Регулационни и саморегулационни медийни норми

Юлиана Кънчева

Регулация – това е определяне на правилата чрез закон или подзаконови актове от държавните институции и избиране на регулатор, който да следи за прилагането им. Голяма част от възникналите конфликтни ситуации се решават чрез различни  нормативни актове, съществуващи вече в националното и международното право.

В България защитата на потребителите в медийна среда се осигурява от: Конституция на Република България, Закон за достъп до обществената информация, Закон за авторското право и сродните му права, Закон за далекосъобщенията, Закон за защита на конкуренцията, Закон за защита на потребителите и за правилата на търговия, Закон за радио и телевизия, Закон за електронните съобщения,Закон за здравето, Закон за лекарствените продукти в хуманната медицина, Закон за контрола на наркотичните вещества и перкусорите, Закон за потребителския кредит, Закон за хазарта, Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, Международен пакт за граждански и политически права,  Конвенция за правата на детето и т. н.  [1]

Българската конституция гарантира правата на всеки гражданин да търси, получава и разпространява информация. [2]За да се осигури правото на гражданите на достоверна информация, печатът и другите средства за масова комуникация трябва да са свободни и да не са обект на цензура. Тази свобода обаче не е безусловна – за да се защитят основните права на потребителя, Конституцията предвижда спиране и конфискация на печатно издание или на друг носител на информация с акт на съдебната власт, когато се накърняват добрите нрави или се съдържат призиви за насилствена промяна на конституционно установения ред, за извършване на престъпление или за насилие над личността.

Саморегулацията не измества закона, тя е негово етично продължение. Макар на теория законът да защитава потребителя, на практика тази защита понякога е труднодостъпна. В противовес на сложното, бавно и скъпо приложение на закона, саморегулацията предлага на потребителите просто и достъпно средство за отговор на специфично оплакване. 

За саморегулацията най-характерно е това, че държавата не се намесва при определянето на медийните правила, а прехвърля тази дейност изцяло в ръцете на професионалните общности.  Те си съставят собствени професионални кодекси и доброволно се задължават да ги спазват.  Една от най-подходящите сфери за саморегулацията е етичната сфера, където спазването или неспазването на етичните норми е всъщност неподвластно на наказателните закони, но може да бъде обект на обсъждане и санкциониране вътре в медийните среди.

Саморегулацията на медиите се извършва основно на базата на етични кодекси. Те имат основна цел да защитават правото на аудиторията за достоверна и обективна информация, да отстояват правото на лично достойнство и неприкосновеност на личността, да допринасят за повишаването на професионалните журналистически стандарти и нарастването на доверието в медиите и не на последно място – да укрепват свободата на словото.

 Основни дейности също така са прозрачност към гражданското общество и експедитивност на процедурите по жалби, разглеждани от комисиите. За коректната работа на комисиите от голямо значение е в тях да са включени поравно представители на журналисти, на собственици на медии и на аудиторията.

Саморегулационните процеси започват първо в пресата, получават най-добро развитие през годините именно там и всъщност са фундаментална основа за съвременните кодекси, които покриват вече и част от електронните медии.  Основните елементи на една система за саморегулация са два:

- Кодекс от етични стандарти (или набор от принципи за добри практики).

- Механизми за приемане, осъвременяване и прилагане на етичния кодекс.

Етичните правила се прилагат  от орган за саморегулация, който се финансира от самата индустрия. Към органа за саморегулация се създават звена и механизми за доброволно коригиране или преустановяване на действия, които не отговарят на определени стандарти  - етично жури, апелативен съвет, комисия за мониторинг и др.Органите на саморегулацията не боравят с инструментариума, с който разполага законът. Решенията на етичните комисии се изпълняват доброволно от онези, които са приели етичния кодекс. В определени случаи органите за саморегулация могат да уведомят регулатора за извършеното нарушение.

Етични кодекси за саморегулация: 

- Етичен кодекс на българските медии, приет от НСЖЕ (Национален съвет за журналистическа етика) през 2004 г. [3], който определя етичните стандарти за редакционното съдържание и журналистическото поведение.

- Национални етични правила за реклама и търговска комуникация [4], приет от НСС  (Национален съвет по саморегулация) през 2009 г., определящи професионалните етични стандарти за реклама и търговска комуникация.

Случаят с електронните средства за масова комуникация е по-различен. По отношение на регулацията те се намират в по-особено положение поради финансови, юридически, технологични и технически причини.

Регулацията в областта на електронните медии се осъществява съгласно изискванията на два основни закона: – Закон за електронните съобщения (ЗЕС) и Закон за радиото и телевизията (ЗРТ).

 Промените в медийната и комуникационната световна обстановка, както и промените в обществено-политическия и икономическия климат довеждат до утвърждаване на широко известната съвременна дуалистична телевизионна система.  Тя заменя почти навсякъде в Европа съществувалата дотогава система на контролирана държавна телевизия, като разрешава едновременното действие на национални обществени и  частни комерсиални телевизионни канали. За да работи нормално и правилно дуалистичната система има нужда преди всичко от законово устройване на своето положение. Смисълът на един такъв закон е да уреди финансирането на обществените телевизии, да създаде национален съвет, който да контролира ефира и да отдели телевизионната комуникация от държавата. За да могат националните обществени телевизии да удовлетворят по-високите културни потребности  на населението на всяка страна, тяхната издръжка по принцип е чрез данъците и таксите, които плащат зрителите. Така те не са подвластни толкова много на рекламите, колкото частните телевизии и могат до голяма степен да се предпазят от комерсиализация. След финансирането, най-важният акцент във всички закони за телевизия и радио е регламентирането на специален национален обществен съвет, който да поеме радио-телевизионния ефир в свои ръце.

Съществуват различни модели на подобни съвети, които в Европа най-ярко се олицетворяват в три страни – Франция, Германия и Англия. Най-често за образец се сочи френската структура. [5]

В България функциите на регулативен орган се изпълняват от Съвет за електронни медии (СЕМ). [6]

Най-големият смисъл от създаването на специален национален обществен съвет при дуалистичната система за телевизионна комуникация е, че след като той се конструира, телевизионните комуникации стават реално независими. Те излизат извън опеката на трите власти – законодателната, изпълнителната и съдебната и практически се намират под обществения контрол. По този начин представители на нито една от трите власти не могат да се месят в работата на телевизионните институции, което осигурява тяхната свобода на действие и ги прави, наред с другите средства за масова комуникация, наистина „четвърта власт” в държавното устройство.

Ограниченият радиочестотен спектър, собственост на държавата, също налага създаването на регулативни органи, раздаващи с конкурс разрешителни режими за ползване на свободните честоти. Това става за определен срок от време, за да може лицензът да бъде продължен, отказан или даден на по-добър оператор. Постепенно ограниченият радиочестотен спектър ще остане в миналото с развитието на комуникационните технологии, които предоставят нови неограничени дигитални технически възможности за разпространение на програми и контакти с потребителите.

Уредбата на рекламирането и спонсорирането в националните закони за телевизия и радио се сблъска с необходимостта от по-широко очертаване на тези параметри поради глобалните вече телевизионни контакти.

Аудиовизуалната политика на Европейския съюз е насочена към телевизия без граници. Свободата на препредаване на програми е основен принцип в Европейския съюз. Според общностното законодателство, всяка държава осигурява свобода на приемане на програми и не ограничава препредаването на програми от другите държави от Европейския съюз.[7]

Както всеки един мащабен проект и този се нуждае от регулиране.  В отговор на тази нужда, през 1989 г. на 5-ти май в  Страсбург е приета  и подписана от Съвета на Европа Европейска конвенция за трансгранична телевизия.

Това е реална стъпка към интегриране на европейското аудиовизуално пространство, тъй като с ратифициране и влизане в сила на конвенцията страните възприемат и спазват нейните решения. 

От 7-ми май 1992 г. България е член на Съвета на Европа. Едно от задължителните условия за приемането й бе да ратифицира Европейската конвенция за защита на човешките права и основни свободи. Това е първият много важен международен договор за българските медии. По късно, в края на 1997 г., чрез ратифициране на Европейската конвенция за трансгранична телевизия от Народното събрание, България дава ясен знак за европейско ориентиране на медийното ни устройство. По силата на този акт, за България важат същите европейски изисквания, както и за останалите държави – страни по Конвенцията.

Някои от по-важните изисквания на Конвенцията, залегнали и в нашето законодателство са:

- Свобода на журналистическото слово.

- Редакционна независимост и забрана на цензурата.

- Не по-малко от 50 на 100 от програмното време да бъде предназначено за произведения от европейските страни.

- Не по-малко от 10 на 100 от програмното време да бъде предназначено за произведения на независими продуценти (външни продукции).

- Търговското слово ясно да бъде отделено от основното програмно съдържание.

- Рекламата, спонсорството и телевизионният пазар да бъдат ясно обозначени.

- Времетраенето на рекламата е ограничено, а някои видове предавания (новини, детски програми) не могат да бъдат прекъсвани от реклами.

- Рекламата на цигари е забранена, а други стоки, като алкохол и някои лекарствени средства са с определени ограничения.

- Да бъде гарантиран достъпа на европейската аудитория до събития с важно обществено значение от културен и спортен характер.

- Да бъде гарантирано правото на отговор на всеки почувствал се засегнат от програмно съдържание и т.н. [8]

Междувременно новите и бързо развиващи се информационни и комуникационни технологии, в съчетание с други събития на медийните пазари, започнаха да променят европейския аудиовизуален пейзаж.

Налагащата се всеобща дигитализация постепенно изпраща в миналото проблемите на ограничения ресурс. Интернет постепенно поема в себе си пресата, радиото и телевизията, мобилните телефонни мрежи пренасят телевизионен сигнал, аудиторията влиза в диалог с интерактивните средства за масова комуникация. Съвсем естествено е при такава динамично променяща се медийна ситуация и нормите на европейската медийна регулация също така динамично да се променят.

Директивата „Телевизия без граници” в края на 2007 г. беше заменена с „Директива за аудиовизуални медийни услуги”.

Новата директива е дефинирана като - услуги в рамките на редакционната отговорност на определен доставчик с основна цел предоставяне на предавания за информиране, забавление или образование на широката общественост чрез електронни комуникационни мрежи. [9]

Междувременно директивата „Телевизия без граници” остава изцяло в сила. Обхватът на новата директива е разширен и обхваща услуги по заявка – нелинейни аудиовизуални медийни услуги, които са дефинирани като „аудиовизуална медийна услуга, предоставена от доставчик на медийни услуги за гледане на предавания в избран от потребителят момент по негова заявка въз основа на каталог на предавания, подбрани от доставчика на медийни услуги.” [10]

Целта на директивата е да се задълбочи вътрешния пазар на нелинейни аудиовизуални услуги – видео по поръчка или търговски услуги, предоставяни по Интернет или по мобилни телефони. 

Позволява повече гъвкавост по отношение на времетраенето и обхвата на рекламните клипове, запазвайки ограничението от 12 минути на всеки час, с възможност за по-чести, но по-кратки прекъсвания. 

Позволява непряка реклама на продукти, когато излъчващите оператори могат да изискват заплащане за показването на марков продукт в дадена програма.

Няма да бъде разрешено „позициониране на продукти” по време на новините, актуалните програми и детските предавания.  В предаванията за деца паузи за реклами се допускат при условие, че определената продължителност  на предаването е над 30 минути.

  Религиозни служби не могат да бъдат прекъсвани. 

  Не е разрешено делът на телевизионни рекламни спотове и спотове за телевизионно пазаруване да надвишава 20% от всеки час.

  Още от директивата:- Защита на непълнолетни лица при аудиовизуалните медийни услуги по заявка: програми, които могат сериозно да увредят физическото, умственото или моралното развитие на непълнолетните лица следва да се предоставят по такъв начин, който гарантира, че при нормални условия непълнолетни лица няма да чуят или видят такива аудиовизуални медийни услуги по заявка.

- Достъп до кратки новинарски репортажи: държавите членки трябват да гарантират, че за целите на кратките новинарски репортажи всеки телевизионен оператор, установен в Общността, има достъп на справедлива, разумна и недискриминационна основа до събития от значителен обществен интерес, които се предават по силата на изключително основание.

- Европейски продукти в аудиовизуалните медийни услуги по заявка: държавите – членки следва да гарантират, че аудиовизуалните медийни услуги по заявка, предоставени от доставчици на медийни услуги, които са под тяхната юрисдикция, популяризират производството на европейски продукти и достъпа до тях, където това е уместно и с подходящи средства. 

Тук следва да се добави и разширяването на програма „Медия”. [11] Нейното начало беше поставено през 1990 г. Сегашната програма обхваща периода  2007 – 2013 г. Тя е насочена към производство, разпространение и рекламиране на филми и други аудиовизуални произведения. Програмата предоставя финансова помощ за увеличаване на европейското производство на качествени филми и телевизионни програми, за засилване на разпространението им в Европа и извън нея и за повишаване на международната конкурентоспособност на местната индустрия.

- Съвместното регулиране и саморегулиране: държавите – членки трябва да насърчават доставчиците на медийни услуги да разработят кодекси за поведение към децата, например да изключат реклами на нездравословни храни, насочени към деца.

- Позициониране на продукти (product placement). Принципно то е забранено, но се правят изключения от този принцип за определени видове програми – филми, сериали, спортни предавания, забавни програми, при определени условия. Във всички случаи не е позволено предавания за деца да съдържат позициониране на продукти. Позиционирането на продукт означава – всяка форма на аудиовизуално търговско съобщение, което представлява включване или споменаване на продукт, услуга или тяхната търговска марка, с цел показването им в рамките на предаване срещу заплащане или друго възнаграждение. [12]

Технологичните нововъведения и интерактивността, станала възможна благодарение на дигитализацията, сложиха последната точка в разграничаването на традиционните средства за масова комуникация от услугите на информационното общество през 21. век. Пътят и в регулацията е от регулирани радио и телевизионни програмни услуги към дерегулирани услуги на информационното общество.

Прогнозира се, че дерегулацията ще отпрати в историята повечето норми на регулацията на електронните средства за масова комуникация от 20. век, като най-вероятно в рамките на Европа ще останат единствено ограниченията, обусловени от публичен интерес – свобода на словото и независимост на медиите, защита на аудиовизуалните потребители от подвеждаща информация, защита на децата, право за информиране и медиен плурализъм, защита в количествено програмно отношение на европейските произведения. [13]

Съвсем друг е въпроса, до колко едно общество ще съумее да интерпретира и използва правилно тези либерализирани мерки.

Бележки