино периодически е присъствало. По време на социализма - със своето официално лице. В преходния период - с филми, близки до чувствителността от общото минало и днешната безперспективност.

Не бях посещавала Московския международен кинофестивал - до 1989 година не бях достатъчно представителна, а изгарях от любопитство по време на перестройката да се докосна до пулсиращите промени. По-късно интересът като цяло към него спадна, разминах се по недоразумение да бъда там жури на ФИПРЕССИ, после погледите на медиите бяха обърнати повече към Берлин, Кан и отчасти Венеция. 2016 имах възможност да посетя Москва и побързах да се акредитирам на 38-то издание,  провело се в края на юни (23-30.06.2016). Акредитацията получих бързо и безпроблемно, екипът работеше безотказно и по западняшки, технологиите не изискваха особени усилия. Аз всъщност и не исках много - само като журналист и критик възможността да посещавам, при това спорадично, прожекции и събития. Реално имах други ангажименти и не бях подготвена изцяло да се посветя на киното, но се оказа, че все пак съм гледала най-важните и наградени филми. Присъствието ми пробуди интереса не толкова по отношение на самия фестивал, колкото как нашите филми и кинодейци са присъствали и присъстват на него. Преди и сега, личности и произведения, конюнктура и съпротива.   

Историята на фестивала [1]

За първи път Московският международен кинофестивал се провежда през 1935 година под председателството на Сергей Айзенщайн, но всъщност летоброенето му се отчита от 1959, когато става регулярен. Тогава журито оглавява Сергей Герасимов, а Голямата награда е връчена на "Съдбата на човека" на Сергей Бондарчук. Това съотношение ще се запази дълго - руснак да оглавява, руснак да получава наградата. Кинофестивалът до 1999 се провежда на две години, после става ежегоден. Той е продукт на "размразяването" след смъртта на Сталин и в началото се настанява в гигантския Дворец на спорта в Лужники. Впрочем сега режисьорът и актьор Никита Михалков, негов несменяем президент, се гордее с издействаните от общината парцел и средства да се построи нов фестивален дворец отново в Лужники.

60-те години са благодатни - както в световното, така и в съветското изкуство навлиза ново поколение, авторското кино предлага друг език, "желязната завеса" се прокъсва, затова в конкурсните и извънконкурсните програми се срещат имената на режисьори, които преосмислят самото понятие кино, отказват се от класическите форми и низвергват старите авторитети. Често те се уповават на авангардните търсения на съветските си колеги от 20-те години на ХХ век, усвоени като международен опит не благодарение, а въпреки усилията на съветската власт.

Далеч не всички новатори, познати от Кан и Венеция, намират място в Москва, но в програмите на фестивала присъстват Федерико Фелини и Кането Шиндо, Микеланджело Антониони и Фред Цинеман, Дино Ризи и Карол Рийд. Звездите също с любопитство посещават форума, нещо като поклонение "отвъд желязната завеса": София Лорен, Ана Маняни, Елизабет Тейлър, Лилиан Гиш, Ричард Бъртън, Тоширо Мифуне, Жан Маре, Ана Карина, Симон Синьоре, Мишел Симон са топло посрещани както от организаторите за имидж, така и от възторжената си публика, доста ограничена откъм преки впечатления.

Разбира се, най-много представители има от кинематографиите на страните, които влизат в социалистическия блок, а също и тези от така наречения "трети свят", които са със социалистическа ориентация. На България ще се спра по-подробно нататък, в Москва са първите успехи в кариерата на Конрад Волф, Мирча Дръган, Золтан Фабри, Ищван Сабо, Анджей Вайда, Мануел Октавио Гомес. И пак далеч не всички филми от социалистическия лагер намират място - дори може да се каже, че идеологическата цензура именно по отношение на събратята е далеч по-строга от тази при френските комедии или италианските политически трилъри. Естествено, нищо от бунтарството на развълнувана Чехословакия, мрачна Унгария, неспокойна Полша и емоционално разкрепостена Югославия от онова време. Да си представим, че в конкурса ще влязат  младия Милош Форман или Вера Хитилова с нейните "Маргаритки", провокационните опуси на Душан Макавеев или антитоталитарните фрески на Анджей Вайда, е напълно невероятно.

Българската следа

В началото (1959 г.) все още ние не присъстваме в Москва. Дали защото няма какво толкова да покажем от нашето "размразяване"? Или вече имаме силна цензура - "Животът си тече тихо" на Бинка Желязкова няма премиера в България, "На малкия остров" на Рангел Вълчанов поема много критики.

Но вече на второто издание през 1961 влизаме ударно в летоброенето на фестивала. Режисьорът Борислав Шаралиев, един от първите кинокадри, завършили съветския ВГИК, е поканен за член на журито. И отличието не закъснява -  Първа награда за "А бяхме млади" [2] на Бинка Желязкова (заедно с "Професор Мамлок" на Конрад Волф). Голямата награда е поделена между "Голият остров" на Кането Шиндо и "Чисто небе" на Григорий Чухрай - при такава конкуренция постижението на "А бяхме млади" е много достойно.

През 1963 имаме член на журито, Емил Петров, литературен и филмов критик. Обаче нямаме филм, макар че как ли би се съревновавал той с "Осем и половина" на Фелини, получил Голямата награда? Същата година в България излизат "Тютюн" на Никола Корабов и "Инспекторът и нощта" на Рангел Вълчанов - но не попадат в Москва.

Оттук нататък присъствието ни е съвсем регулярно, като по ноти. 1965 се представя "Вула" на Никола Корабов (дали за компенсация?) и получава наградата на журито - забележете, без представител в него! За сравнение - Голямата награда отива за "Война и мир" на Сергей Бондарчук и "20 часа" на Золтан Фабри, а в България Въло Радев е дебютирал като режисьор с "Крадецът на праскови". Пак без представител в журито е отличен през 1967 и "Отклонение" на Гриша Островски и Тодор Стоянов - Първа награда и Наградата на ФИПРЕССИ (филмовата критика). И отново в контекст: Голямата награда пак отива за съветски филм - "Журналист" на Сергей Герасимов, и за унгарски - "Баща" на Ищван Сабо.

През 1969 режисьорът Захари Жандов е в журито, в конкурса участва "Танго" на Васил Мирчев, но получава само диплом за оператора Ивайло Тренчев. А точно тези последни години на десетилетието са силни за родното ни кино - "Вълчицата" на Рангел Вълчанов, "Цар и генерал" и "Най-дългата нощ" на Въло Радев, "Понеделник сутрин" на Христо Писков и Ирина Акташева, "Привързаният балон" на Бинка Желязкова, "Бялата стая" на Методи Андонов и още ред други. Макар да нямаме чешка пролет или младежки бунтове, световните вълнения се отразяват в бунтарското разчупване на клишетата в киното - но нищо от това не стига до екрана на Московския кинофестивал. И как да стигне, след като и в България филмите са или забранени, или полуспрени, или остро критикувани.  

В отделно каре:

Изводи

Още от първото участие в исторически план се забелязват няколко тенденции с относителна трайност и стабилност на Московския кинофестивал и нашето присъствие там:

1. Наградите на фестивала са прекалено много, а освен това често се поделят. Така се разрояват до "обидени няма".

2. Българското участие в журито спомага на получаването на награда.

3. Българските членове на журито имат реална власт в българските филмови среди (например Емил Петров и Христо Христов, председатели на Съюза на българските филмови дейци, съответно 1963 и 1973), по изключение просто артистична власт - Невена Коканова. Тази практика приключва след 1989

4. "Правилните" български филми, ако са и добри, веднага се поощряват. По-слабите или не попътните на основната линия минават по-скромно.

5. Същото важи и за съветските, както и за другите от социалистическите страни - идеологически подкованите, ако са и майсторски направени веднага обират лаврите.

6. Български режисьор, който веднъж е бил в конкурса в Москва, по-лесно повтаря участието си (това се случва на Бинка Желязкова с "А бяхме млади" и "Басейнът", на Никола Корабов с "Вула" и "Гневно пътуване", на Христо Христов с "Бариерата" и "Характеристика" а в по-късния период на Радослав Спасов с "Откраднати очи" и "Пеещите обувки" и на Ивайло Христов със "Стъпки в пясъка" и "Каръци").

7. Уви, режисьорите не са отличени за най-добрите си филми (примерно "Привързаният балон" на Бинка Желязкова, "Тютюн" на Никола Корабов, "Последно лято" на Христо Христов или "Матриархат" и "Момчето си отива" на Людмил Кирков), а някак поощрени предварително (Людмил Стайков, косвено Кирков със "Селянинът с колелото") или постфактум. 

7. Съвременните филми по-трудно пробиват от онези в универсалния за времето си жанр "историко-революционни".

Брежневият застой

Идеологическото лицемерие, превърнало се в норма през 70-те и 80-те в Съветския съюз, слага своя отпечатък и върху програмата на фестивала. На него присъстват основно "верните" филми от социалистическите страни и не най-добрите западни произведения с едностранчив антибуржоазен оттенък. Фестивалът не може да се нарече огледало на световното кино, което преживява успех след успех - явления като френската нова вълна, американските независими, новия Холивуд и златните му режисьори - всичко това минава по допирателната, в периферията. Подобни филми се показват само на полузакрити прожекции с невероятен ажиотаж. И въпреки това фестивалът има значение за киноманите, които се скупчват от цялата страна, за да гледат заглавията, промъкнали се през иглените уши на цензурата и попаднали по кината (не повече от 20 екрана за цялата столица).

Тогавашното ръководство на фестивала доста се излага - повтарят се едни и същи лица като Сергей Герасимов и Станислав Ростоцки за председатели на журито. Налага се да се хвърлят огромни усилия, за да се запази физиономията и международния авторитет и се компенсира основно с присъствие на съветски филми, при това с толерантност към националното кино на републиките. Сред тях са и истински постижения, ще спомена само Големите награди: "Бялата птица с черния белег", 1971, Юрий Илиенко;  "Тази сладка дума - свобода!", 1973, Витаутас Жалакявичюс; "Дерсу Узала", 1975, Акира Куросава, СССР-Япония; "Мимино", 1977, Георгий Данелия; "Да живее Мексико!", заснет 1932-33, монтиран 1979, Сергей Айзенщайн; "Техеран 43", 1981, Александър Алов и Владимир Наумов; "Васа", 1983, Глеб Памфилов. Така призьорът от 1985 е "Иди и виж", заснет от бъдещия перестроечен ръководител на Съюза на кинематографистите на СССР Елем Климов. Както се забелязва, не е пропуснато издание, на което Голяма награда да не получи и съветски филм, обикновено поделена, както вече споменах. Доста недемократично, каквито са и времената.

Живковата епоха

За България продължава постоянното участие на фестивала, по-регулярно от където и да е другаде по света. Ние сме "малкият брат" и сме толерирани. Но изборът кой филм да отиде в Москва се ръководи най-вече от съображения в България, не толкова на фестивала. През 1971 в конкурса участва "Гневно пътуване" на Никола Корабов, но не взима никаква награда. През 1973 режисьорът Христо Христов е член на журито, което се увенчава с една от трите Златни награди за "Обич" на Людмил Стайков - в компанията на Стенли Крамър все пак (по това време Голямата награда и "Златен медал" е едно и също). За паралел - тогава у нас излизат "Козият рог" на Методи Андонов, "Момчето си отива" на Людмил Кирков, "Преброяване на дивите зайци" на Едуард Захариев.

Пробив в системата и през 1975 българската актриса и звезда Невена Коканова е поканена за член на журито. По вече описаната схема ние най-сетне имаме награда за главна мъжка роля - Георги Георгиев Гец в "Селянинът с колелото" на Людмил Кирков. Вероятно филмът би получил и по-високо отличие, но това издание има силен конкурс: Голямата награда е поделена между "Обетована земя" на Анджей Вайда, "Дерсу Узала" на Акира Куросава и "Обичахме се толкова много" на Еторе Скола.

Представянето ни през 1977 е с "Басейнът" на Бинка Желязкова - Втора награда "Сребърен медал". Същата награда взимаме и 1979, когато член на журито отново е Емил Петров. "Бариерата" на Христо Христов е по-специален случай: във филма в главната роля е съветският актьор Инокентий Смоктуновски, но изпълнението му не е блестящо, при това зле озвучено, а истинската звезда е Ваня Цветкова. Изненадващо Съюзът на съветските композитори отличава Кирил Цибулка за музиката му, след като основната линия на разказа е по "Адажио" на Албинони.

Осемдесетте години са още по-зле представени на Московския фестивал, който от своя страна също запада. Голямата кампания "1300 години от основаването на България" поставя акцент върху историческите мегаплатна, а също и върху амбициите на киното ни да пробие повече на западните форуми. И без това присъствието ни на съветския екран е гарантирано по линията на взаимния обмен. А идеологически като по-малък брат не върви толкова гордо да навираме на руснаците по-дългата си от тяхната история, с постижения, на коите те гледат различно (например азбуката, покръстването, спасяването на евреите) .

Затова присъствието ни е скромно и със съвременни по-камерни филми. През 1981 "Йо-хо-хо" на Зако Хеския получава Специалната награда на журито и диплома за момчешкото изпълнение на Виктор Чучков. През 1983 Георги Стоянов е член на журито и "Равновесие" се окичва с Втора награда, сребърен медал. А през 1985 "Характеристика" на Христо Христов получава само Специалната награда на Съюза на кинематографистите на СССР. И филмите, и призовете ни са доста постни.

След перестойката

През 1987 картината рязко се променя. Събарянето на всякакви стени между Запада и социалистическия лагер, което в известна степен е провокирано от въставането на недоволните съветски кинематографисти на V им конгрес през май 1986, ще превърне фестивала в привлекателно място за чуждестранните артисти, стремящи се час по-скоро да посетят обновяващата се страна. Тя с невероятно темпо се  стреми да отхвърли оковите на стария строй - социализма от съветски тип. Достатъчно е да се споменат имената на част от журито през 1987, на 15-тото издание, за да се разбере колко драстична е промяната: Робърт де Ниро, председател, Миклош Янчо, Хана Шигула, Антонио Гадес и Тенгис Абуладзе, току-що взривил света с антитоталитарната си притча "Покаяние".

Българското присъствие в тази преломна година е с "За къде пътувате" на Рангел Вълчанов, който остава незабелязан, защото нито достига висотите на марката Фелини в "Интервю" (Голямата награда), нито се вписва в перестроечните настроения на специалните награди: "Куриер" на Карен Шахназаров и "Герой на годината" на Феликс Фалк. Тъжно е, че се случва на един от големите ни режисьори, който все не се е вписвал в конюнктурите и родеещ се именно с Фелини. Пропуснато е точното време, а може би и място.

Започва дългото ни отсъствие от фестивала - като изключим участието на Георги Дюлгеров в журито през 1997 година, наш филм не се появява в Москва чак до 2003 година. Но пък и какво да бъде показано, след като според статистиката на Националния филмов център, съществуващ от 1992 г., производството ни драстично е съкратено [3]: за 1992 -1, 1993 - 2, 1994 - 5, 1995 - 3, 1996 - 5, 1997 - 4, 1998 - 2, 1999 - 2, 2000 - 5, 2001 - 3, 2002 - 4. Кинопроцесът ни за четвърт век е "временно замразен" и през руската призма, и през количествените си показатели. Да кажем, че сме водили битка за оцеляване.

Но и на руснаците не е било леко, низ от възходи и падения. 1989, две години преди да изчезне от картата на света Съюзът на съветските социалистически републики, тръпчивият интерес от Запад към страната, изскочила на свобода, но на ръба на икономически крах, се засилва - в журито са реабилитираният от новите идеолози Анджей Вайда, превърналият се в емблема Емир Кустурица, бившият дисидент, вече почти класик Иржи Менцел, берлинското откритие Джан Имоу и холандският магьосник Йос Стелинг. Фестивалът се пръска по шевовете от премиери, до късна доба в Дома на киното се водят дискусии - оживената атмосфера се съхранява години наред. Обаче интересът повече към нова Русия, отколкото към кинофорума (толкова скоро във времето след Кан) го лишава от строгост при програмирането, конкурсът се спретва доста произволно и попаденията се редуват със случайни произведения. Все пак се прокрадват и филми на режисьори, които буквално след няколко години ще се превърнат във всепризнати майстори: Аки Каурисмаки ("Ариел"), Атом Егоян ("Застрахователен агент"), Кшищоф Киешловски ("Кинолюбител"), Борис Хлебников и Алексей Попогребски ("Коктебел").

Новото хилядолетие

В момента, в който президент на фестивала става Никита Михалков, той се провежда ежегодно. Постепенно се събира сговорен екип и тръгва по пътя на по-голяма прецизност в програмирането и организацията на показа. Фестивалът се превръща в солидно културно и светско събитие, публиката се увеличава - мястото в мултиплекса "Октябрь" с неговите 11 зали не е достатъчно и се пръсва по други московски екрани. През последните 20 години в журито се включват Ричард Гиър, Тео Ангелопулос, Алън Паркър, Жан-Жак Ано, Маргарете фон Трота, Люк Бесон, Мохсен Махмалбаф. Програмен директор е културологът Кирил Разлогов (с част българска кръв), а селекционната комисия се оглавява от критика Андрей Плахов. Репертоарът също се променя, фестивалът предлага трибуна, където е престижно да има световна премиера. Сред скорошните гости, чиито филми се превръщат в събития, са Брад Пит, Куентин Тарантино, Майкъл Ман, Джон Малкович, Шон Пен, Тим Бъртън. През 1999 е учредена почетна награда за актьорско майсторство "Константин Станиславски" и нейни носители стават Джак Никълсън, Жана Моро, Мерил Стрийп, Харви Кайтел, Жерар Депардийо, Катрин Деньов, Изабел Юпер, Хелън Мирън, Ина Чурикова и други. Показът именно на фестивала е коз за промотирането на руските филми - например колосалният успех на "Духлес" [4] е пряко свързан с факта, че с него се открива 24-тото издание. Същото се отнася и до други шумни премиери: "Ордата" и "Орлеан" на Андрей Прошкин, "Последната приказка на Рита" на Рената Литвинова. Преди руските филми бяха привилегировани чрез директно участие в конкурса и задължителна награда. Сега те са толерирани чрез паралелни събития, специализирана програма на съвременното руско кино, с премиери на най-ярките филми от отминалия сезон. Тази година фестивалът се откри с "Ке-ды" на Сергей Соловьов (би трябвало да се преведе на български като "Кецове", но вече имаме филм с това заглавие) - и публиката преливаше, въпреки според  мен спорните му художествени постижения. За сравнение закриването беше със "Светски живот" на Уди Алън.

Пазарът укрепва позициите си, също ретроспективите, използващи огромния зрителски потенциал на страната. Те сякаш компенсират спрените филми с нова възможност за голям екран и често с реставрирани копия - тези на Джон Касавитис, Марко Ферери, Клод Шаброл, Вернер Херцог, Такеши Китано, Серджо Леоне, Бернардо Бертолучи, Фасбиндер. Извън конкурса се оформят и другите форуми: "Осем и половина филма", "Еуфория", "Филмите, които тук ги е нямало", "Руската следа", "Медия форум". Документалната програма "Свободна мисъл" има вече конкурсен характер, също и късометражната "Ъгъл на късия метраж". Наградите се наричат съответно Златен и Сребърен Георгий. Пред нас е модерен фестивал, възползващ се от богатата си история, но залагащ на съвременните принципи на селекция, програмиране и последвало разпространение, който всеки път трябва да доказва мястото си в категория А.

Къде сме ние?

След дългото отсъствие през 2003 участваме с "Подгряване на вчерашния обед" на Костадин Бонев, копродукция между България и Македония. Но, въпреки любопитната тема, филмът не получава никаква награда. Безвъзвратно е минало времето на "малкия брат", поощряван с дружеско потупване и почти задължителна награда. Сега надпреварата е равностойна и сме по-скоро от двете различни страни на барикадата. Днес ние сме в НАТО и в Европейския съюз, което ни дава самосъзнание, че участваме в друго семейство. 2004 - нищо (при три произведени филма), 2005 се появява "Откраднати очи" на Радослав Спасов, който разказва за етническата (не)толерантност между българи и турци у нас. Изпълнителката на главната женска роля Весела Казакова получава наградата "Сребърен Георгий". После пак нямаме участие три години до 2008. За 2006 имаме цели 10 заглавия, сред тях "Разследване" на Иглика Трифонова, "Обърната елха" на Васил Живков и Иван Ччеркелов, "Маймуни през зимата" на Милена Андонова, през 2007 са 9 заглавия, сред които "Шивачки" на Людмил Тодоров и "Малки разговори" на Владимир Краев, свободна адаптация по "Вуйчо Ваньо" на Чехов, а 2008 постигаме рекордните 12 заглавия, сред които със "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" на Стефан Командарев.

Защо тогава ни няма в Москва? Може би продуцентите и авторите предпочитат други фестивали, някои от категория А без да е задължително, но с повече шансове за успех, с европейска или балканска ориентация. Например Карлови Вари, където има специална секция "На Изток от Запад". А може би и от Русия следват официалната политика да не ни търсят и ценят толкова, защото сме нещо като "отцепили се съюзници".

Въпреки общите геополитически настроения и интереси силната връзка с Московския кинофестивал се запазва. През 2008 Стефан Китанов, директор на София филм фест, е член на журито на програмата "Перспективи", а постигаме успех и в конкурса - Наградата за режисура "Сребърен Георгий" на Явор Гърдев за "Дзифт". През 2009 в конкурса участва "Раци" на Иван Черкелов; 2010 - "Стъпки в пясъка" на Ивайло Христов ("Мисия Лондон" има гала премиера); 2011 - "Кецове" на Иван Владимиров и Валери Йорданов получава "специално споменаване", а в програмата "Диви нощи" дават "Love.net". Отново трайно се настаняваме на този форум. Явор Гърдев, който междувременно поставя спектакли в московския Театър на нациите, е включен в журито през 2012.

2013 и 2014 са нулеви за участието ни, макар "Инкогнита" на Михаил Пандурски да е копродукция с Мариинския театър Санкт Петербург. За да стигнем до най-бляскавия ни успех: "Каръци" на Ивайло Христов, продуцент Асен Владимиров, получава Голямата награда "Златен Георгий", 2015. Това е най-високото отличие на международен фестивал от такова ниво за български игрален филм в цялата история на киното ни. И връхната точка на връзката между Московския фестивал и българското кино.

Рекапитулацията от последното издание [5]

През 2016 в основния конкурс участваха 13 филма, по регламент трябва да са не по-малко от 12. В сравнение с началото е минимално количество, за сметка на общо показаните 326 филма, излъчени на 25 места в 24 блокове, програми, ретроспективи. Количеството на зрителите е 65000, акредитираните гости, участници и журналисти са над 6000. Журито е председателствано от Ивайло Христов, носител на миналогодишния "Златен Георгий" - естествената и хубава традиция призьорът да оценява следващия път, която е съществувала на Московския фестивал за кратко и пак се възстановява. Режисьорът и актьор подробно и аргументирано е разказал впечатленията си от продукцията на последното издание в интервюто си пред вестник "Култура", бр. 26, 15 юли 2016 [6], така че не смятам да повтарям наблюденията му.

Ще кажа само, че за мен наградите подкрепят определени тенденции. "Златен Георгий" за иранския "Дъщеря" на Реза Миркарими (той впрочем вече е получавал "Златен Георгий" преди осем години за "Най-лесното") демонстрира афинитет към простотата, социалната ангажираност, съчетана с мек и неосъждащ поглед към универсалните отношения между баща и дъщеря, между мъжа и жената в иранското всекидневие. Филмът наистина е прекрасен, вълнуващ и пречистващ - но по начин, който многократно вече сме гледали в иранското кино, а и при Миркарими. Момент на новаторство напълно отсъства.

Наградата за режисура на датчанката Пук Грастен за "37" пък подкрепя противоположна тенденция - на яркия киноезик, изкривените образи, клаустрофобичните пространства, въобще умението не да се разтвориш в историята, а да създадеш чрез атмосферата нейното напрежение. Насилието, маркирано единствено от децата, не е представено буквално. Но в деформацирания свят на жителите на кооперацията като в съновидение са всичките ни комплекси, страхове, предателства и болки. "Златен Георгий" за документалния "Госпожа Г. Историята на жена от Северна Корея" на Черо Юн, Република Корея-Франция пък напълно съответства на точното съотношение между социално отговорна тема (трафик на хора, нелегални наркотици, икономическа миграция) и конкретни личности, с които лично се ангажираш и съпреживяваш емоциите ми без натрапчивост.

Специалната награда за българския "Пеещите обувки" на Радослав Спасов в този смисъл се вписва в няколкото приоритета на фестивала. Това е историята на вече възрастен мъж, който ден след ден чете досиетата с откритието, че съпругата му, известната певица Лея (Лия) Иванова, е било доносник и дори не тя, а държавна сигурност е определяла посоките на неговия живот. Той се опитва да разбере какво е означавало това за нея и какво е неговото място както в схемата, така и в сърцето й. Темата минава като червена нишка в множество филми от бившите социалистически страни, произведения от този фестивал, та дори и в българските: прокрадва се в "Изпепеляване", "Зад кадър", "Досието Петров". Тя се приема за архетипна за посттоталитаризма, не по-малко от темата за артиста и властта, която пък просмуква европейското изкуство, особено на ХХ век, с горчиви екзистенциални разсъждения. Затова друго е впечатлило фестивалната критика [7]: първо, начинът, по който е вплетено радиото като бек вокал на историята и, второ, съпружеските отношения на занник между немощната бивша звезда и най-сетне излезлия от сянката й все още в житейска и творческа форма мъж.

И все пак, ако се върнем към началните наблюдения върху практиките на фестивалния живот: наличието на българин в журито в голяма степен предопределя и наличието на българска награда. Което впрочем не важи само за нас, но пък може би демонстрира поне национална солидарност.

Бележки:

обратно нагоре