Романът на Теодора Димова „Майките” (излязъл през 2005 г.) е отзвук на наченалото психологическо и соматично разлагане на майчината „институция”, на усъмняването в традициите на патриархалната нравственост, възприемаща майчинството „като символ на началата, в които е възпитан (и които стават съдба на) всеки човек.” [Кирова 2005] Той ни подтиква да се вгледаме в огледалото на собственото ни съзнание и да осмислим изгубената още в детството майчина територия. Теодора Димова разгръща съдбите на седем шестнадесетгодишни момичета и момчета и тяхното болезнено изживяване на негативните енергии на техните родители, енергии, които ги подтикват към невъзвратимо агресивно обсебване.

Настоящият текст има за цел посредством психоаналитичния инструментариум да разгърне отношенията между майката Христина и дъщерята Андрея от първата глава на романа. Изборът на този подход е най-подходящ, когато се опитваме терминологически да уплътним психическите травми, давайки им обяснение и конкретизация, каквито ще са нужни за нашия прочит. „Майките” умело разплита мрежите на майчината перверзия и душевната аномалия у децата и майките, предизвикана от „траура” по загубения любовен обект.

Съвременната ни литература има особен интерес към подобни психоаналитични обвързаности, когато става въпрос за отношенията между майки и деца. Например романът на Елфриде Йелинек „Пианистката” и разказът на Марина Цветаева „Майка ми и музиката” също описват майчината перверзия – посредством организиращия ги център около майката-музиката-свиренето-пианото. В „Майка ми и музиката” майката насилва дъщерята Марина да стане пианистка, тъй като нейната майка също я е принуждавала да свири на пиано. В „Пианистката” виждаме последствията от майчината перверзия върху дъщерята Ерика Кохут, която се самонаранява в опит да постигне чувствителност у безчувственото си тяло, доведено до това състояние от майката.

Друг роман – „Сълзите на мама” на Мишел Лая – успешно работи с тази проблематика. Егоистичната майка у Лая се опитва да превърне сина си в желаното от нея момиче. Тя го облича в рокли, въвежда го в кулинарния занаят, несъзнателно го прави свидетел на своята мастурбация, вследствие на нервен срив го наранява до кръв, забивайки нокти в тялото му. Последствията за психиката на сина са пагубни. Той се самонаранява, но единствените усещания са самота и празнота. Няма пълноценен сексуален живот заради спомените от детството си. Това, което различава романа на Теодора Димова е, че в него душевните травми и автоагресивни състояния у децата са екстериоризирани, достигайки до радикалния акт на убийството.

Бъдещият живот на децата, както видяхме не само в романа на Теодора Димова, е проблематизиран от травматичното преживяване на майчинството, на самата бременност и на отношенията между майките и техните майки. Както пише още през 1949 година Симон дьо Бовоар:

„Бременността е драма, която се разиграва в самата жена; тя я схваща като обогатяване и като осакатяване; зародишът е част от нейното тяло, това е паразит, който я експлоатира; тя го притежава и е притежавана от него. Той концентрира в себе си цялото бъдеще и носейки го, жената чувства, че притежава целия свят. Същевременно това богатство я унищожава – струва й се, че самата тя е нищо.” [Бовоар 1996: 265]

Английската психоаналитичка Естела В. Уелдън в своята книга „Майка, Мадона, Курва. Прославянето и унижението на майката и жената” разсъждава върху перверзиите у жената и тяхното екстернализиране, „отнасящо се до собственото им тяло, матката и особено детето като произведен от нея продукт, съответно като част от женското тяло.” [Ламбрева 2007] У нас темата за перверзното майчинство, както я разгръща Естела Уелдън, за първи път се споменава от Евелина Ламбрева в статията й „Перверзното майчинство в романа „Майките”.

Перверзното майчинство на Христина

Нека, преди да започнем с разсъжденията върху конкретната двойка Христина-Андрея, направим бърз преглед на отношенията между другите децата и техните майки в романа. Никола се е родил „благодарение на едно неуспяване, неуспяването на седемнадесетгодишната му майка (Албена – бел. м., Е.Б.) да направи аборт, да го махне от себе си, да го изреже от корема си.” Емоционалната фригидност на Керана към дъщеря й Лия е довела отношенията им до безнадеждна дистанцираност. Заминалата за чужбина Лидия прехвърля отговорностите си и алкохолизирания си съпруг върху плещите на невръстното си дете Дана. Вманиачена в собствените си болести, Петя е обрекла Калина да влачи водeничните камъни на собствената й неуравновесеност и болнавост. Поради конфликти със съпруга си майката на Деян и Бояна нарцистично наказва децата си, като ги разделя, отмъщавайки им за несъстоялото се свое бъдеще като лекар. Емоционално неподготвената за наследници Марина е принудена от съдбата да отгледа осиновено момче, което тя приема като бреме. И последната двойка, върху която ние ще се спрем подробно, е на психически нестабилната Христина, която под влияние на медикаментозната си зависимост умишлено кара дъщеря си Андрея да стане свидетел на нейната разруха. Майките в романа се опитват да отмъстят на техните майки за страданията, които са им причинили, като злоупотребяват емоционално със собствените си деца.

Но случаят с Христина е малко по-особен. При изграждането на образите на героите посредством „постъпките” на речта им Теодора Димова е откроила точно тази двойка майка-дете, още в първата глава на романа, като е вляла сякаш в „един поток” на съзнанието техните гласове. Те до такава степен се вплитат, че можем да ги отчленим единствено като се базираме на ситуациите, в които героините са поставени. Само в това семейство проследяваме родословното дърво с едно поколение назад, благодарение на спомените на Христина за починалите й родители. По този начин ставаме свидетели на проблематичното ядро на депресиите й, на което е носител нейната майка, както и се убеждаваме, че психологическото отделяне от тялото на майката не е единствената преграда, която детето трябва да преодолее.

В останалите семейства майката на майка е спомената мимоходом или присъства, както майката на Петя, но е безсилна да озапти лудостта на дъщеря си.

В ранна възраст Христина вижда как майка й се е самоубила, обесвайки се. Самоубийство, изиграло ключова роля за инициирането на депресивните й състояния.

Когато се върнах, я видях обесена в стаята с двата стола и масата (...) Висеше от гредата на тавана върху колана на розовия си пеньоар. Пеньоарът й, както и масата, беше пропит от мазни петна. Под нея имаше локва. Миришеше на урина.

Самоубийството на майката на Христина, от клинична гледна точка, спада към т. нар. парасуицидно действие с изразена автоагресия[1]. За него е характерно самоубийството от нещастие. Засегнатият обект избира „такъв способ за самоубийство, че смъртният изход да е сигурен” [Брониш 2000: 14]. Майката на Христина се самоубива заради нещастната си любов към вече умрелия бивш съпруг. Невъзможността да го накаже за болките, които й е причинил, я подтиква към отмъщение на дъщерята, която е и негово дете.

„…чрез самоубийството си самоубийците наказват онези, които биха искали всъщност да убият...” [Ламбрева 2007]

Дълбоко белязана от миналото, Христина се затваря в чувството си за вина, че е пожелала смъртта на баща си „Искам само да умреш (...), татко”, подтиквана от някаква тъмна вътрешна принуда. Умишленото й самоувреждане е следствие от невъзможността за отмъщение на самоубилата се майка, заради натрапливото усещане на дъщерята, „че не е цяло същество, а (все още – бел. Е.Б.) част от своята майка”. [Welldon 2004: 9]

Христина носеше невидим за останалите кръст, като че ли изкупваше непонятен за самата нея грях.

Живеейки върху руините на недоосъщественото отделяне от майката, Христина не е в състояние да отчлени собственото си тяло, заприличало на „стара уродлива кукла”, и поради тази причина задържа в плен „вътре” в себе си имагинерното майчино същество. Инстинктът на дъщерята да откъсне от себе си майката, но и същевременно да я задържи, поради страх от празнота, от интровертна недъгавост, дестабилизира нормалните духовни процеси и същевременно извежда несъзнавана негативна форма на съпротива. Появилата се съпротивителна реакция не позволява на засегнатия индивид да изгради своя собствен живот. Затворена във фантазиите си, в „дом от паяжини и тъга, дом от тъмнина”, Христина потиска постоянно възпроизвеждащите се несъзнавани процеси с медикаменти

вгледана в една точка, с равномерно и характерно поклащане на лудите, с гласовете от дъното на океана, които и говореха, с виденията от ада на скръбта, които се движеха около нея, с чернилката на бездънните си депресии.

Меланхолно-депресивната обстановка, в която майката вегетира, този „катранен казан с тъга”, е сигнал за неспособността й да намери изход от траура и тъгата по загубата на обекта (нейната майка), но и сигнал за прикритата агресивност спрямо плода на собствената й утроба. Емоционално и физически „наранена”, тя се срамува от своята идентичност, заради обърканата репрезентация на майчиния образ в аморфното й въображение:

срамувах се от ниския си ръст, от кривите си крака, от късите си ръце, бях взела изцяло фигурата на мама.

В този смисъл оплакването на Христина срещу самата себе си „е жалба срещу друг и самоумъртвяването е трагично дегизиране на убийството на другия”. [Кръстева 1999: 19] Компенсирането на отмъщението се случва през тялото на Христина, което, както вече споменахме, някога е било част от цяло. У Христина забелязваме, че психическата раздяла с майката не е финализирана, майцеубийството не е извършено, а това е довело до нестабилното й поведение в следствие на обезценяването, на недостигнатата автономност.

Обхваналата я „психическа парализа”, „непоправимият разрив между нея самата и останалия свят” [Кръстева 1999. 84] са причина за възникването на автоагресивния или суицидния[2] нагон[3], характеризиращ се с постоянна сила и невъзможност за бягство от него. Тъй като не е в състояние да си го върне на майката заради изоставянето си, тя се самонаказва, а актът на патологичното насилие е израз на спомените за болезненото й детство:

вперваше поглед към онзи кошмар на живота си, защото го обичаше, обичаше да се наслаждава и радва на този кошмар, да го изживява отново и отново, обичаше да бъде убивана от него и бавно да бъде изяждана от януарската слънчева утрин, когато е убила баща си, когато е видяла обесената си майка.

Христина не се задоволява да съсипе единствено своя живот, като мечтае за смъртта си, но също така обработва обекта, възприеман като нейно творение:

...оглозгваше парчето от душата на Андрея, може би си мислеше, че то ще й даде сили или най-малкото поне ще зарази и дъщеря си със своята болест и двете ще си боледуват заедно и заедно ще влизат и излизат в катранения казан с тъга и обреченост и нещастие...

Тя наказва Андрея с перверзното си поведение, за да покаже физическата и психическата си власт над нея, чувствайки безпомощността за ответен удар срещу своята майка. От жертва се превръща в насилник и третира дъщеря си по начина, по който и тя самата е била третирана, като непълноценна част от нещо, което е защита срещу страха от загубата на идентичност.

Андрея, не, не ме радваш, (...) знаеш ли, колкото повече порастваш, толкова повече съжалявам, че те родих, съжалявам, че се омъжих за Павел, съжалявам, че живея, съжалявам, че изобщо съм се родила ...

Въпреки желанието на Христина да погуби семейството си („тайно от себе си си представям как ви е сгазил трамвай”) тя го прави, защото не иска Андрея да страда от нейната липса, не иска да стане свидетел на самоубийството й:

дълбоко се радвам, защото сега вече спокойно ще мога да се самоубия, без да се притеснявам, че с моето самоубийство ще обременя душата ти, живота ти, съдбата ти...

Майката обаче продължава да откъртва части „от душата на дъщеря си, за което се беше борила дълго и беше успяла най-накрая да я откърти и сега лакомо я поемаше в себе си.”

...ако се съгласиш ти да ме застреляш Андрея, детето ми, ще направиш най-голямото добро, което можеш да направиш на майка си. (...) Ако ме убиеш Андрея, ако убиеш майка си, ти няма да бъдеш майцеубийца, а майцеспасителка.

Чрез поведението си Христина се опитва да снеме от себе си греха на самоубийството, като прехвърли отговорността върху Андрея. По този начин прехвърля отговорността на другиго, за да бъде спокойна, че е успяла да обремени с комплексите и саморазяждащата я канибалска самота своето дете, осъзнала набиращата му скорост независимост. У перверзните майки независимостта на „тяхната собственост” предизвиква желание за отмъщение, заради „съдбоносната раздяла”, разоряваща собствените им тела. От друга страна, тази независимост ражда завист у тях, защото те самите не са успели да станат господари на „собственото си пространство” – тялото. Заради умопомраченията на Христина Андрея започва да изпитва вина за съществуването си – „съжалявам, че се родих”, но същевременно въстава срещу „абсолютното тъмно на майчината лудост”:

...защо Господи даде на другите деца майки, а на мен този парцал, този боклук, поразен от неизлечима болест на душата си, защо този боклук не успя да се справи с раната в душата си...

С тези агресивни думи Андрея се бори за тялото си, за скъсването на „имагинерната пъпна връв”, с която Христина умело е „обхванала съществото й”:

Мамо, всичко ме боли. Всичко. Нося някаква огромна тежест. Мисля, че и аз като теб няма да мога да живея.

Психологическото отделяне от утробата е свързано с чувството за притежание, страх от самота, от непълноценност и много други душевни състояния. Андрея постепенно се оказва оплетена в аномалията на перверзното, патологично състояние на Христина. „Ти си рана в мен”, прозрява дъщерята, рана, която я задушава, която предизвиква омраза: „намразвам те толкова, че някак стомахът ми започва да ме боли”. Тя се чувства отхвърлена физически, но емоционален роб на жена „влачеща живота след себе си като дрипа”:

Не зная дали това е обич, Андрея. Когато нямаш желание да направиш нищо за детето си. Когато единственото важно нещо на света е собственото ти нещастие. (...) Имам право на моята скръб и на моята болест.

Въпреки психическия тормоз Андрея започва да осъзнава зависимостта си, непреодолимата задушаваща кръвна обвързаност. Това първично страхопочитание, привързващо към майчиния образ, приковава априорно съдбите на майката и детето една към друга, „до физическата и духовна гибел и на двамата.” [Кръстева 1999: 102] Тя мрази майката, но същевременно я придърпва към вътрешния си свят, в израз на любов. Тези противоречиви чувства довеждат до амбивалентно състояние на субекта:

...майко моя, моя единствена, луда, обсебена, психиатрична моя майко (...), без теб аз съм нищо, мен ме няма, няма ме от лицето на тази земя, ти си връзката между небето и мен и тази земя.

Андрея вече е приобщена към садомазохистичната любов на Христина, от която няма спасение, защото тя се е впила във всяка нейна клетка и бавно изгризва душата й, правейки я уязвима.

Перверзията на другите майки в романа

Всичките седем деца в романа са жертви на доминиращата майчина власт, безпомощни да се отърсят от призраците на миналото, на архетиповия свят, зает от майката. Въпросният архетип, или първообраз[4], според швейцарския психолог и психиатър Карл Густав Юнг, „се определя от своето съдържание само когато е осъзнат и следователно изпълнен с материал на съзнавано преживяване.”[Юнг 1999: 91] Майките в едноименния роман живеят върху травмите от контактите с техните майки, изкристализирали до перверзия.

Безграничната власт на „постоянно болната майка” откриваме у Петя – майката на Калина, която прекарва живота си пред лекарските кабинети и „непрекъснато си откривала нови и нови болести, ходела по изследвания сутрин, обед и вечер, давала кръв и урина, пиела лекарства...”. В един момент обаче Петя екстериоризира душевната си трагедия и залива дъщеря си със сметта на латентната си лудост :

...махай се! Заради тебе стана всичко това! за да те родя! ти ми съсипа живота! Ако не бях те родила, щях да бъда здрава и силна, ти ми отне силата, ти ми взе здравето, върни ми ги!

Перверзното майчинство у майката на Никола има други проявления. Тя го ражда съвсем млада и бива изоставена от родителите си, особено от майката, затова оставя детето на ясла.

„Албена се отнася към сина си, сякаш той е неодушевен предмет, сякаш е нейна кукла, иначе не бихме могли да си обясним садистичното откровение, в което тя изпада пред сина си, разкривайки му, че той се е родил, защото тя не е могла да направи аборт.” [Ламбрева, 2007]

Държейки се с Никола като с даденост, всъщност Албена отмъщава на майка си за нейното бездушие. Върхът на майчиния тормоз е когато Албена допуска синът й да стана свидетел на групов секс, в който и тя участва, и индиректно го подтиква да преживее първия си оргазъм.

Майката на Дана, която заминава за чужбина, оставяйки ролята на „жената вкъщи” на дъщеря си, също отмъщава на своята майка, лекарка, че е поверила отглеждането й на чужда жена, гъркинята Калиопа.

Както виждаме, всичките тези жени по някакъв начин разчистват сметките със собствените си майки, посредством невинните плодове на утробите им, или посяват семето на бъдещата перверзия у децата си.[5]

Явора: изкупителната жертвата на перверзното майчинство

Сюблимният момент, следствие от извратените майчини вакханалии, настъпва когато озверелите деца убиват своята учителка Явора. В копнежа си по майчина топлина те започват да идеализират Явора, която им отдава любовта си, без да иска нищо в замяна. Неочаквано обаче решава да ги изостави и да замине с приятеля си, след като две години ги е приласкавала с майчината си топлина и грижовност. Усетила наркотичната зависимост на децата към нея, тя изрича съдбовните думи:

Напускам ви, защото така е редно. Разбирате ли ме. (...) ако продължа да бъда с вас, ще станете инвалиди, няма да изпитвате болката и цялата изоставеност, острието, което пробожда сърцето на всеки няма да стигне до вас.

Децата, почувствани измамени, употребени и изоставени я убиват, убиват „идеализираната заместителка на своите перверзни майки, учениците се превръщат от жертви в палачи на перверзното майчинство”. [Ламбрева 2007] Посредством убийството на Явора те отмъщават на своите майки, извеждайки тъмните страни на болка и омраза към тях.

Мислиш ли, че е редно да приютиш някой в себе си и после да го изхвърлиш? Мислиш ли, че можем да го понесем? Че можем да те загубим?

От особена важност е мястото на престъплението, беседка в квартална градинка. То се превръща в сакрално пространство на повторното символично израждане на децата, на утроба, в която те се борят за правото си на живот, за независимостта на телата им, като разкъсват тялото на Явора, на своите майки.

...започваше да прилича на оргия, ненаситна оргия по разкъсването на Явора, оргия без вино, зурни и тъпани, без огньове и флейти, които да разгарят въглените на отмъщението, на омразата, заразяваха се един друг като от светкавична чума, бързаха да се избутат, за да късат парчетата от Явора.

От една страна, с убийството на Явора децата финализират символичното майцеубийство на техните майки. Разкъсвайки тялото й, опиянени от екстаза на кръвта, от ритуалната „омофагия”[6], те възстановяват всяка погубена от майките им част и постигат еманципираност. От друга страна, извършват жертвоприношение върху олтара на собствените си съдби, белязани от гротескното клеймо на майчината утроба. Посредством жертвоприношението децата се опитват да постигнат „отделяне от нечестивото” [Дяков 2003: 189], да осъществят „психическо пренасяне върху изкупителната жертва на силите на злото (...) които ритуалът по умъртвяването прогонва.” [Дяков 2003: 189] Жреците в храма на агонията, на прокълнатото си раждане, очистват и измиват себе си в пролятата кръв, в кръвния данък на психическата им разруха. С убийството на Явора децата се оттласкват от майчиното перверзно проклятие, като прехвърлят върху трупа й негативните енергии и постигат изстрадания си вътрешен катарзис.

Романът на Теодора Димова е една топография на психическите разклонения на съзнанието, на болката по загубения майчин рай, в който майчината любов е мутирала до уродливост. Безсилни да опитомят скръбта по образа на майката, майките и децата в романа трансформират неумолимата немощ на копнежите си в осакатяващи умопомрачителни състояния. Романът „Майките” раздробява и развенчава митологията около майчинството като сакрално призвание в несъзнаваното пространство на патриархално формирания човек. Той сваля от пиедестала идеализираната природа на майката, която ние придърпваме към най-интимните преживявания от  нашето детство.  Приписвайки на майката онзи вроден образ на „Майка родителница”, обществото я обременява с отговорността да отгледа физически и психически здрави деца, независимо дали самата тя е достатъчно уравновесена и в готовност да поеме върху плещите си подобна задача.

„Сякаш жената, ставаща майка, трябва да забрави, че е човек и да се превърне в Земна Мадона. Обществото никога не си задава въпроса постижим ли е този идеал? Защото, водено от представата си за „майчинския инстинкт”, то очаква този инстинкт да върши чудеса... Да върши чудеса дори когато жената в своята роля на майка се чувства сама, неопитна, неподготвена, когато не получава подкрепа в семейството от физически или емоционално липсващия мъж, когато самата тя носи на гърба си тежката раница на своето болезнено детство.” [Ламбрева 2007]

Децата, които израстват сред неуравновесената атмосфера на майчината душевност, поемат върху себе си нейните травми и състояния, предизвикващи необуздана агресивност. Горчивата истинност на романа, който Теодора Димова написва, повлияна от убийство в Пловдив (както самата тя споделя в едно свое интервю), където две четиринадесетгодишни момичета убиват своя съученичка, плаши с актуалните си преживявания. „Обществото е жив организъм – споделя Теодора Димова, – който боледува. Всеки един от нас е свързан с това боледуване, колкото и да емигрираме навътре в себе си.” Болестта на обществото не е от днес, тя е вековно напластена болка потискана от множество фактори, която екстремно се радикализира в нашето съвремие, когато моментът на разплатата е дошъл. Когато вече се оказва невъзможно хладнокръвното и мълчаливо изтърпяване на терора на майчината утроба, моделирал психиката поколения назад.

Романът „Майките” не е написан просто за четене, а за разкървавяващо съзнанието изстрадване. Самото заглавие на романа ни подтиква да подходим към него с предварителни очаквания, че ще бъдем въвлечени в проблематичното описание на семейните отношения. Това се дължи на подетата от съвременната ни литература тема за проблематичното майчинство, която оставя в съзнанието на читателя впечатлението, че единствената призма, през която то може да бъде пречупвано, е психоаналитичната, страхът от бременността и клиничната патология, закачена като етикет на семейството, в частност майката. Романът „Майките” стига до абсурдност в проявленията на отношенията между майка и дете, докато в медийното ни пространство се налага друг модел – моделът на образцовата майка, която е едновременно майка, но и преуспяла жена. От друга страна, детската агресия се увеличава, все повече жени изоставят децата си, но тези тревожни процеси биват замаскирани от единичните случаи на майчина привързаност, които се опитват, по някакъв начин, да реабилитират майчинството като светло призвание. Но те не са в състояние да променят наслоената, не от днес, душевна пустота у жената, възприемаща детето си като нещо, което я ощетява и  унищожава, както психически, така и физически.

Литература

Бовоар 1996: Бовоар, Симон дьо. Вторият пол. II. Преживеният опит. С., „Колинс 5” 1996.

Брониш 2000: Брониш, Томас. Самоубийството. Причини, сигнали, защита. С., „ЛИК”, 2000.

Димова 2005: Димова, Теодора. Майките. С., „Сиела”, 2005.

Дяков 2003: Дяков, Томислав. Митология, фолклор, литература. С., „Проф. Марин Дринов”, 2003.

Кирова 2005: Кирова, Милена. Майките, нашата болест – Във: в-к Култура, № 32, 23.09.2005.

http://www.online.bg/kultura/my_html/2382/book.htm

Кръстева 1999: Кръстева, Юлия. Черно слънце: Депресия и меланхолия. С., „Гал-Ико”, 1999.

Ламбрева 2007: Ламбрева, Евелина. Перверзното майчинство в романа „Майките” на Теодора Димова. - В: Електронно списание LiterNet, 10.01.2007, № 1 (86); http://liternet.bg/publish17/ev_lambreva/t_dimova.htm

Юнг 1999: Юнг, Карл Густав. Архетипове на колективното несъзнавано. Плевен, „ЕА”, 1999.

Welldon 2004: Welldon, Estella V. Mother, Madonna, Whore: The Idealization and Denigration of Motherhood. London, “Other Press”, 2004.

http://books.google.com/books?id=mSYaY9_WvEEC&printsec=frontcover&dq=Welldon,+Estella+V&hl=bg&ei=zblfTYTkHc_3sgaLhKS1CA&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=1&ved=0CCgQ6AEwAA#v=onepage&q&f=false

обратно нагоре