Михаил Неделчев

С настойчивата си любов Лира Каравелова се обрича на Яворов не на живот, а на смърт. Но силата на тази любов е гибелна и за него: той е въвлечен в смъртта; белязалият цялата му поезия и изкушаващ въображението му стремеж към смъртта престава да бъде само умонастроение, а кулминира в неотвратима съдба.

Двойното самоубийство, двата изстрела от 30 ноември 1913 г. дават началото на  Я в о р о в а т а   г о д и н а   н а   т р а у р а; разгръща се непоносимата и за нас днес трагика на предсмъртната му година. Но тази трагика е някак интимна; тя изисква деликатна реконструкция за разбирането й. Защото самото сплитане на съдбите на Лора и Яворов е общобългарският свръхтрагически сюжет, който усредненото българско колективно съзнание не е в състояние да понесе, да осмисли и преживее същностно – и след сто години. И този сюжет профански се разбива, затъва в блатата на мълвата, нарочно се разфокусира, усилва се неразбираемостта му, има опасност да се превърне в гротеска.

Яворовата година на траура (30 ноември 1913 г. – 16 октомври 1914 г.) сякаш е някак извън ходовете на създаването на литературната му личност, тя е някакво трагическо безвремие, но и с интимния си смисъл е логическа основа на описаното от мен преди 35 години посмъртно битие на неговата литературна личност. Анализът на публичността тук не е достатъчен; изисква се съвсем различно близко четене: защото с двойното самоубийство се отключва и (вероятно) уникалното в световната култура едногодишно битие на Яворов в смъртта.

Нека направим интелектуалното усилие да прочетем самостойно (въпреки че при сплитането на съдбите това е почти невъзможно) и сюжетите на тази първа посмъртна Лорина година – докато нейният любим е в своето битие в смъртта.

Трябва да я видим в смъртта самата нея. Та именно тя е все пак първопричинителят на несравнимата трагедия. Нека не я мислим само като функция от биографията на великия ни трагически поет!

1. Обсебването на Лора: д р у г и т е

Посмъртното обсебване-присвояване на Лора, опитите за такова духовно обсебване, но и чисто физическото присвояване – всичкото това колективно и разгърнало се във времето деяние е една от най-позорните и най-отвратителни като гледки истории в българския обществен живот. Още в първите часове след двойното самоубийство започва това присвояване – на мъртвото тяло на Лора, на вещите и парите й, на писма и документи, на паметта за нея, на самата й идентичност. Особено активни са бившият й съпруг д-р Иван Дренков, пажовете на оставащата в Петербург г-жа Екатерина Каравелова Рашко Маджаров и Рачо Славейков, както и отхвърлените кандидат-любовници Андей Протич и Григор Василев, но и цяла армия зяпачи, живеещи от сензациите журналисти, изоставени лорини приятелки и какви ли още не. Според някои свидетелства дори Дренков и помощниците му отнасят с два файтона завитото в одеало тяло на Лора. Пак Дренков в качеството му на наследник , т.е. като настойник на сина на Лора – нахълтва в дома на поета и преравя чекмеджета и шкафове, прибира не само писмата на Яворов до Лора (те са в неизвестност и до днес), но и книгите от библиотеката му и части от архива на Вътрешната революционна организация. (Впоследствие Дренков е принуден позорно и страхливо да върне част от присвоеното под натиск на приятеля, на самия ръководител на организацията Тодор Александров.)

Една от кулминациите на този комплексен опит за присвояване е аутопсията на Лора, състояла се, както знаем, на два пъти и проведена едва ли не публично. За някои от присъствуващите това си е направо циничен и вероятно трепетен воайорски акт (отхвърленият Григор Василев има най-после възможността да види Лора гола; но присъствуват и родственици и съвсем чужди люде, а не само – както се полага – служебни лица.)

Целта на всичко това е да се покаже и на обществото, че Лора не е Яворова, че тя е била отнета, прелъстена, изолирана от своите, от доброто общество, че сега смъртта – колкото и трагически да е мига – е една възможност тя да бъде взета от насилника, от нейния убиец. Но във воайрското присъствие и участие на някои от тях има един силен допълнителен нюанс: това е желанието да се уязви, да се засегне Яворов именно като съпруг, като мъж; чрез гледането на голото тяло на жена му той да бъде и „обезчестен”, да бъде подложен на едно грубо поругание; чуваме сякаш вой на хиени и чакали – сега тя е  т я х н а.

Наранен, страдащ в болницата, Яворов, нейният съпруг е изолиран от бита на смъртта. Него никой не го пита и по отношение на погребението (отново главен церемониал-майстор е Дренков), както и за съхраняването и разпределението на общите им вещи и обща покъщнина Сякаш се подразбира, че той няма никави права, загубил е правата си. Дори и приятелите и най-близките му сякаш са се поддали първоначално на лошите енергии на този негласно постигнат консенсус.

Тук, при моделирането на образа на Яворов като убиец (и на Лора), съществува и още един смислов план. Ако Лора се е самоубила, ако е станала причина и за опита за самоубийство на съпруга си, то тя е извършила престъпление. Обществото не само в България, но и в Западна Европа (особено във Великобритания), продължава да мисли да суисцидните актове така и дори някъде до края на 19-ти век ги санкционира законово с различна степен на строгост. (Съществуват няколко силни обзора и обобщения на дисциплинарните практики спрямо самоубийците в цялата християнска епоха, направени от Емил Дюркхайм, Албер Камю, Мишел Фуко, Джодрджо Агамбмен, както и в по отношение на писателите и литературата от Григорий Чхартишвили в книгата му „Писатель и самоубийство”, Новое литературное обозрение, Москва, 1999 г.) Всички тези важни текстове показват колко бавно европейското човечество се освобождава от мрачната обсесия спрямо тези, които решават сами да прекъснат живота си. Чрез създаването на мита за Явора като убиец на Лора се засилва – според авторите на този замисъл – възможността Лора бъде „оневинена”, да не бъде третирана като престъпила нормите на добропорядъчността, да бъде върната – макар и посмъртно – в лоното на доброто общество, да не бъде оставяна всред окаяните.

Съществува теория, че в живота на всеки значителен човек има замисъл за неговата собствена реализация, за това, какво бе трябвало да стане той самият. И понякога, ако реализацията е твърде далече от замисъла, се стига до решението за самоубийство, за премахването на това нестанало, на това друго и чуждо.

До смисъла на тази теория се приближава един пасаж от дневника на майката Екатерина Каравелова в самия ден на смъртта, 3О ноември 1913 г.: „Чувствам се разбита. Не зная за кого да плаче сърцето ми: за Лора, която изчезна преди време в разцвета на младостта си, или за оная , която и каквато тя можеше да бъде. Бедно, бедно дете.” Изумително! И в този миг е възможно да се мисли за Лора-отнетата, за Лора-нестаналата, за Лора-изчезналата... Всичко това заради непокритите, поради проклетия брак с Яворов, майчини представи за това какво е трябвало да се случи с Лора.

Но още по-нататък отива Андрей Протич при подобно сдвоено/раздвоено мислене за Лора. В статия за в. „Камбана” още от 5 декември същата година под заглавие „Твоята хубост стана твоя съдба!” той обобщава стратегиите на присвояването. Той пише точно за интелектуалните усилия на своите, които трябва да бъдат направени, за да бъде освободена Лора от Яворовото, от „чуждите наслоения”, за да бъде върната тя истински „при себе си”. Цитирам Протич:

„Стихове, разкази, цели книги дължат съществуването си на  Л о р а. А какво можеше да бъде тя за нашата литература, за нашето изкуство, във всичките негови разклонения, стига да не бе тоя ужасен край!...

Живот Яворов не й даде, той и отне живота.

Лора трябваше да бъде убита, унищожена от Яворова.

Това за никого, който познава жизнерадостната, много по-големи кризи преживялата Лора, и вечно византийствуващия и неискрения Яворов, не подлежи на съмнение.

Единствената значителна млада жена изчезна. Нека спасим всичко, що може в бъдеще да допринесе за създаването на духовната личност на Лора. Нека наследниците на Лора запазят неиздадени нейни съчинения, дневниците й (тя винаги имаше голяма слабост към дневник), чуждите до нея писма, стига да не ги е унищожила, нека всички, които са били в по-близки връзки с нея, запазят писма от нея, дневници от нея. Та поне тъй да отдадем онова уважение към паметта на Лора, което сегашното общество не може да чувствува, понеже хвърляше към Лора оная кал, в която то, нашето общество, плува.”

Силни думи, но напълно неверни в предварителните преценки... Защото точно запазените и издадени значително по-късно Лорини текстове доказаха съдбовната й и страстна насоченост и свързаност с Яворов.

Но общото внушение на огромната част от изговореното и написаното в месеците след двойното самоубийство от близките й, поддържащи версията за убийството, гласи така: В диалога си с Яворов Лора не е била самата себе си. Сега, след смъртта й, ние ще я върнем именно на/към нея самата.

Но свидетелствата за самото й погребение звучат някак в този контекст като за един зловещ карнавал: с тридневното излагане на мъртвото тяло за поклонение в полуразрушената ротонда „Свети Георги” (очаква се напразно връщането на г-жа Каравелова), с прекалено цветното гримиране – да бъде като жива, с прекомерно домонстративните скръбни емоции... А Яворов, самотен, е вече в своето битие в смъртта...

2. Посмъртната самота на Лора 

През месеците от края на 1913-та – началото на 1914-та година Лора е всъщност ничия-никъде. Напразните опити за присвояване и посмъртно „опитомяване” и „дисциплиниране” само засилват нейната абсолютна самота. Своя върховен жест тя е извършила именно за да докаже и покаже изпепеляващата сила на любовта си на любимия си Яворов. Но се прави всичко възможно тя да бъде отстранена, извадена от неговото битие в смъртта.

В смъртта си Лора е абсолютно самотна дори в чисто телесен смисъл. Тя е сама всред чужди, които сами пред себе си се представят за нейни най-близки. Тя е точно всред тези, от които съвсем естествено се е отчуждавала през времето на брака си с Яворов: бивш съпруг, зложелателно настроени спрямо поета братовчеди, бивши приятелки, с които връзките са били прекъснати. Всички те се надпреварват да дават своя принос към присвояването, което те се опитват и пред самите себе си да представят като интимна грижа за милата страдалка. Всичко това е пълно неразбиране на личността й, на нейните стремежи, на ценностните й нагласи. Смъртта и отдалечеността на любимия са й отнели възможността да се защити, което тя бе правила така успешно в последните си години. Очевидно тези, които тя бе отстранила от себе си, най-вече поради съсловното им пренебрежение и дори омраза към Яворов, и поради преображението на личността си в тази любов, сега си отмъщаваха и на нея самата (въпреки привидно благовидните мотиви за поведението им). Нека кажем и така, още по-остро: уродливо се  съчетаваха в този публичен траурен сюжет некрофилията и жестовете, граничещи с поруганието, независимо от намеренията и себеусещането на участниците. Всички тези хора, дори и истински доброжелателните, не могат да разберат, че Лора отдавна е различна, че не е тази, която те са познавали и че е кощунствено да не се съобразиш с нейната новонамерена същност – така ясна изразена и демострирана в жестове, в писма, във всекидневни реплики, в цялостното й поведение, в несъобразяването с т. н. обществено мнение.

Не присъствуват и участввуват и най-близките членове на семейството й: майка й продължава странното си знатно отиелничество в Петербург и страда отдалече; сестра й Виола и съпруга й също не успяват да пристигнат за опелото и погребението; изправен пред мистиката на смъртта, синът й Петко е ужасен от студенината на майчиното тяло, когато го завеждат в Ротондата да се прости с нея.

Темата за самотата на Лора точно в тези мигове присъствува във финала на кратката синтетична статия на Мара Кинкел от годината на двадесетгодишнината от тази семейна трагедия (вж. стр.   от нашия паметен лист).

Но, разбира се, най-трагическата липса в тези посмъртни дни на Лора е на съпруга, на любимия, на Яворов...

При хронологическото четене на писмата на Лора до Яворов ние наблюдаваме как безгранично се разширява диалогическата отвореност към него, как вселената се изчерпва с личеността му, как безмерно нараства любовното чувство, как всичко друго отпада, става несъществено. Но и как заплашително се сплитат тук неусетно и мотивите за смъртта, за знанието за смъртната опасност от прекомерната любов...

Ето, в писмо от Париж, 19 май 1912 г.: „Мой Мили Пейо, Казах ти в едно писмо, че понякога се уморявам. Именно в такува случаи ти тълкуваш писмата ми като ултиматуми. Но има и една друга причина, която им дава тоя изглед. Няма да ти я напиша. Нито да ти я кажа скоро. Открих я днес и тя изглежда много вярна... /.../ Защото аз няма да ти кажа като героинята на една френска пиеса – „ожених се за тебе не за да бъда щастлива, а да бъда с тебе”. Аз чакам щастието и бих могла да де радвам на живота. Въпреки всички твои скептични усмивки цялото ми същество очаква бъдещето като непременно хубаво. В живота ми досега няма нямаше нито красота, нито щастие. Все пак аз не мога да не вярвам, че в живота има непременно дни на красота и щастие. За тия дни живея досега и живея още. Инак аз не бих имала смелостта да живея... И тъй – разбра ли добре? Аз чакам и се надявам. Ако съм правата аз – един ден ще повярваш в същото и ти – и нийще бъдем щастливи. Ако си прав ти – значи всичко е тъй безсмислено – за винаги – и няма смисъл да се живее. Тогава – няма да се живее в повече и свършено...”.

И в писмо до Солун от 16 ноември 1912 г., за времето на участието на Яворов в Балканската война: „Нека се порадвам още малко, мое хубаво момче. Ти си почиваш сега след дълги измъчвания. Нека ти помилвам дълго хубавата мека коса и целувам леко очите ти. Сега поне отдалеч мога да имам всичката смелост да направя това до безкрайност... /.../ Твоята жена! Това звучи някак тъй обикновено и солидно, щото и на тебе за миг ти се вижда почти обидно. Тъй ли, мое скъпо момче?... Но ти забравяй, че аз съм твоята жена, а помисли, че аз съм проосто човек жаден за нежност и искреност... човек, който ти е донесъл сам всичката си нежност – защото ти си му я внушил, и който се е мъчил да ти донесе всичката си истина, колкото и горчива да е тя понякога... всичката си истина – защото му се струва, че ти единствен заслужаваш истината.”

Ето, този яростен максимализъм е непрестанната реторическа характеристика на Лориния глас в любовния им диалог. Възможен ли бе адекватен отговор?

Възможни са в този план най-малко три различни тълкувания на смисъла на самоубийствения жест на Лора: прекъсването на живота е прекъсване на всички терзания, пропадане в абсолютното нищо, едно радикално освобождаване; но самоубийството може да бъде видяно и като проява на краен афект, като непредвидим моментен изблик с фатални последици; и трето, същностното: това е отправеното към Яворов сетно доказателство за безграничната любов.

В реалния самоубийствен акт се сплитат и трите посоки. Но все пак доминира третата нагласа, дълго обмисляната форма на поднасянето на цялата любов.

Саомоубийството на Лора не е заличаване на Яворов, не е унищожаване на любовта. Нейната смърт е зов към Яворов. И въвличането в смъртта чрез тази любов бе неизбежно. Яворов не можеше да не отговори на този зов.

3. Съединяването с Лора: Я в о р о в

Яворов позна истински Лора в своята година на траура. При това – не като еднократен акт, а като процес, като продължително познание и опознаване, като поредица от жестове към нея и за нея. Тук не става въпрос само за онова  п ъ р в о т о: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея.”

Яворовото битие в смъртта е стремеж към идеята за Лора, стремеж към сливане с Лора. Тъй като тя самата е   в ъ в    с м ъ р т т а, единствения начин за съединяване с нея е точно смъртта – първо като битие в смъртта, а след това и като окончателно сливане.

На първо място – дори с цената на оставането на Лора в самота – Яворов трябва да изясни, да докаже, да убеди и колкото се може повече хора и най-вече приятелите си каква е истината за избора на Лора (та първоначално дори самият Боян Пенев е повярвал на злостната мълва, че поетът е убил жена си – вж. например известното писмо на Боян Пенев до Владимир Василев от Полша за трагедията; впоследствие проф. Боян Пенев е наред с Тодор Александров, проф. Александър Балабанов, Владимир Василев и проф. д-р Кръстьо Кръстев всред подписалите паметното изложение до в. „Утро” със заглавие „Истината по П. К. Яворов”, излязло след смъртта на поета в началото на месец ноември 1914 г.).

Пред всичките си събеседници Яворов говореше през тази година, че ще напише и публикува в рамките на своите две последни години стихосбирка „Некролози” за Лора. Не знаем дали Лора бе чела неговия „Философско-поетически дневник”, дали знаеше за ритуалния му отказ от поезията, направен с написването на едно последно стихотворение – „Невнност свята – орхидея”. (Лора през всичките месеци на съвместния им живот го насърчаваше да започне отново да твори стихове, тя бе и, може би, неговият най-добър и най-умен критик на втората му драма „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” – още при четенето на ръкописа в чужбина и при работата над постановката и при коментирането на първите представления.) Стихотворенията за „Некролози” обаче останаха една мрачно и меланхолно желана идея. Яворов обаче направи нещо повече: той посвети посмъртното си, вече класическо издание на „Подир сенките на облаците” на паметта на Лора: „Мила Лора! На твоята светла душа, устремен към тебе, / духът ми посвещава своите изповеди. Пейо”. Какво по-същностно сливане можеше да има от това: предсмъртното пренареждане на цялата си поезия, преименования и изоставяния на стихотворения, посвещения точно на тези приятели и съратници, които не го бяха изоставили в тези трегически моменти и, разбира се, прекръщаването на стихотворението „Стон” с името на безсмъртната и мъртва любима – „На Лора” ?!

След като съвсем делово и със скрупульозна точност Яворов бе уредил разнообразни земни дела, включително финансови. (Всякакви други житейски сюжети, а дори и предишни духовни, отпадат.) Той бе написал своето „Завещание” с такова начало: „Кълна се в гроба на майка си, че казах пред следователя пълната истина по смертта на жена ми. Когато дойде щастливия ден да отида там, дето е тя, ден, който аз ще чакам с мъчително нетърпения, моля приятелите си да наредят да бъда погребан при нея. Над мен да се посади една дафина, а над нея един явор.” Ето го отново търсеното пълно сливане. Д а ф и н а   бе използван от Лора псевдоним при нейните литературни занимания. Както и тук, така и в последните си текстове, поетът използва за това сливане пространствената образност за това  о т и в а н е   т а м,  п р и   н е я.

Достигаме до двете десетки предсмъртни, прощални писма. Формулата във всяко едно от тях е почти еднотипна, с неизменното споменаване на името на Лора на първо място: „Лора, аз ида, защото много те обичам!” (до д-р Кръстев), „Отивам при моята мила Лора.” (до Мара Белчева), „Ще легна при моята мила Лора.” (до Тодор Александров), „Отивам при Лора. /.../ Хулата върху мене би била клевета върху Лора.” (до Владимир Василев), „Аз чувствувам трепета на Лора, която ме чака.” (до сестра си Екатерина)...

Самото сливане в смъртта се сакрализира, то надхвърля пределите на човешкото, ето един от корените на бъдещата художествена религия.

Сливането въдвори ред в целия този хаос.

Посмъртните сюжети на Лора неразривно се сплетоха!

5 декември 2014 г., София

обратно нагоре