Николай Трайков

 

Николай Трайков:  Какво бихте разказали за своите млади години в литературата, в литературния живот?

 

Екатерина Йосифова: Ники, хайде да направим още в началото една уговорка: ако очакваш горе-долу обективно говорене за така наречения литературен живот, аз не съм човекът, който ти трябва. Години наред, важни за мене години, имах само няколко “литературни” контакти, по-скоро просто приятелски. Живеех си в провинцията,  литературата бяха книгите, не някакъв специален начин на живот. И така?

 

Н. Т.: И така може. Интересува ме връзката между литературния и обикновения живот.

 

Е. Й.: Обикновен, необикновен. Добре, де.

Това, което нарече “млади години в литературата”, просто го нямаше за мене. Дори и по време на следването: в края на третия семестър родих дъщеря си, до завършването – не на семестъра, а на цялото следване – тя си беше с мене, разнасях я по ясли. Два пъти – два за цялото следване – отидох на литературно четене и още два – в кръжока на Гошо Черняков, познавахме се от «Родна реч», отпърво все ме викаше, после престана, и той, и всички. Вероятно ме бяха «отписали».   

Само до кръжоци ми беше: в квартирата нямаше топла вода, печката беше на дърва, памперси не съществуваха.

Но съм благодарна, че така се случи: за “литературния” човек, особено за съвсем младия, “литературен живот” е четенето. Поглъщане, удоволствие, пълнота, влияния,  себеосъзнаване... Всичко. Никакви липси.

Така че вървяха си младите години нормално, с литература и с другото, заедно. Не са се разделяли.  

Детето не пречи, каквото и да казват. Когато е съвсем малко, доста спи, а после свиква да те гледа с книга. Сигурно и аз така съм свиквала с четенето на родителите ми, те са ме отглеждали при подобни условия. Един изпит не съм отложила. Не се хваля с това, не беше кой знае какво, само с езикознанието при Дуриданов видях зор и малко с латинския.

Разбира се, познанствата с хора, които са на твоята възраст и имат същите интереси, са важни. Познавах неколцина, знаех, че ги има. За друго питай тези, които се срещаха помежду си.

След завършването отивах в София рядко, работех, имах вече две малки деца, не можех да се откъсна за повече. Но и не изпитвах особена нужда. Всъщност, добре ми беше, както си живеех: май усещах вече, че това, което ме ограничаваше, което ме задържаше там – жителството, известно време “разпределението”, но на първо място близките, домът, сигурната помощ – много повече ми даваше, отколкото ме ощетяваше. Удобно беше, всякак. Помагаше да си благосклонен към себе си: казваш си, че се „правиш” сам, че живееш живота си според себе си. Нищо че и двете твърдения не са много верни. Но помагаше.

Като се замисля сега, повечето добри поети бяха от неголеми градове или от села. Там тече друго време. Не си под напрежение заради контакти, изяви някакви, не се правиш на нещо, за да участваш в нещо. Просто си живееш. И си четеш. И запомняш, и когато си сам, понякога повтаряш наум чужди стихове, които са те поразили, ти ги откриваш и те те вкарват в нещо, водят те... После, ако ти стиска, произнасяш наум или на глас своите собствени. Приближаваш се до нещо или не се приближаваш – общо взето се „правиш”. Това ставаше още в ученическите години. И продължи. И продължава, колкото и откъм твоята възраст да ти се вижда странно. Продължава.

За другия “литературен живот”, официалния, се знае: регламентиран, йерархичен. Няма отношение към нищо важно. Не го следиш.

Но не знаеш нищо и за неофициалния. Точно когато идвах да следвам, се беше самоубил Пеньо Пенев. Пита ме някой – аз нищо не знам, не съм чула.   

Такова едно време. Лично време.

 

Н. Т.:  Кажете повече за ученическите години, когато сте започнали да публикувате и преди това.

 

Е. Й.: Първа отличничка бях, представи си. Не че учех, просто отдавна бях изчела всичко вкъщи. Не само художествена литература, ами например астрономия, физика – популяризаторски книжки, целите поредици, стари учебници даже. Още докато бях в отделенията. Не знам колко ми е разбирала главата, но каквото хванех, четях докрай. “Ана Каренина”, “Възкресение” прочетох на около десет. “Ла гарсон”, минаваше за порно. Списания. Книги за изкуство, с репродукции. Анатомия. Като идваха други деца вкъщи, се шашваха: ама тия голите дават ли ти да ги гледаш? 

Слава Богу, нямаше телевизия, нашите вечер четяха, аз какво да правя?

Много по-късно си дадох сметка колко невероятно е било, какъв късмет. Никой вкъщи  никога не е казал “Тази книга още не е за детето”. Да чете, нещо ще разбере, сега или после.   

Това дотук го казах като един от начините да станеш “литературен човек”. Независимо дали ще пропишеш, или не, ти вече си такъв, завинаги.

Помня също, със сигурност: от много малка, още като започнах да чета сама, книжките с приказки не ми бяха интересни.

Толкова за “преди това”, сега за “писането”.

Всъщност измислянето на стихчета, подражателни, разбира се – мислила съм вероятно, че така трябва – ще да е започнало някъде на пет-шест години. После в училище видях, че мога така да впечатлявам деца и учители; но не и родителите си. Никога не ме похвалиха. Така че съвсем навреме разбрах, че тия “стихотворения” са нищо. Почнах да различавам и да запомням истинските. Благодарна съм – не знам на кого – за спецификата на паметта си, от едно-две прочитания запомням стихотворение. Но пък и в училище тогава се учеше много наизуст, не само български, но и руски, френски, много от тях още помня. Опитай да подхвърлиш на някой по-възрастен, не поет, но просто образован човек, особено жени, стих от такова стихотворение и те веднага ще продължат. Изработват се някакви връзки, настройване на мозъка, знам ли. Сега в училище не се учи наизуст, но ако ме прихване да давам “съвети”, това ще бъде: да запомнят стихове. Римувани, неримувани, няма значение. Да си ги казват понякога. Помага.

Понякога.

На 16 написах няколко, които донякъде бях аз. Тогавашната аз, с разните влияния и прочее, но все пак. Преписах ги на лист от тетрадка и ги пратих в “Родна реч”. Излязоха. Това е, стига ли?

 

Н.Т. :  Не съвсем. Тогава е имало много ограничения, забрани, те не ви ли пречеха?

 

Е. Й.: Не, разбира се. Глупави ограничения, за прическите, униформите. Не ме интересуваше дори да ги нарушавам. Понякога си пъхна баретата в чантата, като изляза от училище, понякога не, просто забравям, някоя приятелка ми напомня, смее ми се. Но ми вярваха, приемаха, че не ми е важно. Виж, това беше важно: че ми вярваха. Не за писането, за него никога, никога не говорех, както и за публикациите. Също и по-късно, когато ми заизлизаха книгите. Съседи, хазяи, колеги там, където работех – не исках да знаят или поне да не говорим за това. Когато научаваха, не беше от мене и гледах да отклоня такова говорене. Нужно ми беше живеенето ми да е най-обикновено. Не стига, че си имам другото живеене насаме, но и да го афиширам ли на това отгоре?

Ти каза, че те интересуват връзките между “литературния” и “обикновения” живот. Ще ти отговоря с едно изречение: всеки сам си ги прави. Комуто каквото му е потребно, което му е истинско.

Сигурно всеки от тези, с които ми спомена, че ще разговаряш, би ти казал различни неща. А всички сме на същата възраст. Но те са мъже, което е от голямо значение. Имат други потребности.

За забраните толкова се е писало, за младежките, които май вас ви впечатляват най-вече, печатите по бедрата, разрязаните крачоли и тем подобни. И по-сериозните, че не може да запишеш второ висше например или жителствата, разпределенията, характеристиките – да, пречещи неща, на желанията, на намеренията, на реализациите. Но все пак – външни. Всекидневни, а външни. Съобразяваш се, да. А всъщност живееш два живота.

Понякога три.          

Гледам какво пишат по-младите “за социализма”. Външно. Истинските поразии са вътрешни, и на соца, и на капитализма, където и когато да е. Винаги.

Осъзнаваш по някое време, към 18-20, че не си спонтанен. Че съобразяването те потиска. Фалшът те дразни. Но че вече си го приел като нещо неизбежно. Като ръженът.

Продължаваш да си живееш и ти става навик, условен рефлекс да не говориш каквото мислиш. И не само не е задължително да говориш каквото мислиш, но е наивно и странно. И идва момент, когато премълчаването, извъртането, съгласяването, послъгването – ако не и безочливата лъжа – са ти станали поведенчески модел, който се е отпечатал върху всичките ти отношения, повече или по-малко.

Така че няма да говорим за глупавите глупости. Давай следващия въпрос.

 

Н. Т.:  Как поддържахте връзките си с приятелите извън вашия град?

 

Е. Й.: Повечето нямахме дори телефони, говоря за стационарни, разбира се. Нямаше предварителни уговорки. Просто ти се изтъпанчва някой на гости, или ти отиваш. Като се намерите, взимате нещо пиене, нещо за ядене, ако има, и си говорите. За разни неща. И в Кюстендил, и в София, и другаде. Преспивате, където има място.

Като идвахме в София – говоря за себе си и за Биньо, но и за други “провинциалисти” –   отивахме най-често у Мишо Неделчев, той само имаше истинска къща, или по квартирите на  другите – Иван Цанев, Любо Петков... С Иван сме връстници, както и с Калин Донков, Александър Шурбанов, но с тях се запознах доста по-късно. “Поеха” ни и Атанас Лазовски, Енчо Мутафов... Даваха ни “апокрифи”. Това беше много важно. Добирахме се до текстове по най-различни начини.

 

Н. Т. : Кажете някои от начините.

 

Е. Й.: Ами например от Мишо взимахме “строго секретния” бюлетин на съюза. Не се шегувам – такъв печат имаше на корицата: “Строго секретно”, а вътре – романи, стихотворения, но “западни”, руски “забранени”... Преведени, разбира се, “за сведение” на правоверните писатели... Първата книжка на Коста Павлов я донесе в Кюстендил една актриса от тамошния театър – Антония Драгова – и всички я преписвахме. Като казвам “всички”, имам предвид не само “пишещите”, но и актьорите, по-скоро актрисите. Какви хубави, четящи и умни жени бяха. Аз работих девет години в театър. И досега продължавам да се виждам с някои от тях. Ето това също е литературен контакт – с тях и чрез тях понякога.

Преписвахме на ръка. Аз се сдобих пишеща машина около времето на втората си книжка, Биньо също някъде тогава.

 

Н. Т.: Как предлагахте ръкописите на първите си книги за издаване?

 

Е. Й.: По най-простия начин. Обикновено нямаш  познанства в издателствата, там работят по-възрастните, но не се безпокоиш много от това. Ей, чак сега се сещам: защо не ми беше хрумнало да си дам ръкописа на Мишо, на Наско да го занесат? Значи съм имала още илюзиите, че нещата не стават с връзки, с препоръки поне... Като реших, че съм направила ръкописчето, преписах го на една чужда машина и го пратих по пощата в издателство “Народна младеж”, там издаваха първи книги, имаше такава библиотека – „Смяна”. Почти на всички връстници, които споменах, първите им книги излязоха там. В Пловдив се издаваха първи книги на автори от южна България, във Варна, в Бургас – най-вече на тамошните. Изпращаш си ръкописа и чакаш отговор, който не идва много бързо. И ако ти е харесал творението съответният редактор, вика те за разговор, предлага някакви промени, поправки. Правиш ги, неохотно. И почваш да чакаш: средно от две до четири години, докато ти дойде редът. Знаехме това, чакахме. Но Биньо чака седем за първата, в същото издателство, същата поредица. Книгата му беше толкова необичайна, трудна дори за най-доброжелателния редактор, трудна не за разбиране, а за прокарване. Моята беше съвсем обикновена, а и тя беше посрещната наострено, даже си изпатиха младите критици, които я разхвалиха – Мишо, Атанас Свиленов... Бяха ги привиквали да дават обяснения пред партийното бюро на писателския съюз, даже ги уволняваха. Питай ги тях, ще ти ракажат. Аз през това време си седях в Кюстендил необезпокоявана.

И все пак: колкото и да говорехме против редакторската институция и митичната цензура тогава – нито вече цензурата е била толкова вторачена, нито редакторите бяха страхливи или недоброжелателни. Имах много свестни редактори на всичките си тогавашни книги. Първият беше Александър Миланов, добър и почтен човек. На следващите две – Иван Николов, в пловдивското “Христо Г. Данов”, той категорично отстояваше своите автори; след него пак там Петър Анастасов, приятел от години, от Кюстендил е жена му и прекарваха там ваканциите. Биньо също заиздава в Пловдив. И последната му книга е там, посмъртната, вече при Божана Апостолова.

В „Народна младеж” с поетичните книги се занимаваха и Давид Овадия и Благой Димитров, които също подкрепяха и помагаха. Да не говорим за Добри Жотев. Точно котато излизаше моята книжка, Сашо Миланов и Благой ги уволниха, защото не подписали писмото на писателския съюз срещу Солженицин. Но книгите, на които бяха редактори, не бяха спрени.

Освен това редакторската институция беше бариера пред графоманите. Никога не можеше да минат такива бози както сега, щом си платиш.

На мене ми бяха махнати едно-две стихотворения от първата книга, нищо особено, някакъв много неясен, политически уж намек, но пък беше точно 69-а година, след чешката 68.

Препоръчително беше да сложиш нещо, което да помогне на редактора да защити ръкописа – но ако се съгласиш и ако успееш. Нещо за родината, поне за природата... Тези неща се знаеха, онези колеги, които вече бяха “минали”, даваха препоръки – как да подредиш, какво да сложиш, на кой редактор за какво можеш да разчиташ. И ти намираш тема, която не е компромис, няма да ти е неудобно пред себе си – историческа например, ето Биньо в първата книга се хвана за богомилите, аз във втората за една воеводка...

Тези неща не ни вълнуваха особено. Приемахме ги за нормални. За логична част от нормалната шизофрения.

Това, което мене ме вълнуваше наистина и всеки път, беше да срещам хора, с които сме чели едни и същи книги. И по-възрастни, и по-млади.   

Тогава излизаха поредиците на “Народна култура” – „Световни поети”, „Съвременни поети”. Валйехо, Превер, Мистрал и т.н. По-късно – „Глобус”. Тези малки книжки – като формат, разбира се – всеки от нас имаше. Но да разбереш, че непознатият, когото си срещнал, е чел същите неща, беше вече преживяване.

Случваше се да се разпознаваме се в случаен разговор с реплики-цитатчета – от Радичков, Стругацки, Илф и Петров... А се случваше, много по-рядко, и от Коста!

И още за контактите:

Като излезе първата ми книга, започнаха да ме канят на разни “мероприятия”, имаше нещо, наречено Кабинет на младия писател, не знам дали се водеше към Писателския съюз или Комсомола. Освобождаваха ни от работа за един, два, три дена... Мисля, че първото ми такова идване беше на някакъв семинар, на който всеки ден имаше срещи с писатели, мастити. И изведнъж – с Далчев, което беше много странно, защото тогава той беше абсолютно неогласен и извън йерархията на Писателския съюз. Влиза той и започна такова бурно ръкопляскане, от всички, каквото никога не беше имало при предишните срещи. Значи всеки от нас си е имал своята вътрешна мярка и тези, които са събрани – каквито и да са те, в каквато и посока да пишат – носят пиетета към поезията. Носят пиетета към този човек и човешкото му поведение. Така ти започваш да се чувстваш близък и с онези, които не си познавал. Тогава се сприятелихме с Неда Антонова, с Реджеп Кюпчу... Неда живееше  Плевен, Реджеп в Бургас. Само едно такова “мероприятие” можеше да ни събере. Така че всичко се обръщаше на добро. Пак двойнствено случване. 

 

Н. Т. :  А в обикновения живот?

 

Е. Й.:  “Нищо особено”, не знам за кой път повтарям това съчетание, после да го поизчистиш... Та значи приел си, че съществува задължително, регламентирано участие в глупостите, дали ще е манифестация или събрание, избори и какво ли не. Казваш си, че си вътрешно свободен и защитен, че това е автоматично действие, което няма отношение към тебе. Че участвайки, не участваш. Въобразяваш се неуязвим. Но дълбоко знаеш, че не е точно така. Че тази отстраненост ти става навик и променя нещо.

Навикът за неинтерес към всичко, което се прави публично, ме държи яко. И към политиците неинтерес. Макар че би могло да има и свестни хора.

 

Н. Т.: А доносниците по онова време?

 

Е. Й.: Пак “нищо особено”. Знае се, че около нас има, и какво? Дори не се замисляш точно кой е, защото е гадно да си мислиш, че може да е всеки.  Не ни пречеше особено, не беше вече такова времето. Даже афиширахме “смелостта” си да говорим “еретизми” на висок глас, например на маса в клуба на културните дейци, такива клубове имаше навсякъде в провинцията. Но все пак имаш едно на ум. Не е параноя, но все пак червейче някакво.

Критерият на властта за нарочване на врагове обаче е бил не само параноичен, но и абсурден. Безумен. Ще дам пример с един човек, който ми е абсолютно по сърце. Казва се Александър Наков. Сега е на 90 години, с напълно съхранен дух и интелект, а и физически държелив. Анархист през целия си активен живот, до днес. По затвори и лагери при всички власти, и преди и след девети. Когато разрешиха достъп до досиетата, направил някои факсимилета от своето. Четох ги. Пишещият, не просто доносник, а явно обобщаващ оперативен работник, прави подробна характеристика на своя “обект”:  Ал. Н. работи в еди-коя си мина... много добър работник, много уважаван и с голямо влияние... женен, деца, братя, сестри... чете много книги, носи със себе си книги... не пие, не пуши... знае есперанто и си кореспондира с есперантисти в чужбина, кореспонденцията му се следи...  И т.н., няколко страници на машина. Заключение: опасен. Препоръка: да бъде интерниран. Това през 1976 година, около чешките събития. Интернирали го. “Характеристиката” беше в голямата си част същата като на един герой на труда, за когото бях писала, когато работех в окръжния вестник.

 

Н. Т.: Пишеше ли какви книги е чел?

 

Е. Й.: О, това е още една гадост. Върху един от по-ранните доноси имаше резолюция: “Да се провери чрез приятелки на дъщеря му какви книги държи вкъщи и от къде получава книги.” Аз го попитах на колко години е била тогава дъщеря му и той сметна, че е била най-много на петнайсет. Значи ще карат момичета на петнайсет години да отидат в къщата на приятелката си, да оглеждат и да запомнят заглавията на книгите. Тези деца трябва да доносничат. Зарежи ги литературните среди – хора възрастни, да се справят. Ами онези деца, тогава и после?

Аз дълго се гнусих да си потърся досието, не че не се знаеше кои са доносничили, но не исках да бъда абсолютно сигурна. Жалко, грозно, но все пак беше донякъде обяснимо – например искал някой да следва, казват му – подпиши, нищо лошо не искаме, само за настроенията в твоите среди... Но дори и доносите, и последствията по това време бяха някак размити. Гадно, но вече почти неопасно. Не ЩАЗИ, само Шесто.   

В моя град “нашият шестак” беше интелигентен и весел човек. Идваше в клуба, сядаше, пиеше с Биньо, с художниците. Нищо тайно или подло, това му е, нали, службата. Като приберат Биньо за някой кръчмарски скандал, обажда се на “шестия” и той идва да го вземе, да го закара вкъщи. В съюза на писателите също се знаеше кой е шесто. Ако на някого му се наложи да пътува и му бавят паспорта, към него се обръща.

 

Н. Т.: Имало ли е субкултури, течения?

 

Е. Й.: И да е имало, не са били огласявани. Имаше запалени по структурализма. Те, естествено, бяха трън в очите на битуващата литературна теория. Клеймото винаги е било “западно влияние”. Личните стихове на Николай Кънчев, който превеждаше вече, автоматично минаваха под тая шапка. От онова време е крилатата фраза: „Аз не чета, за да не се влияя.”

И почти не ползвахме езици. Добре, че на руски имаше много нещо, издавано навсякъде по света. Но колко усилия и време, за да си “в час”. И пак не си.

 

Н Т.: Разкажете сега за Биньо – кога се запознахте, за приятелството ви и така нататък.

 

Е. Й.: Задочно се познавахме от „Родна реч”. Запознахме се в Кюстендил – той дойде там по разпределение, икономист в завод за трикотаж. И той имаше вече две деца. Извеждахме ги из гората, Биньови живееха на улица, откъдето започваше гората. После отивахме у тях, у нас... Още не беше кръчмарският период, хубаво беше, спокойно. Макар че доста спорехме, за много неща. Например ли?... Аз съм завършила руска филология, страшно харесвах Маяковски футуриста – Биньо ми излизаше с Маяковски от учебниците, поемата за Ленин и съветския паспорт. Опитвах се да му преведа друго, но той не искаше да слуша. Той харесваше Лермонтов, аз – Пушкин. И така несъгласия чак до Левчев и Кънчев. Надговаряхме се, до изтощение, добрите ни деца отдавна спяха. Това ни беше доброто време. Започнахме да се караме истински вече по-късно... За нещата от “обикновения живот”. Например той можеше да се запие и да остави Марето и децата без хляб – нещо за мене абсолютно недопустимо.

Той си обичаше и се гордееше с децата си – но те можеха да разчитат само на Марето. Тя сама се грижеше за всичко и на работа ходеше, в същата фабрика, но като обикновена работничка. За него семейството беше нещо като съпътстващо удобство и повод за хвалене: как не, три деца. Ето това не можех да преглътна да не му натяквам. Да не устоиш на обещание към възрастен, на нещо, което си казал преди – това обижда, наранява, обезценява те, но не е докрай опасно. Но към дете – непростимо е... Ето това не просто съм го мислила, но съм знаела с цялото си същество... Патетично стана, но няма да го трием, нали говорим и за “обикновения живот”. 

С Биньо сме се карали много, тоест – аз съм му крещяла за едно, той ме е подигравал за друго.

По едно време се заяждахме непрекъснато, винаги имаше за какво.

Никога – за важните неща.

Всъщност, макар че беше непоносим заядливец и досадник, когато се напие, обикновено всички, приятели, познати, случайни хора на масата, му мълчаха. Не е възможно всички да са разбирали какво е Биньо, но е факт: усещали са.

 

Н. Т.: Не бяхте ли вие най-добри приятели?

 

Е. Й.: Именно. Но често се чувствах  приятелка преди всичко на Марето. На моменти той ми беше най-добрият приятел, когото исках да удуша. Най-вбесяващият.

Особено когато унижаваше огромната си гордост.

Да, бяхме. Въпреки всичко, и заедно с всичко, което изговорих дотука.

А с хората, с които общуваш “литературно”, съвсем  не е задължително да сте приятели. Не станахме близки с мнозина от тези, които споменах, които харесвам и уважавам. И не беше нужно. И обратното, имам близки приятели, които не са ми чели писанията.   

Около Биньо винаги имаше тайфа от младите поети в Кюстендил. Вече не са млади. Киснеха с него в клуба и по кръчмите, правеха му услуги. Някои бяха – и са – наистина добри: Методи Джонев, Венцеслав Филипов, Георги Славчев. Тези тримата  ми бяха ученици в гимназията. Мишо Калдаръмов дойде от Сапарева Баня. И още няколко. Тях много ги болеше, че Биньо никога не им казваше нищо за техните  стихотворения – просто ги премълчаваше. А някои заслужаваха, някои много. Ако беше по-пиян, им казваше: мани го това, мани го това. Или го вземе и си го пъхне в джоба на ризата и каже – после. И после нищо.  

 

Н. Т.: Каква беше причината за това?

 

Е.Й.: Дразнеше го все повече всичко, което беше просто добро, но нямаше страхотна сила, тоест – равна на неговата сила.

 

Н. Т.: Склонен да признае само тези, които са били над него или като него?

 

Е. Й.: Закачаше си на библиотеката портретчета. Лорка. Гео Милев. Валйехо. Но и не винаги поети, Вацлав Хавел. По едно време Солженицин. Сменяше. Вапцаров, това портретче сега е при мене.

 

Н. Т.: А за тях говореше ли?

 

Е. Й.: Виж какво, говорехме за всичко. Толкова години са това. Аз бях човекът, който особено накрая  все повече отбягваше тези разговори, защото те не ставаха на празна маса и накрая се стигаше до никъде.

 

Н. Т.: Какво остави Биньо след себе си според вас?

 

Е. Й.: Освен мощната поезия?!

Ами през цялото време провокираше и стряскаше – не с поведението си, разбира се, то беше за употреба на близките.

Още пред първата му книга официалните критици се стъписаха. Съвсем им обърка представите. Много важно беше, точно по това време, и голям кеф.

Но, длъжна съм да кажа това, го усетиха и заподдържаха някои от поетите, които имаха официални позиции. Не много, малцина, но му помагаха. Любомир Левчев. Джагаров. По тяхно настояване общината даде на семейството му тристаен апартамент, дотогава живееха с трите деца в един сутерен под наем. Между другото, Биньо е единственият човек в Кюстендил, който е получавал три пъти някакво държавно жилище. След като си отиде от семейството си, получи ателие на тавана на един блок. След като и там направи някакви зулуми, му дадоха стая в общежитие... на активни борци, колкото и да изглежда абсурдно. То се намираше в подножието на планината. Там живееха възрастни хора, повечето самотни, някогашни активни борци  против фашизма. Разбираше се с тях, казваше, че е добре там.

Там и умря, в тази стая.

Нападаха го посредствените.

Пръв заговори за него един млад – тогава – критик. Същият, който пръв заговори за Далчев високо – Атанас Лазовски. Той отдавна живее в едно село, сам. Та той дава Биньови стихотворения на Мишо, на Енчо, а те започват също да ги разнасят. Стихотворенията му ставаха все по-силни – тая сила не можеше с нищо познато да се сравни. Разбира се, че ще стряска.

Докато в последната си книга стигна до нарочното, търсеното саморазпадане. Последната провокация.

 

Н. Т.: Смятате ли, че някои тогавашни книги са били проблемни не защото текстът им е бил ясен, а точно заради обратното?

 

Е. Й.: Тогава смятахме, че когато ти връщат или поне бавят книгата, това е защото някой подтекст не им е харесал. Не можехме да повярваме, че някой, който се занимава професионално с литература, не може да разбере не много мъчни текстове. Но се оказа, че действително някои просто не са ги разбирали и точно това ги е дразнило.

 

Н. Т.: Разкажете за цензурата и автоцензурата.

 

Е. Й.: Там е въпросът, че никой не пишеше нещо такова, че да има кой знае каква нужда от цензура. И ние, тогавашните млади, наясно обаче с конюнктурата, предварително се нагаждахме. Ще сложиш едно стихотворение за родината – не става въпрос за ода за Георги Димитров или Тодор Живков, никой вече нямаше да ти поиска чак толкова, имаше си достатъчно хора за тази работа – или за някого, който си е дал живота за нещо и то си заслужава, винаги можеш да намериш такъв. Например когато се разчу, че Гевара се е отказал от министерския пост и после че е убит, спомям си колко важен стана той за нас. Не толкова със смъртта си, а с това че се е махнал от властта. Това за нас беше достатъчно. Биньо има страхотно стихотворение за Гевара. Веднъж седнахме да напишем, поотделно, разбира се, стихотворение, в което да има думите кал, смрад, жега – представяхме си джунглата, – кръв. И друг път сме правили такива занимавки, в началото, като не можехме да се съгласим един с друг за нещо и казваме: сега – стихотворение с тия думи, за двайсет минути. Или трийсет. От повечето нищо не излизаше – не успявахме, защото не го замисляхме честно художествено, както Пенчо Славейков и Яворов. Отчасти, защото решавахме да бъде римувано – а заради римата пишеш сходни глупости. Но за Гевара се получи и всеки си прибра листчето и след това си написа друг свой вариант, по-различен. После и в книги ги сложихме.

Биньо например сложи в една книга „Песен за зидарите от Риека” – едно “политическо” стихотворение, а силно. Когато немските войници вече отстъпвали, се скрили в една пещера. И местните хора зазидали входа. Като сложиш две-три такива стихотворения, книгата минава като горе-долу правилна. Някой път се случваше да напишеш съвсем  спонтанно, без “съображения”, стихотворение в такава нотка. Аз имам едно за една баба – от съседно село, – чийто син бил убит в затвора. Като отиват на посещение в затвора – тя и снахата, – им казват, че сутринта е бил обесен. Помолил като го свалят да дадат на близките му дрехите, с които бил облечен, била страхотна немотия, за да ги преправят на децата. Дали им ги. Това компромис ли е, стихотворението? Автоцензура ли е? Не, ама да или да, ама не? – може би точно това е автоцензурата. Казваш си, че не е като на оня или на тоя, които пишат оди и възхвали. Но дори това, че се питаш, че го  помисляш, означава, че не гледаш чисто на нещата. Съобразяваш се, да. Може да не е повече, отколкото сега се съобразявате с модата, с групата. Но това не оправдава, нито тогава, нито сега. Този вид автоцензура – да се съобразяваш с нещо отвън – си е заболяване, което неминуемо става хронично. Даже с майка си ако се съобразяваш в писането си, с децата си.

Но има и обратен смисъл. Сега например си правя нещо и предварително знам, че ще го публикуват, където да го дам, колкото и никакво да е. Така че при мене вече трябва да има много по-силна... автоцензура ли е? Да се самоотрязвам.

Когато чета по-младите, забелязвам ясно как се съобразяват – с модели, толкова лесно се разпознават, със съмишлениците... Докато ние вече май само със себе си. Ако напишеш слабо, нямаш оправдание.

 

Н.Т.:  Имате ли стихотворения, които пишете, но не включвате в стихосбирки – непубликувани?

 

Е. Й.: Разбира се, но само защото ги смятам за недостатъчни. Несполучили. А не съм ги изхвърлила, както други, заради някой стих, който е истински; но пък не ми се  занимава да ги пренаписвам. Има няколко, които са добри, но се залежаха и сега не бих ги написала така. Понякога преработвам. Обикновено съкращавам. Никога не съм си служила с много прилагателни, но ги има, понякога си играя да ги чистя. Ако реша да правя „Избрани” пак ще пипна тук-там. Никога не бих направила „Събрани”.

 

Н.Т.:  Имате ли някаква концепция при селектирането на стихотворенията си?

 

Е. Й.: Имах.

Сега най-жестоко ги нареждам по азбучен ред.

Не си падам по концептуалните книги, макар че някои са наистина сполучливи. Например „Кафе поеми”-те на Пламен. Хубава книга, но той я е писал с предварителна концепция и аз възразявам, защото е поет, който има силата да пише без подпорката на “проект”. Разбира се, че реши ли темата, винаги може да направи стихотворение. Това е работа-игра, не му е притрябвала, той е силен, сложен, за какво му са коцептуални книги? Инсталации. Заговорих за Пламен, понеже ти преподава и поне него със сигурност си чел. 

 

Н. Т.: Пак въпрос за цензурата:  имало ли е забранени стилове?

 

Е. Й.: Стилове? “Горе” не са били на ясно със стиловете. Когато някой им се стори по-сложен, по-неразбираем, значи не е за адмириране. Обижда ги. Но не чак толкова, че да бъде забранен – просто официалните критици го споменават като негативен пример, “буржоазно влияние”, бавят го издателствата, във вестника не го печатат... Само Коста Павлов беше наистина “забранен”, години наред – а той е толкова ясен! Той е единственият директен и ясен противник. С категорична мисъл и категоричен талант. Не заради стил.

Иначе – усещат, че еди-кой си или еди-коя си нещо се изплъзва, не е в канона, не пише точно по адмирираните теми и по предпочитания начин. Това, че си по-различен, буди недоверие – и тогава просто няма как да си от онези, които са препоръчвани за превод, ходят в чужбина и т.н. Ти си извън тия списъци; но нищо по-лошо не те чака, няма да идеш в лагер я. Вече. В лагер е бил Талев, големият Димитър Талев, чел ли си го? На по-възрастните не бих задала такъв обиден въпрос. А Талев е от ясен по-ясен, най-българският, та и най-модерно-патриотичният. Било е доста преди нас. Критерият е бил тогава “свой” или “враг”. После вече – “не съвсем свой”, “съмнителен”, “заблуден”, “изпуснат”... Биньо беше “изпуснат”. Коста обаче – “враг”. Аз – само “съмнителна”.

 

Н.Т.:  Смятахте ли се за алтернативна тогава?

 

Е. Й.: Смятаха ме. Харесваше ми, но в себе си знаех, че не съм. Не е алтернатива да не славословиш, да не лъжеш, дори да опитваш да надникнеш по-дълбоко. Смятаха ме за алтернативна на общия фон, а това нищо не значи.

 

Н. Т.:  За тихата лирика ли става дума?

 

Е. Й.: Да, така ни наричаха по някое време. Не можеше да си сам по себе си, трябва някакъв общ етикет. “Тихата лирика” беше просто нормална реакция, “поколенческа”, ако щеш. Пишещите преди нас бяха шумни, гласовити. По същото време в Москва Евтушенко и Вознесенски пълнеха стадионите. У нас не се пълнеха стадиони, но 67-ма или 232-а аудитории се препълваха на литературните четения. Тогава дори Николай Кънчев имаше стихотворения за четене на висок глас. Той беше с няколко години по-възрастен от нас и тази вълна го закачи – беше се поддал малко, но за кратко. И после вече си беше “алтернативен”.

На нас просто ни беше неудобно да пишем стихотворения, които се четат на висок глас. Аз имам едно, доста по-късно, което се казва „Ненужни обяснения за неписането”. Имах алергия от големите думи. С доста от моите връстници се случи нещо подобно, така че почти едновременно – а с някои даже не се познавахме – уловихме обратната интонация и ни лепнаха етикета – “тихата поезия”.

 

Н.Т.:  Значи това е била по-скоро естествена реакция?

 

Е.Й.: Да. Иван Цанев беше първият и най-важният. Калина Ковачева. Калин Донков. Рада Александрова. Владко Попов. Дори тези, които минаваха по презумпция за “правоверни”, заради положението им на главни редактори или нещо подобно – Петър Анастасов, Борислав Геронтиев – също бяха нешумни, невикащи. Пловдивчаните  Николай Заяков, Иван Вълев. И много други. Харесвах компанията и съответно етикета.

Сред тези преди нас, които събираха големите аудитории, така нареченото Априлско поколение, също се заслучва “тихост”, дори сред “знаковите”, Левчев, Башев, Стефан Цанев, които бяха символа на това поколение. А много силният Иван Динков? Никога не е викал. А Иван Теофилов? Петър Алипиев?

И с какво толкова сме били “алтернативни”? Не толкова с темите, колкото заради опитите чрез каквато и да е тема да кажеш нещо нефалшиво. Нещо, от което може би се бяха отказвали други преди нас? Животът изобщо си беше абсурдна смесица между фалш и истина. Но не ни заплашваше физически. Даже имаше специални снизходителни усмивчици за “грешките” на младите “пишещи”, “рисуващи”... Направо не искам да си припомням как се “повъзползвахме” от това...

Или се смятахме за алтернативни, защото искахме нещо повече, въобразявахме си, че можем нещо повече? Но единствените наистина алтернативни бяха Коста, Николай и Биньо. Това са Алтернативните.

Всички ние, които общувахме с тях и минавахме за свои, автоматично минавахме и за алтернативни.

 

Н.Т.: А смятате ли се в днешно време за алтернативна?

 

Е.Й.: Я стига, мина времето на етикетите. Освен това отдавна съм свободна от всякакво възможно съобразяване, алтернативно или не.

И на какво би могло да съм алтернативна? Я да си помисля.

Може би алтернатива на това умно, интелигентно, ловко конструиране на словесни инсталации?

Поезията, Господи, не е игра. Често има голяма степен на игрова самозаблуда в много от това, което правиш в един момент, но не може да останеш при нея. 

Алтернативата трябва да бъде просто поезията.

 

Н. Т.: Наблюдавала ли сте развитието на някого, с когото сте публикували заедно в  „Родна реч”?

 

Е. Й.: Просто ги четях, какво друго... Освен с Биньо, по едно и също време публикувахме там с Иванка Павлова, поет и по-късно много добър преводач от унгарски. Също с Ваня Петкова, Славчо Донков. „Родна реч” имаше значение. „Пулс” също.

 

Н. Т.: На кои писатели сте имали доверие и защо?

 

Е.Й.: На мъртви.

На убитите и самоубилите се. На страдалите.

Разбира се, че и на живи, но не защото са писатели.

 

Н. Т.: Кажете поне едно име на жив.

 

Е. Й.: Едно може. Христо Ганев.

 

Н. Т.: Имало ли е такива редактори, които са ви пречили?

 

Е.Й.: Редактори? Не. Онези, които пишеха отрицателни рецензии, не бяха в издателствата. И изобщо не ми пречеха.

 

Н. Т.: Беше ли цел за вас да станете член на Съюза на писателите?

 

Е.Й.: Цел?!  

Но бях доволна, като ме приеха. Това даваше привилегии. Водиш децата си срещу символични цени на море. Някоя и друга творческа командировка, контрактация.

 

Н. Т.: Какво представляваха контрактациите?

 

Е. Й.: Договаряш се – с община, организация, съюз, предприятие – да напишеш нещо конкретно: биография, историческо, сценарий... Плаща ти се авансово, като свършиш и ти се приеме работата – пак. Може да направиш монография, може и халтураджийска поема. Ако Иван Теофилов напише стихосбирка за стария Пловдив, това е хубаво, нали. Зависи кой пише.

 

Н. Т.:  Злоупотребяваше ли се с тези привилегии?

 

Е. Й.: Разбира се. Имаше абонирани за всички накуп. Повечето ги ползваха умерено. Коста – никога.

 

Н. Т.: Вие ползвахте ли?

 

Е.Й.: Да.

 

Н. Т.: Преработвате ли стихотворенията си?

 

Е.Й.: Да. Не вярвам на спонтанното писане. Приемам го като импулс, като образ, но винаги има какво да се изчисти.

 

 

обратно нагоре