Михаил Неделчев

 

 

 

ТРИТЕ СТИХОТВОРЕНИЯ ЗА НАРОДИТЕ-ИЗГНАНИЦИ

Към философията на историята в поезията на Яворов

 

 

Трите стихотворения , които искам да прочета заедно, да сближа чрез моята интерпретация, да представя като тематичен цикъл, са наистина съвсем естествено обединени от темата за народа-изгнаник, за народа, загубил своята родина. Избрал съм тема с трагически заряд. Но аз отдавна поддържам тезата, че сме длъжни да мислим непрекъснато Яворовия трагизъм, да го съпреживяваме, да предусещаме дълбочините му. Инак сме застрашени от повърхностност. Дори и на юбилейните празници.

И така, трите стихотворения са: “Арменци”, “Евреи” и “Бежанци”.

Добре известно е, че при включването в стихосбирката “Безсъници” (1907 г.) стихотворението “Бежанци” (за пръв път то е печатано в сп. “Демократически преглед” през 1905 г.) дава название на едноименен цикъл, който включва още и “Евреи” и стихотворния фрагмент “Боричкания, сълзи, кърви”. При съставянето на представителната, лична  а н т о л о г и я  “Подир сенките на облаците” въпросният цикъл е разбит, а “Боричкания, сълзи, кърви” дори отпада. Впоследствие, при фиксирането на предсмъртните редакции на “Подир сенките на облаците”, Яворов изразява последната си творческа воля и “Бежанци” също да отпадне (още при прехвърлянето на творбата от списанието в “Безсъници” поетът прави значителна преработка, като последователно съкращава стихотворението – преработките съм описал последователно и подробно в бележките ми към том първи на петтомните Събрани съчинения на поета от 1977 г., с. 498-499). Така в окончателната редакция на “Подир сенките на облаците” от трите стихотворения в цикъла “Бежанци” остава само стихотворението “Евреи”, споменът за самия цикъл се заличава, самото заглавие “Бежанци” някак отива встрани, не се налага. Творбата почти никога не е предмет на изследователско внимание през всичките тези сто години. Много редко – без да бъде подробно анализирано – е споменавано и стихотворението “Евреи”.

 Така “Арменци” - знаменитото трето стихотворение от интересуващия ни тук тематичен цикъл (ще повторя, че той никога не е представен авторски под някаква форма), традиционно е разглеждано в паралел с не по-малко известното стихотворение “Заточеници”. И това сближаване е възможно, разбира се, паралелът се оказва плодоносен за интерпретатора. Но сближаването с “Евреи” и “Бежанци” ми се струва много по-основателно.

В трите стихотворения на обособявания от мен цикъл е представен един колективен персонаж – народът-изгнаник, народът-страдалец, лишен от родина, народ с отнета родина, изхвърлен от родното пространство. Има една имперсоналност на този колективен персонаж (при съкращенията в “Бежанци” са отстранени или по-точно туширани елементите на персонифициращо конкретизиране). Сякаш всичко е точно в духа на знаменитата интерпретация на Гео Милев от предговора му към неговата антология на българската поезия за еманациите на расовия гений, за изразите на колективните страдания.

В “Заточеници” сюжетът е за съдени и осъдени  д е й ц и  на националреволюционното движение за освобождаването на българите от Македония и Одринско, за известни герои, за точно определени четиридесет заточеници след голямата Солунска афера. Това е политическа група, ярко обособена от общата народна плът. Стихотворението носи и спомена за революционната дейност на съвсем определен деец – Христо Матов, а през 1914 г. е посветено на наследника на Гоце Делчев и също близък приятел на Яворов Тодор Александров. Може да се каже, че творбата всъщност е персоналистична, че заточениците имат имена. И макар да можем да говорим и за символна условност, стихотворението е наистина твърде различно в това отношение от “колективистичните”, надперсонални “Евреи”, “Арменци” и “Бежанци”.

(Впрочем, използвам случая да се извиня за грешката, която съм допуснал преди тридесет години в коментара си към това стихотворение в цитирания вече том. Там съм казал, че когато говори за тези заточеници по Солунската афера, Владимир Василев има предвид в своите бележки “известните солунски атентати”. Вменил съм съвсем неоснователно тази грешка и на Владимир Василев, който има предвид съвсем други събития; Солунските атентати се осъществяват две години по-късно след Солунската афера.)

Трудно ми е сега да посоча имат ли някаква литературно-философска основа мотивите в стихотворението “Евреи”, но трябва да припомня, че при първата си публикация в сп. “Мисъл” (1905 г.) творбата има мото: “Хиляди руси са готови да възстанат, за отечеството и православната вяра, против това проклето от Бога племе...” „Антисемитска прокламация”. Едва ли не става изкусително да предположим, че дремещият антисемитизъм на българите е предопределил това стихотворение да бъде отбягвано.

А инак то се сплита с темите и мотивите на още редица стихотворения от същия период, където доминира пространствената визия за път към върха, за безумния стремеж към върха  (най-тезисно – съседното стихотворение, озаглавено именно “Към върха”, но да припомним и кулминационния стих “И ей ме днес: погледай, връх е – самота” от “Песен на песента ми”). Концепцията за колективното вековечно страдание на богоизбрания и прокълнат същевременно народ има в световната литература величествени реализации, където еврейската мегапритча винаги сякаш е митопоетическата първооснова. (Достатъчно е да си спомним дълбоко християнската метаморфоза на полската романтическа идеология за разпънатия/разкъсания върху картата на Европа полски народ, който колективно и индивидуално ще изкупи общите грехове на нациите и ще възвести новата етика на взаимоотношенията на нациите.)

В “Евреи” Яворов наистина ни потапя в старозаветните тъмни векове, или по-точно изнася старозаветната атмосфера и към новите времена:

    

Време – тъмнини, и в тъмнините

Спомен заблуден. Безкраен път

      На бездомна върволица. Плът

На света да въплъти бедите...

 

Централната метафора за пътя, фигурата на Бога като “старец глух” също въвлича произведението в множество и разнопосочни интертекстуални връзки не само с Яворовата поезия. За “Евреи” изследователите посочват: “Може би с обективно-сюжетната си основа изключение е “Евреи” – стихотворение, което интегрира изначалната предопределеност на един народ, чиято съдба е разгърната в Стария завет и тук е поднесена в обобщения си вид” - Иван Радев, в Яворов сборник, с. 38; “Така в Яворовото стихотворение “Евреи” тъмнината изразява бездънната и смътна глъбина на историческата древност” - Петър Велчев в сб. “Яворов – раздвоеният и единният”, с. 142.

Всъщност изгнаничеството, представата за историческото (а дори и надисторическо, свръхисторическо) битие на народа-скитник, въобще скитничеството измества пространствения смисъл на метафората за пътя и тя става и идея за път/трагическа безпътица през столетията, през хилядолетията, става обобщение за пределно песимистичната концепция за изначалното безсмислие и безцелност на човешкия и общочовешкия живот.

Така “Евреи” мощно поддържа един цял смислов пласт в лириката на Яворов, съставен от творби и отделни мотиви, изразяващи, съграждащи поетическата философия на историята тук. Всред тези творби изпъква ранният цикъл “Notata”, където третият фрагмент разгръща една диалектика на героя, отделния човек и общността, която ни интересува и за нашия цикъл. Ето този трети фрагмент:

 

Историята? – имена...

   То – чет неизброима!

Войни. А всякоя война

Светило паметно си има.

 

Да, знам и други род борби, -

   В тях виждам   ч е л о в е к а,

И хиляди са, може би,

Онез, които слави щем до века.

 

Все пак и тоя, що герой

   В цял свят би прогласили,

Попитал бих го – ами той

Самия себе победи ли? 

 

Че гледаш храбрия борец –

   Зла страст го побеждава, -

И често лавровът венец

Глава престъпна украшава.

 

Тази диалектика на отнасянето на героя, на избрания към човека от масовката и към неразчленимата общност като цяло е всъщност мощна интелектуална струя, енергия, движеща сила в цялата поезия на Яворов.

Има в поезията на Емануил Попдимитров две стохотворения, където сякаш диалектиката се разрешава  (недиалектически) в двете възможни посоки. Едното е, разбира се, “Евреи”.

Но преди това, за “Апостоли” – творбата за индивидуалната, но пак в група мисия:

 

По пясъци в пустинята вървехме,

И жезли ний в ръцете си държехме,

И чудо нам се даде: знак велик, -

Те в лилии превърнаха се в миг.

 

По път обрасъл с търне ний вървехме,

В ръце си бели лилии държехме,

И ново чудо, знак се даде нам:

Превърнаха се лилиите в плам.

 

По път – жарава огнена – вървехме,

В ръце си факли пламенни държехме,

И знак последен даде ни се веч:

Там всяка факла се превърна в меч.

 

Една оптимистична визия за мисията на героя, на избрания да възвести и отстоява Божието послание, Божията истина. Но и тази тържествено звучаща творба значително се усложнява смислово-интонационно, когато я мислим привлечена назад към Яворовите “Евреи” и сплитащите се с тях поетически творби върху философията на историята на народите и човеците.

И второто стихотворение, изясняващо се в друга посока – на колективното и предопределено битие – “Евреи”, от което ще цитирам първото и последното, десетото, четиристишия:

 

Те идат, и злобна ги мята стихия –

Пожънати листи от есенен сърп, -

Сред пясъци жълти на мирова скръб

Гори ги жестокото слънце – Месия!

.............................................................

Те идат с отмерени стъпки в пустиня

И знаме се вее в горещ небосклон.

И грее над скъдния край в Палестиня

Мираж непостижен и вечен – Сион!

 

Виждаме в тези две стихотворения на Емануил Попдимитров как текстът се преизпълва с реалии, как тенденцията е към конкретизация. И съвсем не е случайно това толкова оразличаващо ги ТЕ, евреите и НИЕ, апостолите...

 

А р м е н ц и-те също са ТЕ. Макар и разбити и разпръснати, те продължават да са не само част от общността, но и да са носители на цялото бреме и на цялата гордост на общността. Те са изразители в най-остра, екстремна форма на манталитета, на идеите и на етиката на национализма на угнетените – така същностен за втората половина на 19-ти век. И така различен от мисленето, от идеологията на национализма на имперските нации. При това, макар и “отломка нищожна”, ТЕ, а р м е н ц и т е също са част от народ с мисия, с историческа памет, с героическа визия за историческото си битие. Те са:

     ...Отломка нищожна

     от винаги храбър народ мъченик,

     дечица на майка робиня тревожна

     и жертви на подвиг чутовно велик...

 

Участта на  а р м е н ц и т е  е класическа трагедия на модерността, модерна форма на античната - по разтърсваща сила - участ на изтерзаната, разкъсана, изгнана, лишена от родина нация. Тук пространствеността се връща, но не е търсена конкретика и идеализираща обрисовка на “нещастна родина”, на оставения в пламък  б а щ и н   к р а й.

Като националреволюционер Яворов също е пламенен изразител в революционната си практика и в публицистичната си дейност на национализма на угнетените. В средите на ВМОРО, на националреволюционерите от края на XIX – началото на XX век от все още поробените части на общобългарското пространство се обособява символното пространство на поробената и поругана родина. Този своеобразен автономизъм в мисленето на националреволюционното движение няма нищо общо с по-късния македонистки сепаратизъм и стремеж за обособяване на друга, небългарска нация и за конструиране на самостоятелна родина. Търсенето на силата на внушението за трагическа съдба на македонските и тракийските българи, желанието да се реализират пълноценно и докрай идеите за вътрешна организация, която трябва да революционизира точно населението от вътрешността, да се гради революционна държава в чуждата мегадържава, малка революционна държава, която да е готова при един общоевропейски катаклизъм за свободно битие, нарастващата разлика в цивилизационното ниво между българите от Княжество България и българите от пределите на Oсманската империя – всичко това кара дейците и писателите на движението да мислят преселилите се в Княжеството македонски българи като различни, като изгнаници от своята родина – а не само като намерили истинската си родина бежанци. В пространственото мислене на движението наистина са много важни тези “отвъд”, оттатък планините, това “вътрешността”. Преселниците са вътрешни хора, които са били принудени да намерят подслон, убежище във външното на родината си пространство – макар това да е пак българска държава. Това е първоначалното усещане; това е първоначалният пространствен модел след няколкократните трагедии, повдигнали бежанските вълни. Така е особено след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Макар и родом от средна България, Яворов е култивирал особено силно това пространствено виждане и след романтичните си революционни обиколки в Македония, и особено след жестоките дни на самото въстание, когато той е един от редакторите на бюлетина на вестник “Автономия” и при него се струпва като непосилно бреме информацията за всички сюжети на погромите, кланетата, насилията, палежите, за ходовете на изселничеството, изганичеството бежанството.

Ето така стихотворението “Бежанци” ни представя новото кошмарно битие на “Македония чадата”, на тези “все нови гости”, на тази разпръсната, разпиляна общност от сънародници. Общоевропейската велика неправда от 1878 година предопределя Македония и Тракия да имат някаква своя отделна съдба. Тя определя и тогавашната народна етимология, която великият филм “Мера според мера” направи популярна – че Македония идва от  м ъ к и... Тя актуализира за революционната публицистика притчата за истинската и мнимата майка и цар Соломон, като оспорванoто дете е, разбира се, пак Македония. Формулно e дадена тази трагическа съдба в стихотворението “Бежанци”:

   Бесни хали

    зад Рила кършат всеки час

    гори вековен сън отспали

    и падат листи между нас.

 

Новото – в сравнение с другите две стихотворения – е това  МЕЖДУ НАС. И естествено това “АЗ”, с което започва стихотворението: “Аз често виждам из градът / по всеки път и кръстопът / на Македония чадата.”

Не става въпрос само за формален лирически говорител, за аз-повествовател, за лирическа конвенция. Отново сме в казуса на конкретния автибиографизъм . Същият този пристрастен, развълнуван повествовател-мемоарист от малко по-късните “Хайдушки копнения”, същият този националреволюционер, който бе видял из Македония Апостола Гоце Делчев като хайдушко божество с кама в кръста, този, който бе съпреживявал съдбата на братята от вътрешността там, отвъд, в техните родни пространства, сега ги вижда тук, в Княжество България изтерзани, пребити, просещи. Това са те, тези разпръснати “чада на майката родина”. И стихотворението завършва екстремно, с проклятие към Бога.

Но Яворов , като творец с критическо самосъзнание, очевидно изпитва дълбоко неудовлетворение от своята творба, той някак не е в състояние да я завърши, да се освободи от нея. И първо я подлага на радикални преработки, най-вече на съкращения – във всяка строфа. В цитираните вече мои бележки от 1977 г. съм характеризирал така преработките: “Тези съкращения засягат разгърнатите микросюжети, както и фактографската пълнота на изображението и социалното звучене на творбата.” (П. К. Яворов. Събрани съчинения. Том първи, БП, С., 1977 г., с. 499). Преработките трябва да тушират конкретиката; нежелана само след година-две е крещящата достоверност.

Ето два от тези съкратени пасажи:

  Изгуби ум злочест баща,

  Но капка памет все оста

  по дъщеря и трима сина;

  той дири къщата и тях,

  изпаднал с внука си в чужбина,

  на гамени да бъде смях.

И още:

  Па ето и сега един

  чиновно важен господин

  с око на ястреб я изглежда;

  тя нищо не разбира днес,

  но утре в сигурна надежда

  последи – ще я всеки пес.

 

Стихотворението търси обобщеното звучене на “Евреи” и “Арменци”, желае да се извиси до стихотворна притча за философията на историята на националната общност, стреми се към лирическо повествование, където конкретното ще стане формула за човешката съдба въобще. И като не успява да постигне всичко това, е изоставено, а впоследствие и маргинализирано от изследователи и интерпретатори.

    И все пак и това стихотворение на Яворов не заслужава тази съдба. Най-малкото, защото с “Евреи” и “Арменци” образува една тричастна циклична форма, която може толкова много да ни говори именно в своята цялост.

 

 

 

 

ТРАГИЧЕСКИЯТ ДИАЛОГ  Я В О Р О В – М И Н А  ПРЕЗ 1910 ГОДИНА

 

І.

Образованият читател/слушател на този биографичен етюд би се препънал, би се стъписал дори, още от заглавието. Какъв диалог Яворов-Мина през 1910 година? Та нали през тази година те не си разменят дори писма, нали през цялото това време тече двегодишният срок, уговорен от тях след съдбоносния разговор в софийската пипиниера - две години, през които няма да се виждат, да си пишат, да се опитват по какъвто и да е друг опосредствуван начин да си дават знаци един за друг? Нали нямаме запазени биографически свидетелства, че те са нарушили по някакъв начин този съвместно поет строг запрет – поне до началото на юли, когато Яворов прави опити да посети тежко болната Мина в пансиона Берк на френския атлантически бряг. И нали през първата половина на годината Мина вече е във Франция (а за Франция тя е заминала още през септември 1909 г.), в Париж, където учи в Сорбоната и придружавана от брат си Кольо радостно се отдава на разнообразието на парижкия културен живот? И когато Яворов най-после пристига във Франция за своята нова шестмесечна командировка, Мина вече е в агония и на 12 срещу 13 юли през нощта умира... Какъв ти тук диалог при това съзнателно отдалечаване един от друг, при това трагическо разминаване във времето и пространството?!

И все пак, аз настоявам точно на тази дума, в стремежа си да опиша двойния биографически сюжет от 1910...

И без да сме чели прекрасната книга на Ролан Барт “Фрагменти от един любовен дискурс”, знаем и от личния си опит, че при една насилствено прекъсната любов другият е непрекъснато наличен, ти си наистина в непрестанен диалог с него. Великата илюзия на любовта е и в това, че отсъствуващият е видим, този, с когото сме разделени, е всъщност винаги до теб, при това не само мечтан и въобразяван – а някак зрим и телесен, сякаш може да бъде докоснат и дори притежаван. Но не, ето тук вече илюзията може да бъде разрушена.

Ето така, вълнообразно, със смяната на усещанията за наличност и тотално отсъствие, се движи този диалог. Но той наистина е извънредно активен, интензивен диалог. И още по-мощна е неговата интензивност, когато раздялата е самоналожена и от двамата, когато и двамата познават страданието на другия, когато не само единият е потърпевш от това отдалечаване.

Впрочем, точно така строи Михаил Кремен трите глави от своето повествование в първата част на “Романът на Яворов”, носещи интересуващия ни сюжет: “Змейнова сватба”, “Смъртта на Мина” и “Парижкият дневник и В полите на Витоша”. Ето, Мина пътува с брат си с влака за Париж, мярва се станцията Нанси – та това е градът, така свързан с нейния любим Яворов. В съзнанието на Мина непрекъснато звучат словата от стихотворенията и писмата на Яворов. Връща се тя отново и отново към фаталната им среща в пипиниерата, наистина отново и отново повтаря своите и неговите реплики; прибавя нови, осмисля дадения обет. Но в същата активна позиция е и Яворов – независимо от така поглъщащата го работа в театъра през първата половина на 1910 г., от гражданските вълнения на писателите от “Мисъл” и на техния нов приятел д-р Кръстьо Раковски около техния протест срещу доминирания от С. С. Бобчев и руски черносотници Славянски събор в София. (В поредицата от протестни публикации е уводната статия на Яворов във в. “Камбана” от 16 юни със заглавие “Македония и Славянски събор”. Тази статия бе “забравена” и невключена в инак пълните събрани съчинения на поета от социалистическия период – нейната антиимперска същност стряскаше апологетите на новата съветска комунистическа империя.) Та, независимо от тези така поглъщащи човека мъжки занимания, вътрешният диалог на Яворов с Мина – всичко наоколо му напомня непрестанно за нея – също е непресекващ. И тук се прибавят все нови и нови реплики – само потокът на свързаните с нея стихотворни цикли е пресекнал. Яворов вече е направил и издал своята окончателна, представителна книга с “отбрани стихотворения”, реализирал е тук своята идеология на единствената книга[1].  

Без да приемаме едно към едно белетризациите на Михаил Кремен, трябва да кажем, че и двамата очевидно не спазват докрай поетото общо задължение за блокиране на любовния диалог. Припомням знаменития пасаж от писмото на Яворов до Мина от 9 юни 1909 г., където е формулиран окончателно взаимният запрет: “От денят, в който един от нас напусне София, ние трябва да престанем да съществуваме един за друг. Аз те моля, оттогава нататък никога да не ми пишеш, като същевременно те предупреждавам, че и да би ми писала, няма да получиш отговор. Това ще бъде едно голямо добро и за двама ни (...) Нека всеки от нас се чувства свободен. И който през тия две години спаси някакъв остатък от “любовта” си, нека се намери, на 18 юни 1911 година, 8 ½ ч. веч., в Пипиниерата, на същото място, дето приказвахме снощи. Не се ли яви втори, нека дошлият не го чака дълго и нека му пожелае в душата си щастие. Кълна се в тебе, аз няма да променя и ще изпълня до последна буква това условие!” Но точно една година по-късно Яворов нарушава обета и усилно се стреми към Мина, към санаториума в Берк. Сюжетът добива ускорение, върви към трагическата си развръзка. Мина умира, без Яворов да успее да я види жива отново. Така днес (юли 2010) отбелязваме не само сто години от издаването на “Подир сенките на облаците”, но и траурното събитие един век от смъртта на Мина, точно в тези дни на юли.

И точно тук се случва най-парадоксалното: диалогът не само не секва, но и post mortem на единия от любещите се той добива нови измерения, звучи още по-драматично, изразява се във важни текстове на Яворов – неговия “Философско-поетически дневник”, многобройни писма и драмата “В полите на Витоша”. Смъртта на единия също не е окончателна раздяла. Смъртта сякаш ги свързва още по-силно. Нещо повече: именно това е окончателно. И траурното събитие поражда едно съдбоносно за българската литературна история решение: именно смъртта на Мина е поводът Яворов да обяви отказа си от писане на поезия, да заяви, че след преживяното поезията е загубила смисъл за него, не е в състояние вече да го изразява. И е време да обърнем внимание точно сега, сто години по-късно, на величието на този отказ.

Но нека се вгледаме и в причинителя на смъртта на Мина, в тази нейна болка в стомаха, която я мъчи месец след месец, в този неин загадъчен Peritonite des jeunnes filles (перитонит на младото момиче), една диагноза, която звучи по-скоро образно и към която френските лекари по-късно прибавят още една възможна диагноза: “туберкулозен менингит”. Ние, мъжете, се страхуваме да се вгледаме в болестите, но литературоведките поправят тази слабост. Така в книгата си “Родена от главата. Фабули и сюжети в женската литературна история” (2002 г.), в главата за любовните триъгълници, Миглена Николчина пише в пасажа за триъгълника Яворов между Мина и Лора следното: “Около Яворов се концентрира и филтрира трагизмът: Мина умира от самото си неземно съвършенство, креещ ангеличен цвят, недокоснат от сексуална гнъс; Лора умира от екстремностите на страстна плът и като призрак лек повлича поета със себе си”. В този пасаж, независимо от афирмативната интонация, има лека ирония към литературноисторическите схеми. Защото на следващата страница се прибавя крайно неочаквано: “в тези геометрии, където мъжко-женските йерархии се припокриват с йерархиите на жанровете и на отношенията творец-творение, трудно може да се намери място за сюжети като аборта на Мина, който навярно утежнява състоянието й.” В свой кратък текст, четен на конференция и със заглавие “Романовостта на Яворов”, колегата от Нов български университет Биляна Курташева също пише за тази наша готовност да четем тази трагедия през мъжкото възприятие: “Склонни сме например да възприемаме смъртта на Мина през очите на Яворов, през високата, обезплътена, почти мистична стилистика на неговия философско-поетичен дневник. Но тази смърт има и друго лице, по-прозаично и по-ужасно, агонията й е изказана и през други езици.” И прибавя под линия по повод евентуалната неспособност на родителите да “разберат сериозността на положението”: “Или много добре го разбират, но искат да го потулят и обезопасят”, като е цитирано и твърдението на Миглена Николчина за “аборта на Мина”. Под ръководството на Биляна Курташева, студентката от НБУ Елена Борисова представи на нашата конференция за 1910 г. текста си “Една епистоларна трагедия: агонията на Мина Тодорова в писмата от 1910 г.”. И тук вече е очертана изследователска задача, вече съвсем близка до вътрешната тема на нашия етюд: ”Задачата на настоящия текст обаче не е да разгърне историята на писмото, а да проследи кореспонденцията на Пейо Яворов и Мина Тодорова от 1910 година. И то не помежду им, а на всеки от тях – до друг адресат, до когото отправя думи, свързани с любовта на поета и девойката.” И отново Елена Борисова е вгледана предимно в страданието, в болестта на Мина.

Нека възприемем изреченото от Миглена Николчина не само като една биографическа хипотеза, но и в един образен смисъл. Т.е., абортиран е не само и не толкова някакъв (евентуален) конкретен плод на физическия любовен акт.

(Ако е имало такъв, то той чувствително проблематизира досегашния утвърден образ на Мина в цялата тази история.) Смъртта на Мина идва и защото е направен опит да бъде абортирана самата любов. Това предопределя продължителното физическо страдание на най-деликатните и сакрални области на тялото на жената. Така тази смърт е най-крайният и най-трагически момент от диалога Яворов-Мина през 1910 г. Но кой може да измери кое е “най-крайно” и “най-силно” в този общ, единен трагически биографичен сюжет?

В диалогично напрегнатите текстове на Яворов от втората половина на 1910 година е вграден и гласът на Мина, възпроизведени са жестовете й. Най-красивото прощаване с любимата в българската литература, прощаване в някаква степен останало езотерично!

Целият Философско-поетически дневник, писан трескаво в дните след смъртта и погребението на Мина, между бденията на гроба й в Бианкур и беседите с брата на Мина Кольо, е едно обръщение към Мина, един неин синтетичен портрет, едно изповядване в любов.

Ето неговото  Н а ч а л о:

“И когато аз се опомних и повярвах, че ти си изгубена на земята за мене, аз се спрях и попитах: Къде сега? За кого сега? Аз никога не те погледнах с окото на мъж. И ако мечтаех, аз мечтаех само да бъдеш, да те зная, че си, да дишам, да живея! Тук е великата мистерия на съдбата.

Ти ме попита веднъж, защо те любя.

И аз не знаех защо.

Аз никога не те пожелах като жена. Аз никога не те погледнах с окото на мъж.

И все пак аз те любех. Аз дишах и гледах чрез тебе. Аз живеях за тебе.

Всяка моя мисъл, всяко мое дело беше от тебе и за тебе.

Ти бе началото на всяко мое движение. Ти стоеше в края на всички краища, додето можеше да види окото ми.

Аз не помнех да бях живял преди да те бях видял. Не, аз не помнех, да не съм те знаял някога.

Бъдещето – аз го наричах с твоето име. Бъдещето и миналото.”

И по-нататък:

“Тя беше – и вече я няма. Тя мина през живота както минава... Тя беше дошла само за това, - тя, мина. М и н а.”

И още:

“И на тия две хубави очи аз бях изпял една песен. И на нейната малка ръка аз бях турил един пръстен.

И нашите уста се бяха слели в една целувка, която беше една клетва.

/.../ То беше денят Благовещение.

Блага вест я нарекох аз в своя живот.”

 

Би трябвало да възпроизведа тук целия неканоничен и наистина сякаш непредназначен за печат текст, за да проследим това редуване на “ти” и “тя”. С тази уникална творба Яворов наистина излиза извън жанрови системи, бих казал дори извън литературата. Но и не трябва да четем тези страници единствено като свидетелство за психологическо освобождаване от едно трагическо състояние на духа. Днес, след сто години, наистина разбираме, че поетът е трябвало да напусне мерената реч от гениалните си стихотворения, че е трябвало да твори нови форми и изразни средства, за да въплъти любовта си – няма да кажа “погубена”, защото един такъв текст е самата любов в неин удивителен синтез.

Не трябва да се подвеждаме в посоката на биографически буквализъм, когато следим мотива “не те погледнах с очите на мъж”. Тази формула просто означава, че Мина е била гледана по съвършено друг начин в сравнение с гледането на всички останали прекрасни жени. Че е била докосвана с емоция, която е превръщала и любовното проникване в най-висше сливане на душите.

И тук сме длъжни да разсеем една литературноисторическа илюзия, наложила се след като Яворов пренарежда в 1914 г. предсмъртно “Подир сенките на облаците” и преназовава част от стихотворенията си. Илюзията е в това, че серафическите, светлите стихотворения се свързват с фигурата на Мина, а “знойните”, тъмно-еротическите, носещи и обвинения в плътски-обсебващата роля на жената в битието на мъжа – с личността на Лора. Естествено, голямо насилие и буквализъм би било да търсим навсякъде конкретно биографическа и автобиографическа основа. В тази поезия образите на жената са вътрешно противоречиви и многообразни. Не се възпроизвеждат един-единствен или два типажа, още по-малко една индивидуалност, едно единствено любовно поведение. И все пак, ако има мощно женско присъствие – това е Мина, единствено Мина. Няма корпус от стихотворения, свързани с Лора. Безсмислица е противопоставянето на Минини срещу Лорини стихотворения. Безсмислица е и въобще “разпределянето” на по-ранни Яворови стихотворения върху други жени. Мина и само Мина.

Най-голямото доказателство за това е, че след смъртта на Мина Яворов прави наистина ритуален отказ от писане на стихотворения, на поезия. Или по-точно: пише едно-единствено, прощално стихотворение, което някак остава извън литературоведското внимание.

Ето това  наистина  п о с л е д н о   Яворово стихотворение[2]:

 

Невинност свята – орхидея

На звездни самоти...

Иди, мечта, иди при нея, -

Идете, хиляди мечти!

И нека в нейната обител

най-смелата от вас

замести ангела-хранител:

да бди тревожно всеки час.

И там – смирени монахини

с наведени очи –

богослужете дни, години:

сред благовонност и мечти...

Иди, мечта – мечти, носете

Сняг – лилии в ръце...

На макът кървав цветовете

остават в моето сърце!

 

Това стихотворение е не само последно, то е наистина и уникално в творчеството на Яворов със своя характер на своеобразен компендиум на образността от тази поезия. Но най-вече с жеста на окончателност, със самата пространствена конфигурация към отвъдното, която се гради тук, както и с клетвената единственост на цветния образ от поантата. Но за всичко това, след малко, на финала на този етюд.

А преди това – няколко думи за отказа от поезия. Яворов наистина го прави и чрез Дневник-а, и чрез стихотворението “Невинност свята – орхидея”, но и чрез много пасажи в свои писма до приятели и литературни съмишленици ритуално и пределно видимо. Странно е само, че някак литературната история не го е запомнила. Яворов свидетелства за самия себе си: повече не съм поет, занапред няма да пиша поезия. И наистина престава да го прави. Смъртта на Мина е трагическият предел във възможността и творческото удоволствие да се изрази в поезия любовта, единствената любов, да се постави тя в сърцевината на битието и да се противопостави на смъртта. Но всичко това вече е направено с “Подир сенките на облаците” и Мина е вградена в тази велика книга. Въплътеното не може да бъде нито продължено, нито направено още един или много пъти. Затова: дотук с поезията, ще се търсят нови жанрове, нови способи за себеизразяване. И най-вече в драмата, също евентуално и в прозата. Но “В полите на Витоша” отново ще бъде вградена Мина, този път трагедията ще бъде “обективирана”.

Едно от най-силните свидетелства за ритуалния отказ от поезията е в писмо до Боян Пенев от 10/23 септември 1910 г., все още от Париж:

“Стиховете ме отвращават почти. В тях човек не може да каже всичко, ако не е принуден и да престоря всичко. (Впрочем, още като пиша това, аз чувствувам, че смесвам две неща, които не трябва да се смесват.) Работата е, че аз имам нужда да се изкажа по-напълно и по-ясно. И за това трябва да подиря друг жанр. Но моите страдания са толкова реални, че никакво тяхно художествено въплъщение не може да ме удовлетвори.”

 

ІІ.

Движим се във втората част на този етюд, съвсем близо до текстовете, до образната тъкан на стихотворните творби. По необходимост каталогизираме, изброяваме, трупаме…

Връщаме се към последното Яворово стихотворение “Невинност свята -орхидея”. Веднага, още при първо четене, можем да отделим няколко ключови образа: “Невинност свята”, “орхидея”, “звездни самоти”, “мечта/мечти”, “ангел-хранител”, “сняг-лилии”. И естествено “макът кървав” в “моето сърце”! Наистина имаме усещането за нещо вторично спрямо цялата Яворова поезия; това стихотворение се възправя срещу нея, съотнася се към огромния корпус на “Подир сенките на облаците” като едно към едно – някак смислово равноправно, независимо от разликата в обемите. В “Невинност свята-орхидея” имаме обобщение и сложна трансформация на ключови образи; осъществено е чрез преобръщане финално затваряне на смислите.

“Иди мечта, иди при нея…” – подобно на образите и конструкциите от “Песен на песента ми”, на толкова стихотворения с образа на “душата”, а и на други подобни стихотворения с образи на някакво алтер его, на някаква идеална същност на поетовата личност, обособена, отделена, тук това е мечтата, мечтите. А мечтата, това тук е всъщност вече завършената, някак абиографична, капсулирана любов, изпратена окончателно в нейната “обител”, в отвъдното и идеално пространство. И всичко това е една могъща трансформация, метаморфоза, преображение.

Нека сега направим един преглед на първичното битие на ключовите образи от “Невинност свята - орхидея” в Яворовата поезия. Например разнотипните употреби на образа на ангела, но паралелно и с други образи.

Ето финалът на “Блян”:

 

И дебном ангел тих ще угаси

звездите в модри небеса.

 

Ангелът ще бъде не само ангел-хранител на любовта, но и самата любима, например в “Пред щастието”:

 

Пред мене ангел ще предстанеш, -

о щастие и радост -

о щастие и радост на всегда.

 

Тук, в това стихотворение намираме една ранна модификация на образа от поантата на последното стихотворение, на стихотворението-отказ от поезията (припомням: “ти – кървав цвят на любовта”). Конструкцията “любовта остава в сърцето като рана” откриваме и в стихотворението “Затмение” (чиито смислов център е стихът “моята любов ти днес уби”):

 

Заслужва тя, в прегръдките на гроба,

помена с добро: тя бе кристал

от чистота. Заслужва тя без злоба

спомена в сърце – и той ще тлей

в сърцето ти, навеки люта рана…

 

А по-горе откриваме и един синонимен образ на “любов-мечта”; това е умрялата, заспалата любов-мечта, убита и отречена, отхвърлена:

 

    Тя сякаш спи заспала под воала 

на лазурния си майски блян…

 

В “Не си виновна ти” смисълът е още по-конкретно близък до употребите в “Невинност свята - орхидея”:

 

  От тебе исках аз да бъдеш огледало

  На моята мечта сред ясна самота

 

И още: “прашните мечти”, “хладен блян”, “моя снежен сън” и “ледени мечти”. И в предишни стихотворения срещаме (“огън-рана”, “прах-земя”, “живота-път”), и тук, в “Не си виновна ти”, ни връхлитат (“прах-земя”, “радост-горестта”) предпочитани сдвоени образи, каквито отново помним от последното стихотворение – “невиност свята - орхидея”, “сняг-лилии”.

  Продължаваме с този преглед на предшествуващите ключови образи. На “звездни самоти” в “Демон” съответства “горда самота/в призвездния предел”.

В “Благовещение”:

Прохладен лъх на ангелско крило

    о ангел, о дете,

 завирен лъх от ангелско крило

    Душата ми бленува и мълчи

 

“Ще дойдеш ти”: “спасител-ден”

Естествена е наситеността с близки образи в “Пръстен с опал”: “мечтата ти е очарована робиня/на моята душа, която те зове”; “в съня на твоите шестнадесет години/душа те възжела и похити”; “заря-невинност всепобедна”; “слияние в един вълшебен блян”.

В стихотворението “Обичам те”: “като на ангела сънят”.

В “Не бой се и ела”: “тъмни самоти”, “леден мраз”.

Още по-силен акцент в “Проклятие”:

  Душата ми, жена, душата ми бе храм

  На смелите мечти и светли вдъхновения.

 

Разбира се, в “Две хубави очи”: “душата на ангел и демон”.

И последно от този бърз преглед, от “Ще бъдеш в бяло”:

 

  Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина

  И като ангел в бяло облекло.

 

  Най-малко тринадесет (13) стихотворения са включени в този интертекст. И то сред най-значимите Яворови творби, наистина от циклите на/за Мина. При създаването на “Невинност свята - орхидея” е проявена не само особената, твърде специфична поетова памет за собствена поезия, но са извършени наистина и съвсем съзнателни радикални трансформации на образи, мотиви и други смислови цялости.

  И най-важната, основната, тази, която символизира окончателността, отказа, затварянето: гигантското преобръщане на основната пространствена мегаконструкция в тази поезия…

  В множество стихотворения от “Безсъници” и “Прозрения” лирическият Аз, мъжкият персонаж от любовния диалог, е положен в призвездните пространства на мраз и самота, и един от моментите на трагизъм е в невъзможността женският персонаж (с различни основания) да го последва, също да пребивава там, в отвъдните селения, в постигнатото след прозренията. Сега, в “Невинност свята - орхидея”, местата и ролите са разменени, гледната точка вече е “отдолу”. Аз-мъжът остава в битовото, всекидневното пространство; той е радикално отелесен, кърваво-видим именно след смъртта на любимата. А тя е в пространствата на “звездни самоти”, където е окончателно изпратена на вечно съхранение и любовта-мечта. А в тукашното, в предметно-телесното:

 

На макът кървав цветовете

остават в моето сърце!

 

Всичко това не  е поредна реализация на общия декадентски мит за мъртвото момиче (трагическата лирическа поема “Офелия” на Артур Рембо), за мъртвата любима, мъртвата принцеса, царица, намерил израз в толкова творби на българската поезия – например “Regina mortua”, 1909 година, на Теодор Траянов. С «Невинност свята-орхидея» Яворовият общ лирически сюжет внезапно и трагически завършва и тук наистина имаме и съвсем конкретна биографическа основа. Сюжетът е личен, уникален, единствен – особено с този финал.

И все пак, наистина ли това е последното стихотворение?

В предсмъртната си година, между 30 ноември 1913 и 16 октомври 1914 г. Яворов декларира едно свое наистина последно свръх-задължение: да създаде в памет на Лора стихотворна сбирка “книга за Нея”, един цикъл сонети под надслов “Некролог”, както свидетелства Асен Златаров. Но този проект не само не се реализира, той просто не може да се осъществи; той е не само от един друг сюжет, изискващ съвсем друг разказ. Той също е отвъд поезията. И по-конкретно реализацията му е минималистична, частична: това е пренареждането на “Подир сенките на облаците” от 1914 година, преименуването на “Стон” в “На Лора” и поставянето на датата от Драгалевския манастир отдолу, написването на общото посвещение също за Лора върху контратитулна страница на редактирания екземпляр. Проблемът е, че самата книга с “отбрани стихотворения” вече е наистина от предишен живот, че след ритуалния отказ от писане на поезия (след смъртта на Мина) е настъпило отчуждение от  собственото творчество (след смъртта на Лора), т.е. процесът е двустепенен. Издателят, приятелят Александър Паскалев свидетелствува: “Когато, вече ослепял, той прочиташе “Подир сенките на облаците”, за да я приготви за послесмъртно издание, каза ми при една разходка по “Цар Освободител”, че сбирката му правела впечатление на красива роза, която обаче е изгубила аромата си. Това вече бяха моменти, когато сътворената красота през минал живот беше далеч от твореца си, разбил същия този живот.”

  

Диалогът Яворов-Мина от 1910 г. е един от същностните сюжети в общите индивидуални и колективни усилия за съграждането на голямата социокултурна фигура на Яворовата литературна личност.

ЛИТЕРАТУРНАТА ИДЕОЛОГИЯ НА ЕДИНСТВЕНАТА КНИГА, ИЛИ ЗАЩО “ПОДИР СЕНКИТЕ НА ОБЛАЦИТЕ” НАИСТИНА Е АНТОЛОГИЯ?

 

Могъщ фактор за несекващото литературноисторическо въздействие на тази книга е и самото нейно название. Казано бе, че всички сме през тези 100 години под обаянието на това удивително заглавие, пленени сме от неговата магичност. И защо да го премълчаваме: веднъж влязла в тази книга, получила последната си редакция, оцеляла при предсмъртното съкращаване и преназоваване, всяка Яворова творба вече в някаква степен губи своята самостоятелност, става елемент от общия лирически сюжет. Нужни са усилия, за да възвърнем свободата на отделните стихотворения и къси поеми, да забравим за известно време къде точно се намират в “Подир сенките на облаците”, за да ги четем с нещо като първична свежест.

Това се отнася дори за такива творби, които не влизат в никакви цикли, които имат самостоятелни сюжети и някаква собствена, твърде различна от по-късните творби семиологическа основа, като например “Чудак”, “На нивата”, “Градушка”, “Калиопа”.

Що се отнася до лирическите текстове от “Безсъници” и “Прозрения”, то те вече наистина са плътно вградени в единното цяло, те са почти неразлъчни от своите си цикли, те се четат в станалата сякаш естествена последователност (а знаем, че публикуваните в периодиката по-малки цикли са имали друга подредба, имали са дори съвсем други, отпаднали впоследствие паратекстове, имали са много често друга логика на последованието). Но “Подир сенките на облаците” в последните си редакции законодателства, намесва се радикално. И ние вече най-често не сме в състояние да се връщаме към първичните творчески актове и техните непосредствени резултати. А най-вероятно за един нормален, добре образован, но не професионално обременен (т.е. вникващ в текстологическата проблематика) читател това не е и нужно. Изглежда, след “Подир сенките на облаците” са истински възможни само два типа прочита на Яворовата поезия: или съсредоточаването върху отделното стихотворение, или цялостното контекстуално четене, предзададено от великата книга с “отбрани стихотворения”.

И тук искам да добавя един парадокс за самата логика на постройката на “Подир сенките на облаците”: за да зазвучи стройно и единно към своите последни дялове, Яворовата единствена книга трябва да има експозицията на първия дял “Антология”, цялото това многогласие и разноречивост, подхващането на множество теми и мотиви, търсенето на различни пътища, за да се приеме сякаш едната посока на терзанията на “Безсъници” и на трагическите просветления на “Прозрения”. И да се достигне до този загадъчен, но и за всички нас вече напълно логичен финал с “обективния корелатив” (по Елиът) на прословутите женски поеми – едно рязко прекъсване на изповедното аз-повествование, радикална промяна на лирическите конвенции...

И така, дали е колективно самовнушение, или е реализация на една от малкото възможни художествени логики, но ние схващаме получената през 1910-1914 г. подредба на Яворовата поезия като неотвратима, като вече единствено възможна, но и желана, мечтана. Да, защото ние в обзетостта си бленуваме “Подир сенките на облаците” и в бъдеще време. Ние не само знаем, имаме чувствена памет за това как са чели книгата предишните поколения. Ние много държим да знаем, може би като едно напразно очакване, че тази книга все ще се чете изцяло и открай докрай в часовете на синята мъгла от бъдещите внуци на България. И това не са само патетични думи. Самата книга предполага и изисква такова екстатично и задължително съдбовно четене. Инак има опасност самото цялостно послание да се обезсмисли. То просто не предполага равното и неутрално четене на някаква задължителна литературна класика. Тук става въпрос за лирика, която набъбва смислово, която се храни с енергиите на все нови и нови поколения, която проповядва гордата самота, но в никакъв случай не може да стои самотна.

Така достигаме да една друга форма на мощното въздействие на “Подир сенките на облаците” – до заповедите, които тази книга дава на следващите поети как да строят своите представителни и финални книги. Но преди това: няколко думи за фиксираната в заглавието на този етюд Яворова идеология за единствената книга. Естествено, за литературна идеология в истинския смисъл на думата можем да говорим чак когато правенето на такава лична антология се превръща в една от възможните задължителни форми на литературно-историческа инициация, на литературно-историческо утвърждаване, когато следването на Яворовия образец има вече не само висок престиж, но и поражда едва ли не някаква форма на фасцинация. Но формите на литературната идеология на единствената книга се утвърждават все пак в съставителската и редакторската работа на самия поет спрямо собственото творчество. Боже, какви думи: съставител и редактор по отношение на лириката му, при правенето на “Подир сенките на облаците” и особено при изготвянето на трите предсмъртно преработени екземпляра, вече от слепия Яворов, но все пак собственоръчно подписани, докоснати... Та това очевидно не е само съставяне и редактиране, а свръхосъществяване, това е свръхживот. И тук трябва да се каже най-важното: литературната идеология на единствената книга се основава на самите тематични доминанти в лириката на Яворов. Наистина, последователността на реализациите в поезия на опитите за социално съучастие по различните пътища на националната революция, на трескавите безсъници и на пределно личностните трагически прозрения се превръща в неотвратима, в единствено възможна. Прозрението е един-единствен път случило се чрез поезията, то просто не може да бъде повторено:

 

Живота и смъртта крила ми са предвечни,

размахани задружно - близки и далечни

предели аз не виждам сред размаха свой;

на мигновенията бързотечни

изгубих тягостния брой.

(“Песента на човека”)

 

Затова и така подредена, “Подир сенките на облаците” се оказва единствената книга. Това също е трагическа предопределеност. Схоластика е сега да си задаваме въпроса: а ако Яворов не бе завършил така трагически и точно тогава земния си път, дали щеше да напише нови стихосбирки, нямаше ли “Подир сенките на облаците” да се окаже просто една поредна стихосбирка, макар и с “отбрани стихотворения”, дотогавашни стихотворения. Не, просто това не би било възможно. Случило се е точно така, както е било писано, както е било предначертано – с кръвта, както оня кръст върху българската карта. “Подир сенките на облаците” наистина е единствената книга, един въплътен живот в поезията и за поезията, както би се изразил Иван Мешеков.

Но за да се превърне в единствена книга, целият този живот трябва да бъде стилизиран, подготвен по съответния начин, от него трябва да бъде отстранено ненужното, да се махнат подробностите и разклоненията. И след това, подреден и разказан в единствената книга, да бъде видян през двойната оптика на сенките на облаците.

Естествено, ако в българската литература Яворов и неговата поезия опредметяват идеологията за единствената книга, то в световните литератури има и други велики примери на следване на този модел (а може би точно те задават модела?). Достатъчно е да се споменат две имена: Уолт Уитман с неговите “Стръкчета трева” и Шарл Бодлер с неговите “Цветя на злото”. Както е известно от литературните истории, макар да не загиват своевременно като Яворов, тези двама поети не правят нови стихосбирки, подготвят все нови и нови издания на знаменитите си единствени книги, преработват, прибавят, махат, съкращават, но книгата си остава точно тази една-едничка, единствената.

Да, няма друго определение: това е предварителна смърт, предварителна окончателност, затваряне на възможните пътища. У такъв поет очевидно има съзнанието за достигнат предел, за реализирана кулминация. Нещо повече, това съвсем съзнателно се строи. Това е социокултурен конструкт, при който безспорно се работи за съграждането на литературната поетова личност, за нейното монументализиране. И тъй като се работи точно в тази посока, примерно нова стихосбирка, ей така, кой знае как появила се, просто би развалила цялата конструкция.

Естествено, възможни са и съвсем друг род творчески осъществявания и най-нормалният сякаш е ритмичната поява на поредна стихосбирка просто когато е написана и когато е възможно издаването й: модел, следван от Вазов до Николай Кънчев.

Но е възможен и един средищен, усложнен модел, при който също имаме непомерно съсредоточаване на енергии в съответните книги. Например при Пенчо Славейков. Тук сякаш имаме няколко единствени книги (колкото и да е вътрешно противоречиво подобно словосъчетание), амбициозно представящи дялове от поезията, жанрово-тематични насоки в нея. Ето това са моите лирически песни, а това са епическите, а тук съм направил една мистификационна антология – “На острова на блажените” – където съм показал, че сам мога да създам цяла литература дори с графоманите й, а в тези три тома съм дал националната епопея на моя народ - неговата “Кървава песен”.

Литературната идеология на Пенчо Славейков е чрез няколко свръхпредставителни книги да внуши на литературната история (не само на българската), че неговата творческа мощ епически добива силен израз в няколко паралелни области на литературното изкуство. Литературната идеология на Яворов се фиксира в единичното и това е рискова свръхконцентрация. Това наистина е игра на живот и смърт.

Така, в съдбовен избор между трите възможни модела - естествения и спокойния, епически-множествения и трагически-лирически-екстатичния - се развива българската поезия след Яворов, но именно “Подир сенките на облаците” остава голямото изкушение да бъде следвана. Дори от поети (да не говорим за стихотворци), които очевидно нямат качества за това. Колко много колебания, изкушения, започнати и така и недовършени опити! Оказва се, че никак не е лесно да направиш такава книга, че и да я кръстиш по този начин! 

 

 

 

 

обратно нагоре