Михаил Неделчев

(Слово за Кръглата маса „Яворовата година на траура”, Чирпан, 14 януари 2014 г.)

Екзистенциялната ситуация на Яворов за времето на годината на траура, от 30 ноември 1913 до 16 октомври 1914, изисква за своето описание някакви липсващи ни думи, каквито и които трябва мъчително да търсим. Предлагам формулата  б и т и е  в  с м ъ р т т а , но и тя сама по себе си няма да е достатъчна.

Интуициите ни показват, че за това време Яворов е повече  в ъ в смъртта, отколкото  

в ъ в / п р и  живота. И тук не става въпрос само за смъртната опасност за всеки, който е направил веднъж крачката с опита за самоубийство. Знаем, че много често той прави скоро и втората, окончателната крачка, с повторен, и този път сполучлив опит. Не става въпрос и за това, че Яворов непрестанно мисли и говори: чакащата го в смъртта Лора го призовава, той желае да е при нея...

Ще трябва да се опитаме да говорим някак за едно напълно уникално човешко състояние, за придобиване на едно ново съзнание. За едно наистина   б и т и е   в   с м ъ р т т а. Употребявам думата битие за една отделна личност, а не живот, защото самото понятие  б и т и е  носи по-висока степен на абстрактност от повече кокретизиращото, отелесняващото  ж и в о т.

На целия този огромен диапазон  от  б и т н о с т и, от различни форми на присъствие и участие на човека в света, посвети една от най-великите философски книги на ХХ-ти век немският мислител Мартин Хайдегер – „Битие и време”. Тук (в конгениялния превод на проф. Димитър Зашев, който даде силните български съответствия на формулите-понятия), намираме около „битие” и „биващото, бивайки-било”, „биващо”, „биене на очи, забележимост”, „билост”, „битие при”, „битие-разбиране”, но и още – „бъдене-ето-на. Съществуване”, „бъдене-ето-на-с”, бъдене-с”, „бъдене-себе си”, „бъдене-един-с-другиго”, „бъдене-налично”, „бъдене-подръчно”. Наред и с още много други сложно и многообразно проясняващи човешкото съществувание определения се откроява и формулата „битие накъм смъртта”. Точно тя ни интересува.

Ето един сравнително пространен пасаж от глава първа на раздел втори в книгата „Битие и време” на Хайдегер, посветена на интересуващата ни проблематика:

„Битието накъм смъртта има основа в грижата. Като хвърлено Бъдене-в-света Бъденето-ето-на е вече поверено на своята смърт. Бивайки накъм своята смърт, то умира фактуално, и то постоянно, докато не е стигнало до края на живота си. Бъденето-ето-на умира фактуално, същевременно ще рече, че то винаги вече, така или иначе, се е решило в битието си накъм смъртта.”(с. 199). И още: „Може ли Бъденето-ето-на също така истински да разбира  своята най-собствена, безотносителна и неизпреваряема, сигурна и като такава неопределена възможност, сиреч, да се държи в истинско битие накъм своя край? Докато това възможно истинско битие накъм смъртта не е изявено и онтологически определено, върху екзистенциалната интерпретация на битието накъм смъртта ще тегне съществен недостатък.” (пак там).

В книгата на Хайдегер това  б и т и е   н а к ъ м   с м ъ р т т а   е изследвано детйлно и пределно усложнено в отнесеността му към  ж и в о т  и   ч о в е к. Но навсякъде това битие и видяно като една тенденция, не като – както е в Яворовата година на траура – като сякаш спряло за сравнително продилжителен период време, като трагическа статика. И това е съвсем естествено за едно философско съчинение. Защото то по дефиниция не се занимава с единичното, с уникалните ситуации. Това прави литературата.

Така това  битие – не накъм, а във – смъртта, ни е дадено в „Угасна слънце” , в гениалната, мрачна и „сериозна” пародия на великата българска песен „Хаджи Димитър”. Нека за пореден път се върнем към жестокия й ритъм:

Угасна слънце, няма я луната,

в небо звезди не ще изгреят пак!

И аз лежа безсилен да се дигна

изпод надвисналия леден мрак.

Примлъкна звяр и птица: нивга ехо

не ще се чуе вече по света!

И аз лежа безсилен да извикам

в безмълвието гробно на нощта.

И аз лежа безсилен: срещу мене,

с мрътвешки лъсък в хлътнали очи,

чудовищния сън на вековете

остава неподвижен и мълчи.

И няма да се дигна, да извикам:

сковало ме, чудовището бди

на устни с прясна кръв, последна капка,

изсмукана из моите гърди...

Тук, в това стихотворение, Ботевото „жив е той, жив е” на героичния човек е превърнато именно в един ужасяващ вечен живот на безсилието и абсолютното човешко поражение, във вечно битие в смъртта. Но и в него има някаква мрачна героика. Само че това е някаква сизифовска героика – на пределния и безнадежден стоицизъм.

Самото реално (ако тук въобще може да се говори за обикновена реалност) Яворово битие в смъртта на 1913-1914 г. се оказва обаче много по-усложнено отколкото представеното в стихотворението от 1905 г. В „Угасна слънце” битието на лирическия персонаж е абсолютно в своята пълна самота, но и някак едносложно. В годината на траура Яворов е на фокуса на общественото внимание; той е буквално ежедневно разпъван. Отношението към него е направо полярно и той някак е въвлечен да се съобразява с всичко това, макар вече да не е тукашен, да е отвъден. Но баланс между тукашното и отвъдното е невъзможен.

А в предхождащото „Угасна слънце” стихотворение от представителната книга „Подир сенките на облаците” със заглавие „А ти умираше” ни е дадено точно едно  б и т и е  н а к ъ м  с м ъ р т т а (по формулата на Хайдегер):

Денят се раждаше сред шум, а ти сама –

а ти умираше: той в леките одежди

на доразсветна полутъма,

а ти в благоуханните надежди

на ранната си младост. Ти сама

в света, в душата ми! – умираше сразена,

от що - ? Умираше затуй, че бе родена.

Любовта не ни спасява от това „накъм”, тя направо ни въвлича  в ъ в, вещае ни битие в смъртта (цитирам финала):

Душата ми ридаеше тъй сладко, чакаше тъй

     странно, искаше и тебе,

искаше и себе, обручена с тебе, мрътва да погребе.

Всъщност стихотворението съчетава и двата модуса.

И така е в цялата поезия на Яворов, като темата за смъртта има и своите собствени, самостойни изображения, някак абстрактни, сякаш освободени от човешко присъствие. Т.е. не само „накъм” и „във”...

Припомням пасажи от екстатично създадената книга на Иван Мешеков „Яворов поет богоборец”, издадена през 1934 г. – „За двадесетгодишнината от самоубийството му.”:

„Цялата Яворова лирика би могла да има за изходно мото библейския стих: „суета сует и всяческая суета” – или „от кал си и на кал ще станеш”. Напълно в тоя библейски стих е сбирката „Подир сенките на облаците” – това е нашата книга на откровението, нашият Еклезиаст, а Яворов – един съвременен пророк на безверието у нас, възпяващ ужаса и жестокостта на битието към „гмежите жалки”,”сенки мимолетни” на слабия човешки род, - пророкът на  с м ъ р т т а” (с. 15).

И по-нататък:

„Всяко жизнено чувство – чувство за природа, любовното чувство, етическото чувство – не е автономно, а подавено от едно основно чувство – с т р а х ъ т   о т   с м ъ р т т а.

Смъртта е скрита зад образа на природата, зад образа на любимата жена, зад обществени идеали и дълг, зад доброто и красотата, като зад една красива маска, тъй както зад „образа безгрижен на деня” е скрит „ужаса безкраен” на битието, зад „мълчанието на нощта” – „урагана на битието”. И ако е верен библейския стих, че „страх от Бога е начало на всяка мъдрост”, у Яворов страхът от смъртта, като бог на вселената, душа в душата, е  и з в о р а   на неговата лирика.

Яворов никога или много редко се отдава на един безотчетен възторг от света, на детски вярващето и любещето начало. Неговата психика е преизпълнена от един  о с н о в е н   а ф е к т  - предчувствието или страхът от смъртта и едновременно прозрението в нея като „свръхсмисъл вековечна”, всесъщност, всебитие. Зад емприричната красива маска на света, тя е метафизичната му грозна същност. Тази маска на живота поетът е свалил още твърде рано, за да види в лицето смъртта.” (с. 16).

Трябва да приемем в целия им обобщаващ смисъл словата на големия критик. Имам само едно възражение тук – че цялото това доминиращо умонастроение е в някаква голяма степен страх от смъртта.  Струва ми се, че много по-силно и по-точно е определението ВСЕБИТИЕ. Защото този  с т р а х  е – както е в „Нирвана” – по-скоро   с т р а  х   в   с м ъ р т т а: „Но страх ни е да пием, нас – страдални, / безсънни, безнадеждни, знойно жадни.” Та не е ли тази загадъчна   н и р в а н а  едно битие в смъртта – предчувствувано, осъзнавано предварително? И не са ли наистина пронизани от мотива „накъм смъртта” десетки и десетки стихотворение ето с такива стихове: „Сърце ми ги не вижда: вижда и мълчи”, „Сърце ми чуй-не-чуе, сам-само в цял свят” („Свинкс”), „Обичам те, защото се усмихваш – кротка / пред застрашителна съдба.”,

„Видения ту лъчезарни, ту печални / сред брачни тържества камбани погребални” („Към брега”). Всичко в нашето битие е сякаш „по близо до заход, по-близо до заход”...

На темата за смъртта в поезията на Яворов са посветени през изминалото столетие стотици и стотици страници – още след първите публикации на стихотворенията му. Така например Людмил Стоянов бе нарекъл през 1925 г. своята представена в издателската дейност на късния символистически кръг „Хиперион” брошура „П.К.Яворов. поет на любовта и смъртта”. Но, когато правим преглед на написаното, виждаме, как темата за смъртта очевидно застава на фокуса на общественото и критическото внимание в годините на траурните юбилеи и особено през/около 1924 и 1934 години. И как тя дълго се премълчава или някак минимализира в десетилетията, когато културата ни бе поразена от идеологията на фалшивия оптимизъм, на глупавата вяра в „светлото бъдеще”. Господствуващата в десетилетията между 1944 и 1989 г. идеология се бои от свръхакцентирането върху смъртта, защото това придава друго измерение на човешкото битие, което по метафизичен начин го освобождава от налаганите силом догми на тукашното.

(В скоби казано, при цялото ми уважение и обич към нашите ежегодни празници в Чирпан, по случай годишнините от рождението на великия поет, трябва да се каже, че в тези десетилетия бяха занемарени традиционните след 1914-та ритуали на траура, издаването на траурни листове, провеждането на литературни четения в памет; останаха само поклоненията на гроба в София. Сега е време да внесем равновесие: наред с естествените възхвали по повод на рождената дата, на празниците по повод на годишнините от излизането на неговите книги и постановките на неговите пиеси, в духа на самата поезия – така мощно облъхната от огненото дихание на смъртта и в духа на самите финални биографически сюжети, време е да се отдадем отново и на вълненията на гражданско-художествената религия, родена точно от трагедиите на 1913-1914-та. Осъзнаването на всичко това, бе причината да обявим течащата в момента   Я в о р о в а  г о д и н а   н а   т р а у р а, сто години по-късно, да се опитаме да въвлечем в нея колкото се може по-широки кръгове от българското общество.)

През последните тридесет години грандиозната тема за смъртта в творчеството и в последните години от живота на Яворов отново застана във фокуса на изследователското внимание. При това бяха потърсени наистина най-високите метафизически измерения. Така във всъпителните пасажи от студията на Николай Звезданов „Прозрачност и трансендентност на битието у Яворов” (от сб. „Славата на поета”, ВТ, 1999 г.),където също се цитират основополагащите разработки на Мартин Хайдегер (в собствен превод на литературоведа), четем: „И ако от трите образа на времето бъдещето е средство за автентизация на личността, определена като „битие-към-смъртта”, то разчетените тайнствени образни послания на непостижимата Самост са залогът за битие през смъртта. Напускането на себе си (като dasein в биващото) и забягването напред към себе си е и път в безкрайността спрямо крайното. Така битието като такова открива своята спотаеност и всичко, което е външно, става знак за Вътрешния човек, чиито послания пренадлежат към висшата истина на битието и са единственият възможен хоризонт на разбирането му.” (с. 21). И вече по-конкретно за творчеството на Яворов: „Никой земен не е успял да види гърба на смъртта, а героят на Яворов не само вижда как смъртта го отминава и значи дарява (наказва) с безсмъртие, но и запленен от безбрежната й тайна, той върви „магесан от нея – и след нея – по своя земен път...”. И от „битие към смъртта” той узнава едно ново битие след смъртта -  в буквалния смисъл на думата. Смъртта се превръща в посредник към трансцендентната му другост. Чрез Другото Същото постига надвременни и свръхчовешки измерения.” (с. 24-25).

Е, моята задача в този текст е да покажа, че такова метафизическо преображение се случва със самия Яворов през годината на траура не в съня на трорческата екстазност, а наяве, в безрадостната не само за него атмосфера на следвоенна, следразгромна и предвоенна същевременно София...

Защо обаче говоря в едни и същи текстове и за Яворова година на траура, и за битие в смъртта, защо използвам за едно и също време, за едни и същи месеци две формули?

Яворовата година на траура се преживява от него самия най-вече като траур по Лора, но и като получено свръхзнание за смъртта чрез неговото собствено първо самоубийство. Още през 1910 година той вече бе въвлечен чрез трагедията на Мина в тази полоса между живота и смъртта. И в сравнение с догогавашните писания за смъртта неговият Философско-поетически дневник и инкорпорираното тук стихотворение „Невинност свята – орхидея” бяха една нова дума на тази безкрайна тема. Но дали в плана на обществено-политическото и на революционното братство това не се случва в някаква степен през 1903-1904 още с гибелта на Апостола Гоце Делчев и с написването на неговата биография?

Яворовата година на траура въвлича в себе си обаче и близки и приятели в един възел, където двамата съпрузи вече са неразлъчно заедно. (Тук не говорим, естествено, за тези, които преживяват самостойно скръб по Лора и са враждебно настроени срещу мнимия убиец Яворов.) Приятелите, брат му знаят, чувстват, виждат, че той някак завинаги е белязан от смъртта, усещат и на нейната,и на неговата смърт, близост. За тях той е някак вече отделен от тях, вече е другаде. В полето на траура са и по-далечните почитатели на поезията и драмите му, младите литератори, които вярват в него, интелигентите-националреволюционери и обикновените четници, придружавали го по македонските му пътища. (Тук, в следващите десетилетия, сме и всички ние, бъдещите поколения, зарад които бяха неговите безпокойства.) Т.е., траурът от тази година е и колективна преживелица. Тя ще се култивира по-сетне и в споменатото вече посмъртно битие на Яворовата литературна личност.

Яворовото битие в смъртта  е наистина дълбоко интимно. То дори не се споделя, не може и да бъде споделено, няма негови характеристики в спомените на съвременниците, общували с поета в тези месеци. Не можем частично да го реконструираме дори чрез анализа на стихотворенията на Яворов, представящи го (от „Угасна слънце” до меланхолно-мекото „В часа на синята мъгла”). Защото, макар и повечето да са актове на трансендиране, лирическите творби, изкуство, те не могат адекватно и в дълбочина да представят това битие. От истинското de profundis изкуство не може да излезе, да се роди. То няма нужда от изкуство, то не се изразява с достъпни средства. До него други нямат достъп. Можем да имаме само най-общи интуиции за него, за наличността му. Невъзможно е било, например, Яворов да напише своите така желани  н е к р о л о з и   за Лора, да даде тази мечтана траурна стихосбирка, която сякаш още го държи известно време в живота. То, това битие, е една непостижима тайна и за всички, дори за брат и обичащи го жени (например Дора Конова при краткотрайното пребиваване в нейния дом след излизането от болницата), обкръжаващи тежко наранения поет във всекидневието му. Те просто са в една всекидневна действителност, а той вече е в друга. Това дори не са паралелни светове. Пространствено-времевия модел не е евклидов. Ние дори не знаем дали да наречем това битие-в-смъртта реалност или свръхреалност.

А инак Яворов е вършил през тези месеци все пак някакви делнични неща, макар и предимно свързани със смъртта. Например написал е свое завещание. Но и то има някакви неделнични белези – искането за явора и калината, които да бъдат посадени на съседните гробове – неговият и на Лора. Литературната историчка Виолета Русева коментира така това желание: „Произведение на изкуството се оказва и собствената му смърт”. (сб. „Славата на поета”, с. 53).

Събеседниците от тези месеци често представят /полу/слепия Яворов като човек несигурен, неловък, лесно раним – от дума и жест. Според тях той е изгубил самочувствието си, станал е съвсем мълчалив; те просто – въпреки добрите си намерения – не знаят как да общуват с него. Макар понякога те да го предизвикват към разговори за общи културни проекти (списанията), за собственото му творчество, за новите поети, той всъщност вече е напуснал полетата на литературата и театъра. Той е другаде. Изказванията му не носят страст, те сякаш са остатъчни ходове на една все още не спряла да работи механика. Особено значими в това отношение са спомените на проф. Асен Златаров, пред когото Яворов е направил една вече съвсем дистанцирана преценка на лириката си. Ето как е записана от мемоариста:

„ – Не мисли, че всичко в тая книга еднакво ценя! Не, има неща, които трябва да влязът във философско съчинение, но не и в сбирка лирични песни, например „Смъртта”, „Песен на човека”. Някои трябва да се забравят съвсем. Но искаш ли да ти кажа: „В часа на синята мъгла”, „Може би”, „Тома”, „Молете неуморно”, „Предчувствията”, „Цариците”, „Хайдушките песни”, а също така „Арменци” и „Бежанци” – това е истинското мое, което и сега смятам за такова.

И той ме помоли да ходя понякога у него да му чета стиховете, а той ще ми казва кое да се поправи и как, кое да се изостави съвсем. И още нещо: искал да ми диктува цикъл сонети под наслов – „Некролози” – за нея и за него...” (Спомени за П.К. Яворов, 1989 г., с. 275).

Както знаем, желанието за цялостна и окончателна, предсмъртна преработка на „Подир сенките на облаците”, се осъществява с други помощници. Но дори това нареждане от самия Яворов на лириката му като същинска лична   а н т о л о г и я  (едва тогава цялата книга става наистина антология), с дистанцията като за „литературно наследство”, не е най-важен акт и жест от това битие в смъртта. Макар за нас, текстолозите, то да има смисъла на безалтернативна заповед, на последна воля на автора в най-истинския смисъл на тази формула, дори и тук има нещо от механиката на предишното ежедневие. Единствено  л ю б о в т а  е може би оцеляла от предишното битие като нещо важно, вътрешно присъщо на това битие в смъртта, но вече и тази любов към отишлата си и очакваща го Лора (заедно с чакащата го майка) е силно трансформирана, метаморфозирана. А, и любовта към Родината също – но родината на скъпите ни покойници, на Ботев и на Гоце, на безбройните мъченици...

Тук е една от най-големите трагики на времето от края на 1913-та до октомври 1914-та година: този, който е вече в смъртта трябва да живее всред делничните хора, да защитава себе си и любимата си от надничането в най-интимното, от нападките, които трябва да го унищожат и морално. Всъщност те не са в състояние да разберат, че за него, след трагедията с двойното самоубийство, всички биографически и творчески сюжети отпреди 1911 г. отпадат, че самата Лора с това трагическо призоваване е вече не конкретна личност, а въплъщение на безсмъртната, абсолютната любима. В завещанието четем също: „Да се унищожат всички документи за частния ми живот отпреди живота ми с Лора.” (Тази заръка не е изпълнена.) Яворов също вече не е тази личност, която приятелите му познават. В своя смут те го отдават, най-вече на физическата немощ и на емоционалния стрес от смъртта на Лора. Но това неузнаване е безспорно нещо повече. Човек с битие в смъртта е неразпознаваем в своята другост.

Не можем да мислим този сюжет с други нагледи. За нас, увлечените в мита български интелигенти, Яворовото битие в смъртта е уникално над-биографическо, свръх-биографическо осъществяване без аналог в световната култура. Би било много важно и ползотворно да открием някъде в света такива аналогии, подобни персоналистически осъществявания. Те няма да отнемат значимостта на този религиозен наш култ, а само ще го подкрепят. Но засега в нашето съзнание той стои самотно.

Трябва да се вярва на оскъдните думи на поета, които той упорито, отново и отново изрича през годината на траура за заобикалящите го: през това време (но нека напомним, че то за него е всъщност спряло, на друга психологическа норма подчинено време) той наистина общува в много по-голяма степен с мъртвите – в своя стремеж към Лора – отколкото с живите. Това не са някакви самовнушени фрази, които той, загубил смисъла на живота, повтаря. Това е неговото същностно автобиографическо свидетелство, че сегашното му битие е битие в смъртта, а не просто ускорено накъм смъртта, както обикновено се интерпретира. Но такова послание, естествено, не може в пълнота да бъде разбрано от съвременниците му, те нямат мерките и сетивата за разбирането му. Интуициите на един друг голям поет, на Гео Милев, ще му дадат възможност да го представи, да го изобрази в своята поема „Панихида за поета П. К. Яворов”. Ще го прозрат и малцина критици. Ето например колегата Виолета Русева в този пасаж от студията си „Смъртта: почерк на модерната чувствителност”: „Сякаш едва тогава (след смъртта на Лора – бел. моя М.Н.) двамата постигат, обагрено от кръвта, разтръгнато от страдание, непостижимото приживе сливане на душите си, сладостния покой на единение с Другия. В последната година, на границата между живот и смърт, в ничията зона на слепота и самота, Яворов се взира с незрящите си очи в тъмното, в жадния покой на отвъдното.” (сб. „Славата на поета”, ВТ, 1999 г., с. 52-53). (С такива фрагментарни прозрения е преизпълнена и есеистичната, трудно жанрово определимата книга на поета Неделчо Ганев „Синдромът Яворов”, издадена в Стара Загора през изминалата година).

Твърде различно е и самото окончателно самоубийство на Яворов в сравнение с модните тогава самоубийства на модернисти от епохата на началото на века. На първо място то е и в духа на етиката на Вътрешната македоно-одринска революционна организация: в сръхкритична, безизходна ситуация то е нещо почти задължително, то попада в аналите на националреволюционерите като героичен акт – традиция още от Ангел Кънчев насам, а не се преценява от обществото като слабост и дори „престъпление” (вж. в текста ми „Сюжети за Лора post mortem”). И второ, очевидно прекрачването на окончателната граница е с друг смисъл за този, чието битие е  в ъ в смъртта. (Трябва да припомним, когато говорим за типовете самоубийства, че проблемът стои в творческото съзнание на Яворов с години: и двете пиеси имат самоубийства в кулминациите си – първата с някакъв вид именно двойно самоубийство – един нконструкт, сякаш предвестник на самия автобиографически сюжет, и втората – със самоубийството в чифлика на главната героиня.)

След двойното самоубийство, което отключва както годината на траура, така и Яворовото битие в смъртта, най-близките приятели – след първоначалния шок – започват да мислят как може поетът да живее занапред, опитват се, съвсем несръчно, да му конструират бъдещ живот. Така Владимир Василев пише в писмо до Боян Пенев от 28 януари 1914 г.: „Асла и аз му казах, че , со вина или без вина, ще трябва да притърпи едно  и з к у п л е н и е  най-малко една година. Да пише, да прави каквото ще, но една година да не излиза со нищо нито в литературата, нито во обществения живот, просто да се заличи. Защото такова е нашето,  пък и всяко друго общество.” Ключовата дума става  ИЗКУПЛЕНИЕ. Но всичко не става така и не е, както другите си го представят. Изкупление за какво: за новополученото свръхзнание, за придобитите нови сетива? Всички си мислят, че непрекъснатото сакрално произнасяне на името на Лора е всъщност израз на някакво чувство на вина (дори и тази, които знаят, че не Яворов е убил Лора, че това е самоубийство, си мислят, че по някакъв начин той е предизвикал все пак тази трагедия), че това е то изкуплението. Те наистина не знаят, че това е нещо много по-висшо: това е общо битие в смъртта, през първата година – все пак разделени, а след това окончателно сляти. Смъртта на Яворов е единствената възможност Лора да бъде защитена. Лора може да бъде постигната само в смъртта.

В Яворовата година на траура няма никакво предписано „снишаване”. Духовното величие на тази година е в спокойствието, с което всъщност се живее: един велик поет има цяла година живот в смъртта, има толкова много време, всичкото време на света. То е и във високата организираност, с която се подготвя окончателното преселване в отвъдното, включително с помощта на революционната организация. Живее се всеки миг с непрестанната заплаха за собствения ти живот, със знанието, че той вече не ти принадлежи, със знанието, че само там, в смъртта той, този живот, може да придобие своята цялост, своята завършеност. Величието на този трагизъм, на това битие в смъртта, на това влечение към смъртта е, че Яворов не се опитва да изиграе съдбата си по някакъв начин, да се „измъкне”. Той отлично знае, разбира, че е в смъртта през цялото това време. Това е и година на върховно изпитание: сега, в тази година, той изкупува и лековатото си понякога отношение към жените, своята проявявана понякога мачовщина. Лора отива в смъртта заради Яворов, заради мъжа си. Неговото битие в смъртта е стремеж да се съедини с нея, с жена си, отново – този път пределно истински, окончателно, безвъзвратно!

11 януари 2014 г., София

обратно нагоре