Биляна Курташева

Нищетата на следдеветосептемврийската поезия

Непосредствено след 9 септември 1944 г. българската поезия рязко се политизира и партизира. Заедно с това наблюдаваме едно цялостно свиване на поетическия потенциал – не само няма шедьоври от онова време, но на пръсти се броят и просто добрите стихотворения, надскачащи злободневните агитационно-пропагандни цели. При това поетическата стагнация – по отношение на теми, образност, стихосложение - настъпва още в годините на относителен плурализъм, още преди официалното и задължително налагане на нормите на соцреализма след 1948 г.

В един друг текст имах повод да си задам въпроса защо поезията след 9 септември се оказва така бездарна, включително по актуални тогава теми, като героичната смърт, жертвата и саможертвата, които по принцип са прерогатив на лявата поезия. [1] 

Без съмнение една от причините е внезапното и крайно „демократизиране” на литературното поле, нахлуването на литературни парвенюта, на треторазредни писачи. Но пък и доказани автори с вече изявен собствен  почерк (Фурнаджиев, Разцветников, Багряна и др.) не създават нищо оригинално и запомнящо се, подчиняват се на общото уравняване на почерците и заличаване на индивидуалния глас.

Друго, по-едро обяснение на поетическия срив след 9 септември (извън натиска и терора) можем да потърсим в наблюдението на Ролан Барт, че изобщо „левият мит” е беден, не умее да разказва, бързо „пресъхва”, лесно застива в лозунг. Следдеветосептемврийската поезия не умее да разказва лични истории, да придава човешко лице и глас на абстрактните положения и да отива отвъд тях – и това неумение изпъква особено силно на фона на вече отишлия си виртуоз в това отношение - Вапцаров.

Вестниците, сборниците и антологиите от онова време са пълни с римушки, чиито герои са твърде схематични, едноизмерни, лишени както от плана на всекидневното, на личната история, така и от метафизичен, философски обем. По никакъв начин не могат да се съизмерват с върховете на преддеветосептемврийската лява поезия, с мощните лирически персонажи на Смирнески, със сложните подривни лирически говорители на Вапцаров, с утопично-апокалиптичните визии на Фурнаджиев от “Пролетен вятър” или на Гео Милев от поемата “Септември”.

Този контраст и спрямо преките “свои” предходници дава повод за още една хипотеза. Следдевотосептемврийската поезия е слаба, защото й липсва онова, което Томас Елиът нарича обективен корелатив, тоест достатъчно откроена, разпознаваема реалност, на която да се опре. Твърде „тънък”, ограничен, спорадичен е историческият опит на митологизираната по-късно „борба”, който да мотивира поезията, да й даде образи, сюжети, идеи.

Антология Отечествен фронт

Затова следдеветосептемврийската поезия разчита на ограничен набор от “опорни точки”. Ето една представителна тяхна версия: Съпротивата; Девети септември; Отечествената война; На трудовия фронт; Славянското единство; Нашите борци; Бий врага. Това всъщност са седемте дяла в Антология Отечествен фронт от 1947 г., издадена от Националния комитет на Отечествения фронт, съставена от Андрей Гуляшки и Богомил Райнов в обем от над 670 страници [2].

Изброените тематични ядра доминират тогавашния дневен ред. Можем да ги открием и като основа на отделни тематични издания – първите години след 9 септември изобилстват от сборници за 1 май, сборници за Отечествената война (приели руското й название), но безспорно най-много са септемврийските, посветени на Септември 1923 г., на 9 септември 1944 или съшиващи ги в една обща пан-септемврийска митология.

Съществена роля в следдеветосептемврийските опорни точки има календарът. Септември, октомври и май са месеците с особена смислова натовареност, самото им споменаване е вече метафора и парола в едно – за революция или за трудово-пролетарска солидарност.

Затова и Антология Отечествен фронт започва плакатно с откъс от поемата “Септември”, именно онази част с възклицанието: “Септемврий!/ О месец на кръв!/на подем и погром!” (с. 9), по-нататък в дял “Съпротивата” са включени, стихотворението “Септемврий” от Иван Пейчев (“А нов и последен Септемврий израства/ от стария Дунав до снежний Пирин...”, с. 30-32), откъс от романа “Хоро” (с. 33-34), баладата “Никодим” от Кр. Кюлявков с подзаглавие “следсептемврийска балада” (с. 35-37) и др. Във втория дял вариациите върху “новия септември” включват и стихотворение, озаглавено “Народна песен за Девети септември” (!) от Камен Зидаров (с. 262).

Изобщо, литературата е само един от каналите, чрез които се изгражда култът към 9 септември. На един по-късен етап подобен процес ще се задвижи след Априлския пленум, когато априлският култ ще се оптита да конкурира септемврийския.

Да отбележим, че макар да се титулува антология, Антология Отечествен фронт е по-скоро сборник – без строги литературни принципи на селекция, разножанров, хлабаво организиран и трудно проходим. Принципът на натрупването преобладава над този на подбора – в над 670 страници са събрани поезия, проза, драматургия. Издателското оформление е крайно некоректно – в съдържанието фигурират само изброените тематични дялове, без посочване на поместените в тях творби/автори. Авторът е второстепенен, неважен, третиран е като “инструмент” на съответната наложена и налагаща се над всичко тема. Липсва и съставителски предговор, който да конципира подбора. За сметка на това съставителите са обилно представени вътре, особено Богомил Райнов. Книгата завършва с негов марш “Бъди нащрек”, апотеоз на насажданата революционна параноя:

Припев:

Бъди нащрек и ден и нощ, боецо,

и в бран и в мир, и в студ и в адски пек,

пред тиловия враг и пред подлеца

бъди нащрек.   

Привеждам този цитат, за да имаме все пак представа от стихоплетството, развихрило се по онова време.

Залогът на месеците: календарната енциклопедия

Календарът се оказва услужлив към новата власт през 1944 г. По стечение на обстоятелствата, свързани най-вече с напредването на Съветската армия, държавният преврат у нас се случва именно в началото на септември – месец, който вече има изработена литературно-идеологическа аура, който има, така да се каже, готов символен капитал и работи в полза на тезата за това, че станалото е и естествено последствие от вътрешни процеси, а не само от външна намеса. [3]

При все това двете септемврийски митологии не се напасват безпроблемно. Ярък пример за това е съдбата на антологията “Покрусена България”. Тя е съставена и издадена от Димитър Хаджилиев през 1932 г. Събира текстове върху събитията от 1923 г. от общо 28 автори с различна степен на опозиционност спрямо властта. Сред тях са Фурнаджиев, Разцветников, Каралийчев, Н. Хрелков, Ясен Валковски, Тодор Павлов и др. Книгата е иззета от полицията, минорното й заглавие не успява да заблуди цензурата, да прикрие подривния характер на някои от текстовете вътре. Хаджилиев преиздава антологията скоро след 9 септември, през 1945 г., но и тогава не получава подобаващо признание. Сборникът му и той самият като сепетемврийски поет са изтласкани в периферията, тъй като по това време усилено се налага тон на борчески оптимизъм. Покрусата вече не е на мода, дори се явява идеологически неправилна, неуместна. Така тази интересна антология се оказва двойно несвоевременна и рискова за своя съставител.    

Що се отнася до Богомил Райнов, неговата ангажираност с издателската дейност на Отечествения фронт не се изчерпва само с едноименната антология. Следвайки календарната нишка, попаднах на едно друго преинтересно издание от същия период. През 1947 г., година след отечественофронтовската антология, Богомил Райнов публикува книгата “Бележити дати. Малка историческа енциклопедия-календар”, издадена отново от Националния комитет на Отечествения фронт; посочен е и тиражът – 8000 екземпляра.

Забележителното в тази книга е, че тя е конструирана именно по месеци, съдържа календарни таблици за всеки месец, посочващи важни български и световни събития за всяко число. Идеята, разбира се, не е нова. Структурно погледнато, това е моделът на църковния годишен календар. Който впрочем също има септемврийско начало, отчита се от 1 септември, наследство още от Византия и римските индикти. Разбира се, календарната енциклопедия не е чак толкова радикална, че новосакрализираният революционен септември да се яви като начален месец. Септември не става януари. Но православните чествания са радикално подменени с други, светски и революционно-прогресивни имена и събития.

В тях могат да се открият основно два пласта - исторически и културен, с преобладаващо ляв и - казано с тогавашния език - революционен уклон, макар тези определения да са трудно приложими към някои епохи. Към историческия пласт се отнасят събития и личности от Самуил, през Английската революция, въстанието на Емелян Пугачов до Октомврийската революция, Сталин, партизани и 9 септември. Във втория, културния пласт ще срещнем имената на Галилей, Монтен, Монтескьо, Ботев, Гео Милев, Шекспир, Зола и т.н. Подчинението на новата конюнктура е съчетано с една широка обща култура и изобретателност при подбора на събитията за всяка дата. Вероятно при съставянето на календарната енциклопедия Богомил Райнов не е минал без помощта на баща си, Николай Райнов, с неговата голяма библиотека и ерудиция. 

След всяка месечна календарна таблица следват по няколко кратки статии, посветени на избрани личности и събития от сътветния месец. В самото начало, т.е. сякаш пред и извън времето, са изнесени три биографично-портретни статии – за Георги Димитров, за Васил Коларов и за Цола Драгойчева. С тази българска партийно-революционна света троица се открива енциклопедията. Странно е, че там не са изведени Ленин и Сталин – по онова време присъствието им преди и над всичко започва да се налага като подразбиращ се императив.

Отново най-натовареният месец е септември, той включва статии “Народното въстание от 9 септ. 1944”, “Септемврийското въстание от 1923”, “Народната република”, “Народната милиция”, “Лайпцигският процес” и “Иван Вазов”. Вазов стои самотно и невинно в тази конфигурация, поставен вероятно поради датата на смъртта си, 22 септември. Заедно с това той олитературява, придава дълбочина и класичност на така важния революционен месец.

Това е поредно доказателство, че на литературата и културата непосредствено след 9 септември се възлага мисия, далеч надскачаща собствените им граници – те съдействат за набавяне на нови “места на памет”, ново историческо съзнание, нова празничност и нови герои.

Оттам и обсесията на революциите от календарите. Най-известният пример, разбира се, е Френската революция с цялостното пренареждане и преименуване на месеците. Впрочем да забележим, че началната дата на Френския републикански календар също е през септември: 22 септември 1792 става 1 Vendemiaire, макар календарът да влиза в сила със задна дата, от 24 ноември 1793. При все революционния потенциал на тази историческа аналогия, никой не се сеща за нея.

От друга страна, у нас календарите и литературата са свързани още от Възраждането - достатъчно е да си спомним за Ботевите календари. В по-ново време Гео Милев създава своето “Експресионистично календарче за 1921 г.” – една модернистка календарна (месечна) поема в проза. А с поемата “Септември” превръща в емблема и канонизира този календарен отрязък, който никога повече няма да бъде неутрален за българското литературно и културно съзнание.

Самият Богомил Райнов е изкушен от календара, да напомним ранната му сантиментално-иронична стихосбирка “Любовен календар” от 1942 г., едно от важните заглавия за поезията на 40-те. Пътят от любовния календар до ОФ календара се оказва кратък и сякаш предизвестен.

Впоследствие, през годините след 1946 г., новонамереният жанр на лявата календарна енциклопедия се рафинира и тривиализира, за да се стигне до масовите му издания под формата на настолни ведомствени бележници. В тях широкият литературно-културен пласт значително се свива за сметка на идеологическия. Западните културно-исторически реалии почти напълно отпадат. Прибавят се трудно споделими дати и празници от историята на “братските комунистически партии”, включително, да речем, на Малайзия и Северна Корея. Един екземпляр от подобен тефтер е намерил място в “Инвентарна книга на социализма”, където е описан като “широко разпространен типично учрежденски аксесоар от времето на социализма” [4]. Издаден е точно 40 години след календарната енциклопедия на Богомил Райнов, през 1986 г., не от кой да е, а от “Партиздат”, от най-официозното и тежко издателство. Тоест бележникът органайзер, както ги наричат днес, е всъщност идеологически органайзер, той привежда историята и идеологията във вид, удобен за всекидневна календарна употреба и обратно, идеологизира календара. Пак според “Инвентарна книга” това е “алегория на цял един период, където в лявата половина големият свят е дисциплиниращо подреден и сведен до годишнини от пленуми, антифашистки въстания  и успехи на съветски космонавти, а в дясното празно пространство можеш да записваш своите малки трудови задължения. (...) В празното поле пък срещу 7 ноември (69 години от ВОСР) стои тъжната новина за 2 бр. умрели прасенца. Остава съмнението дали прасенцата са умрели наистина, или са били изписани за друга банкетно-революционна кауза...” [5] Така всекидневието, колкото и да бъде подреждано и идеологизирано, неволно пародира и преобръща спуснатата отгоре висока рамка.

Календарната енциклопедия на Богомил Райнов е едновременно мултиплицирана и калцирана в тези късни реплики, само три години преди нежното преобращане на календара през 1989 г. 

обратно нагоре