НЕАПОЛ В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА: СТИХОСБИРКАТА ИВАН ВАЗОВ
NAPLES IN BULGARIAN LITERATURE: IVAN VAZOV’S COLLECTION OF POEMS “ITALY” (1884)
проф. д-р Румен Генов
Prof. Roumen Genov, Ph.d.
(Summary)
Italy has a centuries old place in Bulgaria’s relations with other European countries – economic, political, religious, and cultural. That is reflected in Bulgarian literature and art, among the other cases, in the collection of poems “Italy” published in 1884 by Ivan Vazov, the “patriarch of the Bulgarian literature”, then still a quite young man. The poems included in that collection are not only a record of Vazov’s immediate impressions of his tourist voyage to Naples, and its surroundings, and other Italian cities. For him it was a poetic and cultural pilgrimage to the country of great culture – one of the foundations of the European civilization, to the country of the great poets whom he was holding in deep reverence. The poetic qualities of Vazov’s collection of poems “Italy” make it part of the canon of the Bulgarian literature of the last one hundred and a half century.
Неапол е един от великите европейски градове – с хилядолетна история и заедно с това много жив, вибриращ и динамичен. Създаденият преди 26 века от древните гърци „Нов град“ – Νεάπολις, сега е мегаполис с милионно население, което е и многоетнично и многорасово (поне по време на нашия кратък пътуващ семинар през февруари 2014 г. в района на нашия повече от скромен хотел, близо до Централната гара, можеше да се срещнат повече африканци, китайци, румънци, турци и неидентифицирани по произход лица, отколкото италианци).
Неапол е притегателен и като един от центровете и символите на масовия туризъм още от неговото зачеване преди два века – особено с такива обекти като Помпей и Херкулан, където се е родила и модерната археология, величествения вулкан Везувий, остров Капри, приказния Неаполитански залив. Градът е свързан с безброй исторически събития от старо и ново време, неаполитански крале и кралици от всякакъв произход, с романтични фигури от по-ново време, като адмирал Хорейшо Нелсън и неговата любима лейди Хемилтън, с архетипа на революционера на ХIХ век Джузепе Гарибалди, та даже и като място където завършва животът на българския регент Сава Муткуров. Градът е знаменит дори със своите тъмни страни – на времето с типичния, едновременно престъпен и благочестив градски плебс – т. нар. „лазарони“, в наше време с камората – местна разновидност на прословутата италианска мафия.
Кога се е родила и кой е авторът на поговорката "Vedi Napoli e poi muori!“ („Виж Неапол и умри!“) не се знае. Вероятно е била „местно производство“, но великани на европейската култура като Йохан Волфганг Гьоте я правят особено популярна (с неговото “Италианско пътешествие“). Не остава по-назад от германския олимпиец и „патриархът“ на българската литература Иван Вазов. През май 1884 г. когато е далеч от патриаршеската възраст и положение, а е млад мъж в разцвета на силите си, Вазов заедно със своя приятел и колега в управлението на Източна Румелия, също тъй младия Михаил Маджаров, пътуват с парахода „Euxin“ до Италия по маршрут Солун - Атина - Неапол - Рим и обратно. Плод на впечатленията и вълненията на Вазов от това пътуване е стихосбирката "Италия". Не много отдавна двама литературни историци са я включили в съставения от тях „канон на българската литература“ за 90 години от историята на новата българска държава (впрочем най-голям дял от подбраните 100 литературни творби заема Вазовата поезия и проза). [http://www.litclub.com/library/bg/kanon.htm - Васил Б. Видински, Еньо Стоянов. Каноните: българска литература от 1878 до 1988 г.]
По време на плаването поетът фиксира в рими всички впечатления – бягът на вълните, Мраморно море („Може би едното сърце / да е по-дълбоко.“), обиталището на елинските богове („Олимп, де твойта слава?“), срещата с една „руска пътешественица“ на парахода дори пърхането на едно птиче озовало се на борда. А в Солун се вплита в спор с един „учений елин“ за принадлежността на „ябълката на раздора“ – на всички доводи на своя опонент Вазов отговаря с неизменното „но... Македония е наша!“ (Резони на историята и на правото. Разговор в солунското пристанище).
Но за Вазов посещението на Италия не е обичаен или „културен“ туризъм, нито само поетичен дневник (макар че откликва на всяко впечатление и случка в поетична форма), а преди всичко поклонническо пътуване:
Поклон, Италийо щастлива,
поклон, земя на небесата,
земя на песнята звънлива,
на гения, на красотата;
земя на вечните поети,
на Тасо, Данте, на Петрарка;
земя на нежните сонети -
на любовта безумна, жарка.
В Неаполитанския залив естествено първото впечатление е вулканът Везувий:
Във свойта черна ризница от лава,
сърдит край синьото море, един,
стърчи Везувий - мрачен исполин,
и с гъстък дъх небето замъглява.
Помпея, Херкулан и Стабий спят
в нозе му кат изринати скелети,
отпреж морето пей, шуми и свети,
а окол - миртови гори шептят.
Възхищението на Вазов не знае предели и той го изразява във форма подходяща за сантиментална неаполитанска канцонета - заливът очарова и през нощта, когато поетът прави романтична разходка:
Прекрасно си нощем, Неаполско море,
когато зефирът завей
и твоите сини, кристални простори
луната със злато залей.
Вазов отдава дължимото на всички забележителности – археологически обекти, музеи, паметници. Не може да мине на първо място без Помпей, чиито останки естествено навяват мисли за преходността:
Палатите са глухи,
форумът не гърми,
във мраморните бани
чучурът не шуми.
Кумирите сломени
преглупаво стърчат,
из улиците пусти
столетията спят.
Покрай Везувий, Помпей, музеите, всякакви „пиаци“, „палаци“, „кастели“, Вазов възпява и ежедневието на улици и ресторанти. Изпаднал в анакреонически настроения („Ти каната ми донеси, момче, и на един дъх аз ще я изпия“), той се прехласва по „белли Джованини“, които разливат вино по заведенията – („Налей, Джованино, / вакханко, наливай, / разпаляй ме,с вино, / с очи ме упивай“), по гиздави неаполитански цветарки, докато неговият приятел Маджаров се занимава с далеч по-непривлекателни и прозаични предмети като тънкостите на италианското данъчно облагане.
Напълно естествено Вазов стига и до „вечния град“, чиито символи – Колизеят, Ватиканът, Тибър, събуждат във въображението на поета сенките на великите личности, за което е чел през ученическите години, но те са в ироничен контраст със съвремието:
аз диря с поглед Цезаря и Брута,
или Корнелйя, римлянка прочута,
или Хорацйя - песник увенчан.
Напразно тез велики сенки гона:
весталките ми смигат от балкона
и жрецът поздравлява ме пиян.
Не са отминати и комични моменти, при които нашите хора се сдобиват с нова самоличност – хотелиерът в Неапол, който вписва имената им в своя регистър, след като чува, че гостите са от „Филипополи“ решава че става дума за Филаделфия (САЩ), “Voi siete americani“ и по-нататъшните обяснения не могат да го разколебаят в това му убеждение.
Поетът упреква своя приятел и спътник Маджаров у когото гледките не предизвикват възхита, а се вторачва в тъмните петна на делника, в опакото на живота:
Ах, приятелю, за бога,
възхити се за минута,
ний пътуваме със тебе
из Италия прочута.
Докато поетът е готов да възприеме естетически всички страни на живота:
Обичам твойта нега, аромат
и багри; твойте празници безумни
и пусти храмове, и стъгди шумни,
и пъплещий из тебе дрипав свят,
и бедност весела, и лазарони,
и ваклите моми, и макарони!
Накрая Вазов в патриотично въодушевление търси „сестринска“ връзка между „презморските съседки“ – България и Италия, които включва в своеобразен поетичен диалог.
За Вазов това пътуване вероятно е било едно необходимо възпитание на поетическото чувство. Макар, че отразяват едно сантиментално и поклонническо пътуване от преди повече от век на един млад български поет, пред когото светът за пръв се отваря, стихотворните отклици на Вазов могат да докоснат и чувствителността на едни съвременни и може би малко преситени с информация посетители (в случая студенти и преподаватели), за които светът, особено от последните десетилетия е по-малък и по-достъпен.