|
Политически език и политическо говорене (България 1989-2010)
Гл. ас. д-р Росен К. Стоянов
Словото се употребява като средство за въздействие още от древни времена. Въздействието от своя страна винаги е било целенасочен акт на определени индивиди или групи като основа на определена възможност за упражняване на влияние. Узаконяването на това влияние не е задължително да е следствие на доброволно и демократично делегиране на права. Дори изконната власт, произтичаща от кръвната линия или претенцията за божие наместничество е била зависима от постоянното деклариране, доказване, а оттам и узаконяване на всякакви нива. Това „представяне” на своята версия за правото да управлявам и да взимам решения от свое име и за сметка на другите става и посредством езика. В този смисъл независимо дали става въпрос за власт, основаваща се на принудата, на възнаграждението, на закона, на харизмата или на експертността, всяка една от тях зависи от и употребява дейно езика на всякакви нива – администриране, съд, правителство, дипломация, убеждаваща комуникация, лични срещи, събрания и т.н. Политическото говорене е комуникация, осъществявана с цел, идея и посока. Тя се явява и част от процеса на търсене на алтернативи. Това е процес на представяне, надпревара и обясняване на идеологии, а също така и част от обществения договор. Чрез политическото говорене се осъществява и информиране, прокламиране, рекламиране на идеи, партии, политики, хора. Още през VI в. пр.Хр. в своят труд Реторика Аристотел квалифицира необходимите основи за всяка една ефективна въздействаща на публиката комуникация. Това са задължително необходими състояния – pathos, logos, ethos [1]. Именно такова е и политическото говорене на Гай Юлий Цезар, останало за историята в неговите Коментари за войната в Галия (Commentarii de Bello Gallico). Именно там написва през 47 г. пр.Хр. прословутия израз – Veni, vidi, vici (Дойдох, видях, победих). Гай Юлий редовно изпраща в Рим своите Commentariii, които достигат до всеки студент. Тези писания не са отчет пред Сената – те са насочени към гражданството, представяйки му постиженията, успехите и откритията на римския пълководец. Те са били четени и представяни пред множеството. Използваният в тях език е бил обикновен, жив и разбираем дори за простолюдието. Ясното разграничаване на термините политически език, политическо говорене, политически дискурс и пропаганда например могат да бъдат отправна точка за изясняване и на връзката между език и политика [2]. Когато говорим за въздействие върху властта винаги става дума за политическата функция на езика, така че когато говорим за науката за политиката имаме предвид науката за властта. Логичното продължение на тази логика води до извода, че езикът на политиката е езикът на властта [3]. Свързването на политическия език с пропагандата е характерно за социалните науки, които го определят като организирано въздйствие и насочване на общественото мнение. От друга страна политическата реч и политическата реторика се употребяват като термини в изследванията на учените в сферата на комуникациите. Често терминът политически дискурс се употребява вместо политически език, което всъщност е характерно за постмодернизма. Политическият език е публична комуникация по въпроси, свързани с политическото [4]. Не тук е мястото за определяне що е то политика и политическо, нито изясняване на концепцията за езика. Множество автори са дали своя дан в това нелеко начинание. Независимо от употребата и значението на специализирани, спорни или общоприети термини, описването и дефинирането на които е несъмнен принос за теорията, практиката налага съобразяване с определени въздействия и наложени принципи, доказали своята ефективност. Когато става въпрос за политическото говорене несъмнено трябва да се отдели място и за използването на характерен политическият речник. Той има свои специфика, изрази, действеност, употреба. В България след промените от 1989 г. думи като: приоритети, прозрачност, визия за бъдещето, дискурс, хармонизиране, плурализъм, харизма, консенсус, цивилизационен избор, дори и собствени имена като – Бойко, Брюксел, Страсбург, НАТО, ЕС, Европа се наложиха като парадигма в обществения ред. Политическият език притежава свойството за динамична и непрестанна промяна. Дейната му употреба води дори и до изменение значението на думи и създаване на нови такива. Политическият език се отличава със способността си да митологизира, да идеологизира и да шаблонизира. За постигане на ефективност е необходимост тази специфична обществена комуникация да е: · конкретна и коректна; · кратка и разбираема; · запомняща се, с определена динамика на изказа; · да отразява желания и стремежи на получателите; · да включва съобщения със специфична емблематичност; · да подтиква, призовава към конкретни действия · да предизвиква доверие. Често коректният политически изказ се заменя от т.нар. казионен език. Свидетели сме и на прекомерно специализирано или високоинтелектуално говорене. У нас, особено в годините на т.нар. развит социализъм, говоренето за политиката, дори от страна на политически фактори се служеше с Езопов език – иносказателността, иронията и сарказмът бяха като че ли единствения шанс да се изкаже „свободно” мнение различно от това на официалната власт и официозите. От 1922 г. насам можем да считаме радиото като наложено и най-ефективно средство за масова комуникация. Президентската кампания за изборите в САЩ през 1932 г. се провежда под сянката на Голямата депресия. По време на кампанията Рузвелт се зарича: „Обещавам ви, обещавам и на себе си, че хората на Америка ще имат нов курс”. Както той посочва в речта си за встъпване в длъжност „единственото нещо, от което можем да се страхуваме, е самият страх”. В серията от радио обръщения на Рузвелт, известни като Fireside Chats (Речи около камината), той разяснява на американските граждани предприемането на кризисните политически мерки. През 1960 г. Кенеди покорява онези, които са гледали телевизия, а неговият опонент – Никсън – тези, които са слушали радио [5]. Първият кандидатпрезидентски дебат, използващ съвременно средство за масова комуникация – радиото, се провежда между Томас Дюи и Харолд Стасен на 17.05.1948 г. Това се случва в ефира на радио KEX-ABC Radio Station. Слушателите са били около 60 и 80 млн. С навлизането на телевизията в домовете на обикновения средностатистически американец нещата се променят – не само се сменя комуникационния канал, но и начина, по който започва да се приема политическото въобще. Първият телевизионен дебат се състои на 26.09.1960 г., като в него са противопоставени кандидатите за президент Джон Кенеди и Ричард Никсън. Оттогава телевизията става не само водещата медиа при отразяване на кандидатпрезидентската надпревара и неминуемите финални дебати между основните кандидати, но и завзема ролята на генератор, катализатор, лакмус, дори последен и с най-голямо доверие съветник при избора им. Когато става въпрос за политическо говорене става дума за въздействие, за влияние, за владеене. Политическата реч се явява изкуство. „Правилното” боравене с думите, това как говори или пише, какво и как казва, много често предопределя успеха или неуспеха на даден политик. Задължително условие за осъществяване на ефективна и успешна комуникация с електората е умението с думите да се борави така, че да се създава впечатление и усещане за конкретност, логичност, образност и убедителност. Речта се явява и основен, централен елемент на личния имидж [6]. Непосредственият контакт задължава всеки, заел се с политическа кариера да притежава цял арсенал от ораторски знания и умения. А това става възможно, ако се спазват определени принципи на реториката. Защото реториката не е само ораторско изкуство, гласови данни и правилен изказ, но и логика, гъвкавост на мисленето, бърза реакция, а също така и визия, жестове и т.н. Акценти, интонация, паузи, тембър и сила на гласа, темп на говорене и ред други елементи могат и допринасят за по-доброто или недотам правилно въздействие, но и често разбиране дори. Интерес, форма и начин на представяне – спазвайки тези правила се достигат оптимални резултати. Привличане на вниманието. Задържане на вниманието и разбиране на съобщението. Интерес за нас днес представлява не политическата комуникация като определение, процес и принципи, а конкретното политическо говорене – специфика, изрази, действеност, употреба. Предизборните политически кампании по замисъл, съдържание, форма и осъществяване са комуникационни кампании. Със сигурност можем да установим като норма твърдението, че сърцето на всяка кампания е комуникацията [7]. В този смисъл публичното говорене се е превърнало в основа, във фундаментална комуникационна практика по време на политическата кампания [8], като именно в тази връзка трябва да се обърне специално внимание на изучаване спецификите, нагласите, потребностите на аудиторията, към която е насочено конкретно политическо послание. В ПР практиката е установено разграничаването, сегментирането на аудиторията – то е по-подробно и поради това можем и тук да си позволим да говорим по-скоро за отношение или връзка с публики, а не с общността или обществото като цяло. Политическото говорене притежава свойството за динамична и непрестанна промяна. Там именно е възможно и често се практикува изменение значението на думите, създаване на нови думи. Политическото говорене е комуникация, осъществявана с цел, идея и посока. Това говорене се явява и част от процеса на търсене на алтернативи, но също така и възможност за представяне, надпревара и обясняване на идеологии. Говорейки политически, говорим формално, задължаващо, общо, но и информираме, прокламираме, рекламираме. Тази възможност за директна или опосредствана от СМК политическа комуникация се явява и част от обществения договор. Разбира се, за да бъде успешна и да постигне ефекта си, политическата реч е необходимо да се съобразява и с правила – необходимост от конкретност и коректност, разбираемост, но също така и проява на експертност и компетентност. Същестуват и различни подходи, характерни за едни или други политици от една страна в стремежа им да се докажат като интелигентни или компетентни, от друга, за да защитят позицията си на избраници на народа като използват крайно специализирано или още по-страшното – високоинтелектуално говорене. Често всичко това става за сметка на същината на казаното, за сметка на чистата информация като първа свидна жертва става разбирането, подкрепата, единомислието и в крайна сметка – вършенето на „работа”. От друга страна, съществува и бюрократичния жаргон, с които често може да се „манипулира” информацията по начин, даващ или не, определена насока на прекия или задочен диалог. Несъмнено трябва да споменем и други прояви на политическото говорене, особено що се отнася до необходимостта да комуникираш недемократична или нетърпяща инакомислие политическа среда. Тогава на помощ идва т.нар. Езопов език – чрез своята иносказателност, ирония и сарказъм често се постига „казване” на много повече, отколкото при директния откровен словесен сблъсък. От друга страна понякога криворазбраните изисквания на модерността, друг път откровената неграмотност изваждат на преден план булевардния език, узаконявайки го като догма за успешно общуване с негово величество избирателя. Несъмнено дразнещ и неправилен подход, макар и конюнктурно успешен. В последните години в България особено разпространен стана и популизмът. Като прекрасни примери за перфектно боравене не само с думите, но и с аудиторията и момента могат да се приведат винаги парламентарно издържаният изказ на Гиньо Ганев, еуфоричната парламентарна реч на Александър Йорданов, президентският тон на Петър Стоянов и брилянтният ораторски стил на Станимир Илчев. Разбира се, няма как да се даде унифицирана и винаги действаща рецепта, най-малкото защото съществуват примери за успешни политици, които, що се отнася до принципите на политическото изразяване, са извън стандартите. Нека си припомним цветистият език на Жорж Ганчев, патетичното изразяване на Волен Сидеров, завоалираният речник на Симеон Сакскобургготски или стремящият се към високоинтелектуалност и с философска насоченост в медийните и парламентарните си изяви Лютви Местан. Характерна специфика на политическото вербално изразяване е употребата на специфичен „политически” речник – думи и изрази като приоритети, прозрачност, визия за бъдещето, дискурс, хармонизиране, плурализъм, цивилизационен избор ни заливат от ефира и страниците на масмедиите. Дори използването на собствени имена като Бойко, Брюксел, Страсбург, НАТО, ЕС, когато са в арсенала на говорещите политици, все повече се превръщат в несъмнен ценз за качество. Или обратното. Основни правила при политическото говорене: краткост, запомняне, отразяване на желания и стремежи на слушателите, съобщения със специфична емблематичност, динамика на изказа, подтик, призив към конкретни действия, доверие. Изготвянето на една политическа реч винаги е било не само предизвикателство към интелекта на кандидата, неговата политически коректна изказност, визия за бъдещето и политическа компетентност, но и задача, с която трябва да се справи често цял екип специалисти и консултанти. 10 задължителни (или най-малкото препоръчителни) теми за всяка политическа реч [9]:
Класическото възприемане на реториката е за най-ефективната формула на речево въздействие. Защото публичната реч въобще не можем винаги да причислим към ораторското майсторство. Реториката, като определение, се свързва с демократическите достижения – със свободното право да имаш мнение и да го изказваш пред определена аудитория. Но никога не трябва да забравяме, че това право е характерно не само за избраниците, но и за всеки един от нас.
Бележки
[1] Rhetoric, Aristotle, превод W. Rhys Roberts, Courier Dover Publications, 2004. [2] Стоянов, Росен К., Същност на политическия дискурс, Годишник на департамент Масови комуникации, 2005, НБУ, София, 2006 г. [3] Politically Speaking: A Worldwide Examination of Language Used In Public Sphere, edited by Ofer Feldman, Christ'l de Landtsheer, Praeger Publishers, стр.3, 1998. [4] Пак там, стр.5. [5] Харрис, Ричард, Психология массовых коммуникаций, Санкт-Петербург, Прайм-Еврознак, Изд. дом Нева, М., Олма прес, 2002 г. [6] Потемкина О.Ф., Имидж политического лидера, Московский государственный университет культуры и искусств, М., 2006 г. [7] Trent, Judith S., Friedenberg, Robert V., Political campaign communication: principles and practices, Rowman & Littlefield Publishers, Inc., 16 стр., 2008. [8] Пак там, стр. 191. [9] http://712educators.about.com/od/speechestopics/tp/speechtopics.htm, 01.09.2009 г.
|