За: Мария Огойска. Междуписания. Захарий Хр. Зограф – Неофит П. П. Рилски, София: изд. „Проф. Петко Венедиков” (с финансовата подкрепа на НДФ „13 века България”), 2010

Кореспонденцията, осмислена от Мария Огойска, ми напомни една саркастичната фраза на финансовия министър и поет Христо Белчев (да, убитият съпруг на Мара), който връщайки се от учение в чужбина, отронва: “Българският народ не обича пасти. Той яде хляб.” Защото превъзходната публикация на ИК “Петко Венедиков” е от онези пасти, за които се налага наистина образован вкус, вкус на изкуствовед, историк или културен философ - и не съм сигурен дали ще усетя пълноценно сладостта му докрай. Ала като инфектиран от медиите поет, борещ се с болестта си, ще опитам: 

Фактите са ясни: креспонденцията между Захарий Хр. Зограф и Неофит П.П. Рилски се разполага между 1835 и 1853 година. В това издание за първи път писанията на зографина се публикуват като самостоятелен корпус и, както заявява съставителката, нейната задача е била “да бъде представено цялото богатство от взаимоотношенията на Учителя и Иконописеца на фона и на вътрешните съотнасяния на различните общности, с които те са свързани.” Огойска е разчела отново всички писма, до които е могла да достигне, но тук бих искал да се спра преди всичко върху нейната прекрасна студия “Светът на Захарий Зограф и Неофит Рилски, прочетен в кореспонденцията им”, защото написаното от Мария приспособява езиковото ни съзнание да се адаптира към екстравагантен полет с машината на времето.

Сложният и плътен, висококалоричен  градеж на студията ме убеждава, че Мария Огойска всеобхватно познава, осмисля и, нещо повече, обича предмета на своето изследване, без нито веднъж да наруши остроумната дистанция към своите персонажи. Тя създава невъобразимо нагнетен, кипящ от информация свят, като майсторски възсъздадените от нея връзки между “българските неща” могат еднозначно да се определят като преоткрито богатство. Авторката рязко разтваря дверите на съзнанието ни към живите възрожденски противоречия и тайни, задушени от по-късни митологии или пък изтърбушени от нуждата на институциите да сведат историята до лесна, привидно годна за образователни цели схема. Затова студията към “Междуписанията” е тъкан, чиито гъсти и енергични бодове блещукат в ръцете на читателя. Сякаш си в авантюрна книга за вярата, нацията, културата... В „Опасни връзки” на Отечеството. Вече имах възможността да споделя възхитатата си от мамещия лабиринт на всяко нейно изречение, в което ту се отваря зимник, ту килер към тайните на историята. Или липсва всякакъв глагол, а ти, читателю, главоломно летиш напред.

Нещо повече, в света на Захарий Зограф и Неофит Рилски разпознаваме и днес натрупващите се безредно (в смисъла, придаден от Богдан Богданов на тази дума) една над друга множество всевъзможни по характера си социални мрежи – етнически, религиозни, идеологически, разбира се, икономически... Това, което шокира, е че най-вероятно техният свят и нашият свят вапълно съвпадат по трудност и необозримост. Съществената разлика обаче е, че промените в технологията на комуникацията (и преди всичко нарастването на нейната скорост) от ръкописната кореспонденция между Захарий Зограф и Неофит Рилски до наши дни – дни, опасани от непрестанни имейл, скайп, туитър и фейсбук връзки, е в ущърб на качеството на самата комуникация. Това мое откритие, разбира се, е много простодушно, но и не мога да не се възхитя на интелектуалното усърдие и отговорността пред словото и другия, с което са обмисляни, подсторвани от писмовници и внимателно писани обменяните между Учителя и Ученика, между зографа и духовника писма. Очакването на “благовремие” – или онзи сгоден случай, за да напишеш най-пълноценното писмо и го проводиш към своя кореспондент. И как тези писма несигурно са пътували по т.нар. оказиони (доверени и недотам доверени лица, които да ги предадат на получателя)… Може би именно това забавяне в комуникацията, от наша гледна точка, е предизвиквало “вдаването в езика”, за което говори Огойска – един език, в крайна сметка, дарил ни усещането за “най-българското”, най-ускореното време...

Защото ако “Междуписанията” на Захарий Зограф и Неофит Рилски ни поставят купища сладки въпроси, то за мен преди всичко загадките се въртят около скоростта и “любословесния” смисъл на историческото време, видяни през образованието, вярата, образа.

И понеже стигнах до скоростта на времето, ще привърша със спомен за светогорския рай, където щастливо съм усещал изчезването на часовете, минути и секундите – в полза на едно лично Възраждане. Нека споделя подозрението, че макар да няма право да стъпи в Атон, преброждайки със Захарий Зограф и Неофит Рилски толкова много и неясни, и вълнуващи земи, Мария Огойска е очертала с книгата си взаимоучителната метода на просветения дух и неговите възвишени територии. Картографирала е Светата гора на едно приятелство, приятелство между иконописеца и свещенослужителя, разхубавило дай боже завинаги българския свят.

И дано намерим благовремие – за „Междуписания”. И за себе си.

обратно нагоре