Емилия Дворянова

 

 

     Ако има човек ухо, нека слуша.

Откровение 13:9

 

 

 

 

 

Най-простото: насладата.

Капка вода върху езика.

Преглъщане.

Пощада.

 

Площадът пред „Прадо”.

„Прадо”.

 

…и мадридската есен, златиста, с покапали от дърветата листа заедно с мириса, пропит все още в дрехата, във влагата на обувките ми… есен изолирана зад стените, но присъстваща в ноздрите и зениците ми… Зали… картини… никнат в собствените си цветове, образи набързо пробягват, изоставяни, както постепенно ме изоставят мирисите, листата, дъжда, есента вън, в подготвеното очакване на насладата.

Случва се копнежът да те отведе някъде. Изкуството също има фантазми, както и любовта. Искаш да видиш, защото си вече видял.  Оригиналът е потвърждаващо спомена гледане… освен ако не се случи нещо съвсем друго.

 

Градината, Земята… там някъде.

Ето я:

Картината.

 

В началото са сетивата и миг на захлас…

 

Топли цветове, повтарящи златното сияние на Райската градина, може би с един тон по-приглушено, но все така райски-наситени във фантастичното избуяване на природата, нахлуваща в платното сякаш не от човешкия свят, а свръх него и населена с тела, изникнали от земята досущ както растенията и обраснали със сладостта на ягодата в мярата на човешкото, човешкото в мярата на ягодата, черешката в мярата на човешкото, човешкото в мярата на черешката…

цветя, разпукали чашки, за да поемат уютно тела скупчени в тях като семена, очакващи благодатната почва, други цветя, поникнали от анус сякаш от земна пръст съвсем естествено, откъде другаде да поникнат цветята, ако не от човешката тор отправена към земята, за да се устремят обратно в небето, да се разпръснат и да проникне уханието им цветно-нежно в позлатата на пространството, защото от един род са уханията и могат да се съвкупяват: плода на къпината с човешките устни, плода-яйце в тестикул устремен към небето и пораждащ от себе си птица, шушулки поели тела като утроби, отворили път за обратно завръщане, невъобразими растения, преобразували соковете си в плацента, за да се отпуснат телата като завинаги в тях… пространство затворено в собствения си съвършен кръг, галопиращо растително-животинско-човешко, одомашнена симбиоза на крайници, притиснали гърбове на коне и камили, прасета, лами и кози… няма диви животни, опитомено е всичко или нищо няма потребност от опитомяване…

и птици, подложили мекотата на собствените криле, перушини, вгалени в плътта на човешкото… Вместване. Вегетиране. Вечно възвръщане на тела-знаци втъкани в тъканта на природата и осветени сякаш не от светлината, студено-синьо струяща в небето, а отвътре, из себе си, изрязани в друга, жълтеникаво-бяла осветеност, която ги апликира в пространството на картината, съвсем вписани, защото са изписани… Групи на насладата, сраснати в общи корени, вплетени в собствен растеж, изнесен в повърхността на земята…

една по-друга трева…

един по-друг човек,

един съвсем друг човек, прегърнал огромна сова, излитнала от розовееща в райски цвят хралупа в лявото крило на картината, и сега вече обгърната от човешки ръце, в прегръдката им притисната… друго лоно, друго гнездо…

тяло полегнало в мида…

цвете поело в мехур мъж-жена, откъснати от света ембриони…

надничащи из разпукани плодове лица…

Самодостатъчност.

 

…най-съвършената форма на съществуване е чистото никнене. [1] 

 

Симбиоза? Съвкупление?

Невинност.

Невинност?

 

Гледката е миг в поглед, невинна наслада и видимост без невидимост. В гледането обаче мигът се разпуква, превръща се във време и има история, пластове наслоена боя, процепи, вмешателства на чужди погледи, уловени в ухото шепоти… възклицания… Сетивата са непостоянни, разбягват се в тремолото от долитащи шумове и губят собствената посока навътре в постоянното си изтегляне вън… Сетивата всъщност въобще нямат посока. Като антени са, оттатък волята ловят каквото си щат като онзи дух, дето духа където си ще… безизборно…

…наслада на сетивата…

…докосване…

…натиск…

…болка на сетивата…

 

Бих желала да пипна. Очите като охлюв да припълзят върху дъската, да оставят след себе си лига, да се слеят с безкрайната дълбочина, разстлана в погледа, която в реалността може да бъде премината сантиметър по сантиметър… Някъде „вътре” има текстура, поела в себе си грунд, за да бъде шлифован пътят за боите, разчертали обемна илюзия върху повърхността… нежни, преливащи една в друга мазки… Воал. Дъската и грундът обаче са скрити, безвидни подпури на текста – текст върху текст, фантастично и без граници въобразяване върху незначителна плоскост, 220 на 195 сантиметра въобразен живот върху плътната пръст на земята, по която четката е пропълзяла сантиметър по сантиметър, за да разцъфнат след нея невъобразимите цветове – тревите, стеблата, телата, цветята, животът в най-тънкия пласт на погалената от косъмчета повърхност… Магия в погледа върху плоскост – слепец обаче не би „видял” с връхчетата на пръстите си, повърхността е гладка и няма какво да бъде докоснато. Картината е единствено зрение.

 

…вляво съм, пред Райските двери. Всъщност няма двери, разбира се, самият триптих е Двер, отваря се, затваря се, хипотетично човек  би могъл да надзърне, да „затвори” картината и да види какво е било преди отварянето, преди проскърцването на пантите… в Третия ден, онзи на никненето в чистата Божия светлина, преди Четвъртия ден на светилата, и преди Петия и Шестия на избуяването в кръвта, когато с появата на окото картината бива прогледната, пронизана с поглед и годна да бъде рисувана... това обаче го знам само в думите. Сега на стената има „макет”, копие на онова, което е скрито в Третия ден от другата страна на дъската в още една текстура, в още един грунд, в още едно никнене, обратни на погледа ми, отвъдни му поради забраната да надзърна и понеже никой няма право да отваря дверите, да ги затваря, там погледът е единствено Божи. Даден ми е само макет, до него обаче не се е докосвала четката на художника. Колайдер. А вероятно има поне една резка под грунда в дървото, поне едно петънце в боята на едва поникналия живот в повърхността, по което дори и аз бих могла да разбера кое е оригиналът… макетът е все пак макет. Техника, не Творение, и не от Третия ден…

 

С периферията на зрението улавям погледи, опипващи пространството също както и моя, чертаещи собствени линии върху плоскостта. През тях до очите ми достигат отблясъци на пожар, тяло пронизано от струни на арфа… миг след това ръката на Ева се отпуска в Божията ръка… огъване в китката и пречупеност в чуждеенето на различните погледи… смешение на истории в окото… объркване… Няма как да бъда сама. „Сам” е бил само Божият поглед в онзи ден, преди човекът да види и преди да са двама в първичния усет за свят, утробно положен в утробата на Рая… Няма непосредствен поглед, свърши, огъна се като онази ръка, която Господ е поел, за да я положи в друга ръка…

Раят е само гледка, несамостойна в пречупеността на множество гледки в пред-дверието…

Гледам: Бог, Адам, Ева… нейният поглед е сведен. Не гледа. Клепачите спуснати, отказва да види. Благочестието не гледа – погледът е власт, присвояване… тя обаче не присвоява, оставя се друг да я присвои, доверчиво отпусната в ръката на Бога…

Затварям очи, отказвам и аз гледката, трябва да се откъсна от сетивата. Оставям спомена да работи в мен: Размишление.

 

Размишлението може да е несвоевременно, но винаги е преднамерено. Разнищвам мисли. Имат посока, търсят си основание. Тъкат мрежи от думи. Възстановяват. Започват да разказват картината в някакъв друг план, отдалечен от насладата на сетивната наивност, която за миг преживявам. Противоречие. Припомняне на онова, което знам, но не мога да видя. Пред-основания, невидими като онази обратна част на картината от Третия ден, даден ми само в макет. Копие.

 

За Босх впрочем почти нищо не се знае, а незнанието е свобода, било то илюзорна. Някои го причисляват към сектата на Адамитите, с неизвестно какви основания, навярно продиктувани от собствените им желания, или поради собствени подозрения... Други твърдят (вероятно поради също тъй собствени желания и подозрения), че бил член на таен орден „Братята на Нашата Дама”, крайно консервативен, със седем хиляди члена из цяла Европа. Аз пък си мисля, че вероятно е бил член и на двете.  Изкуството предразполага към абсолютни противоречия точно така, както абсолютно противоречив е животът. Земна пръст и Небе. Ограничено време, ограничено пространство, форма, и поради това – разнопосочна едновременност. Зрителна полифония, в която темите се разбягват, сюжетът се разпъва в хоризонтали и вертикали на зрението и се разпада в безброй гледки, сантиметър по сантиметър, разчертавайки все нови и нови текстури във всеки нов поглед, безкрайност, която единствено формата удържа в себе си, за да продължава гледката да е една, едновременна… Иска ми се в мисълта си да я изкажа точно така, без време, което означава в един миг, както оживява в погледа изведнъж, непосредствено… отвъд размислянето – в невидимостите й… Така може би вижда Бог?, без първо-второ-и трето, отвъд съображенията на изказа, който разказва истории, подреждайки думи в змийска нишка една след друга във времето, втора сребриста лига, следваща четката на художника, обточила пътя в пространството, вързани една в друга в следи, чието начало се губи, а краят никога не се вижда… попиляващи се във времена думи и безформено втичащи се в още и още разкази за неща…

Вързани думи, както се вързани греховете, които трябва да бъдат развързани, оставени да си отидат по собствените места, неизкривени и незатъмнени, разчетени…

Търся развързани думи, което е невъзможно искане. Думите са едновременно Рая и Ада, а в средата – сантиметър по сантиметър.

Отварям очите си:

 

    Рай

 

Гледка, която не може да бъде видяна. Място без място, гледка без поглед: съвършенство.

 

Виждане I

Раят е визия, визионерство, видение, раждащо слово в нещата, назовани в невинно-първичния зов… имена-субстанции, неразгърнати още в език, в захлас глаголещи виждането на Бог.

Раят ми е даден съвсем без език, в едно

Насаждение.

И насади Господ Бог рай в Едем на изток, и там настани човека, който създаде. [2]

Отвъд езика може да има само видение и в това видение на очите си виждам един млад като света Бог. Напомня Исус, всъщност няма съмнение, че е самият Той, художникът го е изписал в още много картини на Неговата земна съдба, което поражда противоречие в разказа, но не и във видението, защото нали Той е предвечно роден и всичко чрез Него е станало… в какъв друг Лик да бъде изобразен лице в лице в мига на творенето на човека… няма противоречие, противоречие е възможно само в думите…

Бог е красив. Дрехата му наподобява диплите на катедралното Дърво в центъра, положено върху хълмче изникнало в езеро, но това дърво не е поникнало, корените му са устремени нагоре, обратно дърво е, другаде вкоренено и подпряло в земята огромна, прораснала от нищото кухина-утроба, от която сова е надзърнала, за да оживи вкаменената органика на природните форми:

Хралупата в дървото на Живота е отворена,

Господ е облечен в Живот,

Животът е покривало,

Животът е поникнал над-грунда, над-текстурата на дъската,

Животът е надбавка…

нещо, което може и да не е, ако художникът не е хванал четката… Дървото симетрично по вертикала повтаря формите на животворната дреха, дрехата повтаря цветовете и гънките на тази машина за органи, тъкан, розовееща в бледи тонове, нежен цвят, прекомерно крехък…

Единствено Бог не е гол.

 

Виждане II

Раят е симетрия, в която всяко друго е същото. Едно Око контролира Симетрията, поставено в абсолютния център на платното като точка, от която всичко може да бъде премерено. Набъбнала, израснала от самата себе си Форма, която единствено поради знанието си наричам Дърво, възправена в гледката, която Окото извътре гледа и в това му гледане пространството се подрежда, разчертано в умната геометрия на природата Му. Няма хаос. Всяка форма е вертикално възправена. Би могло да се каже, че хоризонтали няма, освен почвата, върху която никнат вертикалните форми. Хоризонталът е почва, Хоризонтът също е почва, в която се опира, обръща и надвисва небесната почва, симетрична на земната, огледана в огледалната плоскост на езеро, в което Дървото е спуснато от небето и по обратен път вкоренено в едно водно небе, разделящо пространството точно на две. Почва-земя, почва-небе, твърд от твърд, вода от вода и свързващи ги вертикали… Единствено Окото е кръгло, сфера със зеница, която е сова, зеницата би могла да отлети навсякъде. Мога да назова тази странна надиплена форма Дърво на Живота, защото нося в себе си един разказ. Мога да назова това Дърво на Живота и Бог, дадени са ми думи за назоваване, и така да си обясня абсолютната симетрия на Неговото отлъчване от Себе Си, отлепянето Му от Дървото в Образ, годен да бъде видян в очите на току що прогледналото Творение. В симетрията всяко на всяко е подобно, всяко е отражение, тавтология в организацията на пространството. Всичко стои и е съвършено. Небето стои, почвата стои, водата стои, Бог стои и с дясната си ръка благославя. Идеална композиция без прорези, прораснала върху твърдта на дъската.

Единственото различие в плана на никненето е, че Бог не е гол.

Бог не никне.

 

Виждане III

Адам-Ева и Бог, който ги разделя, за да ги свърже в идеална симетрия. Краката на Адам са изпънати по хоризонтала на почвата, в опит да досегнат божията дреха, изпод която едва се подава божия крак, ръката на Ева е в ръката на Бог. Симетрия във всяка от частите на тялото, посоките едни и същи до съвършенство, единствено никненето на нейните коси е прекомерно… И очите: отворени очи, затворени очи.

Ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми… [3]

…в името на симетрията…

 

Виждане IV

Погледите:

Окото в центъра, чиято зеница е сова, ме гледа. В ирисът му сякаш прозира дъното на дъската, тъмна точка, белег от обратната страна, там, където не мога да видя. И Господ гледа към мен. Зеницата се е отлъчила в две зеници, придошли в пространството на картината. Тези два погледа в три очи, които са всъщност Един, не са вътре в гледката, те се излъчват от нея, разтеглени са от дълбочината на Зеницата по цялата вертикала, която, продължена в небесните корени на Дървото, задава реда симетрично, безусловно, но този поглед не е принадлежен на гледката в разтроението си, защото задава реда й и е насочен навън, към зрителя, досущ като поглед от икона и съвсем ясно определя мястото ми: вън съм. Мога само да гледам, но не да принадлежа на тази гледка, прекалено съвършена е и няма межда, където бих могла да се вмъкна дори и като охлюв, като същество измежду нечленоразделните същества, никнещи в почвата на земята… изключено е – изключваща е. Не-принадлежността може да бъде различна, откъм различните страни на дървото, грунда, текстурата. Този двоен поглед, вертикално разпънат по правата линия в центъра, срещустои, отблъсква, не ме въвлича и трябва да стоя вън. Окото, симетрично разчертало пространството, разчертава и мен, и моето място, всичко видимо, а Божията десница, изникнала из животворната дреха за благословение, напомня предупредителен жест… благославям, само че спри… има граница… когато я е рисувал, и художникът с поглед е помнел онова: яж… и не яж… и е знаел, че трябва да стои вън… далеч от връхчето на четката си.

Има още един поглед, единственият вътре в картината, той е на Адам, този поглед обаче не пречи на гледката, не се намесва в нея, не я чертае, защото не я вижда. Очите му по диагонал са вторачени в собствения симетричен образ, показан му като отлъчен от него, и този поглед е твърде проблематичен. Минава край Господ и би трябвало да срещне очите на Ева, за да се възвърне диагоналната линия симетрично в себе си, и да се свърже в триъгълник с лицето Му, Ева обаче не гледа, нейният поглед отказва гледката, откъм нейната страна Раят е непрогледнат. Така погледът на Адам се фиксира, линията е еднозначно остро насочена напред, спира в Ева, но няма обратен път, остава невъзвърнат и с това недовършен… Непълна симетрия в абсолютно симетричния образ.

Може би все пак този поглед е процепът в гледката, една загатната асиметрия, намеса на разказа… бъдеще в миг, в който времето още само стои…

Небето стои,

почвата стои,

погледът на Адам се вълнува.

В чистата красота и симетрия се поражда вълнение, там, където то не би трябвало да е.

 

Виждане V

В гледката твари. Онези от Петия ден, за които думите са изгубени, или поне трансформирани, обеднени… към тях Адам е отправил призования от Бог зов за думи-същности за същества, защото в онзи миг същността е била видима. Само видението е възможно за тварите, които пъплят по земята и са толкова много, и така неочаквани, втъкани във въображението съществуващи същества – триглава птица с паунска опашка, разнопосочно насочила човки към езерна повърхност в жажда за улов, патици, лебеди удържали видимостта си до днешните дни, излитащи от водите риби, воден еднорог с туловище на русалка, жабоподобни с раздвоени опашки, разтроени глави… водни, земноводни, животни-влечуги и пъплещи мекотели… Живи души. Жираф. Еднорог. Слон. Носорози. Надиплени във форми детайли никнат от почвата на водите, от почвата на небето и постоянстват в съществуването, живеят… един паун и птица-скорпион дърпат с човките жабче… друго жабче загива в уста на създание, за което думата е останала някъде там, в думите-субстанции на Рая и аз не я знам… леопардова котка стиска в зъбите си мишка…

…има нещо сбъркано във видението…

…твърде много думи, които не знам, но нещо виждам и то е казано в гледката:

земята стои,

небето стои,

водата стои,

стои времето…

Бог стои…

Изникналият живот се вълнува.

Никненето има граници, след които следва вълнението. Сред толкова много пълзящи и летящи твари, не успявам да разпозная змията. Точно нея художникът изглежда не я е нарисувал, освен ако змията не е невидимият диагонал спуснат в погледа, свързващ Адам и Ева… би могло, въпрос на въображение е… Загадка като всички онези думи, за които няма думи, а само видение: цяло, едно, защото миналото и бъдещето са слети и още повече тогава, когато минало няма, а бъдещото е само прозрение… или подозрение?

 

Има противоречие в разказа и видението. Знам разказа, видението обаче е пред очите ми. В дългото взиране съзирам изненадата, или изненадата ме намира: Очите на Ева са спуснати благочестиво – очите на Адам гледат… изумено… и нежно… някой би казал дори: похотливо.

Прозрение и подозрение.

 

Виждане VI

…останалото е насаждение:

неизговорени думи, затворени в трева, цветя, семена и едва разпукани грудки.

Разказ, който не може да се разказва:

Наслаждение.

 

  Наслаждение?

Казват: не знаем какво е изобразено. Картината е назована много по-късно, когато някой я е видял и е изпитал наслада също както и аз в първия миг на виждането, и понеже насладата не може да се разказва, останал в думата… насадил я в душата си и израсла Градина с насаждения на насладата...

Ето такава история мога да разкажа вътре в себе си като приказка, в която Земните наслаждения, невинно-небесно изникват в едно продължаващо насаждение, пълзящо от Рая в Градината през семената, осеменили земята, досущ както погледът пълзи през изникналия върху повърхността друг рай и съвсем без да се спира съединява картините: рамката е елиминирана. Очите не я забелязват, цветовете преливат и Раят прониква в Земята, която непоклатимо стои в своя си хоризонт, разстлана във все същата хоризонтала – под нея грунд, под грунда текстурата на дървото… в повърхността и тревата стои същата, дърветата същите и езерата… И небето стои… Неслучайно някои твърдят, че Босх е изобразил втори Рай, тук, на земята… нищо друго… един продължаващ Едем, само животът е избуял, но нали тъй е казано: Плодете се… и плодовете са плъпнали отвъд всяка разумна граница, прекомерно, преливането безпроблемно се осъществява в насладата от това осеменяване откъм рая, продължаващо във времето и усвоено в пространство сантиметър по сантиметър… Същото е и моето място, от което погледът странично минава през рамката и я пренебрегва: жълтият тон прелива в жълтия тон, розово в розово, зелено в зелено…

…само перспективата е сменена, отдалечена. Няма го онзи поглед, който вътре да подреди пространството откъм от обратната страна на дъската – погледът е вече изцяло отвън. И вертикали няма. Вертикална е единствено рамката, обрамчваща и зениците ми, ограничение в територията на гледката, която в дълбочина е привидно безкрайна в своята пренаселеност… Друга е все пак картината. Няма смесване в подобието, симбиозата, в която Дверите не биха могли да се отварят, да се затварят и да откриват път към бездънното минало на Творението, не е допусната – всяка част е обрамчена, всяка е отграничена… Когато зеницата усеща собственото ограничение, виждам: разделение и предупреждение, межда, в която като ток протича разказът и очите не биха могли да потулят думите, врязани в знанието ми досущ процеп без гледка, в която Раят е вече напуснат и превърнат в илюзия във връхчето на четката…

Между Рая и Градината – рамка: тъмна, изпъкнала напред, едва позлатена в краищата летва, разделяща на три съображенията, разгърнати от разсъдъка, който знае преди-и-сега-и-после, за да се разказва ясно и отчетливо това, което не може да бъде видяно нито преди, нито сега, нито после…Празно място, в което сетивата се напрягат, спрегнати в собствената си невъзможност за проникване в плътната материя на дървото, а съзнанието се съпротивява на разказа, но дори и в съпротивата си вижда със своето вътрешно зрение онзи Ангел с меч, разцепил помисленото пространство на две, и спуснал между половините непреодолима преграда: няма как да се прелее едното в другото, художникът мами, четката е подвеждаща, охлювът не може да пропълзи от лявата в дясната част на картината… илюзия би била лигата, подмолно проточена през някакъв таен проход под рамката… ако би го направил, охлювът вече би бил друг като онази сова, напуснала завинаги хралупата си…

друго лоно, друго гнездо…

Правя крачката. Гледането е недостатъчно и идват думи: едновременно Рая и Ада, между тях пространството тук и сега: сантиметър по сантиметър…

 

Знам думите, пред които стоя и които гледат очите ми:

Когато човеците взеха да се умножават на земята и им се родиха дъщери,

Тогава синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са хубави и взеха си от тях за жени, който каквато си избереше.

И рече Господ: няма Моят Дух да бъде вечно занемаряван от тия човеци, защото са плът. [4]

Четката се е плъзнала в неясно-мистичния миг, в опит във видението да разбере онова, което думите не разбират.

 

Виждане I

Почва:

Хоризонталите са погълнали вертикалите. Само в далечината стърчат размножено-разкривени форми, прораснали следи, отлъчени от райската част на картината, тежки, заседнали… Корените на онова съвършено Дърво, в чието око се разчертаваше идеалната симетрия на пространството, сега са се обърнали обратно, пуснали са филизи, размножили са се, тежестта им се е изместила надолу в пръстта... Господства кръгът. Нищо не стои, всичко се движи и дори привидно да е уседнало в мястото си, е повлечено към един общ център... Симетрията е преминала в ритъм. Пулс. Един кръг, още един кръг и още един кръг – кръгове в кръгове, за да се завърти погледът в безспирно движение и да бъде всмукан навътре в центрофугата на гледката. Никой не ме отблъсква, нищо не ме отхвърля… Там съм, няма око, което би могло да ме спре, Бог вече не се вижда, може единствено да бъде чут. Ако пожелая, ще се гмурна във водите на езерото в центъра на картината... Ако не пожелая, ще ме засмучат… няма обаче как да съм вън:

Ритъмът е безпощаден.

Цикличност.

 

Виждане II

Първи кръг:

Почвата осеяна с тела, безкръвно никнещи в нея, червеният цвят е само растителен. Насаждение на крайници-корени, вплетени в обща система. Епидермална телесна повърхност, пастелна белота на мъжко-женско, подобни едно-друго и вплетени в общи форми до неразличимост… белезникава гладка кожа… Само никненето на косите оразличава пола, телата са почти еднакви и в тях райската симетрия е запазена… насладата е всъщност една: плътта е едно в повърхността, епидермално уравнение на епидермално равни тела, всеки може да бъде причислен, всеки е причисляван в алгоритъма на насладата: всеобщо докосване в прост числов ред на краката, бедрата, ръцете, едва заобленото коремче, гърдите… Групи тела насадени едно до друго, въвлечени в кръгови форми, затворени в себе си.

Едно черно тяло в долния ляв ъгъл, друго черно тяло в десния. Негатив, изострящ същото на същността на насладата.

Вместване:

Ягода, пуснала филиз в анус и разпукала листенца като брошка в отвърстието… женско тяло, подобно на едър червей разял изотвътре плод, и поемащо в себе си сладостите му, устни протегнати към други устни в инстинкт за докосване… птица, намерила гнездо в топлината между човешки бедра, мъж, поникнал в чашка на цвете, човка, влагаща  черешка в процепа между устата… една прегърната ягода, отдаваща сока си… множество устни впити в непомерния плод на къпина, засмукали нектара й… крака разтворени към небето в очаквана влага…

яйце.

Дървета и ябълки – свят без забрана: всяко изникнало дава плод и ядливо отдава нектара си.

Ягода, огънала човешкото под собствената си тежест.

Яйце, изсипващо като хайвер тела в езеро…

Самообсебен свят, гледка самодостатъчно докосната в себе си.

Симбиоза и Вегетиране:

наслада без примеси.

 

Виждане III

Втори кръг:

В насладата животното е опитомено, слято с тялото на човешкото в завихрен кръг на кентавърско движение. Природна неотличимост и взаимно доверие на бедра и гърбове, вгалени в козини на коне, лами и камили, бикове и прасета… Всяко тяло докосва и всяко е докоснато, епидермисите са втъркани едни в други. Онези странни същества, думи-същности, пъплещи в райската част на картината, вече ги няма, не са припълзели под рамката, може би защото същност не се смесва със същност, и поради това са изтлели до поносими форми и думи, годни за общност и сливане. Животинското е втрито в човешкото, прорасло изпод бедрата в обща природна картина на завръщане във все същия кръг, равно-пулсиращ около изкуствено в своята правилност езеро, поело в себе си тела на жени, вгушени в себе си. Водите обгръщат спокойно и топло, хранят, напояват телата, за да изникне в косите им плод и птиците, накацали върху меките косми, наподобяващи перушина,  да бъдат също нахранени…

Храносмилане.

Липсва противоречие, както непротиворечиво е никненето. Погледът търси знаци на содомия, подведен от знанието за ужасени разкази за недопустимо сливане и не ги намира, знание не е нужно там, където няма разделение, а единствено синтезиране: грях липсва. Животинско-човешкото в тази гледка е враснато в растителното, без страст, без власт – природна хипотеза на вегетирането, зададена в ключа на епидермална наслада, изключена от смъртта, значи изключена и от греха и от Рая: няма смърт, би могло да се предположи единствено Гниене.

В тази гледка обаче гниенето не е смъртоносно: поражда единствено тор, от която в разпукването на ануса никне цвете…

няма умиране,

и раждане няма, телата са никнещи.

 

Виждане IV

Трети кръг:

Животворното дърво от центъра на Рая и тук е проникнало, трансформирано във фонтан, изливащ влага, за да бъде почвата хранена и да не спира разгула на никненето... Сферична машина за органи, произвеждаща членове и още членове на човешкото, накацана от тела, вкоренили главите си в нея, обърнали към небето крайниците си – обратно човешко с филизи-ръце, филизи-крака, едни в други вплетени. Ефирният цвят е помръкнал до метално-синьо, хралупата, наполовина потопена във вода, е обсебена от мъж, от жена, вторачени в себе си, прорасли в нея, а до тях вместени задните части на мъж, приведен навътре в очната орбитата на дървото-фонтан, опустяла откъм зеницата си… Совата е отлитнала, размножена чрез деление в две, в дясната и в лявата част на картината –  две сови с очи взрени в очите ми, отзвук от един друг поглед, който си остава единствен в райската част на картината. Този обаче не ме разчертава и не задава в пространството ред, а ме разполовява както самият той е разполовен – симетрията му е безразлична, безлична и животинска: единият поглед изцъклен, другият сляпо-поглъщащ, симетрично насочени в мен...

 

…Тялото ми изтръпва в тази гледка, оголена, зрението е преситено-накърнено. Очите ми се затулват в себе си, цветовете, плодовете, формите и телата се сливат в обща тъкан от подозрения… или прозрения?

 

Виждане V

Нещо липсва в картината… В хармонията на цветовете-телата-тревата-цветята, е заглъхнал някакъв тон – ухото се напряга през окото да чуе звук и сякаш чува: шумолене на вятър в треви, в завихреното движение меко потъване в почвата на копита, всмукване в гърло на сок… схрускана семка… припукваща в устни целувка, щракане в клюн… примляскване… процепи в абсолютната тишина на природния цикъл, синкопен ритъм в гургулящ шум… това обаче не е звукът, който търси ухото, човешкият тон липсва, гласове не се сплитат глас към глас съотнесени, устните не мълвят думи… в насладата няма разказ, насладите са затворени в себе си, наслажденията прорастват безмълвно в пашкулите се, кухи грудки, пораждащи единствено тишина.. няма струна, в която гласът на насладата да звучи, абсолютно безмълвно е, пръстта поема съзвучията на никненето… В това видение гласът не е породен, преглътнат е в утробата на природата, няма и зов, фантастичните същества, бродещи из небето, не са преносители на глас… вещание няма… летене без устрем към друг или към друго…

 

Виждане VI

(в което собствените ми думи стават видими, защото тази наслада започва да поражда мисли, които зоват липсите…)

…Нещо липсва – картината е безкръвна, телата празни: без кости, без кръв, без страст, без любов,  недовършени, съвършени-без-вътрешност, с лица безучастно втъкани в сетивната тъкан на Епидермиса. Наслада отвъд ерос, отвъд грешност, сякаш райска, но без спомен за рай… Видение на човешкото в огледалото на Третия ден от обратната страна на картината, последният ден на чистата Божия светлина преди светилата – онзи на никненето. Няма как да е случайно избран, четката на художника знае, защото вижда и вижда, защото знае този невидимо положен отвъдно на гледката ден, в който все още няма Рай, за да бъде напуснат, няма и кой да бъде прогонен, не е чут божият глас… съществуване отпреди съществуването, небе без светила, озарено от една единствена светлина – Божията…  

…най-съвършената форма на съществуване е чистото никнене?…

Скривалище от човешкото: свят загърбил вълнението, загатнато-вложено от четката на художника в райската част на картината, а значи и свят без възможност за отклонение, но не поради изпълнено „предназначение”, а поради възвръщане в своята „недовършеност” чрез обратно вникване в чиста природа, естество преди човешкото „естество”, прорасналост от пръстта без онзи миг на „вдъхване” на дух в жива душа, в което вдъхване тялото се въззема, въплътено в човешка плът. Голи тела без да са голи, но не поради невинност, а поради забрава, защото Раят все пак се е състоял и все пак е отминат в едно „преди”, в което е даден друг свят с Рай и Ад – и друго значение… И щом в процепа между двете платна Раят е вече изтекъл, отказан и забранен, къде „да се върне” човекът, освен в „недовъплътена” плът, тяло без плът, безстрастно поглъщащо земния плод и себе си?… чиста, стерилна плът, в която и човешката тор в ануса поражда цвете, и в която е невъзможно проникване, а единствено никнещо смесване в епидермиса като най-невинното наслаждение… хранене и поене… осезание… вегетиране… чиста наслада без път, преумножена в кръг, безнадеждно повтарящ себе си. Тела напуснали Рая, загадъчно прогонени и в невъзможността да постигнат загадката на собственото си отклонение, отказали проклятието, скрити в никнене като в свой самодостатъчен свят без мъка, пот, кръв, срам, без любов и без страст… отказ от предназначение в една утопия на съвършенството, възможна единствено чрез възвръщане… но не в Рая (мечът на Ангела, скрит някъде в рамката, упорито удържа това разделение), а някъде по-назад, по-назад… скок отвъд забраната и бягство в онова недовършено Сътворение на Третия ден: отпреди кръвта, отпреди свободата и избора, отпреди възможността за отклонение… съвършенство присвоено в кривото огледало на копнежа по Рай, превърнат в човешки рай на консумиране в сетивата на земния плод и на себе си:

докосващо Осезание…

Вкусване…

Гледане…

Ухание…

свят-Плацента, в който Глас липсва, защото гласът не може да е епидермален – музиката е вътрешна. В тази чиста наслада думи няма, светът е безстрастно неназован, душата кастрирана, връзката й с тялото скъсана…

дали крясък на птица се чува? Навярно не – едното сетиво се оказва излишно, природата няма Ухо, тя не чува освен собствения си пулс… прищракване в клюн…  ритъм. Липса. Раят е присвоен в насладата отпреди Шестия ден, регрес назад, в най-простото, където гледката е растително тиха, без думи, които да дават напред-и-назад-значение, пространство без тайнство и Глас…”Рай” прорасъл в забравата…

И рече Господ: няма Моят Дух да бъде вечно занемаряван от тия човеци, защото са плът. [5]

…плът без вътрешност, която дори не може да бъде съдена, а без Съд смъртта е единствено Гниене…

…но тогава… какъв е адът на никненето?

 

            Ад

 

…Още една рамка…

прекрачване…

Тази крачка е обаче насилствена и поради това отложена, очите не бързат и я възпират, преди да се състои. Изчакват видението, което в периферията на зрението от първия миг е маркирало себе си, за да бъде изпълнен триптихът, ставайки Три в името на симетрията… само че симетрия няма. Гледката е асиметрична, атонална, несъобразна на цялото и в първия докосващ я поглед тежи и пропада като черно петно, белег върху зреещото злато, пълзящо през Рая в Градината и все още никнещо из очите ми… Цветовете се сриват рязко, брутално, без преливане, без опит за връзка…

Пропадане, не прекрачване.

Няма преход. Дясната страна на триптиха е сякаш изкуствено прикачена, остава сама в своето пълно различие, преходът отново е скрит някъде в рамката-разказ за недовидените думи, този разказ отблъсква и тялото отказва да премине отвъд насладата от топлите цветове, пропити в зениците… погледът инстинктивно не желае да продължи – нужно е време, за да се пренастрои в тази нова гама на гаснещи цветове, зеницата да се разшири, да свикне в тъмното и да прогледне… Няма нужда от предупреждение. Няма нужда някой като Ангела да възпира, дори няма нужда от рамка. Адът не е забранен – в Ада човек не прониква, а е проникнат. Ако погледът би се прелял както се преля от Рая в Градината, би потънал и ослепял в мрак, затова се възпира в изчакване да бъде застигнат…

и е застигнат.

Ад.

 

Сякаш има нещо сгрешено в триадата на композицията, нарушен баланс, сбъркана мяра… дясното крило неимоверно тежи и дърпа в земята, лявото се възвисява, в средата съсъд-утроба, невинно-плацентен свят-градина, в дъното на който окото, в спомен за разказа подозира Съд, но не го съзира… Няма единство, едното от трите е чуждо: едно-и-две-и…. тактът е недовършен, ритъмът замръзва в пауза, четката е потопена в друга палитра без мисъл за хармония и без компромис в името на насладата на сетивата…

Контрапункт.

Остинатен глас, проникващ от отвъдното на дъската, където за поглед е забранено, визия няма, видението е достъпно единствено в копие… или думи… а дали не в звук?

 

Правя крачка назад… последно припомнящо взиране отдалеч, за да удържа в очите си капчици светлина, преди да премина рамката в опит да различа света в тъмата му, отново сантиметър по сантиметър:

Пълзящ Рай в почвата,

вливане до симбиоза в Градината

никнеща в забрава наслада…

 

Рамката с разказа:

 

…и се разкая…

 

… и разкая се Господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си. [6]

Действия, следствия и последствия: разкаянието винаги има история, „преди” и „сега”, разделени с отсичаща рамка, процес, който води в ексцес, сплитащ във възел Началото и Края. Скритият разказ разгръща видение във въображението, изтръгва го от гледката, за да свърже през рамката в ясна нишка от чути думи онова, което се вижда и онова, което никога не може да бъде видяно. Защото е дошло време за случване, непожелано от четката, изоставено от художника в пауза, пропуснат такт, в който очите да бъдат затворени и да се отвори ухото за разлива в глас…

Изтичане…

Отмиване на боята…

Капки и още капки…

Отказ на грунда да ги попива…

Сякаш металният фонтан в центъра на картината, ръсещ в почвата животворния дар за никненето, още веднъж се е променил, пустата хралупа, изпразнена от зеница, е оживяла, и вода изтича от орбитата на Окото, прогледнало през вода и вода, и през още вода, изплакваща разкаянието и симетрично допълнена с облаци, сипещи непомерна за земното влага…

Бог така е решил.

…и водата се умножи… [7]

и водата се умножава, а четката е безсилна, когато грундът се пропуква, почвата изчезва, дъската е потопена…

земята не стои,

небето не стои,

водата не стои,

не стои времето…

...вместо човекът, Бог се вълнува…

и вече няма как да се нарисува Творението, възвърнато назад и назад в Ден Един, когато водите са неотличимо поглъщащи. Няма дъска, твърд няма,  водата не се отделя от вода…

и вникнатите едно в друго тела потъват, воднисто-меко всмуквани обратно в околоплодните води на Плацентата… Насаждението е унищожено – каква по-природна смърт за растителния свят от потапяне? Разтваряне в първичния бульон на природата до изтляване… .

Четиридесет дни.

Времето е неподвластно на четката, тя улавя само видението, възелът на Началото и на Края…

…били са обаче четиридесет дни на потъване, а на повърхността е останала навярно да плува черешката, възвърнала собствената си мяра… ягодка, съхранила капка нектар… листче от цвете… къпина… черупката на яйце… перушина… удавена от обезсилване птица… шушулки, изпразнени от тела, защото телата са тежки и не подлежат на изплуване, завръщането може да бъде само потъване.

Когато и уханията изтляват, водите се оттеглят и вълнението стихва, остават кал и останки, подвластни на доизгниване…

Тор.

 

Това е моя картина, ужасено видение в думи, отвеждащи в небитие, пропускаща и Ковчега, защото какво общо има той с телата, обречени на погиване?… Четката на художника обаче вижда друго, четката е ужасена, но милостива… Намерила е палитра и се е потопила, вместо вечно тление и изоставеност, вижда Ад, който дали не се оказва спасителен, след като в мрака на сенките, би могла да се чуе Тръбата и в Ада да проечат нечии стъпки?

 

Виждане I

Няма Природа. Почвата е лишена от растителност, насаждението, изписано от нежните косъмчета на четката е измито – само гола пръст, червеникава. Нищо ядливо. Измръзнали езера, превърнати в лед без спомена за потоп, нито за влага – мъртва вода под мъртво небе, на хоризонта – градове в огън и черно небе.

Композицията напомня тази на Рая, вертикалите отново са се появили в обратен порядък, но не са устремени нагоре, а вкоренени в пръстта водят очите по пътя надолу през хаос от неща: голи тела, части от тъкан… ключ… инструменти… стол… барабан… бъчва: следи от направа. Светът на Ада не е природен, творение няма – направен е, театрален, хаотично разхвърлян мизансцен, изкуственост наподобила земя и тела, неща, същества… нищо естествено, нищо истинско… и един отблясък: Животворното дърво в центъра е регресирало в куха грудка върху дънер без мощ, изсъхнало, с пречупени клони. Хралупата зее, отдаваща пресъхналата си утроба – страноприемница за души, нахлули в нея, устремно пъплещи по стълба без път към небе. Съществата отново са се появили, изпълзели от Рая с обратен знак, превърнати в демони, невъзможни и отвъд думи за съществуване, всичко тук е отвъд думите, но и отвъд четката на художника е… Иззад Хралупата наднича Лице, присвоило като шапка короната на дървото, дяволските същества я охраняват… Би трябвало да е онзи, който сторва неща:  както Рая, така и Ада имат Око – един поглед да разчертае Симетрията, друг да я снеме в Хаоса… очите на Лицето са кривогледи и раздвоени встрани, вътре в картината съзерцават царството си, гледат ме и не ме гледат, неясно, обратно на божиите очи, които непоклатимо фиксираха. В устните съзирам усмивка… единствената усмивка в картината.

 

Виждане II

Короната-корен на дървото, дори и неузнаваема, не престава да розовее, като отвъдно напомняне на сиянието, отлъчено в божествена дреха… сякаш четката се е отклонила и случайно се е присегнала към палитрата, омесена от райските цветове. Нежната тъкан обаче е превърната в дебела кожа, кожата е преобразувана в мях – издут, пълен с въздух, набъбнал, готов да изригне, но не за живот и не за вода – от мяха стърчат ручила. Висят ручила… Във въздуха видима струя…

Мехът е Гайда,

струята, която порязва пространството около нея е звук…

Ручене...

Ручене…

Ручене…

Ручене…………

Няма гледка в тази гледка – гледката е измама. Не е важна, в нея въображението може всичко да си позволи и никой няма да му повярва. Ужасяващото видение на Ада в поглед е само знак, излишен символ в образ и цвят, истината е отвъд четката… В Ада сетива няма, сляп е мракът, невъзможен е Епидермисът… Телата се мъчат, но не изразяват болка, безстрастни, както безстрастно-задоволени бяха в насладата… безстрастни, но извратени и ужасени. Друга е болката, от другаде иде и четката търси път да я съобщи – художникът вече не вижда, защото знае и знае, защото вече не вижда…  и намира път в липсата на гледка, в невъзможното за четката: превръща очите в уши, иззвучава боите, преобръща пространството във време, което ручи…

Адът нахлува през ухото, навътре, и човешкото през звука се прониква с ад. Повърхността няма значение – заедно с насладата са изчезнали сетивата, епидермисът е изгнил, натискът не предизвиква болка и тези тела не се мъчат в отчайващо болезнен бяс. Адът на насладата боли изотвътре – той е нечут глас. Онзи, който сторва неща, е всъщност излъган, нищо, че е обсебил короната на Дървото, а съществата му пронизват с копия и вили… не това е Ад. Адът е пронизителен звук – Адът е слух. Несъществуване в чуване и чуване в несъществуването.

Въображението рисува този слух, четката го изписва докрай театрално – театър на хипотетични гледки, породени от мрак, защото няма виждане, няма какво да се гледа, останало е само Ухо и една единствена

 

Тема:

Божият глас:

…който има ухо, нека слуша...

…който не…

Адът е слух, през който протича тление.

 

В центъра на картината, до ручащата гайда, две огромни Уши, сякаш за да поемат рученето. Ушите обаче са глухи, нямат процеп, през който да влезе до тъпанчето им звук, ухото е само външно ухо, ушна мида с объркано предназначение, неспособна да слуша. Звукът трябва обаче да бъде чут в този безизборен ад и щом Ухото не го поема, намира се извратен път, насилствен – звукът се материализира, превръща се в Нож, свързващ ушите в обща слухова система на чуване-в-чуване и поемащ поход в пространството, затискайки куп тела, принудени да го носят… Режещо Иссо на адския свят, натрапчив тон, търсещ път към вътрешността на телата и намиращ невероятни проходи да ги обсеби – щом ухото не чува, цялото тяло се превръща в ухо…

и флейтата меко потъва в ануса, иззвучавайки вътре своите трели, струни на арфа пронизват гръдния кош, разпъвайки тялото във вечно глисандо и отвътре го разкъсват в арпежи,

неаполитанската мандолина, придобила огромни размери, е затиснала тяло, върху задните му части избиват ноти, а хор от голи тела, взрени в тях ги четат и ги изпяват,

барабан превърнат в затвор за човек, осъден на бумтежа на палката…

В този адски свят Сетивото е само едно, липсващото в Градината, недочулото Божие слово… – слух, който слухти във всяка клетка, наказвайки и доказвайки, че не е… слух.

Адът на никненето е музикален, музиката инструментализирана до инструмент за мъчение. Излишно запушва ушите си тялото в долната част на картината, нападнато от звуците на кларино и рог… от звука няма спасение, когато е материализиран в зловещ дисонанс, подпрян във вечно ручащо иссо-острие на нож, умножен в съпровода на хърди гърди [8] латерната, преповтаряща в метален звук празен глас. На хърди гърди навиват въжетата, манивелата се върти, някой извътре дърпа струните и огромното й тяло бучи…

хърди гърди,

хърди гърди,

хърди гърди,

пронизително дрънкащ съпровод, ручене и бучене се вплитат, излитат птици от анус на тяло и писукат с наторени от рученето флажолети… роят се…

Пространството ще се пръсне от звук, ще се пръснат и бузите, запратили с все сила въздух в мунщука на огромен средновековен обой – тръбата е тясна, въздухът се трансформира из дупките на инструмента и звучно излита, а заедно с него от тръбата се подава тяло, смачкано в звук…

Повлечена съм…

 

Изпитвам физическа болка.  Кривите очи от картината шарят и все по-често попадат връз мен… трябва да отстъпя,

Отстъпвам…

 

Искам да напусна тази картината, това все пак е само картина… музикално-абстрактната наслада, превърната в музикално-конкретен ад от необуздано въображение... Затварям очи, но не знам как да изляза, ушите не могат да бъдат затворени, нито да бъдат върнати в глухо тяло, след като веднъж вече са чули глас...

Кой глас?

Обратно-Божия?

Несъществуване в чуване и чуване в несъществуването...  чуване на несъществуването... гласът на небитието, нищото, което нахлува в ушите….

…все пак тези тела ги има. Не са унищожени докрай… това дали би могло да е милост?…

...и дайте ухо…

…не е било дадено, но е оставено...

  …и отворете ухо…

…фуния, поглъщаща в звук и наказание откъм Глас… адска мъка, но защо не и спасение? – ручене, което ще се избистри в края на времената в осезаемо ясен, кристален звук, глас, който няма да ручи, а ще глаголи…

…това ли е моят начин да затворя очи?

Няма вечен Ад, вечно е само несъществуването…

…несъществуване без чуване…

…и няма Ад.

Градината и сега съществува, потънала в наслада…

…няма Рай…

…няма Рай?

…несъществуване без чуване…

Има начин да запуша уши.

 

Стъписване.

 

Правя крачка встрани и още една… усещам краката изтръпнали, сетивата ми се възвръщат, свят пълен с усети… зали с картини…  шепоти в разни езици и хора около мен…

Тръгвам,  излизам… крачките бавно ме водят вън…

…вън съм…

…ето го пак:

 

площада пред „Прадо”

…и мадридската есен, привечерно златиста, с покапалите листа. Дъждът вече е спрял, само мараня от влага се носи из въздуха, от алеите миризма на цветя…

Сядам в градината на съседното кафене, изпитвам жажда и желание да се слея с картината… Слушам ромоленето на човешките гласове –  приятно топло е – улицата изтича в очите ми, скоро ще избуят светлините и ще поникне живот в ритъма на нощта, в музиката й…

…чувам…

- какво ще желаете?

- само вода…

Капка върху езика,

глътка…

преглъщане…

наслада…

Площадът пълен с хора.

Пощада.

________________________________

 

 

обратно нагоре