Отново към въпроса – какво правим ние с медиите:

Кибертормозът - дефиниране, проблеми, интернационализъм

 

Проф. Толя Стоицова,

доктор на психологическите науки

 

 

 

Развитието на новите технологии без съмнение даде изключителна възможност за развитие на комуникациите на ново равнище. При това, става въпрос за развитие както в индивидуален план – междуличностна комуникация, така и в по-общ социален план – масова комуникация. Изглежда тези класически разделения на равнищата на опериране на комуникацията скоро ще станат излишни, ако се изразим с чуждица – нерелевантни. Защо? Защото отново в зависимост от или благодарение на новите технологии дори и междуличностната комуникация може, и вече се случва, да се „масовизира” като от лична се превърне в публична. 

Втори съществен момент, очакван и добре познат от развитието на технологията изобщо, е, че освен огромните позитиви, за съжаление новите възможности на комуникативните технологии се съпътстват и от негативи. Вместо да се плашим от тях, след като ги очакваме, много по-разумно и естествено е да изучим съпътстващите негативни ефекти и да открием научно издържани начини за справяне с тях. Един такъв негативен феномен, при това и особено емоционално обагрен, безспорно е кибертормозът (cyberbullying). Независимо от междукултурните различия, навсякъде това явление се схваща като особено опасно и обществата са много чувствителни към новата разновидност на тормоз – електронния или кибертормоза, тъй като той засяга предимно възрастовата група на подрастващите. А за децата, за подрастващите и за младите хора, всяка демократична държава полага особени грижи.

 

Дефиниране и същност на кибертормозa

Индивидите, изложени на кибертормоз смятат, че това е агресивно, целенасочено действие, което се извършва от група или индивид, които използват електронна форма на контакт, повтаряща се във времето срещу жертва, която не може лесно да се защити (Smith et al., 2008).

В тази дефиниция се съдържа възгледът, че кибертормозът е нещо подобно на традиционния тормоз, само че към него се прибавя използването на новите комуникативни технологии. Характеристиката на враждебност произхожда от агресивната природа на поведението. Целенасочеността се отнася до степента на осъзнатост, че поведението на кибертормоз всъщност наранява другите, въпреки, че може да се дискутира доколко насилниците наистина осъзнават сериозността на своите действия. Индиректната същност на кибертормоза затруднява преценката, дали същността на атаката е целенасочена или е по-скоро реактивна. Още повече, някои изследователи са убедени, че кибертормозът, дори и когато е еднократно действие на един индивид, може да се разпространи значително, да се копира и да продължи действието си от други хора като по този начин удовлетворява критериите за повторяемост и честота и създава дисбаланс на силата (властта) (Menesini & Nocentini, 2009).

Бесли дефинира кибертормоза като „използването на информационните и на компютърни технологии за подкрепа на умишленото[1], повтарящо се и враждебно поведение на индивид или група, което е насочено към причиняване на вреда на другите” (Belsey, 2004).

Някои изследователи показват, че в много случаи младежите, затормозявани онлайн или по телефона, не преживяват дистрес[2] или лесно се справят като блокират „насилника” (Wolak et.al., 2007; Ybarra & Mitchell, 2004).

За характерните особености на кибертормоза влияят и два демографски фактора – възраст и пол:

• Кибертормозът засяга предимно подрастващите и юношите в ранен пубертет. Или, обхваща се най-вече възрастта от 11 до 15 годишните деца и младежи.
• Както децата и юношите, които тормозят (bullies), така и жертвите (victims), са и от двата пола.

Към проблемите на изучаване същността на кибертормоза със сигурност могата да се прибавят и тези, свързани с неговото измерване. Изследванията на този негативен феномен поставят ударение върху няколко проблемни области: неговото бързо разпространяване, при това – в световен мащаб; връзката между традиционен и електронен тормоз и възможните корелати или рискови модели на поведение, свързани с кибертормоз. Наистина малко изследвания се фокусират върху начините за измерване на кибертормоза.

Съществуват два основни подхода за измерване на традициония тормоз или на виктимизацията[3]. Единият включва нормативните, а другият – описателните измервания (Pellegrini, 2001). Нормативните измервания дават информация за това, какво другите индивиди мислят за хората, които тормозят и за тези, които са жертви на тормоз. Или, чрез този подход се измерва индивидуалното поведение посредством възприемането на процеса на тормоз от другите. Добър пример в това направление е извършването на рейтинг от съучениците и на номиниране сред тях.

Описателният подход предлага лично преживяване и описание както от страна на насилника, така и от страна на потърпевшите или на жертвите. Пример за измерване в рамките на този подход са самоотчетни въпросници и за двете страни на участие в процеса на тормоз (Solberg & Olweus, 2003).

В литературата се докладват трудности при използването на глобални ключови въпроси, свързани с тарадиционните форми на тормоз, включващи възрастови и междукултурни различия. Две изследвания, на културно и на лингвистично равнище (Smith et al., 2002; Smorti et al., 2003), докладват различия по отношение на използването на термина като семантика в различните държави. Други изследователи (Monks & Smith, 2006) изучават влиянието на възрастовите различия – ученици и родители, при дефинирането на термина „тормоз”. Техните резултати показват, че по-малките деца използват много широки разграничения между агресивни и неагресивни действия, докато юношите и хората в по-зряла възраст правят много по-фини разграничения и се фокусират върху проблемите на различията в силата (властта), повторяемостта на поведението и характера на действията – физически или нефизически. Така, при изучаване на традиционния тормоз, изследователите не могат да разчитат просто на една глобална дефиниция какво наричаме тормоз, както и не биха могли да се използват едни и същи общи въпроси, засягащи поведение, свързано с тормоз. Като имаме предвид методологичните трудности, с които се срещаме в областта на традиционния тормоз, повече от логична е необходимостта от полагане на още по-сериозни усилия за по-адекватното дефиниране и измерване на кибертормоза. Ситуацията се усложнява и поради поне две допълнителни причини. Първата, когато използваме методологията на самоотчет, твърде вероятно е да се прояви и феномена на социална желаност (или, изследваните лица докладват само за тези собствени преживявания, които са приемливи от социална гладна точка и не споделят другите). Втората причина е свързана със същността на процеса кибертормоз. Използването на новите комуникационни технологии – най-вече Интернет и мобилните телефони, могат и превръщат междуличностната, частната комуникация в масова, публична комуникация. И този факт крие най-големите опасности за жертвите на кибертормоза.

Алтернативната на самоотчета методология – използването на въпросници с айтеми (въпроси или съждения), на които се отговаря в многостепенна скала, цели да измери сред учениците честотата на специфични модели на поведение, представящи конструкта „тормоз” – в традиционен или кибер вариант. Разбира се, и тази методология не е лишена от слабости. Например, не всички действия, които бихме могли да свържем с тормоза, могат (и дали е необходимо) да се включат в листа на съответните модели на поведение. Второ, не всички айтеми са с равно тегло: Някои от поведенческите действия могат да се повтарят редовно, без да се възприемат като тормозене, а други – могат да имат по-дълготраен ефект, въпреки, че се появяват епизодично.

В крайна сметка и теоретичните, и емпиричните ни усилия като изследователи е необходимо да бъдат насочени към преодоляване на трудностите в тази област и към възможността да определим много по-точно киберпроблемите на подрастващите, които живеят наистина в дигитална ера.

В заключение, можем да обобщим, че терминът кибертормоз е етикет за обозначаване използването на Интернет, мобилните телефони или друга техноло-гия, чрез която може да се изпраща или позиционира текст или образи с цел те да причинят вреда на някого. Под вреда се има предвид обиди, непрекъснат психичен тормоз, водещ до пълно объркване и депресиране на личността. В някои крайни случаи завършващ със самоубийство на жертвата на кибертормоза.

 

Специфика на кибертормоза

Независимо от интереса на изследователи и медии към кибертормоза, и днес доста сериозни въпроси остават нерешени. Един от тях безспорно е: Кибертормозът аналогично явление ли е на тормоза, осъществяван лице в лице? И още, кои са основните характеристики на кибертормоза?

От дефинирането на явлението следват неговите основни компоненти: поведенческият акт трябва да бъде агресивен, умишлен (т.е., съзнателно насочен), повтарящ се и с дисбаланс по отношение на силата (властта)[4].

 

·        Повтарящо се агресивно поведение

Някои изследователи смятат за необходимо повторяемостта на агресивното поведение да бъде включена още при дефинирането на понятието кибертормоз, за да се изключат случаите на враждебност към различни хора по различно време. Именно това повторение на агресивното поведение е проблематично да се операционализира, тъй като по всяка вероятност между насилника и жертвата съществуват различия във възприемането колко инцидента или агресивни актове са необходими, за да има последици от тях. Ако повторяемостта е лесно да се определи, когато насилникът изпраща голям брой текстови послания по мобилния телефон или по е-майла (Slonje & Smith, 2008),  то много по-неясен е случаят, когато насилникът създава да го наречем „унизителен сайт” или изписва неприлично съобщение в уебсайт, до който имат достъп много хора (Leishman, 2005).

 

·        Дисбаланс на силата (властта)

Дисбалансът на силата, който е характерен за взаимодействието насилник – жертва, се описва в литературата като фундаментален аспект на тормоза, който позволява да се направи разграничение между агресивен акт и тормоз. Измерването на дисбаланса на силата никак не е лесна задача, тъй като става въпрос за деца. Проблемите на измерването се усложняват още повече като се има предвид, че силата може да бъде социална, психологична или физическа по природа  (Monks & Smith, 2006).

Концептуализацията и измерването на дисбаланса на силата във взаимодействията, протичащи в кибер среда са още по-усложнени в сравнение с традиционния тормоз. Изследователите дискутират, че една от отличителните черти на кибертормоза е практическата невъзможност на жертвите да избягат от него (Slonje & Smith, 2008). За разлика от традиционния лице в лице тормоз, можем да приемем, че не съществува спасение от технологично базираните взаимодействия, които се реализират буквално по всяко време на деня и нощта. В този смисъл, човек придобива усещането, че не може да контролира  действията на тормоз и ако е жертва на тормоз може да се почувства напълно обезсилен пред новите технологии.

Изследователи докладват, че индивиди, които упражняват кибертормоз осъзнават, че много, ако не и повечето им жертви, ги познават лично в реалния живот, въпреки че насилниците скриват идентичността си (Vandebosch & van Cleemput, 2008). Интересното е, че учениците, участвали в изследването, смятат, че жертвите на кибертормоза, които са по-слаби, са жертви и на традиционен или лице в лице тормоз. За разлика от тях жертвите, които се приемат за по-силни в реалния живот, обикновено попадат под ударите само на кибертормоза, при който новите технологии осигуряват много добра анонимност. И, което е по-важно, кибержертвите докладват, че непознаването на идентичността на насилника засилва още повече чувството им за фрустрация и безсилие.

 

·        Форми на тормоз

Исторически погледнато, можем да обобщим, че ранните изследвания върху насилието изобщо се фокусират предимно върху изучаването на физическата и вербалната агресия, която характеризира агресивните взаимодействия. През 90-те години на миналия век изследователите установяват, че има и други още по-притеснителни форми на агресия, които се демонстрират. Например, съществува и такава специфична агресия, заплашваща съществуването на самото взаимоотношение – предизвикваща страх от разпад на взаимоотношението (Crick & Grotpeter, 1996).

По-късно, в първото десетилетие на нашия век, Смит и колеги, описват различни начини (modes) на кибертормоз: обаждане по стационарен телефон; изпращане на текстово съобщение на мобилен телефон; съобщение по е-мейл; картинка/видео клип; уебсайт; стая за разговори (чат рум) (Smith et al., 2008).  Ясно е, че съществува забележима разлика между цитираните медии по отношение на природата на контакт между насилника и жертвата (например, при разговор по телефон насилникът говори директно на жертвата, докато при използване на е-мейл – няма необходимост от такъв директен контакт). Друго характерно различие се свързва с равнището на технически и технологични умения, които са необходими (например, създаванетио и поддържането на уебсайт, изисква притежаването на доста по-сложни умения, отколкото изпращането на текстови съобщения по мобилния телефон).

Най-общо, бихме казали, че тормозът, осъществяван чрез картинков/видео клип е много по-стресогенен от традиционния, лице в лице тормоз, докато ефектът на тормоза чрез позвъняване по телефон или текстово съобщение (по телефон или е-мейл) (Smith et al., 2008) се оказва по-слаб (т.е., причиняващ по-малко психични щети) в сравнение с традиционния, директен тормоз (Slonje & Smith, 2008).

 

·        Различия по пол

 

Може би един от най-интересните аспекти в дискутирането на кибертормоза е дали съществуват различия по пол. При това и в двете страни на процеса – при насилниците, и при жертвите. Традиционно се смята за патриархалния тип култура, към която принадлежи и българската, че за мъжете значително повече е характерно поведението на тормоз, както сега го наричаме, отколкото при жените (Forero et al., 1999; Nansel et al., 2001; Sourander et al., 2000).  

Какво показват изследванията? Резултатите показват, че жените използват като част от комуникацията по-често от мъжете текстовите съобщения по телефон и е-мейл (Blair, 2003). Едновременно с това има и данни от изследвания, които посочват, че и двата пола еднакво използват Интернет за притесняване на другите или „предпочитат” да тормозят другите не лице в лице, а онлайн (Williams & Guerra, 2007; Ybarra & Mitchell, 2004). Подобно на цитираните изследователи, Слонже и Смит докладват, че не са открили различия по пол в самоотчетите както на насилниците, така и на жертвите на кибертормоз (Slonje and Smith, 2008). Обратно, друг изследовател – Ли, показва, че мъжете са по-склонни от жените да участват в процеса на кибертормоз (Li, 2006). Поради противоречивостта на данните, не бихме могли да обобщим, дали кибертормозът е по-характерен или по-присъщ за единия от двата пола. Това, което обаче със сигурност можем да кажем е, че различията по пол при кибертормоза не са толкова ясно изявени, както това е при традиционния, лице в лице тормоз.

 

Кибертормозът като интернационален проблем

Още при определянето на същността на кибертормоза като негативно и особено опасно социално явление, засягащо предимно подраствашите, става ясен и интернационалния аспект на проблема. Така че, отделянето на темата в тази секция е условно и цели по-скоро да постави ударение върху интернационалния характер на проблема и върху факта, че новите технологии допринасят за съжаление за интернационализацията на този негативен ефект.

Този век или това хилядолетие беше белязано, както казва Питър Смит, с новата форма на тормоз, наречена кибертормоз (Smith et al., 2002). Нека отново подчертаем, че кибертормозът може да включва тормоз по мобилните телефони, чието притежаване е толкова атрактивно за подрастващите и младите хора:

 

 

Кибертормозът може да се реализира и онлайн, чрез Интернет посредством различни форми – текстови съобщения, видео-клипове, е-мейли, уебсайтове, и други виртуални жанрове.

 

Кибертормозът притежава някои прилики с традиционния тормоз, както и естествено се различава значимо от него. Получава се така, че това негативно явление се развива много бързо, което води до сериозната потребност от неговото научно изучаване, за да разберем природата на кибертормоза, ефектите от него, както и да открием начините за справяне на индивидуално и институционално ниво. От друга страна, хубавото е, че и изследователският интерес към явлението нараства също толкова бързо.

Друг интересен факт, свързан с интернационалния аспект на дискутираното явление е, че въпреки, че изследванията на традиционния тормоз водят началото си от европейската наука, най-ранните изследвания на кибертормоза се появяват в САЩ (Kowalskiet al., 2008). Както се разбира и от настоящата студия, тази проблемна научна сфера вече е интернационалнизирана в голяма степен, като към американските се прибавят и все повече европейски изследвания.

Относително новото явление е идентифицирано в развития свят през последните две десетилетия. Днес феноменът „кибертормоз” получава значително внимание от медиите в САЩ и в почти всички държави на стария континент. В интерес на истината, трябва да отбележим, че засиленият медиен интерес към кибертормоза реално е провокиран от случаи, разглеждани като криминални деяния, които са получили и осъдителни присъди. За първи регистриран случай в Европа се смята този с една тийнейджърка на 18 г., която е осъдена за кибертормоз през 2009 г. от магистратен съд на Англия в Уорцестър (Worcester).  Присъдата е 3 месеца принудително пребиваване в институт за млади правонарушители, след като девойката е призната за виновна за публикуване на смъртни заплахи срещу нейна съученичка (от същото училище) във Facebook. Информацията е подадена от Дейли Мейл.  

Днес държави от различни континенти обединяват усилия в стремежа си да разберат същността на това не само негативно, но и особено опасно явление за подрастващите, каквото е кибертормозът. По-скоро като илюстрация ще посочим развитието на проблема в някои държави, за да докажем тезата си за интернационализация на проблема, без да имаме претенцията за изчерпателност. Смятаме и за естествено поставянето на ударение върху изучаването на кибертормоза в Европа и в нашата страна.

 

·        САЩ и Великобритания

Не е изненадващо, че първите и то съществени изследвания на кибертормоза възникват в САЩ.  Основните причини са две. Едната е свързана с бързото развитие на новите комуникационни технологии и достъпността на подраствашите до тях – мобилни телефони и Интернет. Другата – с големите изследователски възможности на Съединените щати. Много бързо обаче, т.нар. нова в научните изследвания проблематика се пренася и в Европа. Защо се случва така? Не е трудно да се отговори. Защото за съжаление кибертормозът като социално явление се разпространява бързо и на стария континент,  като част от жертвите посягат дори на живота си.

Във Великобритания д-р Питър Смит[5] полага научните основи – теоретични и емпирични, в изследване на кибертормоза. Изследванията му, заедно с други колеги, са посветени на дефинирането на явлението, разработването на методи за неговото изследване, изучаване на явлението при ученици в подрастваща възраст. Според нас, най-голямата заслуга на професор Смит е организирането на международен екип от изследователи за изучаване на кибертормоза, което се институционализира в специализиран проект, финансово подкрепен от ЕС, носещ наименованието COST Action IS0801 on Cyberbullying, на която ще се спрем малко по-късно в настоящата студия. Изследователи от Великобритания провеждат и емпирични изследвания, изучавайки възможността за тормоз в една от най-разпространените социални мрежи, каквато е Second life (Coyne, Chesney, Logan and Madden, 2009). Резултатите им показват, че въпреки изключителната привлекателност на тази мрежа виртуалното общество, също е застрашено от кибертормоза, заради което е необходимо да се вземат бързи мерки.

 

·        Австралия

Без да е член на Европейския съюз, Австралия се присъединява към специализирания проект с много силна изследователска група от различни университети. Един от проблемите, които се разработват от австралийските колеги е сравнителния анализ между традиционния тормоз и този, извършван в киберпространството (Dooley, Pyzalski & Cross, 2009). Други изследователи извършват специализирани емпирични изследвания на типовете кибертормоз в австралийските училища (Spears, Slee, Owens & Johnson, 2009). За да се проведат подoбни проучвания, предварителната подготовка включва теоретични анализи, посветени на дефинирането и определяне на типовете кибертормоз, както и методите за неговото адекватно измерване.

 

·        Австрия и Германия

Изследователи от Австрия продължават сравнителното изучаване на традиционния и кибертормоза, като се стремят да определят кои групи  потенциално биха могли да се разглеждат като рискови (Gradiner, Strohmeier & Spiel, 2009).

Катерина Катцер е изследоватеят от Германия, който се опитва да очертае състоянието на проблема в национален мащаб, както и переспективите за развитието на изследванията в областта (Katzer, 2009). Един специфичен проблем е изучаването на социалните корелати на поведението на кибертормоз (в реалния живот)  сред немските ученици (Schultze-Krumbholz & Scheithauer, 2009). В крайна сметка, като изключително нов проблем, спечелил внимание на научната общност в Германия едва от 2005 г., при изследването на кибертормоза е необходимо да се включат няколко основни направления: стандартизиране на въпросниците за изследване на негативното и особено опасно явление; по-точно разграничение между традиционен и кибертормоз; изучаване на връзката между кибернасилника и кибержертвата; преодоляване на пропастта между заинтересованите страни по отношение на кибертормоза – изследователи, учители, родители и ученици.

 

·        Италия, Испания и Белгия

Изследователи от Италия посвещават усилията си върху стриктното теоретично разработване на дефинирането на кибертормоза и методологията за неговото изследване (Menesini & Nosentini, 2009), на здравните симптоми в следствие на кибертормоза при подраствашите (Menesini, Modena & Tani, 2009), на сравнителния анализ в междукултурен план и в междунационален изследователски екип на дефинирането на конструкта „тормоз” от страна на родителите (Smorti, Menesini & Smith, 2003).

Емоционалният отпечатък, който оставя тормозът у децата – жертви и в двете му форми – традиционен и кибертормоз, е приоритет в изследователската практика на колеги от три университета в Испания (Ortega, Elipe, Mora-Mechan, Calmaestra & Vega, 2009). Резултатите показват, че в Испания все още традиционният кибертормоз причинява по-сериозни емоционални щети у децата в сравнение с тормоза по Интернет.

В Белгия официалните власти са предприели стъпки за подкрепа на изследванията в областта на кибертормоза с цел да се достигне до конкретни практически мерки („антикибертормоз”) срещу този нов вид тормоз (Walrave, 2009).

 

·        Чехия

Идея за онлайн тормоза при деца в Чехия предлагат изследователи от Института за изучаване на децата, младежта и семейството към Масaрик университета в Бърно (Sevcikova & Smahel, 2009). Учените предпочитат да използват понятието онлайн тормоз (online harassment) вместо кибертормоз (cyberbullying), въпреки че правят разграничение между двете, тъй като емпиричното им проучване включва изучаването на повтарящите се агресивни актове онлайн в шест възрастови групи от ученици.

 

·        България

В България, също от скоро, се работи по проблемите на кибертормоза. Пионер в тази област е изследователят от УНСС д-р Катя Христова. Тя организира и първата международна конференция у нас през 2009 г. в рамките на  COST ACTION ISO801 на тема – „Социални медии за деца: кибернасилие и медийна грамотност” (Михайлова, 2010 а). В конференцията участват  изследователи от 25 европейски и други страни, включително и авторът на студията с един от основните доклади[6]. Дискусията обхваща проблеми, свързани с кибертормоза, в три основни направления: медии, социални медии и деца, кибернасилие и медийна грамотност.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Плакат на международната конференция в България, избран и оформен от основния организатор на форума – д-р Михайлова, УНСС

И в България, както и в други страни на Европа, се въвеждат и оперират и двата термина – кибернасилие (Михайлова, 2010 b) и кибертормоз (Mihailova, in press, Уницеф, България[7], Стоицова, 2010[8], Stoitsova, 2009). Освен теоретичното изясняване на понятията тормоз, насилие, агресия, вече се предприемат и емпирични проучвания (УНИЦЕФ, България), в ход е осъществяването на голямо изследване на ученици от български училища по единна европейска методика, което провежда Катя Михайлова. Авторът на настоящата студия ще се опита скромно да доринесе по отношение разбирането на същността на кибертормоза от студенти и родители като продължение на дългогодишната си работа в областта на насилието в медиите (Стоицова, 2003).

Въпреки алюзията с Германия за това, че и в България няма добра връзка между изследователи и практици, бихме си позволили да отбележим, че у нас положението е още по-усложнено пради отсъствието на сътрудничество между самите изследователи на кибертормоза. Това със сигурност е в ущърб на практиката, която желае колкото се може по-бързо да получи препоръки, които да бъдат издържани в научно отношение, за справяне с негативното кибер явление, заплашващо нашите деца.

 

Снимката е от Брошурата за родители на УНИЦЕФ България, озаглавена КИБЕРТОРМОЗЪТ, София, 2010

 

 

Обобщение

Иска ни при систематизирането на всичко, изложено дотук, отново да се върнем към идеята за обединяване на усилията на изследователите за справяне с относително новото явление, наречно кибертормоз. Безспорно такава възможност в международен план дава COST – междуправителствена рамкова програма за европейско коопериране в областта на науката и технологиите. Програмата допринася за редуциране на фрагментирането в европейската изследователска практика и отваряне на европейското научно пространство към целия свят (Smith & Sittichai, 2009).

По-конкретно, COST IS0801 се занимава специално с една от негативните последици от въвеждането на новите технологии – Кибертормозът: Справяне с негативното и утвърждаване на позитивното използване на новите технологии, във връзка с възможностите на образованието в различните държави. Научните изследвания се провеждат в четири основни сфери – индивиди, общества, култури, здравеопазване. Заложено е програмата да се осъществи за 4 години като стартът й е в края на 2008 г. Ръководител на акцията е проф. Петер Смит (Великобритания), заместник ръководител – проф. Джорджис Стифген (Люксенбург). До края на миналата година в акцията участват представители на 25 държави, 2 от които не са  европейски – Израел и Австралия или общо 61 изследователи, членове на Комитета по мениджмент (Management Committee – MC). Нека специално да подчертаем, че България има равен шанс с останалите страни – членки, с двама официални представители и един заместващ член[9].

Основната дейност, както и координирането между изследванията в  различните държави, се извършва в 6 работни групи:

·        WG1: Развитие на експертност и база от знания по отношение дефинирането и измерването на кибертормоза. Ръководител е проф. Менесини (Италия).

·        WG2: Занимава се с правните страни на проблема и действията на мобилните оператори. Ръководител е д-р Йан Койне (Великобритания).

·        WG3: Групата дискутира и разпространява вече публикуваните на национално равнище принципи – препоръки за справяне с негативното явление, включително и утвърждаването на позитивното използване на новите комуникационни технологии. Ръководител е проф. Марита Валимаки (Финландия).

·        WG4: Активно инициира и организира обмен между млади изследователи и ко-ръководство на студенти.  Ръководител е д-р Вера Бороненко (Литва).

·        WG5: Групата отговаря за разпространяването на стратегиите за справяне в различните държави, както и извършва изследвания, свързани с принципите и препоръките, с които основно се занимава WG3.

·         WG6: Изучават се положителните подходи към използване на новите технологии както в междуличностен план, така и в системата на образованието. Ръководител е проф. Ангела Костабиле (Италия).

В резултат от дейността по тази програма са осъществени 2 уъркшопа – във Вилнюс, 2009 (Литва) и Антверп, 2010 (Белгия). Предстои организирането на трети уъркшоп през 2011 г. През 2010 г. се проведе и уникално тренингово училище за докторанти и млади изследователи в областта на кибертормоза в Мелбърн, Австралия[10]. Издадени са много научни статии и материали, на английски и националните езици на държавите участнички. Безспорен успех е публикуването на английски език на тематичен брой на немското списание по психология, под редакцията на ръководителя на Акция IS0801 проф. Питър Смит, излязло през 2009 г. [11].

 

Заключение

Не можем да очакваме, че използването на новите технологии – плод на творческите възможности на стотици хора, които безспорно откриват нови възможности за развитие на индивидите и обществата, водят само и единствено до позитивни резултати. Съпътстват ги и в бъдеще ще ги съпътстват не малко на брой и не елементарни като съдържание, негативни ефекти. Нека припомним, че в призванието на глобалната научна общност се включва и това – справяне с негативните последици от въвеждането на иновациите.

Кибертормозът включва в себе си набор от агресивни поведения, които се активират посредством електронните медии. Този относително нов тип тормоз привлича все повече изследователско внимание, поради тежките психични травми, които нанася на подрастващите, в някои случаи стигащи до трагедия – самоубийства на деца, които не могат да се справят с кибертормоза. Въпреки засиления интерес, необходимо е да признаем, че все още малко се знае за някои от основните аспекти на този проблем. Например, въпроси като каква е мотивацията и целта на насилниците в киберпространството; защо кибертормозенето има толкова дългосрочен ефект върху жертвите; каква е степента на различие между познатия досега традиционен тормоз и кибертормоза и т.н., все още очакват своя отговор. Незнанието на отговорите на тези и други сериозни въпроси затруднява разработването на интервенции за работа и с двете страни на процеса – и с насилниците, и с жертвите, както и с другите участници в средата, в която растат децата – приятели, родители, учители и други.

Накрая, нека се върнем към заглавието на студията ни, за да прибавим още към въпросите, чието проучване предстои: Какво правим ние с медиите?

Може ли журналистиката, в частност българската, да изпълни благородна роля, давайки трибуна на експертите по кибертормоз да запознаят обществото ни с проблема, с данните от изследвания, с европейското законодателство и добрите практики в това отношение в други европейски държави, и т.н.? Могат ли българските всекидневници, както продаваха цели романи от световната класика,  да разпространят неголямата по обем брошура за родители на УИЦЕФ, България, посветена на кибертормоза при подрастващи, така че информацията да стигне до родители, които не ползват Интернет и нямат идея какво би могло да се случи на децата им?

Един пример за това как връзките с обществеността, като се съюзят с мобилните оператори, могат  да помогнат на подрастващите в усилията им за справяне с кибертормоза по мобилния телефон, дадохме на конференция на НБУ.

В заключение, единствено обединените усилия на различни групи от хора – изследователите, в национален и междукултурен план; практиците, учителите, възпитателите, психолозите в училище, родителите и работещите в различни правителствени и неправителствени организации, занимаващи се с деца, включително журналисти и ПР специалисти, са залог за намиране на добри решения. В крайна сметка, освен мотивация, необходимо е полагането на много усилия. Иначе максимата – „Обичаме децата си, те са нашето бъдеще”, остава просто една гола фраза.

 

 

 

 

Бележки