ФРАГМЕНТИ ЗА СМЪРТТА НА ЯВОРОВ
Михаил Неделчев
1.
Смъртта на Яворов на 16 октомври 1914 г. е не само велика българска трагедия, заради така ранното прекъсване на живота на един от двамата ни велики – наред с Ботев – поети. Гибелта на Яворов, след тази почти цяла година на б и т и е в с м ъ р т т а (времето между двете самоубийства), е върховната принуда над всички нас да мислим за смъртта, да мислим същностно смъртта. Трагедията на Яворов ни дава възможността да не бъдем посредствени, парещият спомен за нея ни кара да се опитваме в някои свои мигове да живеем на предела. Не е възможно, разбира се, подобно на Яворов, всички ние, четящите и помнещите българи, да сме преизпълнени така непрекъснато с това с а м о р а з я ж д а н е н а п о к о я. Не е възможно всички ние, всеки един от нас, да сме подложени през целия си живот на това несекващо с т р а д а н и е. Това е непосилен д я л , той е само за малцина избрани. Но Яворов е наистина не само велик български поет. Той е и национален трагически герой на модерните времена, защото бе живял така пределно и заради всички нас. Онова деца, боя се зарад вас бе боязън и заради предусетената възможност ние да не се окажем на висотата на даденото ни послание, да не можем винаги да следваме сенките на облаците.
Да имаш такъв национален поет, да имаш такива двама национални поети, е велико и драматично-щастливо бреме за една национална общност. Съдбовното сплитане на биографиите им със съдбите на двамата български апостоли на свободата, съграждането на четворната свръхзначима система от биографии (Левски и Ботев, Гоце и Яворов), потапянето на Поета във вихрите на националната революция, всичко това придава и съвсем друг допълнителен смисъл на модерната трагедия на раздвоеното съзнание – в сравнение с драмите на други велики световни поети от епохата като Александър Блок, Ендре Ади, Райнер-Мария Рилке...
Така с м ъ р т т а на Яворов става за българската общност (след толкова значещото, направо символно участие и в първата Балканска война) и един от историческите предели за възможностите да се постига националния обединителен идеал. Всичко това поставя Яворовата съдба в една изключителна стереосреда, тя звучи на всички равнища на общностното ни битие. Тази съдба поема мащабите на един могъщ симфонизъм, вплита се в безброй други разкази.
2.
Едно от късните си стихотворения, които изоставя от „Подир сенките на облаците” при предсмъртната редакция от 1914 г. – стихотворението „Умри!”, Яворов завършва така:
Умри, - смъртта ми нека бъде празник в самота;
мечта – мечтата ти в мой пламък нека догори...
Щастлив е, който в път надире не поглежда
и стъпки не брои оставащи напред –
и който отнесе усмихната надежда
отвъд света, през снегове и лед.
Ще трябва да гадаем защо Яворов изхвърля това стихотворение от бъдещото посмъртно издание на своята е д и н с т в е н а книга. Вероятно му се е сторило прекомерно тезисно – включително и с императивното си заглавие, преценил го е като носещо съвсем експлицитно всъщност дълбинната тематика на цялостното му поетическо творчество? Съвсем очевидно, поетът предпочита всред стихотворенията си със същата проблематика тези с по-деликатни внушения, носещи мотивите си „в дълбините” на изказа – като триптиха „Шепот насаме” и „Нирвана”, разбира се. Така „Умри!” и примерно „По здрач” (публикувани в „Мисъл” през 1906 и 1907 г. и след това преминали в предпоследния дял „Прозрения” на „Подир сенките на облаците” от 1910 г.) остават почти неизвестни, забравени са.
Можем обаче да се опитаме да разтълкуваме поетическия израз „смъртта ми нека бъде празник в самота”...
Защо, кога и как смъртта може да бъде празник? И не е ли все пак празникът винаги някак общностен? Какъв е този „празник в самота”? Празникът има ритуална същност, той означава някакво „протичане” във времето. Така смъртта не е пределният миг от „тукашното”, след който останалото е мълчание. Тя е някак винаги т у к, налична, присъствуваща. Нещо повече, щастието е и в една възможност в отвъдното да бъде отнесена една „усмихната надежда”, т.е., да се прозира едно възможно и желано, макар и самотно оттатъшно битие.
Но това, разбира се, е само едно от лицата на смъртта в поезията на Яворов. В други стихотворения и цикли лирически късове тя има и жестоки, мрачни, студени, без-образни или плашещи ликове. А някъде е и непостижима тайна. Но навсякъде оставаме с усещането за тукашната присъственост.
За месеците на Яворовата година на траура, на уникалното и за световната култура битие в смъртта, биографическият Яворов постига това съвсем реално и предметно.
3.
Абсолютно нелепо е да се чете Яворовото самоубийство като акт на слабост, на безсилие, като капитулация пред житейските обстоятелства. Яворовото самоубийство е и трагически революционен ритуал. Не е романтическа приумица желанието на Поета да бъде погребан в четническата си униформа на висш р а б о т н и к на делото. Не е случайно и не е просто приятелски съчувственически жест, че Поетът според легендата получава револвера и отровата от ръцете на самия наследник на Гоце Делчев, от ръководителя на Вътрешната македоно-одринска революционна организация Тодор Александров. Дори и този биографичен факт да не е верен (загадката остава), важна е тук митическата логика: това е ритуално обричане за смъртта на изпаднал в невъзможност да продължи нормално живота си съратник. В революционната практика на ВМОРО самоубийството е нещо почти задължително, когато си тежко ранен, попаднал си в безизходна ситуация – обкръжен си, има опасност да бъдеш пленен и измъчван. Но даже и когато името ти е някак безвъзратно опетнено – дори и от злобна и широка разгласена клевета.
Отнелият при такива обстоятелства своя собствен живот националреволюционер се слива с безсмъртното всеобщо тяло на Организацията. Той е прославян от публицисти и стихотворци, съчиняват се народни песни. Самият Яворов е писал фрагменти с подобни възхвали за загинали по този начин съратници.
Така в революционната организация се налага съвсем различна морална преценка от все още властвуващата в цялото българско (и не само българско) общество, осъждаща
самоубийството. Напротив, тук, в тези среди със свой кодекс на честта, този акт те извисява и поставя в пантеона на Организацията.
В некролога „От другарите по идеи и оръжие на Яворова”, от деня след самоубийството стои следния пасаж: „Преповтаряйки страшната мисъл на античните стоици – срещу обидите на живота аз имам източника на смъртта, - той е теглил куршума със своята твърда ръка на революционер на същото място в черепа, гдето и по-рано.” И за да се засили аналогията се казва, че „едва ли има човек, животът на който да напомнюва повече хероите на старогръцките трагедии”.
Всъщност през цялата година на траура Яворов не само деликтно-приятелски е подкрепян от Тодор Александорв, от други ръководни дейци, но и от обикновени комити. Естествено е желанието им да го удържат в живота. Той дори не престава да изпълнява в някаква степен функциите си на задграничен представител на организацията, като подписва различни нейни документи. Но сега, при двудневното поклонение от 17 и 18 октомври (първо в църквата „Св. Георги”, а след това и в катедралата „Св. Неделя”), на опелото и на многохилядното погребално шествие към гробищата, са доминиращите и респектиращи хулителите редици на ръководителите и бойците на организацията. Така ритуалът получава своята завършеност; смъртта в нейния предметен, телесен план наистина се оказва един траурен п р а з н и к – вярно, твърде далеч от с а м о т а т а (припомням стиха от „Умри!”).
4.
В своя висш, метафизически смисъл с м ъ р т т а на Поета обаче е възприета веднага от отделни знакови личности и след това от все по-разширяващи се кръгове и като общобългарска трагедия, и като най-силен, най-изразителен символен, модерен наглед на Трагедията на Човека, на Избрания. Сложно съгражданата цяло десетилетие Яворова литературна личност (вж. едноименната ми книга от 2005 г.) получава нови по-високи равнища в своята пирамидалност, разгръща се посмъртното битие на този така силно опредметен в масовото съзнание многопластов публичен образ, и той започва още от края на 1914 г. да добива митически и дори религиозни значения. С годините всичко това се структурира, добива завършен и строен вид, възпроизвежда се многообразно и кулминира на два пъти – през 1924 и 1934 г.
Като реакция на все още ширещите се в първите дни след смъртта хули и клевети Боян Пенев записва в дневника си: „Той ще бъде ценен, славен и обичан, но не през нашето, а през едно друго, по-далечно време, от едно друго поколение. Ще бъде обичан не от малцина, а от мнозина. // Никой не ще хвърля тогаз камък върху неговата светла памет, защото всички ще видят и ще познаят у поета онова безгранично, велико страдание, за което нашето време бе сляпо.”
Но още в своята своеобразна книга-некролог за кръга „Мисъл” със заглавие „Христо Ботйов. П.П. Славейков. Петко Тодоров. Пейо К. Яворов” (второто поправено издание е от 1917 г.) проф. д-р Кръстьо Кръстев слага в началото на раздела за автора на „Безсъници” текста „След смъртта на Пейо Яворов” (текстът е писан година след гибелта). И този текст е мъдро пронизан от знанието, че Яворовата година на траура е била за него вече битие в смъртта, че тук житейските мотиви не работят: „И дозел, че ний, жалки роби на живота, нямаме сила да се проникнем от висшата мъдрост на смъртта и страхливо го дебнем, - той един ден почувствувал състрадание и бе решил да ни достави едно печално тържество и удовлетворение. И една вечер, само пет дена преди своята смърт, иде той с братчето си – да го видя „победен” от моите красноречиви аргументи на живота”. (с. 175). И още: „Който веднъж е умирал, не може вече да живее, повтаряше той пак и разкъсваше с един мах всички хитро намислени, всички плитко-мъдри софизми на оная жизнена лъжа, в която искахме, ний малодушни, пак да го вплетем и да го направим роб на живота.” (с. 176). Големият критик и приятел на поета още тогава е разбрал, че имал това битие в смъртта, Яворов е получил свише статуса на личност с други измерения, с неделничен облик и познание, получил е и друго зрение.
А в поемата „Панихида за поета П. К. Яворов” на Гео Милев подобно знание за придобитата Яворова същност през тази последна година приема формата на наистина религиозна прослава. И точно така и кръстеният – „Слава” - последен, седми фрагмент на поемата звучи с космическа мощ в своите първи два куплета:
Ти си ангелът горд, те си тъмний акорд
на печалната слава – прости!
Кръз звезди падаш ти с поломени крила
в тях стрела окървавена – ти!
Устрелен през нощта, устремен в пропастта
с тебе падат звезди без крила:
свойте черни крила дух вечерен на сън
ще затвори – под звън и мъгла.
Яворов и в смъртта си няма съответствие, не може да бъде съпоставян с нищо друго в българската култура.
5.
През всичките дълги месеци на тази година на траура (30 ноември 1913 – 16 октомври 1914), за времето на това битие в смъртта, Яворов многократно, настойчиво, някак обсесивно говори пред различни събеседници за задължението си да напише стихотворна сбирка „Некролози” за своята мъртва жена Лора. Това ще бъде, ТО Е последното нещо, което ще свърши на този свят.
Днес, след осъзнаването на ритуалния отказ от поезията със стихотворението „Невинност свята – орхидея” знаем, че това е била непосилна творческа задача. Поетическите думи са се привършили, те са пресъхнали със смъртта на Мина и едва ли е било възможно отново да потекат. Тегне само-запретът. И ако все пак н е к р о л о з и
т е биха били създадени, те биха останали като интимно послание, едва ли би било търсено тяхното оповестяване, тяхното публично представяне. Така и „Невинност свята
- орхидея” остава инкорпорирано във Философско-поетическия парижки дневник от 1910 г., остава в дълбинното интимно пространство на Архива.
Тук, когато правим тази мотивировка за невъзможността всъщност да бъде написана сбирката „Некролози” (нашият учител проф. Никола Георгиев ни научи да мислим и за нереализираните пректи в българската литература като за същностна част от литературната ни история), можем да си припомним и думите на близкия приятел на поета, литературният критик Владимир Василев от словото му по случай пет години от смъртта на Яворов: „Поетът бе сам със своето страдание. Тъй велико бе то, че той не можеше да го надделее с никаква философска, с никаква творческа мисъл и изгаряше в неговите пламъци. Защото творчеството у Яворова не беше освобождение и радост, а нова мъка, защото неговата песен се слагаше върху още ридаещите звуци на душата, чиито корди немилостиво къса.”
Но н е к р о л о з и т е се съдържат в промълвени от Поета и записани слова, те са в отделни фрази от неговите съвсем последователно и грижливо съставени предстмъртни писма...
Един друг стихотворен некролог обаче компенсира – все пак съвсем частично – тази драматична липса в българската литература. Това е стихотворението „Яворов. Ясновидеца слепец – певец (Умрял от глад)” на друга страдалка, поетесата Екатерина Ненчева, толкова много мислила също за смърттта, за самоубийството. Това е именно пределно интимен текст, оттласкващ се от налагащата се тенденция за героизиране на образа, за силово риторическо обговаряне. То дори е на ръба на несръчния, нестабилен изказ; то е и отказ от перфекционистка завършеност. И това стихотворение-съпричастие остава в архива. То свидетелствува за пределна идентификация, за духовно сливане:
Цветуща, млада,
Преминах аз жива: и чистилището и ада на живота.
Приживе ми приготвиха кивота.
Сърце обгорено от страдание с адски вечен пламък,
то стана жив и хладен камък.
И ето ме сред вечна и безконечна нощ,
в стрданието жива ощ.
Останала сам-сама една в света
по прежний навик пак чета.
В безсъница над „Безсъници” аз бдя.
И в мрачно упоение загадките следя.
Прочетох ги веднъж
и тайните им разплетох аз до нишка.
Сянка посред сенките в нощта,
далече от света,
аз тичам „подир сенките на облаците”...
Във финала стихотворният изказ се стабилизира, наивитета на изповедността е изоставена – сякаш влизаме в друго стихотворение:
Най-после спрях на „Листопад”:
„Умрял от глад” –
там някой казва за поета сляп.
И него къшей хляб
погълна майката земя във гроба,
във алчната утроба.
Поклон, поете мъртъв – мъченико свят!
Привет, безсмъртнико, сред мъртви свят
вовеки ще пребъдеш ти най-свят!
Българската литература продължава да търси и до ден днешен тези ненаписани некролози! Опитва се дори да ги допише – върху Яворовите следи!
х х х
В началото на фрагментите бе казано, че смъртта на Яворов е една върховна принуда над всички нас да мислим същностно за смъртта. Това съвсем не означава, че вече стогодишното българско, специфично, толкова персонализирано приживяване на смъртта, непрестанното мислене за смъртта – но не само за неговата, а някак оттук и въобще за смъртта – я е направило по-„разбираема”, разрушило е тайната. Но при всички случаи е усложнило и обогатило нашите колективни и лични преживявания! Дало ни е ключове и перспективи! От всеки един от нас зависи как ги използваме.
19 септември 2014 г.
В последния месец на Яворовата година на траура, 100 години по-късно
П.П. Изразите Яворова година на траура и битие в смъртта са въведени и подробно представени в моето юбилейно библиофилско издание: ЯВОРОВАТА ГОДИНА НА ТРАУРА, Нора-2000, София-Поморие, 2014 г.