Пламен Дойнов

Съвременното яворознание в лицето на може би най-значимите си представители – Михаил Неделчев и Димитър Михайлов – вдъхновено и аргументирано настоява на тезата, че „Подир сенките на облаците“ е цялостната, тотална антологична поетическа книга на П. К. Яворов, финален апотеоз на поета и средищна за българската лирика, изграждаща завършения образ на Яворов и задаваща модели за следване от поетите след него.

Още през 70-те години на ХХ век М. Неделчев изковава формулата, че „Подир сенките на облаците“ е „своеобразната творческа равносметка на Яворов поета и той сам гледа на нея като на голямата си, единствена книга“ [1]. Повече от тридесет години след тези думи Неделчев обоснова цяла „Яворова идеология на единствената книга“, като вижда в съставителската и редакторската работа на Яворов върху „Подир сенките на облаците“ не само „съставяне и редактиране“, а „свръх-осъществяване, свръх-живот“ [2]. Не можем да не отбележим, че тези думи представляват по-фина рационализация на екзалтирания възглас на Иван Мешеков от 1934 г., че това е „нашата книга на откровението, нашият Еклезиаст“ [3].

През 2012 г. главата в книгата „Поетът Яворов“ на Димитър Михайлов, показателно озаглавена „Заветът“, започва така:

„Заветът на Яворов е книгата „Подир сенките на облаците“. Родена през 1910 г. и преродена през 1914 г., тя е съдбовното му послание към бъдещето.“ [4]

И следват още тридесет страници, в които подробно се доказва тази теза.

Цитираните преценки очевидно се основават предимно на ефекта от преработената от почти ослепелия Яворов финална версия на „Подир сенките на облаците“ през есента на 1914 г. и нейната рецептивна съдба. Предсмъртната последна авторска воля на поета, неговата смърт и посмъртното битие на поезията му спускат пред очите дори на най-ревностните изследователи пелена от трепет и възторг, с които са покрити тоталната книга и тоталната литературна личност. Виртуозната книга-завет и трагическата фигура на нейния автор-виртуоз пленяват погледа на явороведите, които с вещина маркират и осмислят присъствието на Книгата и Персоната в литературната история.

Такъв иначе резонен литературноисторически поглед признава, но по инерция подценява и недооткроява пътя до преработената версия на „Подир сенките на облаците“, оставяйки в сенките на историята първото й издание от 1910 г. и колебанията около създаването му – колебания както на автора, така и на критиката. Дали не трябва да прибегнем до инструментите на литературната археология, за да набавим повече разбиране за творческите стратегии на Яворов? Защо един дял в обем за самостоятелна стихосбирка като „Прозрения“ остава не просто без собствена рецептивна съдба, но и не предизвиква специален интерес от литературната история, взряна в тоталната антологичност на „Подир сенките на облаците“?

Не става дума да откриваме нови текстове и да (ре)конструираме нови факти върху един вече доста подробно проучен (можем да кажем разоран) литературноисторически терен, а по-скоро да активираме сетивата си за прекъсванията в потока на времето, за изтритите акценти в иначе познатите книги и журнални публикации от началото на ХХ век, за фокусирането на вниманието върху набързо или тенденциозно прочетените пасажи от вече известни текстове, върху недоозвучени епистоларни и мемоарни свидетелства.

Нека опитаме. И нека започнем с инвентаризация на фактологично прояснените събития между 1906 и 1914 г.

Хронология 1907/1914

- Около подготовката и появата на книгата „Безсъници“ през 1907 г. Яворов вече трупа нови стихотворения, все още недооткроени в съзнанието му като основа на бъдеща книга. Разграничителната черта между написването на текстовете от „Безсъници“ и следващите текстове, които тепърва ще изграждат цикъла или книгата „Прозрения“ преминава някъде през късната пролет на 1906 г. Създадените последни по време творби, включени по-късно в „Безсъници“, се публикуват преди това в книжка 4 на сп. „Мисъл“ и в септемврийския брой 1 на сп. „Художник“ от 1906 г. – очевидно предадени за печат още преди началото на лятото.

- Ръкописът на „Безсъници“ вероятно е предаден на Павел Генадиев малко преди Яворов на отпътува в командировка за Франция в началото на септември 1906 г.

- Още през летните месеци на 1906-а Яворов пише първите стихотворения, влезли по-късно в „Прозрения“ – текстовете от цикъла „Падение“, публикувани в книжка 8 на сп. „Мисъл“ за 1906 г. Основната част от „Прозрения“ е създадена обаче в Нанси по време на 6-месечния му престой (септември 1906 – март 1907). Разбира се, след завръщането си в София, Яворов прибавя още лирически текстове – предимно от 1907 и 1908 г., макар част от тях да стигат до журнални публикации едва през 1909 г.

- Издателят Александър Паскалев свидетелства, че се запознава с Яворов през 1908 г. по повод плановете да бъде издадена книгата „Подир сенките на облаците“. Дали става дума точно за бъдещата антологична книга, можем да се съмняваме, защото идеята остава неподхваната продължително време. Пък и един обективистичен коментар в „П. К. Яворов. Летопис за живота и творчеството му“ вмята, че „Подир сенките на облаците“ включва „и най-новите стихотворения, които отначало е имал намерение да публикува в отделна стихосбирка „Прозрения“ [5].

- Все пак на 27 ноември 1909 г. Яворов пише в писмо до сестра си Екатерина: „Тъкмя до Нова година да издам в един сборник най-добрите си стихотворения от досегашните сбирки.“ [6]

- На 5 януари 1910 г. издаването на „Подир сенките на облаците“ вече е неотвратимо, защото в друго писмо до сестра си Екатерина поетът съобщава: „Аз печатам сега един сборник отбрани стихотворения „Подир сенките на облаците“. Вече получих от 1000-та лева, за които го продадох, 400 – и платих военния си данък за миналата година и 160 лв. срещу дълг. За момента „финансовото положение“ е донегде консолидирано!“ [7]

- На 18 февруари Яворов се фотографира [8] – най-вероятно за да бъде отпечатана снимката на гърба на авантитула на чакащата в печатницата „Подир сенките на облаците“.

- На 25 февруари обаче Яворов като че ли изненадващо изпраща до декана на историко-филологическия факултет за „тазгодишния конкурс” на фонда „Ив. Вазов” „приключена в отделен пакет” стихосбирката „Прозрения” [9]. Няма как да възстановим облика на този ръкопис, но най-вероятно стихотворенията от него почти изцяло съвпадат с познатите ни от третия дял в „Подир сенките на облаците“. Едва ли Яворов играе някаква непочтена двойна игра – да предложи ръкопис, който вече е под печат другаде. Просто се възползва от възможността чрез конкурса на фонда „Вазов“ да спечели пари, които никога не му стигат. Още повече, че премията „Вазов“ не предполага задължителен ангажимент за публикуване на отличеното произведение.

- На 17-18 март 1910 г. „Подир сенките на облаците“ излиза от печат, като неин трети дял е изпратеният за конкурса на фонда „Вазов“ ръкопис „Прозрения“. През 1910 г. ефектът от появата на книгата с „отбрани стихотворения“ сякаш не е особено силен. По правило рецензентските прочити са пристрастни или невнимателни, настоявайки, че в книгата няма нищо ново или новото е само в третия дял „Прозрения“. Има две блестящи изключения, на които ще отдадем заслуженото след малко. Оказва се, че новото в „Подир сенките на облаците“ е в самата антологична концепция, открояваща цялостната фигура на поетовото присъствие в началото на ХХ век, но и в самите нови, публикувани за първи път в авторска книга, стихотворения от третия дял „Прозрения“, а и от последния малък цикъл „Царици на нощта“. Всичко това обаче остава тайна и за Антон Страшимиров, който твърди, че пред нас е сборник „трети поред от едните и същи негови [на Яворов] работи, само с няколко добавки“ [10], и от Георги Бакалов, за когото с „отбора на цялото свое творчество“ Яворов демонстрира как „целият изминат път ще се види безсмислен“ [11], и вестник „Свобода“, където се отбелязва, че „в сбирката няма нищо ново; това са стари работи, печатани в разни списания“ [12]. В годишния си преглед Христо Цанков посочва на първо място, че „П. К. Яворов тегли един баланс на досегашното си творчество“, издавайки „обемист и разкошно издаден сборник“, „една антология, от която най-нагледно може да се проследи развитието от началото досега на неговия талант“ [13]. Ето как третата стихосбирка на Яворов „Прозрения“ остава трайно неявена, непрочетена именно като отделна книга и в крайна сметка подценена благодарение и на своя автор, и на издателя Паскалев, и на част от критиците от началото на ХХ век, и на всички литературни историци от тогава до днес.

И все пак – да не бързаме. Към годината на излизане – 1910 – фаворизирането на „Подир сенките на облаците“ все още предстои.

- На 29 декември 1910 г. съобщават на Яворов, че ръкописът му „Прозрения” е спечелил конкурса от литературния фонд „Иван Вазов”, като допълнително ще го известят кога може да получи сумата [14]. „Подир сенките на облаците“ вече осем месеца е сред читателите. И, разбира се, „Прозрения“ няма как да се яви в отделно книжно тяло, но пък Яворов успява да продаде два пъти текста – първия път като хонорар, а втория – като премия.

- На 12 срещу 13 юли 1910 г. в санаториум край Париж умира Мина Тодорова, която е реалният повод да бъдат написани повечето любовни стихотворения в „Подир сенките на облаците“. От края на същата година започва да се задълбочава познанството на Яворов с Лора Каравелова, прераснало в любов през 1911 г. и увенчано с венчавка на 19 септември 1912 г. в Подуенската църква. През това време поетът не написва нито едно ново стихотворение.

- На 29 ноември 1913 г. в семейната им квартира в София се разиграва конфликт, завършил със смъртта на Лора и тежко увреждане на зрението на Яворов.

- От титулната страница в екземпляра с преработки на „Подир сенките на облаците“, притежание на Владимир Василев, става ясно, че на 14 септември 1914 г. Яворов приключва с нанасяне на корекциите върху отпечатаната през 1910-а книга. Преработките са от такова естество, че съществено променят текстовете на отделни стихотворения, преакцентират множество места в книгата и преобразуват цялото поетическо творчество на Яворов, който само 45 дни по-късно – на 29 октомври – поема отрова и се самозастрелва.

Между цикъла и самостоятелната книга

Подробната хронология не казва всичко. Нещо повече, тя като че ли отново води към тоталността на единствената, предсмъртната книга, премълчавайки например двете прозорливи характеристики за „Подир сенките на облаците“, дадени от Алберт Гечев и Вен Тин още през 1910 г. Именно те реагират като истински оперативни критици от началото на ХХ век, изтъквайки новите текстове в контекста на една книга с „отбрани стихотворения“.

В традиционния си годишен преглед за „Демократически преглед“ Гечев не само изтъква „Подир сенките на облаците“ в ролята на „най-ценната лирическа сбирка, появила се у нас през изтеклата година“, но в отредените пасажи за нея се фокусира само върху новите „Прозрения“:

„Сбирката на П. К. Яворов „Прозрения“ (в „Подир сенките на облаците“, София 1910) свидетелствува за една широчина на душевен живот, която нашата интелигентна публика лелее като непостигнат блян на своята душа и с която Яворов е изпредил далеко епохата си. Той разкрива в нея един непознат за нас мир от душевни дълбочини, изпитан от самия него в бляновете на живота и кадърен да ни даде необходимите условия за един съвършен духовен живот.“ [15]

Гечев граматически и ценностно извежда пред скоби именно сбирката „Прозрения“, в която вече вижда нова образцова поезия от бъдещето, надградила предишната „Безсъници“, проектирала „съвършен духовен живот“.

Вен Тин стига още по-далече, когато в рецензията си едновременно откроява „Подир сенките на облаците“ като „назрелия плод на едно творчество“, където „виждаме, с пълен релеф, образа на поета“, но и съвсем пунктуално изброява цели три периода (!) в лирическия път на Яворов, следвайки трите основни дяла в книгата:

 „Антологията съставлява първия период, когато душата се пробужда.[…] Безсъниците съставляват втория период. […] Прозренията съставляват третия период; те следват непосредствено подир безсъниците, с които са двете страни на един медал, излян от тъмен бронз.“ [16]

Вен Тин не просто за удобство разделя трите дяла на три периода, а аргументирано ги експонира в развитие. Дискретно полемизира с д-р Кръстев, опонирайки му точно в частта за „Прозрения“, че тайната на образите у Яворов „не трябва да се търси в абстракцията“, а „само в ъгъла на зрението“, т.е. настоява за сложната яснота в Яворовата поезия от „Прозрения“, залагаща на една магнетична ефектна изразителност.

Поне два гласа от своевременната критика разпознават „Прозрения“ като книга в книгата. При това – като стихосбирка, надстрояваща предишните две, своеобразен синтез след тезата „Антология“ и антитезата „Безсъници“.

*

Самият Михаил Арнаудов още на 1 юли 1910 г. в писмо до Иван Шишманов оценява „Подир сенките на облаците“ като ярък знак, че е „дошъл моментът за зрели плодове“, че „нашият класик е вече между нас – вижте Яворов“ и че той се явява „синтез на Вазов и Пенчо Славейков и нов етап в развоя на националната ни поезия“ [17]. Макар и частно, писмото залага думи-пароли: зрял плод, синтез, нов етап. Те се отнасят за цялостното присъствие на „Подир сенките на облаците“.

После в раздела „Хронология на литературната дейност“ в „Към психографията на Яворов“ Арнаудов препредава думите, с които поетът ясно отделя различните си книги:

„Сетне идат, писани в София през 1905 и 1906 година, до юни месец, Безсъници. В Нанси следват Прозрения. „Подир това, като се върнах, написах още няколко китки.“ [18]

Очевидно в творческото самосъзнание на Яворов от юни/юли 1911 г., когато Арнаудов провежда анкетата си, „Прозрения“ стои като отделна, композиционно равностойна на „Безсъници“ лирическа цялост. Тоест за него това е третата му стихосбирка, макар и лишена (отново от него!) от специално книжно тяло.

Поразително е също, че Яворов никъде в анкетата не говори за особената роля на сборната „Подир сенките на облаците“ (повече от година след нейното отпечатване!), а предпочита силно да акцентира върху „Безсъници“ от 1907-а:

„До Безсъници имах един лош навик. Аз не записвах един стих (стихотворение), докато той не бъде окончателно готов в мен; аз не си служех с молив и хартия. Аслъ Безсъниците промениха характера на самата ми литература.[…] С Безсъници иде един нов период и нов начин на работа.“ [19]

Няма да навлизаме в многократно обсъжданата проблематика за причините за този нов период и нов начин на работа, от които литературознанието изгражда концепта за „първия“ и „втория период“ на Яворов – теза, превърната от маркисистко-ленинската литературна критика и история в догматична матрица, задълго блокирала възможностите както за очертаване на сложното единство на Яворовата литературна личност, така и за един по-детайлен микроисторически подход, вгледан отблизо в отделните книжни издания на поета от 1901, 1904, 1907, 1910 г.

Тук за нас е съществена своевременната самопреценка на Яворов от 1911-а, според когото книгите са му важни като отделни заглавия – проекти или знаци по творческия път, който е отворен, незавършен. В този път „Стихотворения“ (1901, 1904), „Безсъници“ (1907) и „Прозрения“ (1910) се открояват като три различни, но и еднакво значими цялости, докато съборната и антологична книга „Подир сенките на облаците“ все още е някак разфокусирана – недоосмислена, отдалечена от своята бъдеща еталонност и окончателност.

И това е така, защото именно през 1910-а започва главоломният обрат в писането и в съществуването на Яворов – първата му голяма любов Мина Тодорова умира, докато поетът постепенно отвиква почерка си от лириката.

Антологията срещу почерка на промяната

Между 1910 и 1914 г. проличават симптомите или ефектите на тъкмо този „трети период“ на Яворов, подготвен и начално проявен още при създаването на стиховете от „Прозрения“. Отново да припомним, че основните текстове от третия дял в „Подир сенките на облаците“ са писани още през 1907/1908 г. и хроникират узряването на любовта към Мина, можем да кажем още – порастването на Яворовата любов в противоречива, разтерзаваща и недосбъднала се страст. Любов, разпъната от непрекъснато променящите се, но все така безнадеждно непреодолими разстояния между Азовия лирически герой и любимата му:

…Но пак те любя аз. Любя те, защото

от тебе съм далеко – може би

тъй както е далеко злото от доброто;

защото сме чедата може би

на две враждуващи съдби.

   („Все пак“ от третия дял „Прозрения“)

В целия дял „Прозрения“ личи постепенното преодоляване на ефирността на любовното чувство от „Безсъници“ и сложното постигане от почерка на една все по-знойна и гибелна любов. Съвпадението между излизането на „Подир сенките на облаците“ и смъртта на Мина Тодорова в една и съща година обаче затваря тези тематично-интонационни промени в антологията, абсорбирайки ги недооткроени спрямо останалите два дяла и неразгърнати в следващи поетически текстове. Така 1910-а съдържа знаците на едно ново лирическо писане, което обаче самият поет не продължава.

Започва „третият период“, в който поетът Яворов почти изчезва, за да остане драматургът Яворов, който обаче непрекъснато е държан под око от поета. Той пише драмите си „В полите на Витоша“ и „Когато гръм удари“, а според различни свидетелства, през есента на 1913 г. замисля и трета, но в стихове. Превежда пиеси.

По собствените му признания, едва тогава започва да се чувства литератор. Казва пред Арнаудов:

„Това е едно много ново чувство, дори от тази година, 1911, ако щеш.“ [20]

Този период на по-задълбочена професионализация в литературата съвпада в лично-интимното му битие с периода на Лора Каравелова. Избухването на новата голяма любов на Яворов след лятото на 1911 г., нейните всевъзможни перипетии (упоритото преследване на поета от страна на омъжената Лора; трудното разтрогване на брака й; игрите на взаимност, ревност и страст; разделите между Париж и София; участието на Яворов в Балканската война; нарочните изпитания на любовта и т.н.), трагичният финал от ноември 1913 г. и неговите последици – всичко това вторично създава нов референциален план на Яворовата поезия, доизгражда нейния „трети период“.

Така се оказва, че авторът на „Прозрения“ все пак не скъсва с поезията. Той се завръща към нея – разбира се, предсмъртно.

Предсмъртните преработки върху „Подир сенките на облаците“ от 1914 г. са всъщност финалният акорд на неговия творчески живот, на „третия период“. Впрочем именно чрез преработките от 1914 г. Яворов прояснява или дори досъчинява своя „трети период“ в поезията [21]. Преобразува лирическото си творчество така, че то телеологично да се прицели в любовта му с Лора и в хоризонта на смъртта, в една окончателност на литературната му личност, съвпадаща почти изцяло с края на човешкия му живот.

Известно е рамковото посвещение, добавено на гърба на титула на книгата:

„Мила Лора!

На твоята светла душа, устремен към тебе,

духът ми посвещава своите изповеди.“ [22]

И ако това може да мине просто за разбираем жест към изгубената любима, който символно да обобщи и изравни любов-живот-поезия в битието на книгата, съвсем други ефекти се проявяват в конкретното и носещо белезите на известна последователност прекомпозиране, пренаписване и преназоваване в третия дял „Прозрения“.

Многократно е коментирано как посвещението „На Лора“ подменя заглавието „Стон“. Михаил Арнаудов документално представя достоверна версия за тази подмяна. Той се позовава на „показание“ на Атанас Крачолов, подкрепено и от специални негови писма, според които – след като добавя поредица от посвещения на свои приятели и близки към различни стихотворения – Яворов почти случайно се сеща да посвети творба и на „нещастната Лора“, дописвайки след края на текста „Драгалевски манастир, август 1906“ [23]. Така зачерква реалния повод за възникването на стихотворението и му вменява различно потекло.

Яворознанието вече би трябвало да посреща спокойно очевидното – че случайно или предопределено едно от най-мощните любовни стихотворения на Яворов, създадено в годините на силно увлечение към Мина, предсмъртно е пренасочено към Лора. По-същностен е друг проблем – че тъкмо тази редакция преадресира и променя перспективата за четене и на третия дял „Прозрения“, и на книгата „Подир сенките на облаците“, и на цялото късно Яворово поетическо творчество.

„На Лора“ не е обикновено посвещение – то не стои под предишното заглавие, а е на мястото на самото заглавие, т.е. това е най-категорично посветената творба в цялата книга; то е петото по ред стихотворение в „Прозрения“, но затова пък е първата любовна творба в цикъла, която дава друг ход на цялата поредица от лирически текстове, четени вече в една променена телеологична перспектива – посветени на Лора, отнасящи се за Лора и за никого другиго.

Още повече, че веднага след него в „Подир сенките на облаците“ е поставено стихотворението „Пръстен с опал“ – също текст, инспириран от Мина Тодорова (буквално – от едно нейно писмо) и запазил издайническия стих „в съня на твоите шестнадесет години“. Но от есента на 1911 г. Яворов започва да инвестира нов смисъл в творбата, пренасочвайки значенията й към новата си спътница в живота. На 8 септември 1911 г. подарява пръстен с опал на Лора, само няколко дни след театралната премиера на „В полите на Витоша“, където символиката на пръстена с опал отвежда към „пламъка на вечната любов“ [24].

Следва третото любовно стихотворение „Обичам те“, което завършва с все по-многозначните редове:

И няма да ме спре (защото аз те любя!)

ни укор, ни молба –

и себе си, и тебе да погубя…

Следващото стихотворение – „Умри!“, след известни колебания, е зачертано от Яворов и вече не може да предизвика двусмислени тълкувания, отнесени към съдбата на Лора.

Следва „Където не са те“, преименувано като „Не бой се и ела“, чийто първи стих може да се отнесе изцяло към битието на Яворов от последната му предсмъртна година: „По стъпките ми редом никне жълта злоба…“ После е зачертаното стихотворение „Истината“, за да стигнем до „Проклятие“ с кипящите страх, страст, екстаз и ужас от плътската любов. След него зачертава „Аз сам не съм“, за да запази „Все пак“ с променените значения на иначе познатите редове:

…Но пак те любя аз. Любя те, защото

от тебе съм далеко – може би

тъй както е далеко злото от доброто;

защото сме чедата може би

на две враждуващи съдби.

[…]

- И чакам влюбен аз. Може би защото

пред радостите скръб ще избера,

до смъртен час за тебе да блуждай окото;

защото радостта ще избера –

от скръб за тебе да умра.

След „На Лора“ тези стихове звучат с преадресирани акценти. Изграждат различен сюжет за различна – гибелна – любов. След съкращенията и преназоваванията следващите едно след друго стихотворения „На Лора“, „Пръстен с опал“, „Обичам те“, „Не бой се и ела“, „Проклятие“, „Все пак“, „Две души“ (донякъде) и „Ще бъдеш в бяло“ образуват своеобразен вътрешен любовен цикъл в „Прозрения“, който експонира референциалния план от 1914 върху текстовете, създавани до 1910 г. и по този начин преадресира любовните текстове към Лора. Те вече отпращат към напрежения от нервност, ревност и неуравновесеност, към разтерзаване на двама души, осъдени да бъдат заедно макар и в смъртта. Така преработките нанасят преживяното в годините 1910/1914 г. върху стиховете от „Прозрения“.

Яворов преобразува цялата книга така, че тълкуванията й да отвеждат към съдбовната му свързаност с Лора Каравелова, а съвсем конкретно третият дял „Прозрения“, съдържащ по-голямата част от образците на любовната му лирика, да изглежда така, сякаш е инспириран от и посветен на Лора.

За паметта на Мина остава втория дял „Безсъници“. Там образната система се владее от „две хубави очи“, от обръщенията „ангел“ и „дете“, а малкият цикъл „Предчувствия“ се преименува като „А ти умираше“ и следва веднага след емблематичното минино (инспирирано от първата среща с Мина) стихотворение „Благовещение“. Любовният сюжет Яворов – Мина остава затворен във втория дял „Безсъници“.

Изобщо цялото това мащабно преработване на „Подир сенките на облаците“, съдържащо множество преадресирания и прекомпозирания, нови посвещения и размествания води до вторична персонализация на ключови творби. Ако във вариантите от 1910-а повечето от тях звучат по-скоро безадресно, обобщаващо, универсално, в редакциите от 1914-а се конкретизират, въвеждат със задна дата действителни или мними референции, съграждат поредица от автобиографични контексти. Преработвайки своите „отбрани стихотворения“, Яворов пренаписва лирико-биографичния си текст. Казано по-крайно, предсмъртно преобразува живота си, приведен под сянката на последните събития след 1910 година.

*

По този начин преработената през 1914 г. „Подир сенките на облаците“ се превръща в съвсем различна книга спрямо отпечатаната през 1910 г. „Подир сенките на облаците“.

През 1910 г. „Подир сенките на облаците“ все още не демонстрира съзнанието на лична антология, а наистина по-скоро е в модела „отбрани стихотворения“, както буквално го заявява подзаглавието й. Тогава тя е своеобразно предчувствие за антология или е прото-антология, средищно звено в модела, разположено във времето между „Избрани стихотворения“ (1903) от Кирил Христов и същинската лична антология „На Острова на блажените“ от Пенчо Славейков, която ще се появи през октомври 1910 г. Едва с преработките от септември 1914 г. „Подир сенките на облаците“ се превръща в завършена антологична цялост. Самият Яворов зачерква на титулната страница думата „отбрани“, за да остави само „стихотворения“. Този жест вече казва: Ето, това са не просто избрани стихотворения, а стихотворенията, окончателните и единствените, които все ще се четат, ще се помнят.

Така неотпечатаните никога в отделен том „Прозрения“ като че ли окончателно изгубват шанса да бъдат четени като важна, етапна стихосбирка и потъват под булото на тоталната книга „Подир сенките на облаците“. Знаем, че никаква литературна археология не може да реабилитира заглавието „Прозрения“, но поне може да ни даде още един ключ за вратата към разбиране на Яворов. Нищо, че вратата понякога не се отваря.

обратно нагоре