Йордан Ефтимов

Лятото на 1969 г. за медиализирания свят е времето на усиленото проследяване на полета на американския космически кораб „Аполо 11“ и неговото кацане на Луната. Дори българската, изцяло контролирана от властта преса отделя немалко страници тъкмо на това събитие. А на 22 юли, вторник, съобщението за първите стъпки на Нийл Армстронг по лунната повърхност стои вдясно съвсем под главата на партийния орган „Работническо дело“. Въпросът е кое стои в центъра и кое вляво, на мястото на редакционната статия? В центъра стои материал, озаглавен „С уверени крачки по пътя на социалистическото строителство“, посветена на сесия на полския сейм и реч пред сейма на другарите Гомулка и Брежнев. Поводът е 25-годишната от създаването на Полската народна република. А редакционната статия, под заглавие „Творческо експериментиране“, има за задача да обобщи как целият народ се е взел в ръце, за да осъществи решенията на Юлския пленум на ЦК на БКП от предната година и как из цялата страна кипи бурна дейност по създаване на специални кабинети по проблемите на организационната и идеологическата работа.

В същите тези дни, в които без рубрика, като някакъв инцидент се проследява полетът на „Аполо 11“, [1] а статиите за него обикновено се разполагат из социалистическата преса тъкмо до статиите за американската „окупация“ на Виетнам или за това как американските власти провеждат поредния „лов на вещици“, като арестуват световноизвестния педиатър д-р Спок, опитал се „да противодейства за мобилизирането на американските младежи за войната“, „Работническо дело“ има постоянна рубрика със свое лого, озаглавена „За народна свобода 1941-1944“. Юбилеят трае цяла година.

Изследователите на социалистическите медии ще направят лесно този извод, но ще се ограничат с него само ако си останат върху материала от един ограничен период – примерно течението на един вестник за една година. Ако разгърнат броевете от предходната или следходната, ще бъдат изненадани, че и там целогодишно тече честване, но на други юбилеи – макар все така свързани с предвещаваната победа на комунизма. Юбилей от началото на излъчванията на нелегалната радиостанция „Христо Ботев“ през 1941 г., юбилей от обявяването на програмата на Отечествения фронт през 1942 г., юбилей от създаването на Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА) през 1943 г., юбилей от Балванската битка в края на март 1944 г. За да се стигне до кулминацията с юбилея 25 години от славната победа на пролетариата на 9 септември 1944 г. С което да се постави началото на нов юбилеен цикъл.

Времето на социализма е напрегнато символно време и това я ясно на всеки, живял в тази епоха. В очакване на Второто пришествие, а на нещо много по-близко – пълната победа на комунизма, социалистическите общества постоянно напрягат своя календар, изобилстващ от чествания, отчети и нови обещания.

25-годишнината от 9 септември обаче е сред юбилеите, организирани в една епоха, отличаваща се не само със „срамежлива ресталинизация“ (по думите на Генадий Бордюгов, автор на книгата „Октомври. Сталин. Победа. Култът на юбилеите в пространството на паметта“), но на придобиващата все по-голям размах монументализация на самите юбилеи. Ако попитаме кога са правени паметниците на отделни партизани, няма как да не видим 1969 година като фокус на засилено производство на паметници именно на партизани. Тога са издигнати например паметникът на Дичо Петров в Пампорово (Ал. Гигов), на Никола Парапунов в Разлог (Ив. Нешев) и на антифашисткото движение в Стрелча, построен на мястото, освободено с разрушаването през 1969 г. на църквата „Св. Неделя Огнена“. През 1970 г. България е осеяна с бюстове и паметници във връзка със 100-годишнината на Ленин, а през 1972 г. с празнична канонада от паметници ще бъде ознаменувана 90-годишнината от рождението на Георги Димитров (но 100-годишнината през 1982 г. ще остане в сянката на 1300-годишнината на държавата България). По мащаба на паметникостроенето, свързано с инициационната дата на реалния социализъм в България, 1969-а отстъпва само на 1954-а, на честванията покрай 10-годишнината, когато биват издигнати Паметникът на Съветската армия в София и онзи на Альоша в Пловдив.

През 1969 г. в сърцето на „Работническо дело“ важно място заема рубриката „За народна свобода 1941-1944“. Но, както винаги, в началото на месец септември идва ред да се отчетат с своите равносметки и обещания – двата най-силни паражанра на поезията на социалистическия реализъм – и поетите. На 3 септември е отпечатан „Поетичен отчет“ на Николай Стайков. На 4 септември – поемата „Четвърт век“ на Лиляна Стефанова. На 5 септември – „Септемврийска България“ на Евтим Евтимов. [2] На 6 септември в „Работническо дело“ са отпечатани стихотворенията „Посвещение“ на Петър Караангов и „Посрещане на Съветската армия в Дряново“ на Атанас Смирнов, съпроводено от статията „Поет-комунист (Атанас Смирнов на 60 години)“ на Борис Ценков. На 7 септември идва цикълът от три стихотворения на Станка Пенчева – „Биография“, „Моето време“ и „Градинарят“. Колкото повече приближава тържествената дата, толкова по-обилно реагират поетите. На 8 септември блокът вече е голям – „Утро червено“ от Асен Босев, „Из „Писмо до Надежда“ на Атанас Манчев, „Из „Сивият замък“ на Весперов, „Мечта“ и „Агитка“ на Живко Василев, „Партизани“ на Тошката, „Безименно“ на Благой Николов, „Из „На Червената армия“. Всичко това – под статията „Лирика – необходима като пушката“. На съседната страница – „България“ на Младен Исаев.

На самия 9 септември няма публикувани стихотворения – все пак поезията трябва да изчака първо да отекне протоколът от тържественото заседание, провело се в зала „Универсиада“. А в дните непосредствено след тази кулминационна точка – за да я удължат – следват стихотворенията на най-верните: на 10 септември поемата „Песен за генералната линия“ на Димитър Методиев, а на 11 септември – поемата „И пак септември!“ на Дамян Дамянов.

За сравнение нека видим как поетите честват 9 септември в „Работническо дело“ през, да речем, 1962 г., една не само неюбилейна година, но и година от Размразяването? Ами тогава на 2 септември е отпечатано стихотворението „Арсо Овчаров“ на Иван Динков, на 7 септември – „Здравец“ на Иван Рудников, на 8 септември – „Монолог по пътя“ на Димитър Методиев и „Зрелостно свидетелство“ на Евтим Евтимов, а на самия 9 септември е отпечатано стихотворението „Свобода“ на Марта Дикова. На пост на славната дата винаги готови да застанат са Димитър Методиев и Евтим Евтимов.

Така че юбилейната 1969 г. не е изключение в редицата. Социализмът развива бързо своя календар и неотклонно чества своите жертви и победа.

В това обаче има два детайла, които могат да се отбележат през всяка от годините. Единият е ерминията за ред, в който първо се публикуват стихотворенията на партизани или затворническа поезия отпреди 9 септември, след това идват балади за партизани и мъченици, след това оди за датата, възхвали на социалистическото строителство и накрая утопични картини на предвижданото бъдеще. Емблема на този ред е годишната антология с поезия на СБП. [3] Общото за тази антология е мартирологът, който заема най-голямо пространство. След това ключовата дума „свобода“, която се приписва като епитет на 9 септември. И накрая – стихотворенията „на съвременна тематика“ се обединяват най-често под знака на борбата с покоя и възхвалата на действеността (не в строежа непременно като буквализъм – макар че Л. Левчев например прави точно това).

Вторият е постепенното намаляване на стихотворенията за загинали „партизани, ятаци и помагачи“ (както гласи официалният израз) и изместването им от стихотворения за строителството на новия живот като закономерно следствие от 9 септември. На практика през 1969 г. под 9 септември поетите вече разбират целия 25-годишен период на социализма, когато пишат по зададената тема.

Що се отнася до поетиката, приемат се всякакви стихотворения – по-силно свързани с авангардите в свободен стих или съвсем приближени до възрожденското стихосложение, стига да отговарят на темата и да покриват някаква квота. Трябва да има стихотворения от името на работници, но и такива от името на селяни и на интелигенцията.

Поетиката спокойно може да се спусне назад до самия Чинтулов или до народната песен, но обикновено за модел е използван все пак първият модерен литературен поет – Иван Вазов. Така в „Посрещане на Съветската армия в Дряново“ Атанас Смирнов „стъпва“ на „Здравствуйте, братушки“ на Иван Вазов. Стихотворението е датирано 1944 г., така че може да се предполага неговото нееднократно експониране преди това.

Поемата „Четвърт век“ на Лиляна Стефанова пък е палинодия на „Опълченците на Шипка“, но и на „Българската реч“ на Иван Вазов.

„Четвърт век“ на Лиляна Стефанова е особено значимо, защото при него съвсем отчетливо се вижда моделът поетът да следва актуалните форми на идеологемата, ревизирани на последния пленум преди това. Тук поетесата въвежда идеологемата за истината на историята. 25 години са достатъчни, твърди стихотворението, това е достатъчна историческа дистанция. Но не – тя не ни е нужна, щом имаме говорещите погледи на хората!

„ИДВА ЧАС

Историята дава

някакви особени права.

И от върховете й тогава

виждаш необгледна синева.“

Комунистическият „исторически материализъм“ изисква от историята да не бъде безстрастна. Нито една наука не е безстрастна. И поетите пишат по тази ерминия.

„Виждаш и това, което вчера

е било без форма и без плът.

В нажежена страстно атмосфера

фактите престават да мълчат.

Истината –

трудна и голяма,

се изправя в пълния си ръст.

Свята – като обгоряло знаме,

тежка – като с кръв пропита пръст.

Истината –

кой ще й попречи

в ясния простор да зазвучи,

да трепти в омайната ни реч и

в милиони искрени очи!“

Ето как се появи и Вазов от „Българската реч“!

На ниво поетика с Вазов напред, но на ниво идеологема – според решенията на Президиума на ЦК. Например с идеологемата за ускореното развитие:

„ЧЕ ДРУГИТЕ НАРОДИ ЗА СТОЛЕТИЯ

ЕДВА ПОСТИГАТ ТВОЯ ЧЕТВЪРТ ВЕК!“

И с идеологемата за комунистическата метемпсихоза:

„Кръвта на мъртвите герои се прелива

в деца червенобузи, в знамена.“

Кичът не пречи, търсен е. Затова и не е странно в тази идеологическа канава да се появи парче сякаш взето от стара градска песен, но префасонирана:

„На миналото шиповете чезнат –

НО РОЗИТЕ ОСТАВАТ ДА ЦЪФТЯТ!“

Стихотворения като „Четвърт век“ от 2 и 3 страница на „Работническо дело“ представляват илюстрация на решенията на пленумите, публикувани на първа страница.

А на финала идва естествено идеологемата за обещанието. Стихотворението е винаги и равносметка, и обещание.

„Че България гледа към нас,

тя от нас, комунистите, чака

нова стъпка

и нова атака

до последния и решителен бой:

с Интернационала

света да обновим!“

Тук се появява и есхатологията, апокалиптизмът.

За поетите възпевачи на 9 септември едно от първите задължения обаче е да подчертаят връзката й със Съветския съюз – дори когато градят възхвала на обновената си родина. В „Септемврийска България“ Евтим Евтимов пише:

„Слугувала дори и в свойта къща,

гладувала на своята софра,

сега се вдигна силна и могъща

и до Русия отведнъж изгря

със своите балкани и пътеки,

с червените си думи на кръвта,

и ти,

родина на тринайсет века,

порасна за в двадесет и пет лета.

Поетът не се смущава от двусмислицата на „слугуването“ – веднъж въведен, образът се оказва в неприлична близост със споменаването на Русия. Съвсем по „Психопатология на всекидневния живот“ на Фройд.

Можем ли да познаем в тези стихове автора на „Горчиво вино“? Бих казал, че да. Образът на огъня е една от свързващите линии. Играта на двусъставни контрасти, на реторично отхвърлени оксиморони е фигура, честа за поезията на работещия с плаката социалистически реализъм.

Кулминацията на поетическото отбелязване на 9 септември в „Работническо дело“ през 1969 г., разбира се, е „Песен за генералната линия“ на Димитър Методиев. И естествено – пълна илюстрация на генералната линия:

„Мислите ли, че ние не знаехме

как се строи индустрия

върху нищо!“

или

„Електрификация.

Индустриализация.

Химизация!...“

или

„Стъпил широко от океан до океан,

изправил се до звездите –

червеноблуз –

над нашата млада планета простира длан

комунистическият

Съветски съюз!

Кой ще ни спре?

Човешката лава

кой ще натика обратно във кратера?“

Все едно четеш не стихотворение, а резюме на партийните решения по работата с историята. Генералната линия е линията на пренаписването. Водещите поети на социалистическия реализъм го знаят добре.

_____________________________

обратно нагоре