Ще останат ли медиите със статута на „четвърта власт”?

Проф. Владимир Михайлов,

доктор на изкуствознанието

Когато през 2008 г. за първи път започнах да чета в НБУ магистърския курс по основи на медиязнанието, в медийния свят вече от около двадесет години вървеше ускорен процес на демасовизация. Обществените нагласи, опирайки се на развитието на новите комуникационни технологии, все повече разчитат на индивидуално задоволяване на своите информационни и естетически потребности. Политическите функции на медиите в демокрацията, взаимоотношенията между обществото и медиите започнаха рязко да променят установените от векове позиции за свободния поток от информация при участието в изграждането на общественото мнение, за контрола и критиката над законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Специално медийният контрол върху трите независими една от друга демократични власти винаги е бил най-притеснителен за социалните, икономическите и управленските фактори, които не желаят делата им да излизат на светло. По тази причина се търсят всевъзможни пътища за потушаването на тази политическа функция на медиите, които обикновено имат успех само тогава, когато се нарушава демокрацията. Разбира се, едно стабилно демократично общество не може да не е в състояние да запази суверенитета на своята „четвърта власт”. Просто без нея демокрацията не би била истинска демокрация.

Проблемът обаче за статуквото на съвременната „четвърта власт”, според мене, вече не е в наличието или не на истинска демокрация, а в създалото се мрежово общество (Мануел Кастелс), което разбира по съвсем друг начин упражняването на „четвъртата власт”. Персонална „четвърта власт”, без посредничеството на медиите. Може би журналистическа (ако приемем, че всички сме журналисти в епохата на „гражданската журналистика”) „четвърта власт”, а не медийна „четвърта власт”. Размишленията ми върху разместванията на пластовете по отношение на този основен постулат в медиязнанието ме накараха да дам за годишен курсов изпит на студентите по „Управление на масовите комуникации” през 2009 г. следната задача: „Взаимоотношенията между общество и медии са в зависимост от обществените потребности и условията за удовлетворяването им във всяка конкретна епоха и във всяко конкретно общество. Според вас, кое ще е основното във взаимоотношенията между постинформационното общество и дигиталните индивидуализирани средства за масова комуникация? Ще останат ли медиите със статута на „четвърта власт”?”.

Получените отговори не мога да кажа, че ме изненадаха в своята цялост, но няколко отлични работи (Светлана Горанова-Маркова, Диана Маркова, Яна Ангелова, Християн Лалев) доведоха до промяна дори у самия мене на представите ми за взаимоотношенията между стари, нови, по-нови и най-нови (дематериализирани) медии и общество. В частност как цялото гражданско общество, станало медийно/журналистическо гражданско общество, ще контролира и критикува трите власти на демокрацията – законодателната, изпълнителната и съдебната.

Ето и подбрани цитати от курсовите работи:

„Досега съществуващите медии предаваха необходимата на обществото информация. Правеха своите статии, интервюта, репортажи и филми на подходящи според тях теми, без да се интересуват особено, дали това е важно за обществото.”

„Днес традиционните медии вече не могат да налагат какво и как да се чете, слуша или гледа, а потребителят сам избира какво, кога, колко и как да ползва.”

„Можеш да изпращаш и публикуваш снимки и различни по обем текстове. И всичко това без ограничение във времето. Дори можеш да изградиш своя втори свят в Second life и да живееш виртуален живот, коренно различен от реалния. Потребителят може да отиде навсякъде във виртуалното пространство само с едно натискане на бутона за включване на компютъра си, по всяко време на денонощието.”

„ Комуникацията в днешните дигитални условия ангажира масово гражданското общество, което досега единствено приемаше чуждото мнение, без да има възможност да изрази своето публично. Днес всеки може свободно да изрази своите мисли и идеи в Интернет и съответно всеки може да ги прочете.”

„Блогосферата е една демократична възможност обикновеният човек, без да се съобразява с някого, освен със самия себе си, да изкаже личната си позиция.”

„Всеки потребител, който изказва своето мнение, е един вид журналист. Той намира публика в Мрежата и заявява своята гражданска позиция, която може да бъде прочетена веднага от всяка точка на света. Затова журналистическата „четвърта власт”, работеща в Мрежата и постоянно взаимодействаща с обществото, ще продължи да съществува, защото мнението на гражданското общество трудно може да бъде контролирано. Следователно и журналистическата „четвърта власт” на гражданското общество не може да бъде контролирана.”

„Дали индивидуализираните дигитални медии ще продължат да носят смисъл на понятието „четвърта власт”, завещано им от традиционните медии, зависи до голяма степен от това, доколко ще се развие и утвърди така наречената „гражданска журналистика”.”

Всъщност това, което всички студенти имат предвид, но не назовават с точното име, е навлизането в живота на постинформационното общество. Този термин беше лансиран в средата на деветдесетте години на 20. век от Никълъс Негропонте по аналогия със създадения преди това от Даниел Бел термин постиндустриално общество. Най-общо с него Негропонте обозначи настъпващото тотално дигитално съществуване, в което взе връх персонифицираната компютърна двупосочна комуникация.

Изместването на информацията от постинформацията означава нов дигитален свят, в който потребителите не са средностатистически обекти на въздействие от страна на средствата за масова комуникация, а субекти със собствена информационна политика.

(В скоби едно малко разяснение за дигиталната информация. Дигитална информация означава информацията, каквато и да е тя, да се предава или записва в дигитален вид. В сравнение с аналоговите системи, съхраняването на информацията в дигитален вид дава огромното предимство за бърз достъп до данните в произволна последователност.[1] Аналоговите системи са линейни и при тях не е възможен произволен, индивидуален достъп. Интерактивните дискове (DVD), например, са едно доказателство за преимуществото на дигиталните системи. Те са мултимедийна система, която може да се управлява в детайли от потребителя.)

Очевидно дигитализацията променя из основи медийната структура и медийното съдържание. Пред нас по всяка вероятност се очертава краят на масовото излъчване като обществено явление. Погледнато пък от страната на аудиторията, дигитализацията като начало е фрагментира, а пълното й демасовизиране е само въпрос на време. Освен това растящото число на каналите, пак породено от възможностите на дигиталните технологии, не е в състояние да бъде контролирано от никакви органи като „Съветът за електронни медии”, което на практика ще намали до минимум дейността на телевизиите с обществен статут. А те са основния стожер на „четвъртата власт” във всяка държава, в която съществуват.[2]

Между другото, в един свой анализ по същата тема, доц. Вяра Ангелова от СУ „Св. Климент Охридски” отива по-нататък и свързва демасовизационните медийни преструктурирания по отношение на обществените телевизии с промените в самото обществено устройство. При процесите от началото на 21. век към деструктуриране на обществото, казва тя, типът обществени медии вече се превръща в тежест за съзнанието на гражданите. Те искат сами да намерят мястото си, сами да се разположат в медийната среда. И не само искат, но и намират свои зони било в специализираните средства за масова комуникация, било в Интернет, където се чувстват осмислени и силни сред себеподобните си. В налагащата се ситуация на силна атомизация може би няма нужда да се поддържа всеобщ медиен интерес.[3]

Все по-отчетливо забелязващата се липса на всеобщо медиен интерес, индикация за което стават залязващите масови функции най-вече на европейските обществени институции (телевизия и радио), поставя въпроса с „четвъртата власт” в по-нова светлина  дори и от факта всеки от нас чрез „гражданската журналистика” да е „четвърта власт”. Дали пък въпросната „власт” няма съвсем да се разпадне в новите обществени и медийни условия на третото хилядолетие след Христа? Може би вече няма да е необходима или ако все пак без „контрол и критика” демокрацията не може да върви напред, в какъв вид ще продължи да съществува? Медийният или човешкият фактор ще надделеят във властовата демократична организация?

Ще се опитам да си помогна в отговора на тези въпроси, които мъчат не само мене, с една препратка към „филмовата власт”, която по аналогичен начин се разпада в съвременните обществени и медийни условия. Чрез средството за масова комуникация „кино”, което започва да разпространява филмите след 1895 г. и особено чрез телевизията след Втората световна война, филмовото творчество набра страхотна скорост и стана най-масовото аудиовизуално изкуство, което диктуваше в пълния смисъл на думата политическия, идеологическия, стопанския, художествения живот на планетата. Нещо като своеобразна „четвърта филмова власт”!

Какво стана по-късно? Появи се видеото, видеокасетата, DVD-тата, Интернет, мобилните телефони. Новите начини за разпространение на филмите и съответно родилите се с тях нови зрители наложиха на филмовата индустрия, на филмовата техника и на филмовото изкуство да вървят също по нов път. В дигиталната епоха зрителите изминаха още една крачка напред и станаха филмови потребители, а това доведе до едни, все още не изцяло осъзнати, условия за променено изпълнение на творческия филмов процес. Например, има изгледи филмовите или по-общо аудиовизуалните продукти да се създават съвместно с потребителите, което означава, че облагодетелствани от пряката дигитална интерактивност, тези потребители могат най-малкото да насочват развитието на сюжета по свой вкус. От гледна точка на създателите на филмите това може да означава само едно – те няма да са в състояние да управляват художественото действие, а единствено ще го предизвикват.

Съгласно теорията за медияморфозите, развита от Алфред Шмудитс през 2002 г. в „Медияморфози на културното творчество”[4] тези изменени условия за правене и гледане прехвърлят филма от категорията на химико-механичната медияморфоза, където още са грамофонните плочи и фотографията, към категорията на дигиталната медияморфоза, чийто лик се определя от компютъра и Интернет. Целта на теорията за медияморфозите е да проследи ефекта от кардиналните промени във взаимоотношенията изкуство, културно творчество и общество, вследствие на технологичните промени в средствата за разпространение на културното творчество. Компютърът и Интернет преобръщат живота на хората не само в художествената сфера, но все пак дигиталната медияморфоза упражнява най-преки въздействия върху културното развитие, а освен това е нещо фрапиращо различно от предишните еволюционно следващи медияморфози. Вече е налице като даденост съвсем различен културен свят, дори само благодарение на интерактивността, който поне външно трудно може да се свърже с познати художествени елементи от изкуствата и средствата за масова комуникация. Този път дигиталната технологична революция наистина помита всичко предхождащо и изгражда съвсем различни медияморфични връзки между изкуствата, културното творчество и съвременното цивилизационно общество.

Какво можем да очакваме оттук-нататък? Явно на преден план излиза проблемът по формулирането на интерактивното общество, което започна да се сформира въз основа на проявите на диалогичната компютърна комуникация в Мрежата. Точно очертано от Мануел Кастелс във „Възходът на мрежовото общество”[5], това интерактивно общество разчита на новите визуални общности, където животът онлайн самоорганизира и самоиздига в художествен план потребителите. Или поне така би трябвало да бъде при наличието на културно доминиращите обществени мрежи и глобалното им разширяване.

Прокламираното от Кастелс интерактивно общество всъщност е една виртуална общност, която не следва същите модели на общуване и взаимодействие като физическите общности. Не става дума за „нереална” общност, а за функциониране просто в различна плоскост на действителността. Казано по друг начин, кибер връзките осигуряват възможност за социални и културни контакти на хора, които иначе биха водили по-ограничен обществен живот със стеснен или изобщо липсващ културен аспект. Освен това, интерактивността е по принцип само една, да я наречем благоприятна, оферта от страна на отправителя на журналистическото или художественото съобщение, станала възможна благодарение на дигиталната технология. За да приеме офертата, зрителят-потребител, в неговата многомилионна общност, трябва да премине от пасивно към активно състояние.  Киносалоните и телевизията бяха пасивни начини за разпространение на филми и на обработващи масовото съзнание журналистически програми. Новите виртуални общности обаче са невъзможни без активно участие в тях и така те постепенно започнаха да създават активни потребители на същите филми и на същите журналистически програми. Не от киносалона и телевизията зависи вече какво ще се поднася и гледа, а потребителят избира и дори взаимодейства с филмовото или журналистическото послание. В такъв смисъл „филмовата власт” и „четвъртата власт”, така както бяха разбирани в класическия им смисъл, започнаха да губят своите властови функции като масово въздействие и тръгнаха по пътя на индивидуалното въздействие.

Уточнено като формулировка звучи добре, а и отговаря на действителността, но дали няма доста подводни камъни по този нов път, които биха препънали желанието на съвременните хора не медиите, а потребителите да придобият статута на „четвърта власт”? Колкото до „филмовата власт”, там нещата на този етап са още по-сложни дори само поради елементарния факт, че раздробяването  на аудиторията и гледането безплатно на филми онлайн силно затрудни финансово филмовата индустрия.

Онлайн журналистиката всъщност затрудни по същия начин и медийната индустрия. Наричана още „гражданска журналистика” или „ние журналистика” и основаваща се на разширяващата се мрежа от блогове, тя се развива като поредния нов вид журналистика след преса-журналистиката, радиожурналистиката и телевизионната журналистика. Нейните потребители, които са едновременно и автори, известни под името блогъри, много активно взаимодействат помежду си. Тяхната масовост и действителна сила вече е в размери да промени доста от традиционните разбирания за медийната комуникация. В интерактивното общество на индивидуални контакти всеки с всеки, разбираемо е как лека-полека „четвърта власт” ставаме всички ние, без посредничеството на медиите с техните редактори, главни редактори и собственици. Вече има не един и два примера в световната и в българската политическа действителност на успешен контрол и критика от страна на блогосферата върху изпълнителната, съдебната и законодателната власт. Доколко е възможно да се появят „граждански филми” или „ние филми”, които да изземат прерогативите на старата „филмова власт” не е предмет на това мое изследване за медийната „четвърта власт”, но ако все пак те се родят от интерактивната дигитална действителност, във всеки случай и тези филми ще „плуват” в мрежовото индивидуално пространство. А там нещата са насочени безусловно именно  по посока на персоналния контрол и критика.

Ще си позволя за кой ли път да спомена създателят на Световната мрежа Тим Бърнърс Лий, който от самото начало твърди, че тя е нещо повече от нов способ за комуникация. Мрежата е съвършено различен начин на мислене, който дава импулси за постигане на по-голяма свобода и социално развитие от когато и да било в историята на човешката цивилизация.

Голямата свобода, за съжаление, не рядко води до анархия в обществените взаимоотношения, особено когато те са инспирирани от неконтролируеми медийни източници. Примерите не са един и два в историческото развитие на човешката цивилизация. При това имам предвид източници като телеграфни агенции в миналото, авторитетни вестници или сериозни радио- и телевизионни канали. Всички те в своята журналистическа дейност са били обвързани с редица регулационни и саморегулационни правила, които са поставяли условията за тяхната работа и са установявали режима за последващ контрол. Като започнем с даването и отнемането на лиценз при електронните медии, та стигнем дори до условията за участие или не на водещи журналисти в рекламни съобщения. Саморегулацията пък, която е доброволна дейност по спазване на правила, най-вече етични, приети от самата професионална общност, никога не е била оставяна на самотек, а се е наблюдавала стриктно от контролни комисии, в които обикновено се включват поравно представители на журналистическата гилдия, на собствениците на средствата за масова комуникация и на аудиторията.

Общо взето на регулация и саморегулация е подлежало съдържанието (контекстът) в лицето обаче не на автора му, а на посредника, който го поднася. И толкова сме свикнали с това, установено от векове, статукво, че не искаме да обърнем внимание на съвременните изменения в областта на информационната индустрия. По-точно на измененията в съзнанието на отправителите и на получателите на информацията. Защото днес, в епохата на дигиталните технологии, има пълна възможност да се достигне до журналистическото съдържание без посредници. Не знам колко обикновени потребители, а и журналисти-професионалисти, осъзнават предоставената им потенциална възможност да ползват най-разнообразно съдържание без посредници. Вероятно трябва време, за да се свикне или по-скоро време, за да се приспособим към този вид индивидуално ползване на съдържанието било по случаен признак, било чрез търсачки. Явно постинформационното общество ще стане истинско постинформационно общество едва тогава, когато ползването, развитието и препращането от човек на човек на дадено съдържание премине наистина в сферата на личностните, а не на институционалните проблеми.[6]

Технологичният прогрес не може да се спре, по това спор няма. Но ако се замислим, нещата в сферата на интересуващите ни тук проблеми пред „четвъртата власт” не са така праволинейни в полза на абсолютния граждански диктат чрез съдържание без посредници над трите установени демократични власти – изпълнителната, законодателната и съдебната. Вярно е, че в новата дигитална ситуация независимият журналист наистина има усещането, че е независим. Но от друга страна, същата ситуация в известна степен ограничава свободата на институционалното влияние на медиите, едно влияние, което не може с лека ръка да бъде пренебрегнато.

Каквото и да говорим, проблемът за съдържанието винаги е бил от изключително значение за журналистиката. Досега това беше съдържанието, което извличаме от вестниците, списанията, радиото, телевизията. Сега извличаме съдържанието от Интернет и всевъзможните други мобилни съоръжения. На пръв поглед ползването на Интернет ни поставя във великолепна постинформационна обстановка, защото ни осигурява непосредствен контакт със съдържанието. Струва ми се обаче, че тази пряка и обратна връзка със съдържанието в известен смисъл е подвеждаща. Защото чрез Интернет ние получаваме само това, което търсим в него. Търсенето обикновено е изява на лична воля или по-често се извършва с търсачки, които се настройват от нас самите. Тези търсачки, тяхната конструкция и собствениците им изведнъж станаха ключов елемент в развитието на новата журналистическа индустрия, ако, разбира се, можем да я наречем „журналистическа”.

И сега настъпва сюблимния момент в развитието на журналистиката без журналисти, в разпространението на съдържание без медии. Интернет още като замисъл не подлежи нито на регулация, нито на саморегулация. Ще кажете чудесно, най-после дойде медийния момент на пълна свобода на словото, на абсолютна независимост на човешкия индивид в неговото властване в либералната демокрация.

Да, така е. Теоретично е така. Свободата на словото опива, още повече опива възможността от всеки един от нас поотделно да зависи формирането на общественото мнение. Не от нашите представители (журналистите) в пресата, радиото и телевизията, а именно от нас самите в условията на мрежовата комуникация.[7] Интернет задвижи този механизъм и с неговото глобализиране като масов технически достъп до Мрежата спиране в това направление като че ли няма да има. В съгласие с принципите на успешно наложилата се засега в света либерална демокрация като държавно устройство, новата „гражданска журналистика” се радва на все по-голяма дерегулация при „правилата” за своето съществуване. Последен израз на либерализация тук беше „Европейската директива за аудиовизуални медийни услуги” от 2007 г., която засили до крайност саморегулационните механизми за сметка на по-строгите досегашни регулационни норми в битието на медиите.

Рано е още да се прецени резултатът от дерегулационната медийна политика в рамките на европейския континент, но по отношение на „четвъртата власт”  някакви изводи все пак могат да се направят. Засилването на „гласа на народа” безспорно е положително явление, но поне на този етап все повече заприличва на отречената вече „пряка демокрация”. Увлечението в началото на дигиталната епоха по възможността всеки гражданин да гласува пряко чрез своя компютър за важни дела на законодателната и изпълнителната власт не се оказа най-подходящия модел за ново държавно устройство в условията на мрежовото общество. Най-малкото в Народното събрание (Парламентът) и Министерският съвет важните дела се обсъждат преди да се гласуват. Едно сериозно и мотивирано обсъждане със сигурност може да обърне вота в полза на по-разумното за държавата решение. Близко до ума е, че „пряката демокрация” в упражняването на „четвъртата власт” чрез механизмите на „гражданската журналистика” също може да изкриви вота за контрол и критика над другите три власти. Ето как една прибързана дерегулационна политика в тази област би била по-скоро минус отколкото плюс в установяването на наистина желаната от всички разумни хора медийна либерализация. Поне докато саморегулационните механизми не станат неотменима, същностна част от съзнанието на всеки демократично устроен гражданин.

Има и още един по-концептуален въпрос във връзка с либералната демокрация като среда на оттеглящите се медийни институции и даване предимство на свободните комуникационни взаимоотношения. Принципът на масовата комуникация „от един към много” стана „от много към много” и тотално смени модела на медийно-журналистическата обстановка в света. И нищо лошо не би имало в един сменен модел, ако той изведнъж не се оказа висящ във въздуха поради пропукания пък модел на така добре развилата се либерална демокрация навсякъде в развитите страни.

Франсис Фукуяма навремето предизвика най-големия интелектуален диспут след Втората световна война с твърдението си, че с либералната демокрация е дошъл краят на историята.[8] Пак той обаче, вече професор по международна политическа икономия в университета „Джон Хопкинс”, Вашингтон, и председател на редакционния съвет на сп. „Американ интерест”, след световната икономическа криза публикува в собственото си списание през 2010 г. статия, в която призова някои от принципите на либералната демокрация да бъдат преформулирани или отхвърлени напълно. Призивът му е в името да се преодолее кризата и да се възстанови надеждността на либералната демокрация в новата епоха.

От неговия призив ще се спра само на принципа за дерегулацията и ролята на правителството в икономиката, доколкото това има пряко отношение към институционалното медийно разпадане и възход на либералния човешки комуникационен фактор. Тезата на Франсис Фукуяма е буквално следната: „Колапсът на Уолстрийт и голямата рецесия се случиха, защото правителството на САЩ позволи да се появи един огромен, напълно нерегулиран сенчест финансов сектор под влияние на вярата, че той ще може да се самокоригира... За настоящата криза има и много други причини, разбира се – като например онези повече от 5 билиона долара, които се вляха в страната от Китай и други азиатски страни след 2002 г. – но в края на краищата идеята, че историята е на страната на все по-разрастващата се дерегулация беше важна причина за колапса... Трикът при новото дефиниране на модела е да не се прекали отново с регулацията. Финансовият сектор е много по-различен от други части на икономиката, защото провалът тук налага огромни допълнителни загуби на всички останали. Ето защо в края на краищата Конгресът все пак трябваше да гласува 700-те милиарда долара за спасяване на банковата система.”[9]

За да изясня поне за себе си докрай ситуацията, ще цитирам по памет телевизионно интервю с политолога Огнян Минчев: „Пазарът, държавното преразпределение и гражданското общество са три конкурентни механизма за възпроизводство на обществото и тяхното съотношение е в зависимост от обществените потребности и условията за удовлетворяването им във всяка конкретна епоха и във всяко конкретно общество”.

И сега, ако теглим чертата, какво се получава с „четвъртата власт” в нашата конкретна епоха на дерегулирана/регулирана либерална демокрация с доминиране на конкретното постинформационно общество? Едно общество, което е символ на персонифицираната компютърна двупосочна комуникация. Едно общество, в което потребителите не са средностатистически обекти на въздействие от страна на средствата за масова комуникация, а субекти със собствена информационна политика.

Какво се получава наистина? „Пазарът” трябва да дава пълна свобода на субектите със собствена информационна политика. „Държавното преразпределение” би трябвало изобщо да не се намесва в променения дематериализиран комуникационен живот. „Гражданското общество” може да си позволи единствено да поеме някои саморегулационни функции. Следователно, налице са всички белези за упражняване на „четвъртата власт” без посредничеството на медиите. И тя, тази власт, в развитите демократични държави се упражнява по този начин в много голяма степен. При това повечето пъти с успех, отколкото със създаване на неразрешими конфликтни ситуации.

Позволявам си обаче, на края на тези мои разсъждения през 2010 г. (подчертавам – през 2010 г.!) по въпроса дали ще останат медиите със статута на „четвърта власт”, да изразя съмнение относно пълното ликвидиране на институционалното медийно мнение. Съмнение относно пълното ликвидиране на регулацията, било тя държавна, обществена или държавно-обществена. Имам опит от участието си през годините в различни комисии, които контролират спазването на приети от професионалните общности етични кодекси и знам, че участието в тях на доброволен принцип с нищо не може да промени едно вече прието и прокарано решение. Саморегулацията е красива функция на гражданското общество, но в никакъв случай не може да замени регулацията, към което се стреми като перспектива „Европейската директива за аудиовизуални медийни услуги”.

Изречено накрая обобщаващо (мое обобщение!), опиянението от свободното личностно изказване на мнение е нещо хубаво, но и отрезвяването от разбирането, че мнението ти е неправилно, е също хубаво нещо. С две думи, ако по-дълго време остане конкуренцията между директното участие в изграждането на общественото мнение и евентуалната институционална медийна корекция, постинформационното общество само ще спечели. После, когато съзнанието ни придобие други измерения в глобален общочовешки план, вече можем да бъдем самите ние „четвъртата власт”. Ако дотогава ги има, разбира се, другите три власти...

Бележки