Мария Огойска

„Страданието е действителността на човешкото състояние в началото на истинския духовен живот.”

о. Серафим Роуз

Ако се придържаме към езика на богослужебната култова практика, съставена е служба в памет на Поета, който е служител на Словото. Който е причастен на Божественото слово със словата на поетическия език. Панегирично-мистическа, тази творба, е нарeчена с името на пеенето при всенощното бдение (pannihis), термин припомнящ нощните събирания на първите християни около гробовете на мъченически загиналите им събратя. Там където се редят молитвени възношения към Триединния Бог, не на мъртви, а на живи… (Лука 20:38)

Тази химнографска служба (защото не е пресилено да се каже това), втъкана в православната литургическа стилистика, е която не състрадава над тялото, а възпява духа на пoeтa, нещо повече - помества го в символната категория поетическа святост:

„В блясъка на свойто възнесение

към небесните селения

ти възхождаш – горд, упокоен –

в славата на вечен ден

в място злачно, място светло, място на покой…“

„Панихида за поета П. К. Яворов“ от Гео Милев е заупокойна служба, славословеща новомъченичеството на „извънредната личност“ и съставена от поет-спътник, сам в окръглящото се битие на последващо мъченичество.

За да се превърне - като всеки новоприет към мъченическия лик - в небесен закрилник (на поетите).

Или, с други думи, това е култов поетически-песенен текст, цялостен, но и прозирен като холограмно платно.

Внушението му e и картинно, ведно с това и химнично; то е и образ и звук.

Тази мозаечна химнична цялост (без да богоборства) желае да внуши истината, че поетическата душа по природа е мъченическа, страдавша. Спътникът-сам-поет иска и ще присъства на нейното (на душата на поета-новомъченик) освобождаване от “купнеж, страст и зной”.  Ще пее за нейната извънмерност, за нейната мощ, и ще я види „възвисена н а д земната слава и земний позор“.

Особена вдъхновеност струи от тази творба. Звучи като писана на един дъх. Наистина тя черпи от последованието на панихидата, където славата е с тези думи: „Ты еси Бог, сошедший во ад и узы окованных разрешивый, Сам и душу раба Твоего упокой!“

Същевременно е и поетическа „игра“ със жанровите песенни форми на православната химнография. Но възвисяваща игра-словотворене, опияняваща се от силата на словото, чрез което възвеличава, докато моли и проглежда в дълбинното.

Главната, композиционна особеност е диалогичността – динамично подхващат още първите две части, които са: псалом (защото погледът се обръща нагоре смирено и с благодарение) и канон (защото там гласовете трябва да встъпват последователно, но и да преливат в една мелодия). Графично и звуково – този псалом е раздран от кръстовидната, съдържаща разпятието в себе си, ятова гласна, вероятно и неслучайно употребена 12 пъти.

Чуваме двата преплитащи се гласа: на апологета (свидетел на жертвата): „ти възхождаш в славата на вечен ден”; и на поета (синът на прадедите), молящ пред Сина Слово: „не отвръщай поглед, Спасе мой“; а в канона в обратен ред: „чакам с чело разтрошено от гибелно щастие”, и отново химнописецът, който сам среща „в сън без печал“ „плачещи ангели“ и знае, че „носят те милост след вече изпито проклятие”.

В същата 1914 г., но няколко месеца по-рано, Гео Милев вече е написал:

 „Душата изобщо е наистина едно метафизично понятие, без което обаче не е възможно никакво разглеждане и разбиране на модерната поезия. То е душата на нашата епоха – затворена в своя пространен мир и унесена по неземни блянове и преди всичко нервна и чувствителна като мимоза, каквато са я създали цели двайсет века. То е душата, която е съдържала винаги нещо „патологично“ у себе си. Тя е частицата, която живее в гърдите на всеки от нас – като завещание и наследство от прадедите ни. Това е изворът, из който извира нашата нова поезия и цялото изкуство изобщо.”

Втората двойка, засрещащи се диалогично части, е наречена антифон, тоест насрещно отговарящ на гласа на другия, отново в литургическата православна традиция.

Антифон I е с подзаглавие Хор на прадедите (прорицанието на пророците - дълбинно, отвъдно, но и сегашно); и Антифон II, с подзаглавие Хор на учениците. И запяват отсреща сякаш безплътни учениците, приготвили ангелически атрибути  - „свилени платна“, „сребърен съсъд“, „вЕдра вода“.

Изпятото от хора на прадедите и на учениците, тази споделена антифоничност, дава повод на Далчев да определи текста, като вплътнен израз на заявеното от Гео Милев, че всъщност Яворов не изразява в стиховете си своите лични страдания, а колективното българско страдалчество. И казва: „върху тая мисъл той е построил и своята „Литургия за Яворов“. Далчев нарича погрешно текста Литургия (все пак публикацията е от 45 г., тоест четвърт век по-късно), но всъщност у него абсолютно точно е останало звученето на оригинала, което е именно с претенцията, с мащаба, с възторга на Литургическото слово.  

А тогава, в 1914 г. Гео Милев е прогласил такъв естетически постулат: „Живото безсмъртие, до което се издига модерната душа чрез своето сливане и единение с безсмъртния космос – то именно създава и една нова естетика, новите закони на която гласят: не отразявай живота на своята съвременност, живота около себе си, не отразявай „живота“, защото ти ще умреш заедно с него, но отразявай в поезията си живота, чувството и мисълта на вечността – за да бъдеш вечен. Бъди вечност, всемир и безсмъртие.“ (сп. Звено, г. I, кн. 4–5, 1914)

Всъщност антифонното пеене тук изобразява картината в подножието на самия Божи Син - отдясно пророците-прадеди, беловласи („ний живели само час“), свели чела, изповядват „между всички ти избран бе пръв/всичко ти понесе в свойта кръв“; отляво апостолите-ученици (носят „вЕдра вода“, свилени платна с миро полени). Едните тежат с мъката на самата вечност („бреме-векове“), а другите – усещаме безтелесно понесени около „сребърен съсъд” с мирото на нетлението.

Превъплътен в частта ирмос е всъщност великолепно драматургически разгърнат 90 псалом, в чиито оригинален текст четем план за спасяване на душата от всевъзможни опасности.  

Инак ирмосът е ритмомелодически модел (по отношение на следващите тропари), разгънат от само първата строфа на всяка песен от канона, съответно интерпретиращ образ от библейската песен, с която е свързан. Тук в текста-ирмос, петата част на „Панихида за поета Яворов“ плътно стои Триединият Бог, но съвсем не като надредна недостъпна реалност. Него поетът зове: „Душе Святи! / Избраника свой / приюти! / Упокой!“.

Гради се словесно една изповедност, която същевременно е и романтическа по емоционалната си образност и експресионистична в звученето си.

Над поднеслият сърцето си нагоре се извършва тайнството на причастието. И поетът възкликва така: „Готово е, Господи: ето: сърцето – готово: възпявам и пея!“ Чуваме евхаристийният възглас „Горе, имеем сердца“ (анафората), възвестяването на онова причастяване, което се извършва едновременно тук, долу, на съответния престол, но преди всичко на небесата. Sursum corda!, „Да издигнем сърцата си нагоре!“. Да се боим, тоест да внимаваме да не би да останем на земята!, е богословското тълкувание.

Снизхождането и възхождането се срещат при непристъпността на престолите.

Гео Милев, гениален в поетическото слово, пресътворява Давидовата хвалебна песен, (съставя с нея един интертекст). И отново антифонно звучи съдържанието на този  псалом: за онзи „последний приет в мъченический лик“, който живее под покрива на Всевишния, избрал Го е за свое прибежище…

„Зло няма да ти се случи, и язва няма

да се приближи до твоето жилище;

защото ще заповяда на Ангелите Си

за тебе, да те опазват във всичките твои пътища:

ще те понесат на ръце, да се не спънеш о камък с ногата си;

апсида и василиск ще настъпиш,

лъв и змей ще тъпчеш…“ – така е в старозаветния текст.

Геомилевата поетическа мощ завихря патоса, качва го на степен:  

„Но ти възвисен си н а д земната слава

и земний позор -

и ангелский хор

на ръце ще те вземе,

за да не удариш ногата си в камък;

няма за тебе ни бреме,

ни стрела, ни отрова, ни пламък -

и без страх

 (Господи, в тебе всегда уповах!)

ще настъпиш на аспид и яростен лъв

и василиск

ще срешнеш без страх -

и няма да падне от тебе ни косъм, ни кръв.“

Шестата част - икос, запазва смисъла на термина: то е онзи особен вид строфа, който има сложна метричност. Както би следвало (за кондака) всички икоси (в случая четири тристишия) са с еднаква метрика, еднакъв рефрен и особен акцент върху графиката –  тук стъпаловидна, раздираща. И понеже икос в основното си значение означава дом, в този химничен дом лъчът е един – „от свещ и плът“, риданието - надгробно, а рефренът - „Помилуй, Боже наш!“

Платното представлява експресионистично литийно шествие, съпровождащо душата на поета при възнасянето й. В слава. Така е наречена и последна част.

„Вечна памет в света. Спи кръвта под леда.

Вечна слава на Вишния Бог!

Вечна памет. Амин. Алилуя. Амин.

Ти един – Вечен Син – и пророк.“

***

Гласът е на вътрешно призованият – с откровение за Истината в себе си, per se.

Онази Истина, по смисъла и на старозаветното „Щит и ограда е неговата истина“ и на евангелското „Аз съм Пътят, Истината и Животът“.

Яворов се саморедактира, като за бъдещата представителна книга „отбрани стихотворения“ задрасква създаденото в 1906 г. „Истината“ и записва над него вляво „зачерква се, Яв” (14 ноември 1914 е финалната дата на предсмъртната редакция). Двойно отричане, двоен страх, опит за бягство от онзи „огън, който пояжда“ (Втор. 4:24).  Жестът на зачеркването е, който иде да покаже желание да отстрани,, да отдалечи, да отмахне връхлитащата мощ на Истината. Религиозен страх, мистически ужас от самосбъднатото слово ли го принуждават да демонстрира отказ от прозренията си?!

Една душа между телесния живот и смъртните доказателства за вечната любов - през страданието...  „Но то бе истината! Истина, уви.“

Осем години са изживяни от написването на тези стихове-изповед – преминат е един житейски, магически окръглящ цикъл, когато думите (неговите) се изпълват с живот:

когато „Угасна хубавия на лъжата ден!“,

когато „Издъхна любовта - лъжата е без мощ!“,

когато „Изчезна той, изчезнах аз / И нямаше страдание тогаз.“

 „Яворов е съдба: козел отпущения“, пише Гео Милев в предговора към „Антология на българската поезия“. „Не може да има толкова голямо лично страдание!“, сигурен е той, но книгата му включва сред подбраните 25 Яворови стихотворения и това пределно лично, предобразно-страдалческо „Истината“: мощно поетическо свръхвчувстване в провидяното собствено страдание.

И опитът на духовната мъка говори така: „Силата на страданието е знойна и ужасяваща сянка на любовта – сянка по неин размер, но тъкмо вечер, когото сенките се издължават.“

обратно нагоре