Летисия
Ана-Мария Стоилова
Не, не е права.
Нарочно ме дразни и сега чака да се успокоя след последния ни скандал преди десет минути. Гледа ме предизвикателно и самодоволно, иска още, но аз съм уморен от ръкомахане и викане.
Забил нос в екрана на лаптопа, си придавам вид, че не я забелязвам. Започвам да пиша, твърдо решен да я игнорирам. Лицето й равно ме измерва, доволна е, нали тя е победилата, а аз – предалият се глупак.
Заключително потрива ръце над бисквитите на масата, наднича в очите ми и проверява дали ми е минало, за да продължи да си проси внимание. Не издържа на мълчанието, за нея то унищожава връзката ни, ако тази досада може да се нарече връзка. Но аз съм си виновен, че я допуснах.
Готова е да се приближи, да се надвеси над главата ми и да ме пипа. По челото, косата, ръцете... Защото знае, че не понасям да го прави, когато съм й ядосан или пиша. Настоятелно шепти до ухото ми, разсейвайки ме със закачливият си глас. Не искам да слушам извинения. Не е права.
Лишена от вниманието ми, нервно ще продължи старата песен от вчера на обяд, когато демонстративно отидох в другата стая и затръшнах вратата, обмисляйки дали да не я изгоня. Така и не го направих, пречупих се отново, отново й простих, обсебен от безсмислените си надежди, че тя някога ще ме напусне.
След цялото проявено търпение от моя страна, а то все повече се изчерпва, продължава да идва, явно има нужда да ме измъчва и да ме кара да се чувствам виновен, че не искам да живеем заедно. Опитах се да обясня с добро, че няма да се получи, че сме прекалено различни , а тя се разбуча и започна да ме удря по лицето. Обича да ме дразни повече, отколкото обича мен. Чака момента да се развикам, дори да съм на ръба да й посегна и накрая, разбира се, тя да бъде тази безпомощна и неразбрана дребна душица, която цял живот е живяла сама.
Никой не избира в какво семейство да се роди, ако след раждането си въобще има такова, а тя няма нито приятели, нито родители и ми натяква тази самота, все едно аз съм виновен, че са я изоставили. Напуснали са този свят толкова рано, че тя не ги помни добре и не говори за тях. Може би затова тази смърт й се струва толкова далечна и не й липсват, или инатът й е толкова голям, че граничи със сила, каквато повечето хора нямат, (ако инатът въобще може да бъде сила), да загърбят миналото и безгрижно да посрещнат настоящето.
А Летисия, която всъщност е толкова простодушна и елементарна, явно е способна лесно да приеме смъртта на близките си и най-вече тази на собствената си майка, която със сигурност знам, че не е между живите.
Понякога се питам дали това безгрижие е повод за възхищение или съжаление към явното й равнодушие след такава загуба. Болезнено е да загубиш някого, въпреки че никога не си живял с него, и е трудно да продължиш както преди, без явен отпечатък от липсата му. А аз не виждам такъв у нея – или тя доста добре се прикрива, но не ми се вярва, защото познавам такива като Летисия. Те са нахални, завършени егоисти, живеещи единствено за собствената си изгода.
Затова съм сигурен, че тя може и без мен, след като може и без другите, но не знам защо продължава да се мъчи напразно. Нищо не съм й дал, освен пренебрежението си, което се опитва да пречупи с досадното си желание да ме притежава.
С всички сили се опитвам да се преборя с отегчението от присъствието й, да се усмихна, да се зарадвам, че около мен има някой, който да ме понася такъв, какъвто съм – макар и да е глупав, защото тя е глупава. Иначе нямаше да е тук. Може би точно тази нейна глуповатост – толкова наивна и естествена – е причината да не я изхвърля от живота си. Прекалено съм жалостив – моя грешка, отново.
Претенциозна, като името си, всячески търси близостта ми. Тя е от този тип – обсебващия. Докосването й е фино, като на младо момиче, което за пръв път изследва тялото си с пръсти. Понякога наподобява блуза от груба материя, облечена на голо, от която кожата ти внзапно настръхва; или изсъхнало листо, паднало върху изгорялото ти рамо в края на август.
Летисия може да е непохватна, но е достатъчно предвидлива да ме остави на мира, когато наистина се вбеся и съм на косъм да я ударя с цялата си ярост и хладнокръвие. Знае, че съм способен да го направя, както последният път, когато прояви благоразумието да се махне навреме, а аз се почувствах гузен, защото никой не ми дава правото да посягам на някого, било то и на Летисия, за която всички знаят колко е безочлива и самовлюбена.
Приятелите ми ме питат защо продължавам да я търпя, а аз не мога да отговоря със сигурност... Само знам, че тя е различна от останалите и дори не мога да кажа с какво. Така го чувствам, а как мога да определя тези чувства, които нито мога да нарека снизходителни, нито мога да определя като обич или навик.
Истината е, че я мразя, когато ме дразни и ми е все едно, когато я няма – но ако изчезне, вероятно ще ми липсва. Но колкото повече остава, толкова повече мисля за края – за това как тя ще се погуби тук, за изтичащото ми търпение и нарастващото желание да я съсипя. Цялото ми същество копнее за отмъщение, осъзнавайки, че тя всъщност никога не се е съобразявала с мен, а аз я жаля, въпреки, че знам каква е.
Глупак.
Още рано сутринта, докато пушех на балкона, й дадох последна възможност да размисли и да продължи живота си без мен, защото аз най-малко й трябвам и тя също не ми е нужна. В отговор ме удари по главата, фръцна се и отиде в хола. Нервен и унизен, отскочих за горещо кафе и цигари. Мразех нейното кафе. Правеше го блудкаво.
На връщане към вкъщи се надявах да си е тръгнала – исках да я няма; толкова исках да я няма, че с всяка крачка се питах какво ще стане ако просто се опитам да я убия.
Да, да я убия.
Тя толкова е свикнала с търпението ми и няма да го очаква, а и никой няма да я потърси. С тялото все някак щях да се оправя.
От тази спонтанна мисъл гърбът ми настръхна и ми се догади. Наистина ли бях способен да извърша предумишлено убийство?
Спрях се пред входа на блока и започнах да мисля.
Може би причината Летисия да ме обсебва и да ме вбесява, както никоя друга, защото никоя друга не оставаше, е изпитание, или шанс да погледна на нещата по различен начин. Да осъзная, че живота е една тънка нишка, която е толкова лесно да срежа в яростта и собствената си непоносимост към обстоятелствата. А понякога тази непоносимост е жестока, особено ако нямам силата да намеря удовлетворение или причина да оставя своя, или нечий друг живот да продължи нормално. Гневът и безразсъдството са ме погълнали и те са много по-тежки от това влакно, изтъняващо все повече и повече. Вечните емоции, закачени за него, го теглят надолу, разлюляват го, като мокри чаршафи и сякаш нарочно или един дявол знае защо, вместо да сваля чаршафите, аз решавам да го скъсам. Просто защото. Защото, така или иначе нишката изтънява и все някога ще се скъса. И след като не може да издържи на тежестта, нека просто я прережа и всичко да приключи. Бързо, лесно и безболезнено.
Лашкова – параноичката от четвъртия етаж събираше прането и мерна сянката ми, лежаща на площадката пред блока. Стресна се, поклати глава с възмущение и се прибра. Ако знаеше какво си мисля, докато гледам към простора й, може би щеше да се разкрещи така, както крещи на мъжа си. Дребният, късоврат таксиджия с добродушно изражение, осмеляващ се да слуша класика, да прелиства книги за художници и да си отпусне душата, пиейки кафето си с подсладител, само когато е на работа и бръмчи по улиците на София с таксито. Вкъщи е принуден да слуша телевизия Родина до престилката на Лашкова, забъркала поредната манджа с повече олио и лук. Тази миризма ми трови живота всяка вечер, тъй като венилацията ни е свързана. Какви нещастници само.
Изкачвайки стълбите, вдишах студеният мирис на застоял вход и с горест се сещах за погледа на Летисия, измерващ ме от глава до пети. Очите й ми напомняха за това колко жалки и стиснати са хората като Лашкови, колко съм жалък и аз.
Картонената чаша с кафе гореше под пръстите ми. Почувствах се дребен и нищожен, докато осъзнавах какво смятам да направя. Исках го, но се колебаех от чувствата, които щяха да ме сполетят след това. Страхувах се от собствената си жестокост, предизвикана от желанието да бъда оставен на мира, а после да се изпепеля в тази самота, която можех да избера и по друг начин. Но с Летисия не... Тя отказваше да си отиде, отказва да си отиде, и ще продължи да отказва. Повторих си наум плана за убийството и извадих ключовете.
Когато отворих вратата, бавно прекосих коридора и закрачих към хола, където обикновено се моткаше. Безмълвно оставих чашата на масата и се втренчих в празния диван. Беше тихо.
Надникнах в спалнята с разхвърляни чаршафи, в банята със забравена лампа, но нея я нямаше. Проклетницата трябваше да е някъде тук...
Тръгнах към кухнята, крачех нетърпеливо, а тишината пищеше със звук на отмъщение. Отмъщение, пулсиращо в пръстите ми, готови да я сграбчат и да я унищожат. Когато нахлух в кухнята, срещу мен се изправиха металните столове и кръглата маса с две мазни чинии, отразяващи светлината от прозорците. А върху тази светлина лазеше една муха. Толкова ми приличаше на Летисия.... Малка, черна и досадна. Същата напаст!
Предпазливо вдигнах ръка и се приближих. Изчаках я да скокне на покривката и яростно замахнах към нея. Без да искам, пернах ръба на чинията, олиото от салатата опръска стената, а тя се изниза и невинно кацна на пердето. Мразех тези пердета, дето ги беше избрала! В стремежа си да я стигна, прескочих единия стол и неволно свлякох покривката. И другата чиния се обърна на пода. Мухата ме усети и се премести на съседния прозорец. Засилих се и ударих плесница в стъклото. Отново не уцелих. Вазата беше виновна, грозната ваза, любимата й!
Нищо не можеше да ме спре да убия малката досадница. Потърсих я с обезумял поглед и се заслушах за жужене. Завъртя се точно над главата ми и се върна обратно на масата. Без да губя и секунда, събрах цялата си концентрация и гняв, посегнах към нея и.... най-накрая смачках жалката гадина!
Хвърлих я в кофата.
Олекна ми.