Всекидневният вестник „Мир” за политиката

на Великите сили, балканските страни и други държави през периода 1923 – 1944 г.

 

Тодор Панайотов

 

Половинвековният вестник „Мир” е най-дълго излизалият, най-добре списваният и най-авторитетният вестник в Третото българско царство. Изследователите на печата го определят като „най-меродавния политически вестник в България със значение и в чужбина”, като „класика на буржоазен партиен вестник”, като „най-достолепния вестник, наричан “българския “Таймс”, като „най-майсторския буржоазен вестник в България”, като „представителен вестник, който, заради качествата на журналистическия продукт, е спечелил прозвището „българския Таймс”.^[1]

Водещите медии в чужбина считат „Мир” за достоверен източник на случващото се в България, следят го отблизо и не крият своята положителна оценка за него. Ето мнението на Радио Лондон (Би Би Си), излъчено в емисията му за България на 2 май 1941 г.: “Мир” е един от вестниците в България, основан от доблестния и свободолюбив българин д-р Константин Стоилов и редактиран през годините по-късно от не по-малко достойните български граждани Михаил Маджаров, Борис Вазов, Пеев-Плачков – хора, които никога не биха се поколебали да кажат истината, даже и тогава, когато тя засяга жизнени национални интереси. Вестник “Мир” е най-широко търсен и четен от българската публика... Българският народ обаче не се нуждае от напомняне, че всичко онова, което в. “Мир” е извършил, е за благото на България.”^{[2 ]}

Вестник “Мир” е основан през 1894 г. За половин век от него са излезли 13 129 броя, като от 1905 г. става всекидневник^[3]. Малко повече от четвърт век е централен партиен орган на Народната партия, а след сливането й с Прогресивнолибералната през 1920 г. става водещо издание на Обединената народнопрогресивна партия. През 1923 г. „Мир” е обявен за непартиен вестник и до края на 1944 г. се налага като сериозен и печеливш всекидневник, който отстоява буржоазните идеи и принципи, влияе върху решенията на управляващите среди и формира общественото мнение.^[4]

Негови издатели, редактори и сътрудници са редица представители на българския елит. Сред акционерите - основатели и шефовете на Управителния съвет на дружеството, издаващо вестника, са премиерите К. Стоилов, Ив. Ев. Гешов, Т. Теодоров и заемалите министерски и дипломатически постове Ат. Д. Буров, М. Ив. Маджаров и Ст. С. Бобчев^[5]. Сред редакторите на изданието са известните публицисти Ив. П. Плачков, Б. Вазов (Сеяч), Хр. Д. Бръзицов и П. Тасев, а сред сътрудниците са редактори и директори на столични вестници, като В. Т. Велчев, П. Стайнов, Н. П. Николаев, Р. Алексиев, А. М. Николов и още десетки професори, писатели, художници, критици и висши духовници и военни.^[6]

Настоящото проучване е посветено на темите на вестника, свързани с политиката на Великите сили, балканските страни и други държави през периода 1923 – 1944 г. В историографията липсва изследване, посветено на този въпрос. Единствено в публикация на Румен Караганев се разглежда позицията на „Мир” по някои въпроси на европейскатата политика на част от Великите сили, но само за периода 1934 -1939 г.^[7]

Хронологическата рамка на проучването се определя от две важни години и за страната, и за вестника. През 1923 и 1944 г. са извършени държавни преврати, които според изследователите ясно открояват отделни етапи в развитието на България. Като актуална медия и вестник с общополитически профил, тези събития се оказват съдбоносни за “Мир”. Долната граница е държавният преврат от 9 юни 1923 г. Два месеца след него партията, чийто орган е “Мир”, изчезва от политическата сцена, а самият вестник е обявен за непартиен три месеца след преврата. Горната граница е 30 декември 1944 г., когато излиза последния брой на вестника. Тогава “Мир” е ликвидиран от правителството на Отечествения фронт, завзело властта чрез държавен преврат на 9 септември 1944 г.

 

***

През разглеждания период, заради своя икономически, военен и политически потенциал, както и заради водещата си роля в международните отношения, като Велики сили изследователите определят седем държави. Поредността, в която ги разглеждаме се определя от броя на публикациите за тях по страниците на вестника.

СССР е държавата, която най-трайно привлича вниманието на редакцията на “Мир”. Няма друга страна, за която да е писано толкова много от авторите на вестника. Материалите за нея са от крайно отрицателни до силно положителни и до голяма степен това се дължи на липсата на точна информация за събитията в Съветския съюз. До 1934 г. каналите за информация на вестника са главно от западни източници и руски емигранти. След установяването на дипломатически отношения между София и Москва редакцията се позовава предимно на официалните съветски институции. С публикациите, посветени на СССР, вестникът става един от водещите всекидневници в страната, които формират образа на тази държава в българското общество.^[8] Първите големи материали от съветската тема на “Мир” са публикувани на 26 януари 1924 г. в брой 7086. Единият е уводната статия на броя със заглавие “Ленин” и е по повод кончината на ръководителя на съветското правителство и основател на съветската държава. Според К. Д. Списаревски със смъртта на Ленин “от сцената на мировата политика изчезва една голяма личност и един необикновен човек”, който е бил “жесток и непреклонен” и е управлявал съветската държава като “диктатор и всевластен повелител”. Другият материал в броя е голяма статия, публикувана на четвърта страница и заемаща почти три колони от нея. Авторът Н. Георгиев подробно запознава читателите с различните крила, които са се оформили в управляващата комунистическа партия и накрая стига до извода, че разцеплението и вътрешното разложение сред болшевиките ще доведе до скрошния край на съветската власт.

През 20-те и началото на 30-те години на 20. век “Мир” посвещава редица материали на руската емиграция, на нейните организации и на най-изявените й представители като генерал Врангел и великия княз Николай Николаевич. В своите материали авторите А. Мусевич-Бориков, М. Маджаров, В. Т. Велчев и д-р Н. Бобчев показват уважението си към белоемигрантите. Те ги считат за символ на онази Русия, която освободи българите и възстанови тяхната държава.^[9] По същото време във вестника излизат крайно отрицателни материали за СССР. Повечето от тях са писани от българи, които използват сведения от съветската, английската, френската и американската преса. Има и редица информации, получени чрез световните агенции и статии, препечатани дословно от западните издания. В тези публикации се изтъква, че управниците в Москва унищожават православната църква и руското село, подлагат на терор и безправие собственото си население и го обричат на глад и мизерия.^[10]

Мрачната картина за съветската действителност се допълва и от многобройните материали, посветени на политическите процеси. В тях се набляга на факта, че обвиняемите правят смайващи самопризнания за своята вина, които обаче са изтръгнати с насилие. Авторите смятат, че чрез процесите Сталин търси отдушник на тежките икономически проблеми, връхлетяли страната и разчиства лични сметки със старите болшевишки кадри. Хората на “Мир” са категорични, че “съветските съдебни фарсове” говорят за моралния упадък на болшевишкия режим и стигат до извода, че неговото рухване е неизбежно.^[11]

Най-много публикации “Мир” посвещава на процеса срещу “блока на троцкистите и на десницата”, който се провежда през първата половина на месец март 1938 г. Интересът на редакцията към процеса се дължи на факта, че сред подсъдимите са българите Кръстю Раковски и И. Казаков и известните съветски партийни и държавни дейци Бухарин, Риков, Крестински и др. Тъй като вестникът няма свой кореспондент в Москва, за това събитие той широко използва материали от информационните агенции и чуждия печат. Още преди произнасянето на присъдите в уводни стаии от 7 и 10 март 1938 г., публикувани в броеве 11285 и 11288, В. Т. Велчев и Д. Павлов осъждат “чистката в Съветска Русия” и изразяват “отвращение от режима, който иска да се крепи с такива средства”. Особено красноречива е карикатурата на Р. Алексиев в брой 11287 от 9 март 1938 г. Художникът е нарисувал Сталин, който крещи: “Шпиони! Предатели! Убийци!”, а над главата му са портретите на Маркс (усмихнат) и Ленин (тъжен). Текстът под карикатурата е следният:

- Какво си се захилил, бе товарищ Карл Маркс? Не виждаш ли какви работи стават у нас?

- Тъкмо затова, другарю Ленин - драго ми е, че отдавна си умрях от собствена смърт, иначе твоите марксисти кой знае за чий шпионин щяха да ме самопризнаят...

Видно е негативното отношение на авторите на “Мир” спрямо вътрешната политика на съветската власт. Въпреки това, в продължение на пет години, по страниците на всекидневника върви дискусия трябва ли да се установят дипломатически отношения между България и СССР. Този въпрос повдига Д. Съселов на 1 май 1929 г. в брой 8650. В уводна статия той подчертава, че “с Русия нямахме, не сме и имали никога нещо да делим” и пита “не е ли време да установим наново прекъснатите преди 15 години връзки”. Само след 10 дни С. Христов му отговаря в брой 8658 с уводна статия със заглавие “Не е време”. Авторът подчертава, че “с официална Русия ние сближение не може и не бива да търсим”, но към руския народ трябва да “храним горещи симпатии и чувства на искрена признателност”. През следващите години тази теза застъпват още В. Т. Велчев и Н. П. Николаев. Те добавят аргумента, че ако установим отношения със СССР, българските комунисти биха намерили подкрепа и затова трябва “да държим границите си затворени за болшевишките агенти, официални и неофициални”. Техните страхове обаче не споделят Ив. П. Плачков и М. Маджаров. Главният редактор Плачков изтъква, че “непосредствени впечатления от онова, що става в Русия ние нямаме, а за положението там знаем онова, което се пише от други”. Затова той настоява “да влезем в официални сношения със Съветска Русия и да използваме нейното международно значение”.^[12]

Когато през 1934 г. възстановяването на отношенията между двете страни вече е факт, то е приветствано от М. Маджаров, А. М. Николов и дори от В. Т. Велчев.^[13] Последният констатира, че “Русия даже и болшевишка, е освободителка и целия български народ ще изпита душевно облекчение при възстановяването на отношението си с нея”. Б. Вазов и Хр. Д. Бръзицов се изказват изключително ласкаво за първия съветски пълномощен министър в България Ф. Разколников. Хората на “Мир” отразяват почти всяка публична изява на съветския посланик. Те не променят отношението си към Разколников и след като той изпада в немилост и отказва да се върне в Москва. Далеч по-малко материали са посветени на следващия пълномощен министър на СССР в България.^[14]

От лятото на 1934 до лятото на 1941 г., съветската тема е трайно разработвана от авторите на всекидневника. Дори през 1939 г. и 1940 г. почти няма брой, в който да не се публикуват материали, свързани със Съветския съюз. Огромната част от тези публикации са положителни като сега се печатат и впечатления на българи, посетили СССР. В тези материали редакцията запознава читателите с вътрешната и външната политика на съветската държава, с живота на обикновените хора, с успехите в областта на науката и културата, с възходящото развитие на промишлеността и въоръжените сили на СССР. Има специални материали за живота и делото на класиците на руската литература М. Лермонтов и Л. Толстой, театрала К. С. Станиславски, маршал К. Е. Ворошилов и известния педагог Макаренко.

От авторите на “Мир” най-активен е главният редактор Хр. Д. Бръзицов. В рубриката “Кино-преглед” той представя филмите “Волга, Волга” и “Стенка Разин”. Оценката му за тях е следната: “Във всеки руски филм има нещо, което притеглюва душата на българина и действува на нея неотразимо. Мина времето, когато руският филм беше агитационен, напротив във филма има толкова много сатира, самокритика, че това прави чест на руската кинематография.”; “В “Стенка Разин” всеки отделен образ е разработен до съвършенство. Масовите сцени, декорите са дадени с големия замах на руския художник. Един скъп, братски филм.”^[15] Именно на братските отношения между двата народа набляга в своите публикации Хр. Д. Бръзицов.^[16] За срещите между български и съветски футболисти той пише: “Посрещнахме ги като братя и ето един международен мач, при който, ако бъдем победени, няма да ни е яд: братушки ще ни победят.” На братските отношения между българския и руския народ акцентират и М. Маджаров, Г. П. Генов и П. Тасев, които пишат статии по повод годишнини от Освобождението на България.^[17]

Само за един месец Г. Павлов публикува серия от пет материала за външно-търговските връзки между СССР и България.^[18] В тях той анализира стокообмена между двете държави в продължение на няколко десетилетия. Павлов изтъква, че българското салдо е отрицателно, защото внасяме средногодишно 13 пъти повече, отколкото изнасяме. Съшият автор проследява с много данни и таблици външната търговия на Съветския съюз и с редица други страни.^[19]

Редакцията на “Мир” посвещава специални материали на тримата големи в съветската политика – Й. В. Сталин, В. М. Молотов и М. Н. Калинин. Най-напред се появява публикация за Молотов в рубриката “Из науката и живота”. В статията се казва, че неговата “политическа и дипломатическа подготовка е достатъчно голяма, за да може на нея спокойно да се опре снагата на голямата руска държава”.^[20] Следва материал, посветен на 65-годишнината на Калинин, в който накратко се проследява политическата му биография.^[21] След като Сталин оглавява съветското правителство, П. Стайнов пише уводната статия “Сянката на Сталин”. В нея авторът посочва, че досега Сталин е управлявал зад кулисите “без да заема официално отговорно място”, но въпреки това е държал здраво всички нишки на управлението. Рязко променената международна ситуация през пролетта на 1941 г. го е накарала да излезе от сянката и сега той вече е “не само водач – главен секретар на партията, но и председател на Съвета на народните комисари”.^[22]

В началото на 30-те години на 20. век съветското правителство определя нови задачи на своята външна политика. Главните са: сътрудничество със западните демокрации и създаване на система за колективна сигурност. Това решение води до активизиране и динамизиране на съветската външна политика. Само за година и половина СССР установява дипломатически отношения със САЩ, влиза в ОН и получава постоянно място в Съвета на международната организация, сключва конвенция за определяне на агресора с 10 държави и подписва договор за взаимна помощ с Франция и Чехословакия.^[23]

Установяването на дипломатически отношения и договорите, които сключва Съветският съюз, са оценени от хората на “Мир” като завръщане в голямата политика и като принос към запазването на мира. Приемането на СССР в ОН според Б. Вазов, А. М. Николов и М. Маджаров е “събитие със световно значение”. Същите автори обръщат специално внимание на пакта за ненападение, сключен между съветската държава и Китай през 1937 г. На първа страница на вестника се публикуват материалите, посветени на преговорите между СССР, Великобритания и Франция, които се провеждат през пролетта и лятото на 1939 г. Освен с политически статии, те са проследени и чрез карикатури на Р. Алексиев. Рисунките са придружени с текстове, които обясняват сложната дипломатическа игра между трите държави.^[24]

Редакцията на “Мир” проследява обстойно дипломатическата и военна активност на Съветския съюз в навечерието и началния период на Втората световна война. Много статии, отзиви, снимки, рисунки и карти са посветени на съветско-германските отношения, на нахлуването на Червената армия в Полша, на войната срещу Финландия, на договорите с прибалтийските държави, на включването в състава на СССР на Естония, Латвия, Литва, Бесарабия и Северна Буковина. Голяма част от материалите за тези събития са получени чрез световните информационни агенции и най-големите чужди всекидневници. Те се публикуват в информационните рубрики и в специалната рубрика “Чужди репортажи”. Хората на вестника също излизат със свои коментари и анализи.

Главният редактор Хр. Д. Бръзицов определя Пакта за ненападение, сключен на 23 август 1939 г. между СССР и Германия, като “най-важното световно събитие от 20 години насам” и подчертава, че вестникът е предричал сближението между двете държави. За М. Маджаров обаче пактът “Рибентроп-Молотов” е “една сензация”, която се дължи “повечето на чувства, отколкото на обширни размишления”. В уводна статия А. М. Николов подчертава, че след Пакта за ненападение, “значението на Русия като велика сила е окончателно утвърдено” и това е “една заслужена реабилитация за неестественото положение, в което тази велика сила беше държана в течение на 20 години”.^[25]

Редакцията обяснява нахлуването на СССР в Полша през септември 1939 г. като ликвидиране на несправедливите мирни договори след Първата световна война. В редица материали се изтъква, че територията на Източна Полша е “населена с руски населения”, които посрещат с радост съветските войски.^[26] Своята гледна точка изразява и Райко Алексиев в брой 11741 от 20 септември 1939 г. Художникът е нарисувал голяма мечка със звезда на челото и малки мечета на гърбовете, на които пише Украйна и Белорусия. Мечката подканя мечетата да влязат в пещера с надпис СССР. Карикатурата е придружена от следния текст: “Елате си, деца, в майчината къща, широчка е... Има място за още.”

Отново с красноречиви карикатури на Р. Алексиев са отразени исканията на Съветския съюз към Литва, Латвия и Естония. Редакционният коментар също е категоричен: “Това са бивши руски територии, със стопански и стратегически интереси и чрез сключване на новите спогодби Москва фактически възстановява старото положение.” Със снимки, “получени по аеропланната поща”, редакцията запознава читателите с подписването на нов договор между СССР и Германия на 28 септември 1939 г. и “другаруването между руски и германски войници в Брест-Литовск”.^[27]

Преди започването на бойните действия между Съветския съюз и Финландия, в “Мир” се появяват материали за исканията на Москва към Хелзинки. В дописка от Париж В. М. изтъква, че “една от най-неудачните граници, които съществуват в Европа е границата между Русия и Финландия” и затова според автора “Русия има нужда от стратегическа поправка на границата”. Други двама автори в уводна статия и дописка от Хелзинки подчертават, че трябва да се върви към мирно решаване на проблема между двете страни, защото “Финландия е сама”, а “срещу мощта на Русия тя е безпомощна”.^[28]

След нападението на СССР над Финландия в продължение на четири месеца войната между двете държави е външнополитическа тема номер едно за вестника. Повечето от авторите на “Мир” се отнасят със симпатии към финландците и многократно изтъкват, че те “бранят своята независимост, свобода и демократични начала на управление”. Старият русофил Маджаров обаче не е съгласен с тези твърдения. В своята рубрика “Оттук-оттам” той подчертава, че симпатиите към Финландия могат да се окажат безполезни и дори вредни, а Съветският съюз, макар и трудно, ще победи, въпреки студа и линията “Манерхайм”. Маджаров на няколко пъти изтъква, че “конфликтът можеше да свърши много по-скоро, ако не бяха насърченията от разни страни към финландците”.^[29]

През лятото на 1940 г. СССР анексира Литва, Латвия и Естония и откъсва Бесарабия и Северна Буковина от Румъния. За тези събития коментарът на редакцията е кратък, но красноречив: “Царска Русия изгуби войната. Лениновата РСФСР изгуби огромни територии. Сталиновата Русия си връща днес тези изгубени територии.”^[30] Сходно е мнението и на външните сътрудници А. М. Николов и д-р Н. Н. Дамянов.^[31]

Материалите в “Мир”, посветени на Съветския съюз, рязко намаляват след 22 юни 1941 г., когато Германия напада СССР. Те са писани главно от външни сътрудници като В. Т. Велчев и рядко изявяващите се Стефан Йовев и Иван Б. Иванов. В техните материали остро се критикува марксизма и най-вече болшевизма, който е определен като “нещастна и безумна идеология” и “нечувана напаст”. Според тези автори “съветско-комунистическата държавна, социална и политическа система е антидемократична и антихуманна” и логично върви към своя край.^[32]

Съвсем друга оценка за мястото и съдбата на СССР прави Тр. Н. Трифонов. Две години по-късно, в брой 12891 от 17 август 1943 г., той пише: “Съветският съюз е първостепенен фактор при воденето на войната, защото той носи главната й тежест.” В следващите месеци материалите за СССР се увеличават, а през периода октомври – декември 1944 г. съветската тема отново става водеща за вестника. Тогава се печатат само положителни материали за Съветския съюз.

Друга велика държава, която трайно присъства по страниците на “Мир” е Италия. През по-голяма част от разглеждания период несменяем министър-председател на страната е Бенито Мусолини, а управляваща е ръководената от него Национална фашистка партия.^[33]

Затова обясним е интересът на авторите на вестника към фашизма и Дучето. Първият голям материал е публикуван в брой 7143 от 4 април 1924 г. Това е уводната статия “Фашизмът” от К. Д. С. и е по повод новоизлязла книга на Пиетро Горголини. Книгата дава възможност авторът на “Мир” да сравнява фашизма и болшевизма. Според него “фашизмът създава морални и материални ценности, докато болшевизмът прави всичко, за да ги пропилее”. В заключение се набляга на факта, че фашистите са най-силната партия в Италия. След дванадесет дни М. Маджаров допълва, че “фашизмът в Италия дойде като реакция срещу болшевизма”, а четири години по-късно Добриянов отсича: “комунизмът роди фашизма”.^[34]

До края на 20-те години на 20. век редакцията публикува главно хвалебствени материали за фашизма, за реформите в Италия и за премиера Бенито Мусолини. В статиите “Международното значение на фашизма” и “Историческото значение на фашистката революция” се подчертава, че “фашизмът е антитеза на комунизма” и “във фашизма е представена Европа в противовес на Азия”.^[35] От първа страница на вестника Ив. Ст. Гешов обяснява на читателите как се избира корпоративната камара, която е рожба на “гениалния ум на Мусолини” и как той след избори на практика е елиминирал опозицията в страната.^[36] Продължавайки темата, С. Христов подчертава, че фашизмът е “извънредно гъвкава управленска система, в противовес на класическия парламентаризъм”, а успехите си Мусолини дължи на “упорит труд, твърда ръка, силна воля, никакви полумерки, решителност без какво да е колебание да поеме всичките отговорности”.^[37]

През 1929 г. “Мир” отпечатва няколко статии по външно-политически проблеми, които съвсем неочаквано имат сериозно отражение върху италианско-българските отношения. Според Илчо Димитров висши италиански дипломати реагират остро срещу публикациите във вестника. Те искат обяснение от българския външен министър Ат. Буров и премиера А. Ляпчев и настояват в официално комюнике да се отрече написаното. За да се потуши скандала се налага дори Буров да твърди, че е скъсал с “Мир” и че не контролира неговата редакционна политика.^[38]

В началото на 30-те години на 20. век във вестника се появяват първите по-остри материали за вътрешната политика на фашисткия режим. Те са препечатани от вестниците “Манчестер Гардиън” и “Ню Йорк Таймс” и разглеждат фашисткия контрол върху печата.^[39] В тях се акцентира, че печатът е под пълен правителствен контрол, а италианските вестници са задължени да печатат на първа страница заповедите на Дучето и само да го хвалят. Материалите са придружени с кратък, но красноречив редакционен коментар: “В Италия няма свободен печат, както няма изобщо свобода в политико-обществения живот, такава, каквато съществува в конституционните демократически страни.”

Темата за свободата на пресата в Италия се следи от “Мир” и в следващите години. По време на Втората световна война редакцията представя на читателите “италианския диктатор на печата и фашист № 3 след Мусолини и граф Чано”. Това е д-р Верджинио Гайда, който лично редактира всекидневниците “Джорнале ди Италиа” и “Ел Пиколо” и седмичника “Воче ди Италиа”, които имат общ тираж над един милион броя. Освен това Гайда е редовен сътрудник на “десетки списания и вестници и радио Рим и пише по 50 хиляди думи всяка седмица”. Медийната картина в Италия допълва римският кореспондент на вестника Хр. Кирчев. В своя дописка той обяснява, че Министерството на културата и пропагандата всеки ден дава пресконференции за чуждите журналисти, а “модерната тоталитарна държава насочва и ръководи” италианския печат.^[40]

През втората половина на 30-те години на 20. век “Мир” проследява подробно ходовете на италианската външна политика. Авторите на вестника приветстват всички стъпки на италианската дипломация, които укрепват световния мир. Те критикуват обаче италианското нападение срещу Абисиния, не одобряват напускането на Италия на ОН и двустранното сближаване с Германия на основата на агресивността, не подкрепят италианските териториални претенции и потъпкването на суверенитета на Албания.^[41]

След започването на Втората световна война Италия обявява неутралитет, който е посрещнат нееднозначно от авторите на вестника. Хр. Кирчев предава с подробности речите на Мусолини и Чано, от които става ясно, че Италия ще стои вън от войната, но е готова да отговори на всяка провокация. В уводни статии В. Т. Велчев отбелязва заявеното от Мусолини желание да съдейства за спирането на бойните действия, но авторът подчертава и че Италия остава вярна на договора за приятелство и съюз с Германия, подписан на 22 май 1939 г. и известен повече като Стоманения пакт. Цв. П. Бобошевски добавя, че “единствената привилегия, която днес Мусолини иска за своя народ, е да го оставят да работи в мир, но М. Маджаров уточнява: “Италия стои вън от войната, запазва силите си и се готви да ги употреби там, гдето ще ги изискват нейните жизнени интереси.”^[42]

Подготовката на общественото мнение за война и войнствените настроения, обхванали Италия, “Мир” предава чрез дописки на Хр. Кирчев и серия карикатури на Р. Алексиев и К. Буюклийски.^[43] Включването и участието на Италия във войната редакцията проследява със стотици материали главно чрез информационните агенции, италианската преса и кореспонденциите на Хр. Кирчев. Особено многобройни те са за войната на Италия срещу Гърция.

Вътрешнополитическото и стопанско развитие на Италия в годините на Втората световна война също привличат вниманието на редакцията. За разлика от проправителствения печат обаче, “Мир” публикува обективна информация за дейността на фашисткото правителство. Свалянето на Мусолини и бурните събития в Италия от лятото на 1943 г., както и последвалите кардинални промени са проследени в десетки, предимно информационни материали.^[44]

През целия изследван период развитието на Великобритания и Франция привлича вниманието на хората на “Мир”. Като Велики сили победителки в Първата световна война и създателки на мирните договори, те заемат водещо място в международните отношения, световната икономика, признати са за еталон на демократични държави и са световни колониални империи.^[45] Заради еднаквите позиции на тези държави, ще ги разгледаме заедно.

Вестникът отблизо следи вътрешнополитическото развитие на двете страни. Стотици материали са посветени на парламентарните избори и участниците в тях, на правителствените промени, на водещите партии, политици и държавници. Основните външнополитически коментатори на “Мир” се възхищават от функционирането на парламентарната демокрация във Франция и Великобритания.

Ат. Д. Буров, Сеяч и В. Т. Велчев подчертават, че въпреки честите кабинетни смени, Третата република остава стабилна и демократична държава, защото има сенат.^[46] Те съжаляват, че в България липсва такава институция, защото според Буров: “Във всички важни мигове на политическия живот на Франция, Сенатът е играл благотворна роля да пази страната от крайни решения и да бъде блюстител на републиканския ред, на гражданските права и свободи и на истинския парламентаризъм.” От първа страница на вестника Цв. П. Бобошевски и Джон Майлз изтъкват, че “в западните демокрации се практикува истинско парламентарно управление и през време на война”^[47]. Ив. Ст. Гешов и М. Маджаров добавят, че в Обединеното кралство “при трудни и критически минути всички партии свиват знамената си и се сплотяват около знамето на Родината, за да я спасят”.^[48] Сеяч и А. М. Николов сочат за пример британската демокрация и парламентаризъм, в които няма партизански назначения, скандалите и задкулисните игри са рядкост, традициите се уважават, а “личната и обществена почтеност е в основата на английския държавен живот”.^[49]

В своите материали авторите на вестника разглеждат още стопанските и културните достижения на двете държави. В уводна статия Ат. Д. Буров препоръчва на българските управляващи среди да следват примера на Обединеното кралство не само в политическия, но и в стопанския живот. Статията е със заглавие “Поуки от Англия” и излиза в брой 11055 от 29 май 1937 г. В нея Буров пише: “Плаща се само данък върху печалбата. Никакви други многобройни такси, берии и тегоби не идват да парализират стопанската дейност. Печалбата не се смята за грях, нито богатството за престъпление. В хармонично съчетание на частните интереси с държавните се търси залога за благоденствието на страната.” По повод гостуването в България на актьори от Комеди Франсез, в “Мир” излизат хвалебствени материали за френската култура.^[50] Подобни са публикациите, посветени на свободата на печата във Великобритания и на вестник “Таймс”. Той е наречен “вестник на вестниците”, “най-авторитетният вестник в света” и че “по страниците му може да се възстанови английската история в последните 150 години”.^[51] Далеч по-нееднозначно авторите на вестника оценяват изявите на Франция и Великобритания на международната сцена. Като главна крепителка на Версайската система, Третата република е остро критикувана от В. Т. Велчев. Той изтъква, че поведението на Франция е “егоистично и надменно”, а договорите “които бяха наложени на победените със сила и които по въпиющите неправди и жестокости, съдържащи се в тях, ще останат в историята като актове на безчовечно изнудване и ограбване на победените народи”.^[52] Ив. Ст. Гешов, Г. П. Генов и Н. Антонов осъждат водещите френски политици Клемансо и Поанкаре за “омразата им към България” и разбирането им, че “наложените мирни договори трябва да останат вечни”.^[53] Милчо Добрев не одобрява политиката на британското правителство спрямо Индия, а М. Маджаров смята, че индийският въпрос трябва да бъде разрешен.^[54]

Различните споразумения и договори, които укрепват мира и са инициирани и подписани от Франция и Великобритания, срещат одобрението на авторите на вестника. В техните материали те наричат френския държавник Аристид Бриан “приятел на мира” и “миротворец”, а британският премиер Невил Чембърлейн е сочен за “човек, спасил мира” и “истински апостол на мира”.^[55] Цяла седмица между 10 и 17 август 1933 г. вестникът публикува положителни материали и за френския политик и бивш министър-председател Едуар Ерио. Тогава в София той взема участие в международния конгрес на радикалните и демократическите партии и се среща с редица български политици.

За трудностите и ограниченията в ежедневието на французите и британците по време на Втората световна война, “Мир” публикува десетки материали. Кореспондентите на вестника съобщават за въвеждането на полицейски час, купонна система и цензура, за изселването на жителите на Страсбург и за евакуирането на децата от Лондон, за борбата със спекулата и за огромните военни разходи, които са принудени да правят воюващите страни.

В годините на войната редакцията проследява вътрешнополитическото положение в Обединеното кралство, основно чрез информационни материали и препечатки от чуждата преса. Участието на Великобритания във войната обаче е разгледано в редица статии. До голяма степен обобщаващото мнение на авторите за начина на воюване на тази страна изразява Тр. Н. Трифонов. В уводната статия “По периферията на войната”, публикувана в брой 12689 от 8 декември 1942 г., той пише: “Англия досега се е въздържала да хвърля в открит бой големи войскови части и материали. Тя не прави това въпреки настойчивите искания на Съветска Русия. Сегашното поведения на Англия във войната не е случайно, а плод на традиционна политика, провеждана последователно във всички войни. Вековната й история като велика сила показва, че тя винаги се е стремила да кръстоса интересите на държавите и да ги използва чрез взаимни борби, или да използва едни от тях като съюзници за военното унищожаване на други. Англия зорко е бдяла да не позволи на съюзниците си да излязат достатъчно силни от войната, за да не станат рано или късно опасни за световното й господство.”

Съдбата на Франция след разгрома и окупацията й от Германия, режимът във Виши и водената от него колаборационистка политика са коментирани от М. Маджаров, В. Т. Велчев, М. Балчиклиев, Ст. Василев и Сп. Даскалов. Те запознават читателите с новите лица от френската политическа сцена и дават различни оценки за тяхната роля. Според Маджаров управлението на маршал Петен е “реакционно” и Франция е “достойна за съжаление”, докато Велчев счита, че маршал Петен и Пиер Лавал водят “реалистична политика, съобразена с фактите”.^[56] Балчиклиев акцентира върху процесите на разцепление във френското общество. В уводна статия “Едните и другите”, излязла в брой 12671 от 16 ноември 1942 г., той пише: “Французите се разделиха: французи с Оста и французи със съюзниците.” Две седмици по-късно Балчиклиев публикува уводната статия “Франция си зае мястото”, която е по повод окупирането на цяла Франция от германците.

През периода 1923 - 1944 г. значително се различава броят на публикациите, посветени на Германия. През 20-те години на 20. век редакцията на “Мир” отделя малко внимание на събитията във Ваймарска Германия. Това може да бъде обяснено както с увеличената неприязън в българското общество към бившата съюзница заради националната катастрофа, така и с намаленото влияние на тази Велика сила на международната сцена. След поражението в Първата световна война, Германия губи значителни части от своята територия и население, наложени й са непосилни репарации и безпрецедентни условия за демилитаризация.^[57]

Трайният интерес на авторите на “Мир” към Германия датира от 1932 г., когато се провеждат серия от избори. Преизбирането на 10 април на фелдмаршал фон Хинденбург за държавен глава, е преценено от М. Маджаров като събитие “важно не само за вътрешния мир на Германия, но и за спокойствието на целия свят”.^[58] На 24 април се провеждат избори за ландтаг, след които в редица провинции националсоциалистическата партия става първа политическа сила. За Маджаров резултатите от изборите не са изненада, но той смята, че те ще предизвикат страхове в чужбина.^[59] Успехът на нацистите дава повод на В. Т. Велчев да запознае читателите с водача на партията Адолф Хитлер. Според Велчев Хитлер е “човек без нищо забележително в живота си, без никакви особени дарования, една посредствена и незначителна личност”, която може да донесе нови беди на германците.^[60] На два пъти, през юли и ноември 1932 г., се провеждат избори за Райхстаг, които са спечелени от хитлеристите. Резултатите са коментирани от А. М. Николов и N. N. Първият изтъква, че “ролята, която хитлеристите ще играят при бъдещето управление на Райха, ще бъде грамадна”, а вторият добавя, че това е “опасно”.^[61] Редакцията допълва картината в следизборна Германия чрез препечатани материали от вестниците “Дейли Хералд” и “Льо Тан”.^[62]

На 30 януари 1933 г. президентът Хинденбург назначава Хитлер за канцлер, а на 5 март в условията на терор се провеждат парламентарни избори, спечелени от националсоциалистите. Тъй като няма абсолютно мнозинство, Хитлер обявява спечелените от комунистите 81 депутатски места за невалидни и ги касира, без да попълва състава на Райхстага. На 24 март депутатите гласуват т. нар. “Закон за пълномощията”, който дава право на правителството да издава закони дори в противоречие на Конституцията. На практика законът обединява изпълнителната със законодателната власт. В следващите месеци Хитлер премахва федерализма, установява контрол над профсъюзите и църквата, ликвидира партиите и след като превръща Германия в еднопартийна държава, провежда нови парламентарни избори. През 1934 г. канцлерът унищожава вътрешнопартийната опозиция, с решение на Райхстага става “най-висш съдия”, а след смъртта на Хинденбург съвместява постовете на държавен глава и министър-председател. Министри, депутати, държавни служители и армията се заклеват във вярност лично на Хитлер. Той оглавява вече изпълнителната, законодателната и съдебна власт, установява еднолично управление и става фюрер не само на партията, но и на държавата и на народа^[63]

Тези кардинални промени в Германия са широко коментирани по страниците на “Мир”, като авторите на вестника се разделят в своите оценки. Н. П. Николаев смята, че в тази страна е настъпил “залезът на демокрацията”, М. Маджаров допълва, че събитията в Германия “не са никак за подражание”, а Б. набляга на “посегателството върху верската свобода в страната”.^[64] На другия полюс са становищата на А. М. Николов и Т. Карайовов, които акцентират на успехите в Германия след като Хитлер става канцлер.^[65]

Най-много материали за водача на Третия райх и неговата партия пише Сеяч. Той нарича Хитлер “народен вожд”, който “успя да осъществи това, което никой германски император не можа да постигне и пред което железният канцлер Бисмарк отстъпи”. За Сеяч овладяването на властта от Хитлер е “събитие със световно значение”, след което е започнала “национална революция, наложила едно обединение на германския народ”. Сеяч обръща специално внимание на най-важните моменти от историята на националсоциалистическата партия. В голяма статия той проследява нейното създаване и развитие до 1934 г.^[66]

Б. Вазов и А. М. Николов коментират “Нощта на дългите ножове”, когато са арестувани и екзекутирани партийните ръководители на щурмовите отряди. Двамата преценяват събитието като “заговор в Германия” и като “бунт в партията”, след които “режимът загуби от своето обаяние пред света”.^[67]

В следващите години редакцията публикува сведения на българи, посетили Третия райх. През септември 1937 г. в 11 броя на “Мир” излизат “Впечатление от днешна Германия” от проф. Ст. Консулов. В тях той пише за расовата теория, за еврейския въпрос, за организацията на пропагандата и др. През същия месец запасния майор Лука Малеев в няколко “Писма от Нюрнберг” проследява конгреса на хитлеристката партия. В годините на Втората световна война многобройни са и кореспонденциите на Вл. Нерезов. Свои наблюдения за живота на германците предават още д-р Хр. Пеев, журналистът Ат. Ланджев и О. Чавова.^[68]

За Адолф Хитлер авторите на вестника пишат най-много материали в навечерието и по време на Втората световна война. Редакцията публикува многократно негови снимки и помества статии по повод рожденния му ден и по случай годишнини от идването му на власт. В повечето текстове фюрерът скромно е наричан “господин Хитлер”^[69].

В началото на 1938 г. Хитлер поставя под свой пряк контрол армията и дипломацията на Райха. Тогава той отстранява от длъжност военния министър фелдмаршал Бломберг, главнокомандващия сухопътните сили генерал-полковник Фрич и външния министър Нойрат. В коментара на М. Маджаров за тези ключови промени се долавят критични нотки. Той излиза в брой 11264 от 9 февруари 1938 г. и в него се изтъква, че Хитлер е извършил “чистка”, след която съсредоточава в ръцете си допълнителна власт. На 14 ноември 1938 г. в брой 11487 на “Мир” излиза първата ярко критична статия срещу вътрешната политика на Хитлер. Тя е със заглавие “Трагедията на един народ” и е посветена на антисемитската политика. Това е първият материал в българската преса, който излиза в защита на евреите. Неин автор е току що оглавилият вестника Хр. Д. Бръзицов.^[70]

За другите ръководители на Третия райх материалите в “Мир” са много малко. Отделни публикации са посветени на смятания за нацист № 2 Херман Гьоринг и за външния министър Йоахим фон Рибентроп по случай неговата петдесет годишнина. За министрите Нойрат и Руст излизат кратки биографични бележки по повод гостуването им в София.^[71]

Значително повече са публикациите, посветени на германската култура, изкуство, наука и образование. В навечерието и по време на Втората световна война, посещението и изявите в България на артисти, музиканти и учени са отразени с възторжени материали от ресорните сътрудници на вестника.

В “Мир” излизат множество публикации, посветени на външната политика на Третия райх. Техни автори са водещите наблюдатели на вестника като Н. П. Николаев, М. Маджаров, В. Т. Велчев, А. М. Николов, Б. Вазов и Ат. Д. Буров. До 1938 г. те одобряват всички нарушения на Версайския договор от страна на Германия. Авторите на “Мир” неизменно акцентират, че договорът е несправедлив и неговото нарушение е оправдано, стига да не доведе до военен конфликт. От началото на 1938 г. до началото на Втората световна война, критиката към външната политика на Третия райх осезателно ескалира. Наблюдателите на “Мир” не одобряват Аншлуса на Австрия, имат противоречиво отношение към Мюнхенското съглашение, за да се стигне до тяхното ярко изразено недоволство от окупирането на Чехословакия през март 1939 г.^[72]

В първите месеци на Втората световна война, от една страна заради неутралитета на България, а от друга поради цензурния режим, в публикациите на вестника липсва ясно становище за завоевателната политика на Германия. Отрицателното си отношение редакцията изразява косвено. Например в кръстословицата в броя от 16 септември 1939 г. едно от условията е: “Европейска столица, варварски нападана сега”. Отговорът е Варшава и е публикуван в следващия брой.^[73]

В началото на войната авторите на вестника отблизо следят дипломатическите ходове на Германия. Нейните усилия за сключване и разширяване на Тристранния пакт (Оста Берлин-Рим-Токио) са отразени на челно място. Добрите отношения между Германия и СССР също са коментирани. В две уводни статии Д. Павлов и П. Стайнов дават положителни оценки на “руско-германските спогодби”.^[74]

Първоначалните победи на германските войски по фронтовете на Европа стъписват много българи, симпатизиращи на западните демокрации или на СССР. Сред тях са и повечето издатели и журналисти на вестника. Затова те предпочитат външни автори да изразяват мнението си по въпроса. Типичен пример е Богдан Попов, който в уводна статия прибързано обявява Германия за победител: “Германия побеждава и фактите говорят за скорошно оформяване на нейната окончателна победа и на Източния фронт”.^[75]

През декември 1942 г. за първи път в “Мир” се появяват материали за германските проблеми на Източния фронт. Те са препечатани от немската преса или са коментари, получени от Велтпресе. След загубата на Сталинградската битка (зимата на 1943 г.) рязко намаляват материалите за Третия райх. Няма и помен от високопарните комюникета на Германското главно командване. Сега те стават неразбираеми дори за военните специалисти. В тях се говори за “подвижни позиции” на войските на Райха, за “еластична отбрана”, “движение за отскубване”, “скъсяване на фронтовете” и т.н. – всичко това с цел да не се признае отстъплението и поражението на Германия. Естествено и журналистите от “Мир” не могат открито да пишат по този въпрос. Затова редакцията търси и намира начини правдиво да информира българската общественост. За целта тя въвежда ново постоянно заглавие “Невралгични точки” в рубриката “От вчера до днес”. Години по-късно, в спомените си Петър Тасев отбелязва: “Пишехме например: “Днес невралгична точка е гр. Орел”, а читателите разбираха, че Червената армия вече е смазала там германската съпротива. Хитлеристките комюникета признаваха факта, но с два – три дни закъснение.”^[76]

За бойните действия на германската армия до април 1944 г. “Мир” използва основно без коментар комюникетата на Германското главно командване. Макар и рядко се използват и други източници. В брой 13051 от 11 март 1944 г. на първа страница е публикуван материал със заглавие “Таймс” за съдбата на Германия”. В него се уточнява, че статията в английския вестник се придружава от съответната карта за “разчленяването на Германия”. През периода октомври – декември 1944 г. авторите на вестника вече ясно изразяват отрицателното си отношение към хитлеристка Германия.

Поради отдалечеността им от България, редакцията отделя значително по-малко внимание на САЩ и Япония. Затова материалите за тези велики държави са предимно информационни и са получени главно чрез световните радиа и агенции. Само за най-важните събития в двете страни излизат и аналитични публикации. Тази сходна редакционна политика към двете Велики сили ни дава основание да ги разглеждаме заедно.

Повечето от вътрешнополитическите материали, посветени на САЩ, са свързани с дейността на тридесет и втория американски президент Франклин Делано Рузвелт. В тях се проследяват битките му за Белия дом, оценява се провежданата от неговата администрация вътрешна и стопанска политика, дават се сведения за частния му живот, за неговите доходи и за съпругата му.^[77] Най-кратка и същевременно обобщаваща оценка за президента дава Маджаров в брой 12002 от 5 август 1940 г.: “Рузвелт е лице честно, мъдър държавен глава, има симпатии към свободата на народите и е готов да запази демократичните принципи не само в Америка, но и в Европа.”

Само природни бедствия и изключителни събития, свързани с вътрешнополитическото развитие на Япония, привличат вниманието на хората на “Мир”. Например унищожителното земетресение от 1923 г. или убийствата на двама премиери за две години потикват К. Д. Списаревски и А. М. Николов да напишат уводни статии. Те са публикувани в брой 6976 от 11 септември 1923 г. и в брой 9558 от 20 май 1932 г. В първата статия се изтъква, че “историята на нашата планета не е отбелязала по-голяма катастрофа от тая, която Япония претърпя от землетресението”. Авторът подробно се спира на икономическите последици от това бедствие и призовава нашето външно министерство да организира комитет за “подпомагане на нуждаещите се днес японски деца, жени и старци”. Във втората статия се подчертава, че терористичната дейност и социалните вълнения не са нещо ново за политическия живот на Япония, защото “тази висококултурна държава не може преди всичко да намери земя, където да посели излишното си население”. В годините на Втората световна война авторите на вестника накратко коментират правителствените промени и ликвидирането на партиите в Япония. Според тях смяната на кабинетите е пряко следствие от хода на военните действия, а саморазпускането на партиите цели единството на японската нация.^[78]

Тъй като САЩ и Япония са държави, сравнително по-малко познати на българския читател, редакцията използва различни поводи, за да публикува материали за историята, културата, стопанството и традициите на тези страни. Подобни материали за Съединените щати се появяват най-вече в годините на икономическата криза 1929 – 1933 г. и в началото на Втората световна война. За Япония тези публикации се увеличават през периода от лятото на 1939 г., когато се открива японска легация в София, до края на 1941 г., когато Страната на изгряващото слънце влиза във войната. Особено внимание авторите на “Мир” отделят на свободата на печата и ролята на медиите в САЩ. Най-впечатлен е Т. Шопов, който в специална статия “Печат и информация в Америка” пише: “Американският печат държи първо място по обем и по информация. Вестниците и списанията са най-големи по размери и често с милионен тираж. Американските добре платени кореспонденти са навсякъде и на първо място при всяко събитие. Свободата на печата в С. щати е прословута... Печатът в С. щати е голям фактор, както в политическия, така и в стопанския живот, затова му се обръща толкова голямо внимание.”^[79]

Някои от външнополитическите изяви на САЩ и Япония са коментирани от основните автори на “Мир”. В. Т. Велчев, Ив. Ст. Гешов и Н. Антонов приветстват оповестените от американския президент Хувър предложения за мораториум на плащанията по репарациите през 1931 г. и за частично разоръжаване през 1932 г.^[80] М. Маджаров нарича “авантюра” и остро осъжда заграбването на китайски земи от страна на Япония през 30-те години на 20. в. В серия уводни статии той определя японската държава като “алчна и ненаситна за завладявания на чужди земи”.^[81]

След започването на Втората световна война, САЩ и Япония остават вън от нея. По страниците на вестника се появяват статии, изпълнени с предположения за поведението на двете държави в световния конфликт. Още през септември 1939 г. Маджаров предрича, а година по-късно отсича, че Съединените щати “ще чакат действие от страна на държавите от Оста и тогава ще излязат преди всичко пред своя народ с аргументи за самозащита, а после и към другите народи на двете полукълба”.^[82]

Решението на Вашингтон за продажба на американско оръжие в Европа според Хр. Д. Бръзицов и Г. П. Генов ще облагодетелства Великобритания и Франция и ще донесе големи печалби на американската индустрия.^[83]

Почти цялата първа страница на брой 12398 от 8 декември 1941 г. е изпълнена с материали за нападението на Япония над САЩ и включването на двете Велики сили във Втората световна война. В уводната статия Петър Тасев обяснява, че Япония е атакувала САЩ, защото се е “задушавала стопански от американското обкръжение и не е желаела да се оттегли от Китай”. В следващите години материалите, посветени на САЩ, рязко намаляват, а публикациите за Япония са главно от германски източници. В тях се акцентира, че Япония води война за разширяване на жизненото си пространство и има право на колонии, като англичаните.

***

 

Освен на Великите сили, редакцията на “Мир” отделя подобаващо внимание и на балканските държави, защото те са не само съседни на България страни, но и в част от тях живее значително българско малцинство. Затова по страниците на вестника най-много материали са посветени на Югославия и Румъния, където има стотици хиляди българи, по-малък е интересът към Гърция и Турция, а на Албания са посветени само няколко статии.

През по-голямата част от изследвания период, в балканските държави конституционността и правовия ред са нарушени, парламентите са обезличени или разпуснати, партиите са слаби или забранени и властват диктаторски режими. Символи на този тип управление в отделните страни стават: крал Александър в Югославия, крал Карол II в Румъния, военните диктатори в Гърция, президента Мустафа Кемал в Турция и крал Ахмед Зогу в Албания.^[84]

Авторите на “Мир” добре познават ситуацията в балканските държави и това личи от техните публикации. Типичен пример е една колонка на Сеяч, публикувана в брой 9632 от 19 август 1932 г. В материала Б. Вазов пише: “В Югославия има диктатура, не съществува свобода на словото и събранията. В Турция диктатура чиста и проста. В Румъния оперетъчен парламентаризъм, при който всяко назначено правителство заграбва целия парламент и цялата държава – утрешния ден на такъв политически строй ще бъде диктатура. В Гърция, гдето Венизелос управлява с помощта на военната лига и не обръща внимание на общественото мнение, подготвя се чиста диктатура на военните.”

Основният вътрешнополитически конфликт в Кралство Югославия (до 1929 г. Кралство на сърби, хървати и словенци) се дължи на установената сръбска хегемония в многонационалната държава. Това води до разделяне на югославското общество на два лагера – великосръбски (централистичен) и хърватски (федералистичен). Логично се стига до чести сблъсъци между тях, политически убийства, правителствени кризи и в крайна сметка до провал на парламентарната демокрация и въвеждане на открита кралска диктатура. От началото на 1929 г. крал Александър разпуска Скупщината, въвежда военно положение, отменя конституцията, забранява партиите, ликвидира местното самоуправление и премахва свободата на словото. Кардинална промяна във вътрешната политика на страната не настъпва дори след убийството на краля на 9 октомври 1934 г. Новите управници продължават да се придържат към централизма в управлението и към унитарната идеология.^[85]

Редакцията на “Мир” проследява подробно политическите събития в западната ни съседка и запознава читателите с основните лагери и техните позиции. Авторите на вестника пишат, че нито новото име на страната, нито разделянето й на девет бановини ще решат проблемите. Те многократно изтъкват, че кризата ще продължава и диктатурата няма да успее, защото цели “обезличаване на народите в кралството чрез създаване на един народ, наречен с безсмисленото наименования югославянски”.^[86]

Затова хората на “Мир” посрещат с искрена радост споразумението между премиера Цветкович и водача на хърватите д-р Мачек, подписано на 26 август 1939 г. В редакционен коментар от 29 август се изтъква, че “това е победа за Мачек и хърватският въпрос получава началото на своето решение”. На 31 август кореспондентът Ст. Минчев добавя, че е настъпила “нова политическа ера в Югославия”. През следващите месеци в материалите, посветени на западната ни съседка, винаги се акцентира на “постигнатото разбирателство между сърби и хървати”. В края на годината мненията по този въпрос обобщава С. С. Бобчев в статията “Днешна единна Югославия”. В нея той подчертава, че със създаването на Хърватска автономна бановина се “слага край на 20-годишните борби на хърватите за признаване на тяхната национална индивидуалност”.^[87]

Редакцията продължава да следи отношенията между сърби и хървати до пролетта на 1941 г. Тогава след германската офанзива на Балканите Кралството се разпада, а в уводна статия В. Т. Велчев обяснява, че краят на Югославия е настъпил, защото е “нещастно създание на Парижката мирна конференция и 2/3 от населението в тая държава бе насилствено подчинено на великосръбската политика”.^[88]

През юли, август и септември 1941 г. редакцията публикува редица исторически статии за сръбската кралска династия, информации за новия марионетен режим в окупирана от германците Сърбия и 24 материала за последните дни на Кралство Югославия. Последните публикации са писани от високопоставени длъжностни лица, които разполагат със сведения от първа ръка, като сръбския генерал Петър Драшкович, бившия депутат Милан Банич и директора на агенция “Авала” Джордже Перич.

След изчезването на Кралство Югославия, върху част от неговата територия се образува Независимата Хърватска държава (НХД). Нейното създаване официално е обявено по радио Загреб на 10 април 1941 г. Пет дни по-късно Министерският съвет взема решение България да скъса дипломатическите си отношения с Югославия, а на 19 април признава НХД. В българския печат веднага се появяват много материали за границите, стопанството и политическото развитие на новата държава.^[89]

Своя принос дава и вестник “Мир”. Още на 11 април 1941 г. излиза статията “Хърватско и хърватите в своята история”, а през следващите дни редакцията представя водача Анте Павелич и други ръководители на НХД. В уводни статии професорите П. Стайнов и Вл. Алексиев коментират държавното устройство, като Стайнов пояснява, че е изграден “авторитарен режим с водаческо начало”. В други статии се разглежда развитието на стопанството и печата в новата балканска държава.^[90]

По страниците на вестника са публикувани десетки материали за държавно-политическото развитие на Румъния. Предимно с информационни материали са проследени честите правителствени промени, а уводни статии и коментари са посветени на политическите борби, на управлението на крал Карол II и на режима на “кондукатора генерал Антонеску”.

Едва пет месеца след възшествието на монарха, Н. Антонов предрича бъдещата кралска диктатура. В уводната статия “Новият политически курс в Румъния”, публикувана в брой 9106 от 14 ноември 1930 г., авторът на “Мир” изтъква: “Ако партиите се окажат негодни да се издигнат над своя егоизъм и своето заслепение, крал Карол изглежда решен да прибегне до едно безпартийно управление от честни и компетентни хора, за да изкара страната си от задънената улица.”

Към заграбване на властта и установяване на диктатура в Румъния през 30-те години на 20. век се стреми и крайно дясната Желязна гвардия. Нейни членове организират неуспешни преврати и извършват политически убийства, като сред техните жертви е и премиерът Йон Дука. Броени дни след неговото убийство в брой 10043 от 3 януари 1934 г. М. Маджаров подчертава: “Желязната гвардия е противоконституционна и опасна за държавата организация”. Противоборството между краля и водача на железногвардейците Корнелиу Кодряну продължава няколко години и завършва с победа на монарха. Карол II установява диктатура и само няколко месеца по-късно са избити лидерите на Желязната гвардия, начело с Кодряну. След тези събития, в края на 1938 г. Хр. Д. Бръзицов отбелязва, че “Румъния от парламентарна стана авторитарна държава”, а година и половина по-късно М. Маджаров констатира, че “кралят в Румъния е всичко – всичките власти и отговорности са негови”.^[91]

На 11 март 1940 г. в рубриката “Оттук – оттам” Маджаров запознава читателите с изказване на румънския крал пред депутатите. Заглавието на материала е “Румънската територия е свещена и неприкосновена” и е точен цитат на кралските думи. Половин година по-късно обаче Карол II е отстранен от престола заради откъсването от Румъния на Бесарабия, Северна Буковина, Трансилвания и Южна Добруджа. Загубата на тези територии редакцията проследява през лятото на 1940 г. както с редица текстове, така и с карикатури на Р. Алексиев и К. Буюклийски.

След абдикацията на Карол II, крал на Румъния става синът му Михай, а министър-председател през следващите 4 години неизменно е генерал Антонеску. Новите управници присъединяват страната към Тристранния пакт и в нея се настаняват германски войски. Отначало в правителството влизат представители на Желязната гвардия, която е обявена за единствена политическа партия в страната. Само няколко месеца по-късно обаче избухват вътрешнополитически борби между премиера и железногвардейците. С германска помощ Желязната гвардия е отстранена от властта, а генерал Антонеску става неограничен диктатор.^[92]

Редакцията отделя голямо внимание на тези събития в Румъния. Тя ги представя на читателите със следните акценти: “Крал Карол абдикира пред неудържимостта на своята погрешна политика”; “Младият крал пристъпва към престола с чисто сърце, не носещ греховете на старите румънски държавници”; “Генерал Антонеску получи диктаторски права”; “Управлението на румънската държава днес почти изцяло е в ръцете на Желязната гвардия, но в бъдеще не са изключени нови обрати в румънската вътрешна политика”; “Водачът на днешна Румъния е безсилен да се справи с кървавите действия на Желязната гвардия. Генерал Антонеску е потърсил помощта на германски инструктури, пребиваващи в Румъния”; “Бунтът на легионерите днес е вече потушен. Пред генерал Антонеску обаче стои неизмерно по-тежката задача: да премахне причините, които създадоха почва за борба.”^[93]

Публикациите в “Мир”, посветени на Гърция и Турция, са свързани основно с намесата на гръцките военни в политическия живот на страната и с дейността на създателя на модерна Турция Мустафа Кемал – Ататюрк.

В уводни статии М. Маджаров и В. Т. Велчев обясняват на какво се дължи провала на демокрацията в Гърция. Според тях честите военни преврати и опитите за преврати са логичен израз на непримиримото политическо противопоставяне между монархисти и републиканци. Това неминуемо води до разделянето на гръцкото общество и до “деморализирането и опартизяването на армията”.^[94]

След като на 4 август 1936 г. генерал Йоанис Метаксас установява диктаторски режим, М. Маджаров излиза с уводната статия “Военният преврат в Гърция”. Тя е публикувана на 26 август 1936 г. в брой 10830 и в нея Маджаров пише: “Кабинета на г. Метаксас няма народното доверие, и той се крепи на власт главно върху плещите и дисциплината на войската.” Четири години по-късно обаче двама външни автори на вестника с инициали З. Н. и А. наблягат не на диктаторските методи на управление, а на постиженията на генерала. Според тях в страната вече цари ред и спокойствие, извършени са успешни реформи и като цяло “именития държавник направи много за възраждането на отечеството си”.^[95] По повод кончината на Метаксас Маджаров обяснява, че “загубата за Гърция е много голяма”, защото смъртта на генерала идва, “когато той се намира на върха на славата си” и затова кралят и новият премиер са побързали да декларират, че ще следват досегашната политика.^[96]

Редакцията на “Мир” посвещава редица материали на турския президент Мустафа Кемал. Част от тях са получени чрез световните агенции или са препечатани от чуждата преса. От постоянните автори на вестника уводни статии за “бащата на турците” пишат М. Маджаров, Ив. Ст. Гешов, Б. Вазов и бившият български пълномощен министър в Анкара Тодор Павлов. В тези материали се изтъква ролята на Ататюрк за модернизирането на турската държава и общество, като Гешов и Вазов акцентират, че президентът управлява като “диктатор”, че е “водач на единствената партия”, че в Турция “всичко е свързано с неговото име и воля”.^[97]

 

***

През изследвания период редакцията на “Мир” публикува материали и за други страни, като най-много те са за европейските. В тях са проследени главно дейността на водещите държавници, правителствените промени и ключовите политически събития и по-рядко – стопанското им развитие.

Например за дългогодишните ръководители на Чехословакия, Унгария и Португалия, съответно Масарик, Хорти и Салазар, излизат близо двадесет статии. Само по случай 80-годишнината на чехословашкия президент Томаш Масарик “Мир” посвещава огромни статии на цели 18 колони. Те са публикувани на трета страница в четири последователни броя от 5 до 8 март 1930 г.

Друг пример са бурните събития в Испания през 30-те години на 20. век. Тогава редакцията и основните външнополитически наблюдатели на вестника в много публикации информират, коментират и анализират падането от власт на диктатора генерал Примо де Ривера, абдикацията на крал Алфонсo XIII и непримиримите противоречия между републиканци и националисти. От втората половина на 1936 г. няма седмица, в която хората на вестника да не пускат материали за разгорялата се гражданска война в тази държава. През следващите години, макар и не така интензивно, те следят този конфликт до самия му край през 1939 г.

Част от авторите критикуват републиканското управление и подкрепят метежниците. Повечето от тях обаче заемат неутрална позиция и наблягат на поуките от една гражданска война, особено след намесата на чужди сили в нея. Тази позиция заема и Ат. Д. Буров. В брой 10915 от 5 декември 1936 г. той пише: “Гражданската война в Испания постепенно се изместя от една глуха война между два мирогледа, представлявани единият от Русия, другият от Германия и Италия. Нещо повече, те воюват на испанска територия със свои оръжия и хора... Кризата престава да бъде испанска - тя се обръща в европейска, а до известна степен в общочовешка. Нашата задача не е да вземаме една или друга страна, а да почерпим поуките, които събитията в Испания ни дават и да изкажем на мъченическия испански народ, който има толкова заслуги в делото на човешката култура и по-особено за запазването на християнската култура, нашето дълбоко състрадание и пожеланието ни дано час по-скоро се тури край на братоубийственото изтребление на един голям народ.”

В началото на Втората световна война авторите на “Мир” посвещават редица материали на неутрална Швейцария. В тях те запознават читателите на вестника с историята, държавното устройство, стопанското развитие и принципа на “вечен и свещен неутралитет”, който следва Швейцарската конфедерация.

Значително по-малко са публикациите във вестника за страните от другите континенти. Те са главно информационни и са получени чрез телеграфните агенции. Многократно редакцията изтъква, че това се дължи на “голямото разстояние и малкото съобщения, които идват оттам, за да знаем подробности”. Затова хората на “Мир” отделят внимание на тези страни само при извънредни обстоятелства като политически катаклизми и природни бедствия. Например, в годините на Втората световна война по страниците на всекидневника са публикувани информации за убийството на боливийския диктатор Буш, за атентата срещу египетския крал, за абдикацията на иранския шах Реза Пахлави и за преврата в Аржентина. В отделни броеве информациите за тези събития превишават сведенията, посветени на бойните действия.

***

Като партиен орган Мир” няма възможност да отделя голямо внимание на световните събития. Фактът, че тогава редакцията има свои кореспонденти в чужбина единствено в Османската империя, е показателен.

През изследвания период обаче „Мир” разполага с широка кореспондентска мрежа и външнополитическите материали заемат значително място по страниците на вестника. В тях авторите отделят голямо внимание на вътрешната и външната политика на редица държави.

Редакцията публикува най-много материали за Великите сили, като оценките за тях са нееднозначни и могат да бъдат обособени в две групи. Една част от авторите осъждат фашизма и националсоциализма, обявяват се против военните действия, отричат насилието в международните отношения и изобличават агресивната политика на Германия, Италия и Япония. Те не крият своите симпатии към западните демокрации и СССР, въпреки че не одобряват някои ходове на управляващите среди в тези страни.

В статиите си другата група автори многократно обвиняват Великобритания и Франция, че като създателки на Версайската система от мирни договори след Първата световна война са унижили победените държави и са ги подтикнали към реванш. Оценките им за СССР и болшевизма са крайно отрицателни. Те убеждават читателите в “антидемократичната и антихуманна същност на съветския обществен строй”, говорят за “червената опасност, надвиснала над Европа” и изтъкват, че “ръката на Москва” е подготвяла само бунтове и размирици и не се е отказала от идеята за световна революция.

В своите външнополитически материали авторите на “Мир” точно преценяват политическата обстановка в балканските страни, извеждат акцентите в тяхното вътрешнополитическо развитие, дават не само ясна моментна снимка на положението в отделните страни, но и правят верни прогнози за тяхното развитие. От тяхното внимание не убягват и ключовите събития в други държави.

 

 

Бележки

[1] Андреев, Б. Начало, развой и възход на българския печат. T. 2, С., 1948, с. 126; Топенчаров, Вл. Българската журналистика 1885-1903. С., 1983, с. 301; Панайотов, Ф. Печатът. – В: България 20. век. Алманах. С., 1999, с. 22, 829; Вестници и вестникари. Книга за българския печат. С., 2008, с. 154; Константинова, З. Журналистиката в България. - Съвременна журналистика, 1989, № 4, с. 65; Из топосите на българския периодичен печат (1878-1944). - Год. СУ, Факултет по журналистика и масова комуникация, 14, 2007, с. 55; За марките на българската периодика (до 9 септември 1944). - В: Viva Vox. Юбилеен сборник в чест на професор Веселин Димитров. С., 2008, с. 261.

[2] Говори Лондон. Предавания на Би Би Си за България през Втората световна война. С., 2004, 119-120.

[3] Панайотов, Т. Темите на всекидневния вестник „Мир” (българският „Таймс”) в годините на Втората световна война. – Минало, 2005, № 2, с. 49.

[4] Панайотов, Т. Всекидневният вестник „Мир” за управлението, партиите и политиката на България през периода 1923-1939 г. – В: България – 100 години юридически суверенна държава. Икономически, политически и културни постижения. Т. 2. С., 2010, с. 182.

[5] Панайотов, Т. Акционерните дружества „Мир” и „Издателство вестник “Мир” (1899-1947 г.) - Архивен преглед, 2005, № 3-4, 119-124.

[6] Панайотов, Т. Софийският всекидневен вестник „Мир” („българският “Таймс”) през периода на Втората световна война. Год. СУ, Факултет по журналистика и масова комуникация. Т. 7, 2000, 347-350; Пътят на „Мир” от „класика на буржоазен партиен вестник” до „българския “Таймс” (1924 - 1939). Год. СУ, Факултет по журналистика и масова комуникация. Т. 9, 2003, 270-276.

[7] Караганев, Р. Някои въпроси на европейската политика, експанзионизмът на Германия и Италия и вестник „Мир” (1934-1939). – В: Българо- германски отношения и връзки. Т. 4. С., 1989, 260-282.

[8] Поппетров, Н. Образът на СССР в българското общество (1918-1944). Опит за типология. – В: България и Русия през XX век. Българо-руски научни дискусии. С., 2000, с.106.

[9] Мир, № 8352, 4 май 1928; № 8560, 8561 от 14, 15 януари 1929; № 9057, 9061 от 15, 19 септември 1930.

[10] Пак там, № 8902, 8913, 8965, 8988, 9077, 9081 от 8, 21 март, 26 май, 24 юни, 9, 14 октомври 1930; № 9363, 9395 от 24 септември, 2 ноември 1931; № 9668, 9677, 9685, 9705 от 30 септември, 12, 21 октомври, 16 ноември 1932; № 9826, 9830, 9843 от 12, 18 април, 3 май 1933 г.

[11] Пак там, № 9128, 10 декември 1930; № 9161, 9162 от 22, 23 януари 1931; № 10834, 1 септември 1936; № 10960, 11066 от 2 февруари, 12 юни 1937; № 11283, 11285 от 4, 7 март 1938.

[12] Пак там, № 9400, 9401 от 7, 9 ноември 1931; № 9673, 7 октомври 1932; № 9920, 10023 от 7 август, 9 декември 1933; № 10125, 16 април 1934.

[13] Пак там, № 10212, 10217, 10308 от 1, 7 август, 26 ноември 1934; Спасов, Л. България и СССР 1917 - 1944 г. (Политико-дипломатически отношения). Велико Търново, 2008, с. 261, 501.

[14] Мир, № 10303, 20 ноември 1934; № 10424, 16 април 1935; № 11262, 11313 от 7 февруари, 9 април 1938; № 11775, 11780 от 31 октомври, 7 ноември 1939.

[15] Пак там, № 11927, 11953 от 3 май, 5 юни 1940.

[16] Пак там, № 11780, 7 ноември 1939; № 12005, 12020, 12038, 12077 от 8, 26 август, 17 септември, 4 ноември 1940.

[17] Пак там, № 11282, 2 март 1938; № 11864, 19 февруари 1940; № 12173, 1 март 1941.

[18] Пак там, № 11725, 11730, 11735, 11740, 11750 от 1, 7, 13, 19, 30 септември 1939.

[19] Пак там, № 11786, 11815 от 15 ноември, 9 декември 1939; № 11857, 10 февруари 1940.

[20] Пак там, № 11752, 4 октомври 1939.

[21] Пак там, № 12090, 20 ноември 1940.

[22] Пак там, № 12225, 9 май 1941.

[23] Узунов, Ф. Международни отношения и военни конфликти 1919-1991 г. Велико Търново, 2001, 46-48; Мирчева, Хр. История на международните отношения в най-ново време. Книга първа. С., 2002, 120-121, 124-125; Орлов, А., В. Георгиев, Н. Георгиева, Т. Сивохина. История на Русия от най-древни времена до наши дни. С., 2002, с. 458.

[24] Мир № 9717, 30 ноември 1932; № 9899, 10008 от 13 юли, 22 ноември 1933; № 10245, 10247, 10254 от 10, 12, 20 септември 1934; № 10340, 10441 от 3 януари, 8 май 1935; № 11131, 11135, 11136 от 31 август, 4, 6 септември 1937; № 11662, 11666, 11674 от 17, 22 юни, 1 юли 1939.

[25] Пак там, № 11717, 11719, 11720, 11722, 11748 от 22, 24, 25, 29 август, 28 септември 1939.

[26] Пак там, № 11738, 11739, 11740 от 16, 18, 19 септември 1939.

[27] Пак там, № 11747, 11752, 11757 от 27 септември, 4, 10 октомври 1939.

[28] Пак там, № 11759, 11760, 11777 от 12, 13 октомври, 3 ноември 1939.

[29] Пак там, № 11802, 4 декември 1939; № 11826, 11864, 11872, 11900 от 2 януари, 19, 28 февруари, 1 април 1940.

[30] Пак там, № 11985, 16 юли 1940.

[31] Пак там, № 11970, 12044 от 27 юни, 24 септември 1940.

[32] Пак там, № 12261, 12267, 12358, 12364, 12374, 12392 от 25 юни, 2 юли, 20, 27 октомври, 10 ноември, 1 декември 1941.

[33] Митев, Й., Ф. Узунов. Съвременна история на модерния свят (1918 - 1945). Ч. 1. Велико Търново, 1999, 69 - 74.

[34] Мир, № 7152, 16 април 1924; № 8330, 6 април 1928.

[35] Пак там, № 7969, 24 януари 1927; № 8589, 19 февруари 1929.

[36] Пак там, № 8631, 9 април 1929.

[37] Пак там, № 8648, 8656 от 29 април, 9 май 1929.

[38] Димитров, Ил. Българо-италиански политически отношения 1922-1943. С., 1976, 138-144, 165-166.

[39] Мир, № 9403, 11 ноември 1931; № 10083, 22 февруари 1934.

[40] Пак там, № 11740, 19 септември 1939; № 12001, 3 август 1940.

[41] Караганев, Р. Цит. съч., 268-272.

[42] Мир, № 11729, 11733, 11778, 11814 от 6, 11 септември, 4 ноември, 18 декември 1939; № 11925, 1 май 1940.

[43] Пак там, № 11938, 11939, 11950, 11953, 11957 от 17, 18 май, 1, 5, 11 юни 1940.

[44] Танев, Ст. Италианската съпротива срещу националния фашизъм и германския нацизъм през периода на Втората световна война и буржоазната опозиция в България (1939-1945). – В: История. Общество. Религия. Шумен, 2003, 257-261.

[45] Мирчева, Хр. История на света през XX век. Благоевград, 1995, с. 67; Кенеди, П. Възход и падение на Великите сили. Икономически промени и военни конфликти XV – XX век. Т. 1. С., 1997, с. 346, 352; Марков, Г. Светът през XX век. Летониз. С., 2000, 101 – 103, 107 – 108; Оксфордска история на 20. век. С., 2000, с. 118.

[46] Мир, № 11077, 11078 от 26, 28 юни 1937.

[47] Пак там, № 11845, 11893 от 26 януари, 23 март 1940.

[48] Пак там, № 9340, 9342 от 27, 31 август 1931.

[49] Пак там, № 10466, 8 юли 1935; № 11040, 11 май 1937.

[50] Пак там, № 8864, 8869, 8893 от 21, 27 януари, 25 февруари 1930.

[51] Пак там, № 9403, 11 ноември 1931; № 10353, 22 януари 1935; № 11802, 4 декември 1939; № 11950, 1 юни 1940.

[52] Пак там, № 9458, 9466 от 18, 28 януари 1932.

[53] Пак там, № 8823, 30 ноември 1929; № 9047, 9059 от 3, 17 септември 1930.

[54] Пак там, № 9052, 9108 от 9 септември, 17 ноември 1930; № 11860, 14 февруари 1940.

[55] Пак там, № 8722, 8762 от 31 юли, 17 септември 1929; № 9500, 9505 от 10, 16 март 1932; Караганев, Р. Цит. съч., 273 – 277.

[56] Мир, № 11973, 11979 от 1, 8 юли 1940; № 12510, 27 април 1942.

[57] Марков, Г. Българо-германските отношения 1931 – 1939. С., 1984, с. 13; Кенеди, П. Цит. съч., с. 308; Кисинджър, Х. Дипломацията. С., 1997, 207-208; Спиридонов, В. Възход и падение. История на Германия (1914 – 1945). Велико Търново, 2004, с. 142.

[58] Мир, № 9528, 13 април 1932.

[59] Пак там, № 9540, 27 април 1932.

[60] Пак там, № 9541, 28 април 1932.

[61] Пак там, № 9617, 9732 от 2 август, 17 декември 1932.

[62] Пак там, № 9631, 9632 от 18, 19 август 1932.

[63] Спиридонов, В. Цит. съч., с. 210, 219 – 236.

[64] Мир, № 9796, 7 март 1933; № 10134, 10189 от 26 април, 4 юли 1934.

[65] Пак там, № 10050, 10068 от 12 януари, 6 февруари 1934.

[66] Пак там, № 9796, 9809, 9823, 9855, 9942 от 7, 22 март, 8 април, 18 май, 2 септември 1933; № 10051, 10228 от 13 януари, 20 август 1934.

[67] Пак там, № 10187, 10188, 10189 от 2, 3, 4 юли 1934.

[68] Пак там, № 12029, 12064 от 6 септември, 18 октомври 1940; № 12377, 12378 от 24, 25 септември 1941.

[69] Пак там, № 11263, 8 февруари 1938; № 11917, 20 април 1940; № 12213, 19 април 1941; № 12504, 20 април 1942; № 12728, 12796 от 27 януари, 20 април 1943.

[70] ЦДА, ф. 543к, оп. 1, а. е. 82, л. 204.

[71] Мир, № 11065, 11 юни 1937; № 11264, 9 февруари 1938; № 12062, 16 октомври 1940; № 12803, 29 април 1943.

[72] Караганев, Р. Цит. съч., 260 – 267.

[73] Мир, № 11738, 11739 от 16, 17 септември 1939; ЦДА, ф. 543к, оп. 1, а. е. 82, л. 204.

[74] Мир, № 12132, 12137 от 11, 17 януари 1941.

[75] Пак там, № 12354, 15 октомври 1941.

[76] Тасев, П. Всекиминутно робство. Спомени на последния редактор на в. “Мир” – Антени, № 19, 11 май 1977.

[77] Мир, № 9686, 22 октомври 1932; № 10101, 16 март 1934; № 10458, 10463 от 30 май, 4 юни 1935; № 11733, 11 септември 1939; № 11865, 12073, 12077, 12078, 12080 от 20 февруари, 29 октомври, 4, 5, 7 ноември 1940.

[78] Пак там, № 11836, 12018 от 15 януари, 23 август 1940; № 12280, 12357, 12359, 12361, 12369 от 18 юли, 18, 21, 23, 28 октомври 1941.

[79] Пак там, № 12333, 19 септември 1941.

[80] Пак там, № 9285, 9288, 9292 от 24, 27 юни, 2 юли 1931; № 9590, 30 юни 1932.

[81] Пак там, № 11241, 11333, 11475 от 12 януари, 4 май, 28 октомври 1938.

[82] Пак там, № 11745, 25 септември 1939; № 12049, 30 септември 1940.

[83] Пак там, № 11774, 11780 от 30 октомври, 7 ноември 1939.

[84] . Манчев, Кр. История на балканските народи (XIX – XX в.). С., 1999, 226 – 236; Марков, Г. Светът през..., 153 – 156.

[85] Лалков, М. Югославия (1918 – 1992). Драматичният път на една държавна идея. С., 2000, 65-70, 77-79, 111-120.

[86] Мир, № 9213, 9350 от 26 март, 9 септември 1931; № 9753, 9754, 9756 от 12, 13, 16 януари 1933; № 10478, 24 юни 1935.

[87] Пак там, № 11722, 11724, 11729, 11734, 11768, 11821 от 29, 31 август, 6, 12 септември, 23 октомври, 26 декември 1939.

[88] Пак там, № 12233, 19 май 1941.

[89] Кочанков, Н. България и Независимата Хърватска държава 1941-1944. Политически и дипломатически отношения. С., 2000, 43-53.

[90] Мир, № 12206, 12208, 12210, 12298, 12336, 12398 от 11, 14, 16 април, 8 август, 23 септември, 8 декември 1941; № 12503, 18 април 1942.

[91] Пак там, № 11503, 2 декември 1938; № 11967, 24 юни 1940.

[92] Манчев, Кр. История на ..., 271-272.

[93] Мир, № 12028, 12029, 12030, 12037, 12098 от 5, 6, 7, 16 септември, 29 ноември 1940; № 12146, 28 януари 1941.

[94] Пак там, № 10389, 10393 от 6, 11 март 1935.

[95] Пак там, № 12001, 12044 от 3 август, 24 септември 1940.

[96] Пак там, № 12149, 1 февруари 1941.

[97]. Пак там, № 8626, 3 април 1929; № 9202, 13 март 1931; № 10461, 1 юни 1935; № 11485, 11 ноември 1938.