Проф. Толя Стоицова, д.н.

Резюме: Студията представя отразяването в медиите на три основни проблема, които вълнуват всяко общество. Това са тероризъм, здравеопазване и благополучие, отразявани в българските медии. Дебатира се начинът, по който са представени тези проблеми. Основният извод е, че докато тероризмът и здравеопазването са в синхрон с рейтинга в медиите на развитите демокрации, то случаят с благосъстоянието не е такъв. Отправят се въпроси към институциите защо не дават на журналистите официална информация по този проблем. От друга страна, се изказва убеждението, че и журналистите е необходимо да бъдат по-настоятелни в усилията си да получат такава информация.

Ключови думи: отразяване в медиите, тероризъм, здравеопазване, благосъстояние, открити въпроси.

Three Top Problems Reflected in Bulgarian Mass Media

Prof. Tolya Stoitsova, PhD, D. Sc.

e-mail:

  Отразяването на тероризма си остава водещ проблем в медиите и у нас поради факта, че актовете на насилие над мирни граждани, особено в Европа, не само, че не намаляват, а напротив – увеличават се. И въпреки, че като че ли България остава един оазис в това отношение, с изключение на кървавия атентат на летище Сарафово през 2011 г. [1], българските журналисти масирано ни информират за терористичните актове по света. И това е разбираемо – терорът нарушава сигурността на хората и променя начина им на живот, въпреки естествената им съпротивата. Как или по какъв начин се отразяват терористичните актове е сериозен въпрос. Една от основните функции на медиите, още от създаването им, е информационната. Подаването на информация обаче също е професионално умение. От една страна, хората да разберат за случващото се, от друга – като говорим за терор, да не бъдат уплашени до такава степен, че да нарушат драматично начина си на живот.

Какво показва прегледа на медийното отразяване? Нека започна с едно шокиращо заглавие на материал, публикуван от Иван Стамболов – Сула, гост в различни дискусионни студия по българската телевизия [2]. Заглавието е „Медиите като школа по тероризъм“ [3]. Авторът се опитва да докаже тезата си, че медийното отразяване на тероризма е такова, че представлява също вид тероризъм. Според Сула, „медиите изпълняват три основни функции: 1. Рекламират тероризма; 2. Обучават в тероризъм и 3. Вдъхновяват за тероризъм“ [4].

Не става въпрос дали сме съгласни с едно частно мнение. Показателно е обаче, че става дума не за съдържанието, а за начина, по който се поднася информацията. В типичния си стил на изказ, Иван Стамболов развива своето разбиране за етапите, през които минава информирането за едно и също терористично събитие, за да докаже своята теза. Минавайки през две медийни информационни вълни, първата само съобщаваща, а втората – подробно анализираща, крайната реакция според него е, „че тероризмът постига преди всичко едно нещо – вторичен терор върху гражданите“ [5]. И в заключение, мисълта на Сула се фокусира върху още шокиращи изводи: че отразяването на тероризма в нашите медии представлява фактически реклама на тероризма, че се засилва опасността от медийно обучение в тероризъм, че терористите не биха извършили толкова много актове на насилие, ако не бяха медиите и в крайна сметка – подобно публично и медийно поведение би вдъхновило отделни хора (наричани от автора „идиоти“) да извършат нещо безумно, само и само да влязат чрез медиите в публичното пространство.

Не бих искала да анализирам представените възгледи. Ще изкажа само мнение. Прав ли е Сула? Отговорът ми е – и да, и не. Да, защото наистина за отделни хора показването по телевизията, например, би било нещо атрактивно. Не, защото, ако медийните съобщения, свързани с тероризъм имаха тази могъща власт над хората, институциите биха наложили цензура над подобна информация, въпреки всемогъщия интернет. Нека си зададем реторичния въпрос – дали, ако няма медийно отразяване, терорът би изчезнал? А това, дали медиите изпълняват ролята на катализатор, който усилва терора, е различен въпрос. Известни са мненията на световно известни личности – цели конференции се проведоха по този въпрос преди години, които се обърнаха с молба към администраторите на сайтове в социалните мрежи да не публикуват видео и снимков материал на наказателни терористични акции, особено над заложници, точно с идеята да не стимулират терористите. И тези обръщения подействаха, въпреки огромния скептицизъм на част от хората.

„Отровният език на медиите“ [6] по отношение отразяването на тероризма в медиите, ни предлага изказването на Нуман Куртулумуш [7] – на международен симпозиум на тема „Медиите и тероризмът“. Той отправя тежки критики към медиите и смята – отново доста шокиращо мнение – че езикът на журналистите е толкова опасен, че ги прави „вредни най-малко, колкото тероризма“ [8]. Вицепремиерът на Турция апелира към пишещото професионално съсловие да актуализира етичните си кодекси. Интересното е, че също като Иван Стамболов-Сула, той изказва мнение, че не бива журналистите да рекламират терористични групировки и да гонят рейтинги с подобни публикации. Според нас, съществен момент в речта на Куртулумуш е настояването му „медиите да спрат употребата на терминологията, характерна за терористичните групировки, за да не изглеждат като техни представители, лидери и проповедници“ [9].

Цитирам разбирането на Нуман Куртулумуш по две причини. Първо, че е високопоставена личност в държавната йерархия на съседна на нас държава. И второ, защото също принадлежи към хората, които смятат, че езикът на медиите по отношение на информирането за терористични събития, е опасен.

И  в българската психология съществуват изследвания относно медийния език на тероризма [10]. Да започна с това, че медиите е необходимо да отразяват разбираемо проявите на тероризъм, при това без да плашат хората [11]. Тъй като тероризмът няма общо с конвенционалната война, в медийния език за тероризма разбираемо се използват много метафори. Техният смисъл е да доближат непознатото до нещо познато. Например, световните лидери вече от години използват метафоричната фраза – „да обявим война на тероризма“.

Аз също споделям мнението, че медиите е необходимо да бъдат особено професионални в отразяването на терористични актове като не бива да показват видео или снимки на убийства, извършени от терористи.

През последните години у нас се организираха и специални форуми – национални и международни, посветени на отразяването на тероризма в медиите. Последният от тях е през есента на 2017 г., Международната конференция „Тероризмът и електронните медии“, домакин, на която е София [12]. Форумът си поставя изключително амбициозна основна цел: Как все по-разпространяващите се електронни медии да се противопоставят на световния тероризъм. Съществена част от програмата на конференцията, освен традиционните доклади и кръгли маси, е излъчването на телевизионни предавания, репортажи и филми на антитерористична тематика.

Сред планираното за обсъждане на тази конференция фигурират и особено актуални и разнопосочни теми като тези за ролята на медиите в отразяването на терористични актове; предпазване на информационното пространство от тероризъм; доброволни правила за поведение на електроните медии; противопоставяне на героизирането на тероризма и терористите; кибертероризмът [13] и информационните войни и други. Знак за институционалната значимост на форума е, че освен изследователи и журналисти, включително от областта на разследващата журналистика, участват и публични личности с авторитет – бивши президенти и посланици, българският главен прокурор, министърът на отбраната на България, дипломати и представители на международни организации като ООН, ОССЕ, ЮНЕСКО и други.

Ще посоча само няколко щриха от дискусиите на форума. Представен анализ на германски експерти [14] на 27000 публикации в средствата за масова комуникация, показва, че 74 % от материалите на тема тероризъм на практика възвеличават терористите, 80 % насаждат враждебен език, а 4% могат да бъдат приети като инструкции за вербуване, Не е за подценяване и бързината, с която се разпространява информацията – 68 % от ефира се поема за 2 часа от социалните мрежи. Изводът, който правят германските експерти, е, че са необходими нови софтуерни програми за борба с фалшивите новини и противодействие на терористичната пропаганда.

   Друг щрих, който искам да добавя, важен аспект, очертал се на конференцията, е свързан с гласността на терористичните актове, предизвикващи насаждане на страх особено с манипулирането на младите хора. Най-ясно според мен, е изказването на бившия президент на Хърватия – Стипе Месич. „Терористичният акт става безсмислен, ако не придобие гласност, ако не предизвика заплаха. Защото основната му цел не е толкова да убие хора, колкото да създаде страх“. И по-нататък: „Информацията, която се подава, трябва да отчита психологията на зрителя, а борбата за рейтинги на медиите в повечето случаи работи в полза на терористите. Европа се превръща във военен полигон, трупат се оръжия, възражда се студената война. За нашето поколение това е нормално, ние сме свикнали. Проблемът са младите хора, които най-често стават жертва на невярната, манипулираната информация“ [15].

   Без претенция за изчерпателност, за да завърша актуалното представяне на тероризма в медиите, нека си зададем въпроса, който поставяме нееднократно: А кои са терористите? Те нормални хора ли са всъщност?

  Вече съм обсъждала проблема, че за едни хора, понякога не малка част от дадено общество, терористите за нас, са герои за тях. Каква е личността им и доколко е отклоняващо се поведението им, по този въпрос се намесват и психиатрите. „В денят започва“ [16] от изказването на д-р Цветослава Гълъбова [17] проличава, че тя смята, че не е правилно да се слага знак за равенство между психични заболявания и агресия и тероризъм. За мен по-важното в изказването й е свързано с влиянието на медиите върху хората, което съответства и на психологичното разбиране на проблема. Затова и ще цитирам: „…непрекъснатото показване в медиите и в социалните мрежи на новини за терористични актове създава у хората чувство за катастрофичност, за неизбежност на лошото и това нагнетява напрежение и покачване на нивото на тревожност“ [18].

В заключение по обсъждането на медийното отразяване на тероризма, бих искала да подчертая, че професионализмът на журналистите у нас със сигурност се развива. Има обаче още много да се желае. Не случайно, как да се осъществява отразяването на тероризма в медиите, далеч не е проблем само на българската журналистика, но е и на световната. Това се потвърждава от все по-честото провеждане на международни форуми за изясняване същността на проблема, както и за обмяна на опит между журналистите.

  Здравеопазване

  Съвсем различен проблем, в известен смисъл антипод на тероризма, е здравеопазването. Ако терористичните актове унищожават човешки живот, то здравеопазването се грижи да го съхрани. Затова и здравната грижа е на първите места в рейтинга на проблемите, отразявани в медиите, както в чуждестранните, така и в българските. Разбираемо е – няма гражданин, който да не се интересува от здравеопазването. Преди 10-15 години здравните проблеми присъстваха в българското медийно пространство спорадично. Със стабилизиране на демокрацията, след 1990 г. се създадоха не малко пациентски организации, които започнаха да се борят за защита на болните от различни болести – тумори, форми на хепатит, множествена склероза, различен тип инвалидизация и т.н. Медицинската гилдия също се диференцира – освен лекарски и фармацевтичен съюз, се създадоха и специфични гилдийни лекарски общества, чрез които и медиците отстояват както подобряване на болничната помощ в съответните сфери, така и собствените си права. Останаха и не малко нерешени проблеми – основно с националната здравна каса и финансирането на болниците. Не случайно, новинарските емисии по българската телевизия непрекъснато ни показват репортажи от болници, където лекари и пациенти се борят за повече средства за финансиране и преодоляване на вероятността да се закрият болници, обслужващи голям брой хора. Последният репортаж бе за тежкото положение, в което изпадна болницата във Враца, която е застрашена от закриване заради големи дългове [19]. И не става въпрос само за тази болница. Достатъчно е да спомена Института „Пирогов“, уникална спешна болница, единствена в България, която също изпитва сериозни затруднения. Или, освен, че изпитваме на собствен гръб, както се казва, проблемите в здравеопазването, получаваме вече и масирана информация от медиите.

Невъзможно е да се дискутират всички проблеми в здравеопазването – институционални и лични на гражданите, както и тяхното медийно отразяване. Ще се опитам да щрихирам само някои от основните.

Според анализ на журналистически материали в централните медии [20], обобщен от Д-р Ваня Шипочлиева, осем са основните теми, чат от които, ще представя накратко.

1.    Здравно осигуряване

Поради субективното разпределение на средствата на НЗОК между болниците, столични всекидневници като Монитор, Труд и Стандарт, обсъждат промени в различни пунктове от Закона за здравното осигуряване. Дебатира се съотношението между здравните вноски, които е необходимо да изплаща работодателят от една страна – и служителят, от друга. Дискутира се и увеличението на вноските като цяло, тъй като финансите за здравеопазването не достигат.

Бих добавила и още два проблема. Единият – непрекъснатите боричкания и смени на директора на НЗОК, чиято длъжност се политизира. И вторият – корупционни практики, свързани с дейността на НЗОК. Тези въпроси и досега остават открити и затова привличат интереса на медиите.

2.    Съсловни проблеми

Медиите популяризират информация, че „съсловните организации не приемат предложение за изменение в Закона за здравното осигуряване, според което договорът, сключван между НЗОК и изпълнителите на медицинска помощ, ще бъде заменен с „Рамкови условия” [21]. Вестник Дума и вестник Новинар акцентират върху мнението на председателя на лекарския съюз по това време – Д-р Цветан Райчинов, който се притеснява, че по този начин ще бъдат иззети функциите на Българския лекарски съюз. 

3.    Здравно законодателство

Медийно внимание се обръща и към другата страна в процеса на здравеопазването, а именно на Законопроекта за правата и задълженията на пациентите. Медийните издания посочват, че законопроектът не е издържан и е отхвърлен от две комисии на парламента – по здравеопазване и по правата на човека. Резонно, и Народното събрание го отхвърля.

  Да добавя, че през 2016 г., отново се дебатира за специален закон за правата и задълженията на пациента, отделен от Закона за здравеопазването. На интернет страницата на Конфедерацията за защита на здравето може да се види и проекта на такъв закон [22].

  Вестник Стандарт поставя акцент и върху законови промени в лечебните заведения.

Различията в предложенията са големи, в някои пунктове несъчетаеми, но за това пък няма спор в някои от правата на пациентите. Като отбелязва в. Дума, цитирайки един от проектите за закон, пациентите имат право на безопасни лечебни процедури, с които предварително да са запознати при постъпване в болница; на уважение на личното време; на избягване на страдания и болка; право на индивидуално лечение, на тайна и конфиденциалност, и други.

Интересно е да се отбележи, че медиите дебатират почти изцяло правата на пациентите, но не и техните задължения. Струва ми се това е оформена вече народопсихологична черта у българите след промените 90-те години. Безправието на личността в предишните години, естествено засили демократичния стремеж към търсене на права. Само че, все още не е вътрешно установена нормата у хората, че правата са неразделими от задълженията.

4.    Морално-етични проблеми

Мога да кача, че по отношение на етиката в здравеопазването се изнасят конкретни факти, основно в три аспекта. Първият е свързан с корупция на различни равнища в здравеопазването – от Министерството и Здравната каса, през конкретни болници, до определени представители от медицинските среди. Друг аспект на медийни дискусии са злоупотребите с медикаменти и медицински консумативи. Третият аспект е по-различен, свързан със скандални съобщения предимно в пресата за нелегални посеви на генномодофицирани култури. Изданията тиражират предупреждения, че у нас, за да бъдат отглеждани подобни култури, е необходимо специално разрешение от Министерството на околната среда и водите.

5.    Здравно състояние

Една от традиционните здравни теми, широко отразявана в медиите, е заразяването с грипни вируси, причиняващи не рядко грипни епидемии в различни области от страната, поради модифицирането на вирусите. Мога да добавя, че подтемата, свързана със „за“ или „против“ грипните ваксини през есента си остава на дневен ред вече години. Обичайно министърът на образованието предлага на медиите да разгласят профилактичните мерки, които да предприемат гражданите за справяне със съответния тип грипен вирус. Някои от медиите прекаляват в стремежа си към оригиналност и заглавията им по-скоро представляват черен хумор, отколкото загриженост за здравето на хората. В такъв тип хуманитарна сфера, смятам, че са недопустими подобни заглавия, от страна на професионалната журналистика.

Освен грипа, друго поле на непрекъснат интерес са хората, заразени с вируса на хепатит, особено – с хепатит С, наричан – „тихата епидемия“. Медиите предоставят информация за връзката между хепатит С и развитието на чернодробна цироза, рак на черния дроб и други заболявания, което прави този тип хепатит особено опасен, в някои случаи – застрашаващ живота на човека.

Медии от всички традиционни видове – преса, радио и телевизия, съобщават данни от социологически проучвания за нарастване на злоупотребата с алкохол и цигари. Най-неблагоприятен от социална гледна точка резултат е, че тези злоупотреби нарастват сред подрастващите – ученици и младежи.

6.    Събития в медицинската наука и практика

Макар и несистемно, медиите дават гласност на открития в областта на медицината и фармацевтиката, които безспорно са важни за повишаване нивото на здравеопазването. Друг аспект засяга осъществяването на успешни уникални операции, извършени у нас, сред които са трансплантациите на различни човешки органи. Не е пренебрегнат и факта с удостояването на лекари с престижния приз „Медик на годината", който се  връчва от повече от две десетилетия „Форум медикус".

Искам специално да отбележа създаването на т.нар. Здравна академия [23], която обучава журналисти, които се занимават с информиране на обществеността по здравни теми [24]. Вече от няколко години се връчва и награда за най-добър журналист, чрез анализ на подадените за конкурса информации от здравните журналисти. В журитата освен журналисти са включени и известни университетски преподаватели.

Не случайно накрая искам да се спра върху проблемите, посочени в Националната здравна стратегия (2014 – 2020) [25]. Това е така, защото още в първия си параграф на публикуваната стратегия се прави връзка между здраве и благополучие – третият проблем, който обсъждам в студията си. Без да ги анализирам, само ще посоча по-основните предизвикателства. Става въпрос за демографското застаряване и намаляване на броя на населението в активна възраст; високата смъртност във всички възрастови групи от населението със съществени териториални различния; повишаващата се заболеваемост в областта на хроничните незаразни заболявания, което често води и до състояния на трайна неработоспособност и необратими увреждания; недостатъчното осигуряване на здравната система с финансови и човешки ресурси, с нови технологии и иновации, проблеми с управлението и несигурната законодателна среда, повишаващите се потребности на населението и съответно повишаващата се неудовлетвореност от предоставените услуги, нарастващите нива на рисковете, свързани с околната среда, неподготвеността на структурите на гражданското общество да посрещнат предизвикателствата, свързани със здравето на нацията и др.

В стратегията са посочени не малко на брой предизвикателства пред националното ни здравеопазване, което означава, че настоящата здравна система се нуждае от много сериозно реформиране. Прави впечатление, че във визията на националната ни здравна стратегия е приложена схема за насочване на здравните системи към еволюцията на „персонализираната здравна помощ”, с изненадващ за мен източник – A Healthier Future for All Australians, 2001 [26]. Изненадата ми не е свързана с подценяване на австралийската здравна система, а с очакването ми за черпене на опит от организацията на здравните системи в ЕС, където и България е редовен член от преди 10 години.

Стратегията си поставя амбициозни цели и задачи като детайлизира 11 ключови политики до 2020 г. Добро впечатление прави заключителната част на документа, в която се разглежда системата за оценка и мониторинг. Трите приложения представят актуалното състояние на здравеопазването; финансов план и план за действие. Прави чест на журналистите, особено тези от вестниците, че предоставят основна информация от тази национална стратегия за здравеопазване в лаконичен и популярен стил. Особено важна, бих казала по-важна от подготвените и приети здравни документи, е информацията до къде е стигнала реализацията на тази национална стратегия. Журналистическите материали засягат конкретни случаи, които не могат да дадат обща представа за реформирането на здравната система. Има и несполучливи въведения – например, задължение на болниците да изискват пръстов отпечатък при постъпване в здравно заведение, с цел да се избегне лечение на пациенти, които не са здравно осигурени. Пръстовият отпечатък не доведе до желания резултат и системата се прекрати, въпреки похарчените средства за нейното установяване.

  Като обобщение отново искам да подчертая, че през последните 10-15 години, средствата за масова комуникация постоянно информират хората за различни въпроси, свързани със здравната система. Така здравеопазването като международен топ проблем, зае подобаващо място и в българския рейтинг на проблемите, отразявани в медиите.

  Логично, свързано със здравето на хората, следва и третият въпрос, по който искам малко да дискутирам в настоящата студия. Това е благополучието на българите.

Благополучие [27]

  За съжаление, българските медии не могат да се похвалят, че отразяват систематично проблеми в тази сфера. И вината в никакъв случай не е у журналистите. Необходимо е те да получават официална информация от отговорните институции, за да информират обществеността. А такава институционална информация много рядко се получава, въпреки, че ту президент, ту министър-председател, прави изказване, с което иска да ни убеди, че живеем все по-добре. Подобни изказвания включват например фактите, че расте минималният доход, макар и по малко се вдигат пенсиите и работните заплати. Само, че толкова минимално е повишаването на доходите, което не се съпоставя с по-бързия растеж на цените на стоките и услугите у нас, че хората не усещат да живеят по-добре или да се почувстват по-удовлетворени от благополучието си.

  Отсъствието на систематична информация в медиите за благополучието на българите, бе една от причините за провеждане на социалнопсихологично изследване по темата [28]. Ще цитираме част от по- важните и по-любопитните резултати.

В зависимост от образователния ценз на изследваните лица, минималното възнаграждение, което те смятат, че е необходимо да се получава у нас, за да живеят горе-долу нормално хората у нас, показва следните вариации. Голямо мнозинство – 73 % от изследваните смятат, че висшистите трябва да получават повече от 800 лв. минимална заплата. Повече от половината от среднистите – 62.2 %, дават своя глас за заплата, надвишаваща 600 лв. И, ако отговорите на въпроса за минималната заплата се изразяват с числа, то следващите въпроси от анкетата засягат собствени чувства и преживявания, индивидуално възприемане на благосъстоянието и т.н.

Най голямо разсейване в отговорите се получава относно представата за разделението на българите на бедни и богати и на нормално живеещи. Тук вариацията е толкова голяма, че е много трудно отговорите да бъдат обобщени – от 10 % богати и останалите бедни, през 50 % богати и 50 % бедни, до всички са бедни и няма нормално живеещи. Независимо от голямото разсейване в процентните интервали, може да се  направи изводът, че малко над 74 % от участниците споделят представата, че по-голямата част от българите – над половината, са реално бедни.

Какво друго показват получените данни? Можем ли да упрекнем изследваните лица, че не знаят или не се интересуват от благополучието на хората у нас? Разбира се, че не. Категоричното ми мнение е, че те няма как да знаят след като такава информация не се предоставя от медиите. Парадоксално е, че по глобалния критерий бедни – богати държави, или висок – нисък стандарт на живот, информация може да се намери в чуждестранни уеб страници, например тази, на Световната банка, но не и в българското интернет пространство. На какво се дължи това – само можем да гадаем. Защо българските институции упорито не предоставят такава информация, е открит въпрос. Не може да ни удовлетворят данните за броя на хладилници, телевизори и т.н. на домакинство, защото сам по себе си този брой не дава ясна представа за благосъстоянието. Макар безспорно да съществува връзка между материално благосъстояние и благополучие, реалиите не съвпадат, затова и се използват два термина.

Друг интересен резултат, който ни разграничава от държави с традиции в демокрацията, е че повече от половината от изследваните (66.2 %) са убедени, че благосъстоянието на българите зависи от това, коя партия или коалиция управлява. Останалите, близо 1/3 от участниците смятат, че благосъстоянието няма нищо общо с политиката, а зависи от развитието на икономиката в страната. Отново ще си позволя да задам реторичният въпрос – за незнание или за отсъствие на информация става дума? Моят отговор е вторият.

Друг резултат е свързан с връзката икономика – корупция. Тук данните са по-консистентни. Отново близо 2/3 от анкетираните смятат, че по-голямата част от българската икономика се позиционира в сивия сектор, а останалата част от участниците са на мнение, че горе-долу половината икономика е в сивия сектор. За корупцията в различни сфери, включително сред висшето ръководство на държавата, сред политиците и магистратите и т.н., медиите дават информация. Но каква е тя – кой какъв сигнал е подал и срещу кого, кой се кани, ама не се знае дали реално ще заведе дело за клевета и набеждаване. Само като пример бих посочила скандала за назначаване на хора по роднински връзки избухнал между Елена Йончева (БСП) и Дилян Добрев (ГЕРБ) в началото на октомври 2017 г. Типично за родната журналистика, по-голямата част, от която търси сензации, скандалът беше определен като „гръм в ефир!“ [29], „бесен скандал в ефир“ [30] , „горещ скандал !“ [31] и не ми се иска повече да продължавам да цитирам. За нас, гражданите не е толкова важен характера на скандала, а дали става въпрос за корупция или поредна клевета. Ако е корупция, как ще завърши разследването, ще се даде ли официална информация на медиите по този въпрос и т.н. Най-важното си остава публичната тайна, че осъдените за корупция в особено големи размери се броят на пръстите на едната ни ръка. Това води и до обезверяването на хората у нас, желанието им да напуснат страната, увеличаването на песимизма и разочарованията.

Мога да кажа, че нашите резултатите корелират с рейтингите, получени в други държави. Изключение обаче правим, че според анкетираните, държавата е необходимо да се грижи едва ли не за всички сфери на обществен живот – здравеопазване, наука и образование, иновациите, ВиК, администрацията, международните отношения и да не изброявам всички останали.

Не бихме искали да правим по-големи обобщения. По-скоро бихме задали въпроси, които чакат своите отговори. Иска ни се да се обърнем към медиите като имаме предвид придобилата популярност и у нас фраза – ако нещо не е отразено в медиите, значи не се е случило. Защо в медиите толкова спорадично и без да се представят надеждни данни се споменава нещо относно благосъстоянието или материалното благополучие на хората, живеещи у нас? Защо институциите – държавни, частни или обществени, не се обръщат към социологическите агенции да изучат представително за България основните проблеми, засягащи благосъстоянието на българите? Могат да се зададат още подобни въпроси.

В заключение, относно тероризма, горчивата истина е, че засега обединените усилия на държави за борба с него, не дават очакваните резултати. Терористичните актове не само, че не се редуцират, а напротив зачестяват. Затова и са от особен интерес за медиите. Нашите средства за масова комуникация не правят изключение, въпреки че, поне до днес България не е засегната сериозно от подобно насилие. Гаранция за бъдещето обаче, няма.

Важно е и затова отново искам да подчертая прогреса по отношение на отразяването в медиите на здравните проблеми у нас. Имам предвид създаването на специфични професионални лекарски гилдии, от една страна и пациентски организации, също диференцирани според характера на заболяванията, от друга страна. Техните дейности, няма как да не бъдат отбелязвани в медиите.

И накрая – пак за благополучието. Медиите могат да съдействат проблемите, свързани с него, да станат публично достояние като упорито изискват от българските институции да предоставят официално данни за това, как живеят българите. Като оптимист вярвам, че, ако се положат повече усилия от страна на нашите журналисти, проблемът за благополучието ще заеме полагащото му се върхово място в рейтинга на проблемите, отразявани от медиите, както това е в средствата за информация в развитите демокрации.

Бележки:

обратно нагоре