НЕАПОЛ – В МИНАЛОТО И СЕГА
ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ПРЕПОДАВАТЕЛИ И СТУДЕНТИ
ОТ БП „ИСТОРИЯ“

(Summary)

Building a Christian church institution and the gradual adoption of Christianity as the only official religion of the Roman Empire goes a long way to approval, accompanied by periods of denial and persecution of Christians. Due to the monotheism of Christianity, his supporters refuse to perform the rituals associated with pagan religious beliefs, especially the cult of the emperor, the main in Roman Empire. Recognition of the cult and refusal to carry out the rituals have legal consequences. This is the main charge against Christians who recognize only their God, and is one of the major violations. Diocletian began to realize the power and strength of the church not only as a religious institution, but also as a factor in the politics of the empire. In 303 Diocletian issued an edict in Nicomedia signed by other tetrarches. This edict Christians actually disqualified, shall be prohibited their services and their temples destroyed.

Persecution of Christians persist prefecture Italy. In Campaign one of the most famous martyrs who died in the persecutions at the time of Diocletian was St. January (San Gennaro), bishop of Beneventum. He died a martyr in 305, along with deacons Proculus, Sosius, Favst, Desiderius reader Eutyches and Akution. Their memory is celebrated on 19 September and 16 December of the Catholic Church, and on April 21 (May 4, Ph.D.) of the Orthodox Church.

The remains of St. January are buried in the Campus Martius near Puteola and at the beginning of V c. were transferred to the catacombs of Naples. A worship him as a saint of Naples. Over the catacombs is built basilica dedicated to St. January where probably transferred his relics.

In 831, the relics were moved to Beneventum in the Cathedral "St. Mother Jerusalem", in 1154 moved to the abbey Monteverdzhine. There are specially made reliquary bust-reliquary and a vial of the blood of the martyr. Relics became an object of worship in the abbey. Honor the saint does not subside in Naples. In 1497 the relics of St. January were transferred to the Cathedral of Naples, where they are kept to this day, along with some of the relics of the martyrs who died with him. Saint today is honored as the patron saint of Naples.

Perhaps at the beginning of IX century cult of St. January was brought in Byzantium by iconoclastic party Italic Greeks, headed by the Patriarch of Constantinople, Methodius. Of X c. honor of the saint is found in Byzantine Synaxarium on 19 September. In late Greek and pass Synaxarium memory of the saint is celebrated on 20 or 21 April. So St. January is honored as a general Christian saint, a martyr for the establishment of Christianity in Europe.

Изграждането на християнската църковна институция и постепенното приемане на християнството за единствената, официална религия в Римската империя изминава дълъг път на утвърждаване, съпътстван с периоди на отрицание и преследвания на християните. В първите векове на разпространението на християнството и създаването на християнските общини от 12-те апостоли, от техните ученици и последователи римската власт се отнася благосклонно към новата религия. Политеистичната Римска империя покровителства освен римския пантеон и множество източни, средиземноморски и западни езически религии и култове, като много от тях, с решение на римския сенат са приети за част от римската религиозна практика. Изграждат се храмове на редица неримски божества, жреците им получават привилегии и защита от държавата. Религиозната толерантност е защитена от закона, като всеки римски гражданин може да изповядва своята вяра свободно и без притеснения.

С какво християните привличат вниманието на римската власт и с какво нарушават римските закони? През първите векове на разпространение на християнството няма запазени сигурни сведения за преследване на тази религия. Извършване на богослужение и стенописите в ранните християнски църкви в катакомбите на Рим и други големи градове обаче, е свидетелство, че и през това време тази религия не е приета съвсем радушно. Разпространяват се слухове за нощни събрания и тайни обреди на християните, общи трапези на мъже и жени, като това не е в унисон с римските нрави. Плъзват мълви за тях и римските писатели като Тацит [1], Светоний [2]и др. ги отразяват безкритично в своите съчинения. Отправяни са им предимно анонимни доноси, които предизвикват император Траян да издаде през 99 г. специален едикт против анонимните обвинения и клевети и да изисква изричното присъствие на обвинители (частни лица) при съдебните процедури. Той издава и едикт против тайните общества. [3]С него се визират различни тайни общества и култове, но християните попадат в неговия обсег, поради липсата на храмове и закритите за нехристияни събрания, на които извършват литургиите си. Подобни укази издават и някои от следващите римски императори, но те не са насочени само срещу християните, а срещу всички нарушители на обществения ред и обичаи.

Разкази за гонения и мъченичество на християни, още от времето на император Нерон създават църковните писатели и апологети. Те се основават на ранните сведения на античните автори за християните. След пожара в Рим през 64 г., Нерон обвинява за това последователите на Христос - християните и започват преследвания. [4]Според Лактанций Нерон е първият гонител на християните, тогава са екзекутирани апостолите Петър и Павел. В числото на преследващи християните, църковните писатели обвиняват императорите Домициан, Деций, Валериан, Аврелиан и др., но гонения при тях има само на отделни личности, по-късно провъзгласени за мъченици за вярата. [5]

Според римското право отговорността на всеки римски гражданин е лична и няма сведения за масови гонения (освен при отделни безредици и метежи, напр. в градовете Смирна и Лион в средата на II в.), а предимно за осъждане на някои християни за неподчинение на законите, преди всичко неспазване на императорския култ.

Поради монотеизма на християнството, привържениците му отказват да изпълняват обредите, свързани с езическите религиозни вярвания и най-вече с култа към императора, основен за Римската империя. Този култ е създаден още по времето на принципата от Август, издигнал своя осиновител и предшественик Юлий Цезар за Бог, след неговата смърт. Август също е обожествен след смъртта му, като от Калигула започва да се налага и култа към живия император и той придобива задължителност за всички римски граждани. Непризнаването на култа и отказ от изпълнение на обредите вече има правни последици. Това е основното обвинение срещу християните, които признават единствено своя Бог и е едно от основните им нарушения. Във всичко останало те са мирни и трудолюбиви граждани, както пише в писмата си до император Траян проконсулът на провинция Витиния Плиний Млади и с нищо не допринасят за нарушаване на обществения ред, за размирици и бунтове. [6]

С разрастването на църковната организация християнството започва да играе все по-значима роля в живота на империята. То печели привърженици от всички обществени прослойки. Християнската църква се изгражда като една от най-мощните, влиятелни и богати институции, която не е под контрола на държавата.

По времето на Диоклециан (284-305 г.) църковната организация следва административното деление на империята. Създават се епископии във всички големи градове на империята. Те се запазват дори след варварските нашествия и разрушаването на административни центрове и градове. Засилва се и манастирското движение, което започва да привлича много граждани, често и от римската администрация и войската. Това изисква специални разпоредби и едикти за регулиране на отношенията между църквата и държавата. От 4 в. манастирите в отделните области стават подвластни на епископите.

При Диоклециан започва да се осъзнава мощта и силата на църквата не само като религиозна институция, но и като фактор в политиката на империята. Първата реакция е за съхраняване на римските ценности и традиции и това предизвиква новата политика към християните, не вече само като отделни личности и нарушители на правни норми и традиционни нрави, а като общност от хора, обединени от една вяра в силна и разрастваща се институция, каквато е християнската универсална църква.

През 303 г. Диоклециан издава в Никомидия едикт, подписан от останалите тетрарси – августа на Западната част от Римската империя Максимиан Херкул, западния цезар Констанций Хлор, и източния цезар Максимиан Галерий. Предписва се изпълнение на обредите към императорския култ при всеки контакт на римските граждани с властите. С този едикт християните фактически са лишени от права, забраняват се службите им и се разрушават храмовете им. Лактанций описва началото на преследването с разрушаването на християнската църква в Никомидия, която е трябвало да бъде изгорена, но страхувайки се от пожар, който може да се пренесе на съседните сгради, Диоклециан заповядва да я разрушат. [7]

Като повод за гоненията Лактанций отбелязва една случка, която според него преобръща Диоклециан към нова политика спрямо християните, като обвинител вече се явява държавата в лицето на четиримата съуправители. При едно гадание по вътрешностите (по черния дроб) на жертвено животно, жреците, след като няколко пъти не получават никакви знаци и предзнаменования, осъзнават, че сред тях има християни, които се молят на своя Бог и така възпрепятстватпроцеса.Това кара Диоклециан да избухне в ярост срещупривържениците на християните, които не признават никакви гадания и суеверия, дълбоко вкоренени в римския манталитет.След това, той макар и не съвсем охотно, но подбуждан от жадния за власт и натрупване на богатствоцезар на Изтока МаксимианГалерий стига до крайност и издава указа от 303 г. за лишаване на християните от права и с това слага началото на преследването на религията и църквата им. [8]

След като през 305 г. двамата августи Диоклециан и Максимиан Херкул се отказват от властта, август на Изтока става Максимиан Галерий, а на Запад Констанций Хлор, бащата на бъдещия император Константин Велики. [9]Цезари стават ФлавийВалерийСевер и Максимин Даза. Галерий продължава на Изток още по-ожесточено политиката на преследване на християните с всички средства, докато християнската традиция повествува за прекратяване на гоненията в Западната империя от Констанций Хлор. [10]След смъртта на Констанцийзапочва гражданска война за надмощие между тетрарсите, която завършва с пълна победа наКонстантин през 324 г. Той става единственият август, цезар и император на Римската империя.

Годините 303-311 са белязани от най-масовото преследване и мъчение на християни в Римската история. Разрушаване на християнски храмове и конфискация на имуществото на църквата, изтезания, унижения, побои, публични екзекуции и т.н. съпътстват изпълнението на императорския указ. Тази политика се следва от всички съуправители, като някои от тетрарсите, както и управители на провинции стигат до крайности. Най-известен с жестокостта си е цезар, а след това август на Изтока Максимиан Галерий, който покрива своята част от империята в кръв и злодеяния.Подобна политика водят в своите области, но не постоянно и Лициний и Максенций. [[[11]]]Накрая на живота си Галерий се разболява от ужасна болест и в отчаянието си, вероятно по настояване на хора от обкръжението му прекратява преследванията и подписва през 311 г. в Сердика (София) първия едикт (Едикт на толерантността) за признаване на християнството за легална религия в империята. Едиктът е отнесен в Никомидия и е подписан и признат и от другите тетрарси.

Един от най-важните въпроси, свързан с началото на превръщането на Римската империя в християнска и с основите на културното развитие на Европа е за значението както и за мястото на издаване на едиктът Галерий от 311 г.

Този въпрос има своите корени още в най-ранната църковна и светска историография и по идеологически причини се налага мнението за Миланския едикт (рестрикт) от 313 г. като начало на цялостната религиозна, идеологическа и културна промяна на Римската империя и Европа през следващите векове. Едиктът на Галерий в най-добрия случай се споменава бегло, като се забравя и мястото му на издаване – цветущият тогава римски град Сердика. [12]

През 2011 г. българските учени от Юридическия и Философския факултет на Софийския университет организираха и проведоха конференции и лекции по повод 1700 години от издаването на Едикта на толерантността в Сердика - 311 г. В присъствието и на видни чуждестранни изследователи бе поставен въпроса за мястото на издаването на Едикта, неговото значение за полагане на основите на официалното християнство и изграждането на църковната организация, но и незаслуженото пренебрегване на Сердика като един от най-важните топоси в този процес.

Причините за пренебрегването на Максимиан Галерий за издател на първия едикт за признаване на християнската религия като една от законните религии в политеистичната империя се крият и в неговата слава на подбудител и най-ревностен гонител на християните по време на съвместното управление с Диоклециан и през времето на неговото августво. Разкайването му в края на живота и обръщането за помощ в безизходицата от болестта към християнския Бог не може да заличи спомена от жестокостите, които е заповядал да се извършват спрямо християните през целия си живот. Константин, издигнат от войската за август на Западната част на империята, след смъртта на баща му авуст Констанций Хлор е по-подходящ за изграждане на образа му на пръв християнски владетел и светец. Освен това Константин следва последователна политика на подпомагане на християнската църква, изчистването и от ереси, организира свикването на Първия вселенски събор и участва в него като „външен епископ”, издава укази в помощ на християнството и полага началото на утвърждаването му като държавна религия на империята.

Въпреки по-толерантната политика на Констанций Хлор и Константин към християните в Западната част на Римската империя има сведения за преследвания и мъченичество на християни.Констанций Хлор не е могъл да не изпълнява едикта за гонението на християните, още повече, че той го е и подписал. Според църковните писатели, а и някой светски автори, той води толерантна политика спрямо християните и изпълнява едикта по-скоро формално, като се опитва да предпази християнската общност от крайни изстъпления и мъчения и не позволява нито един християнин да загине. Според Лактанций Констанций позволява да бъдат разрушени християнски храмове в префектура Галия, но така, че лесно да бъдат възстановени. Той не позволява християнин да загине мъченически. За преследването на един от най-видните епископи на Запад - Осий Кордовски, Лактанций обвинява не Констанций, а Максимиан Херкул, който според него управлява пряко диоцеза Испания. [13]По-късно Осий Кордовски председателства Никейския събор (325 г.), като най-старшия и достоен епископ. Той участва и в Сердикийския събор през 343 г. като защитава никейския „Символ на вярата” срещу арианите.

Преследванията на християни не отминават и префектура Италия. В Кампания един от най-известните мъченици, загинали при преследванията по времето на Диоклециан е св. Януарий (сан Дженаро), епископ на Беневент. Той загива мъченически през 305 г., заедно с дяконите Прокул, Сосий, Фавст, Дезидерий четец, Евтихий и Акутион. Паметта им се чества на 19 септември и 16 декември от Католическата църква, и на 21 април (4 май, н.с.) от Православната църква.

За мъченическата смърт на св. Януарий е известно от „Деяния на мъчениците“ (Acta Martyrum).„Деяния на мъчениците“ са сборници от разкази за края на живота и смъртта на християнските мъченици, които имат за основа протоколите от съдилищата, преработени във формата на назидателни четения. Освен тях за съставянето на деянията и житията на светците се използват свидетелства на съвременници или по-късни разкази и легенди, преработени от църковните писатели и апологети. [14]Най-старите латински сборници „Деяния на мъчениците“ (Acta Martyrum), са от VII в., но са запазени в препис от ръкопис от XII в. в Болоня. По-известен обаче е Ватиканският ръкопис VIII-IX в., който се смята за разширена версия на Болонските „Деяния на мъчениците“. Сведения за св. Януарий съдържа и Легендата за Йоан Дякон (Деяния на св. Сосий), ок. 900 г.Ватиканският ръкопис на „Деяния на мъчениците“, стават основа на литургическите четения за св. Януарий в католическата богослужебна книжнина. [15]През 18 в. е открита и гръцката версия на „Деяния на мъчениците“, основана върху синаксарния разказ, допълнен по-късно със сведения от латинските „Жития на светците.“ [16]

Св. Януарий се споменава за първи път през 431 г. в посланието на св. Ураний към Пакат. Според версията на посланието, Ураний предава, че преди да умре св. Павлин Нолански казал, че са му се явили св. Мартин, епископ на гр. Тур и епископ и мъченик Януарий, прославил църквата на гр. Неапол. [17]В най-стария запазен препис на Болонските „Деяния на мъчениците“ се съдържа версията, за мъченичеството на св. Януарий по времето на император Диоклециан. Разказът започва с тържествата в пристанищния град Путеола (дн. Пуцоли), посветени на Сивила. В града пристига от Мисена дякон Сосий, който се среща с епископа на Беневент Януарий, в чийто диоцез влиза и Путеола. Епископ Януарий се съпровожда от дякон Фавст и четеца Дезидерий. По заповед на съдията Драконтиий (в по-късните гръцки версии – областният управител на Кампания Тимотей), Сосий е хванат и хвърлен в затвор. При едно от посещенията при него са хванати и също затворени беневентския епископ и неговите придружители. Всички те са изправени пред съд и обвинени, че не искат да изпълнят езическите обреди. Осъдени са на публична смърт чрез разкъсване от диви зверове. В амфитеатъра обаче става първото чудо и мечките, които трябва да разкъсат мъчениците не се и докосват до тях. Тогава са осъдени на смърт чрез обезглавяване. Убедени в светостта на осъдените, трима християни от Путеола - дякон Прокъл и миряните Евтихий и Акутион започват да протестират публично срещу несправедливото обвинение. Те веднага са хванати и също са осъдени на смърт. Екзекуцията на мъчениците е изпълнена на форума Вулкан в Путеола. Според по-късни версии съдията (или областният управител), постановил присъдата ослепява, но след молитвите на епископ Януарий проглежда отново, като това събитие не го спира и той заповяда да се извърши екзекуцията. Още чудеса, извършени от еп. Януарий по време на неговото мъченичество са добавени в другите версии на житието.

Останките на св. Януарий са погребани на Марсиановото поле, близо до Путеола, в началото на V в. са пренесени в катакомбите на Неопол. Изгражда се култ към него като светец на Неапол. Над катакомбите е изградена базилика, посветена на св. Януарий, където вероятно са пренесени неговите мощи. През 831 г. мощите са пренесени в Беневент в катедралата „Св. Богородица Йерусалимска”, през 1154 г. са преместени в абатството Монтеверджинe. Там са изработени специален бюст-реликварии и реликварий за ампулата с кръвта на мъченика. Мощите стават обект на поклонение в абатството. Почитта към светеца не затихва в Неапол. През 1497 г. мощите на св. Януарий са пренесени в катедралния храм на Неапол, където се съхраняват и до днес, заедно с мощите на някои от мъчениците, загинали заедно с него.

От XIV в. е познато и едно от най-известните чудеса на св. Януарий. То е свързано с втечняването на ампулата с неговата кръв, когато се поднесе към черепа на светията. Това чудо се повтаря три пъти в годината – в деня на паметта на светеца – 19 септември, на 16 декември в деня на годишнините от чудодейното спасението на Неапол, чрез молитвите на светеца при изригването на Везувий през 431 г. и в събота преди първата неделя на м. май – в памет на пренасянето на мощите на светеца в Неапол. Ако чудото не се състои, то е знак на нещастия и беди. Светецът и днес се почита като покровител на Неапол.

Вероятно в началото на IX в. култът към св. Януарий е пренесен във Византия от иконоборческата партия на италийските гърци, начело с патриарха на Константинопол Методий. От X в. почитта към светеца се среща във византийските Синаксари на 19 септември. В късните гръцки Минеи и Синаксари, паметта на светеца се чества на 20 или 21 април. Така св. Януарий се почита като общохристиянски светец, един от мъчениците за утвърждаване на християнството в Европа.

Лекция на проф. Цв. Чолова пред катедралата Сан Дженаро, (март 2014 г.)