За: Едвин Сугарев. Поезията на Александър Вутимски: паралелни прочити. София: Алтера, 2009

Още в началото на труда си Едвин Сугарев задава основателния и зареден с полемичност въпрос защо сме запомнили Вутимски. Задава и въпроса: “Какво в неговата съдба, в неговите текстове и в осмисления от него свят се е оказало достатъчно устойчиво, за да устои под напора на многобройните обстоятелства, които са предполагали бърза и безвъзвратна забрава”. После, в хода на изследването си, Сугарев ни дава своя изчерпателен и аргументиран отговор. Той съдържа истината за поета като творчество и човешка участ, като художествено явление, което не може да бъде забравено. Като  едно явление,  говорещо за силата на духа, съумял със слово и съдба да защити живота от многобройните посегателства върху него. Отговорът на Сугарев разкрива истината и за други поети като Атанас Далчев, Вапцаров и Иван Пейчев, както и за някои по-млади автори в съвременната ни литература. Разбира се, за Вутимски и другите споменати поети е писано неведнъж, но Сугарев тълкува съдбата и творчеството на Вутимски, избрал подхода на паралелните прочити. Така истината за поета се откроява  по-убедително, а същото бих могъл да кажа и за истината, каквато са останалите автори, накои от които са били подлагани на едностранчив и догматичен прочит. Така трудът на Сугарев  доказва защо Вутимски е знакова фигура и защо той  е останал в Поезията, която според Чеслав Милош е “събиране на данни за върховните неща в човешката кондиция”.

 Александър Вутимски можеше да бъде забравен. И той бе забравен от някои за известно време. Години трябваше да минат, докато го измъкнат от забравата. Но и тогава се случваше да пишат за творчеството и живота му с предубеждение. Сугарев се спира подробно на тази невярна рецепция, отстоявайки стремежа си да открои истинския лик на Вутимски. Така книгата му напомня и за онази критика, извършила немалко грехове и спрямо творчеството на редица други поети.

Казаното дотук обяснява и композицията на книгата. Ако тя бе посветена на друг автор, първите й две глави (за литературната съдба на Вутимски и за рецептивните аспекти на поезията) можеше  да ги няма или щяха да звучат другояче. Но в сегашния случай тяхното наличие е било задължително. Без написаното им не може да се разбере защо Вутимски е трябвало да бъде забравен или да бъде тълкуван погрешно. Прочитът на Едвин Сугарев, колкото и да се дължи на завидните му творчески способности, дължи много и на най-доброто в досегашната критика за поета. Проучил задълбочено предишната рецепция на Вутимски, авторът отхвърля несъстоятелните становища, за да изтъкне съответната значимост на правилните. По този начин още първите две глави на книгата  му проправят пътя към истината за Вутимски. Още тук се натъкваме на идеи и внушения, които по-нататък са разработени детайлно. И тук намираме основанията за твърдението в заключителната глава – че Александър Вутимски е “уникално явление”  и затова  има какво още  да му дължим. Пак тук, в началото на своя труд, Сугарев ни среща с една от точните си характеристики за поета, според която “Истината е, че Вутимски не е революционер нито в стиховете, нито в живота си, защото е бил достатъчно прозорлив да разбере какво крие бъдещето на осъществената революция – и защото отстояването на това прозрение и отказът да бъде подмененено или фалшифицирано - то е неговият избор, а този избор е доста по-мъжествен, отколкото чийто и да било друг от страна на неговите съвременници”. Само оттук да тръгнем, както го е сторил Сугарев, пак стигаме до истината за поета и за онази неприязън или снизходителност, с които се отнасяха към творчеството му. Едвин Сугарев изтъква още в началото на труда си, че Вутимски е човек на личностния избор, на интуицията, според която напредъкът ни е възможен, само когато се надмогнем нравствено и духовно. Затова той казва, че Вутимски е “б у н т а р” – “и то абсолютен, - бунтар, заставащ срещу всичко конвенционално и поставящо граници пред личната свобода, бунтар срещу самата цивилизация като територия на общо унифициращо живеене, осигуряваща го със съответните норми и предразсъдъци” . Мисля, че и оттук може да се тръгне към света на Вутимски. А бунтът на поета може да бъде осветлен допълнително, ако си припомним за написаното от Камю в “Разбунтуваният човек”. Там  Албер Камю говори за бунта на изкуството, отричащо жестоките закони на света в името на духовната свобода. Точно такъв е бунтът на Вутимски – изстрадано опълчване, сътворяващо, ако прибегна до езика на Камю, една “вселена заместител”. Ето защо личности като Вутимски са за Едвин Сугарев “с о л т а   на  з е м я т а”. И затова той го поставя в редицата на онези творци, каквито са Хьолдерлин и Рембо, Хлебников и Паул Целан. Вутимски, както пише Сугарев, е от тяхната “кръвна група”, защото и той е живял като тях “екстатично, безумно”. Това обуславя и  твърдението му, че в литературата ни няма друг като Вутимски, при когото “поезията и личният живот да са достигнали до такава степен на трагична идентичност” .

За  Сугарев този поет не е “странен, а   р а з л и ч е н  - и то от всичко, явявало се дотогава в българската поезия”. Вутимски е тръгнал „от тъмната страна на битието, за да бъде осмислена неговата цялост”. И други са започвали по същия начин. Но както знаем, поне в нашата поезия, няма друг автор с неговата участ, която вместо да го обрече на духовно безплодие, го извисява до прозрението за тоталността на битието и за това, че въпреки всичко, в живота има Смисъл. Вутимски ще го проумее напълно и ще намери опорната си точка в него. Пронизана от толкова тревожност, трагичната му участ ще се въплъти в една търсеща и покоряваща поезия.  Трудът на Сугарев се мотивира от идеята за уникалността на Вутимски. Обоснована още в първите две глави, тя е защитена и по-нататък, когато Сугарев пристъпва към паралелните си прочити. Защитава се убедително и в страниците, посветени на онези доминиращи моменти в поезията на Вутимски, отнасящи се до нейното съдържание. Тук имам предвид четвърта глава, където се разглеждат темите за града и алкохолиците, за разколебаната идентичност на Аза и за самотата.

Съпоставен с Далчев, Александър Геров и Вапцаров, Александър Вутимски се налага в представите ни като творец, постигнал бързо своята самобитност. Посегнал към мотиви и лирически сюжети, които в едно или друго време са присъщи и на тях, поетът намира своевременно личната си гледна точка, своята стилистика. Привидно най-близък до Далчев, Вутимски е различен и спрямо него. Общото е, както е посочено, в екзистенциалната проблематика, в усета за трагизма на човешкото съществуване, за света, в който хуманните чувства се срещат все по-рядко. Но разликите в душевната им нагласа, пък и в житейската им съдба предпоставят съществените различия между творбите им. Най-напред, както пише Сугарев, Вутимски е интуитивен поет, а Далчев е концептуален. Вярно е, продължава, той, че и двамата насочват вниманието си към отрицателните аспекти на човешката участ, но иначе те са типологически различни. И това е така най-вече заради онова “различно използване на сетивната образност”, заради “положените по различен начин граници между субективното и обективното”, а не на последно място и поради различното им отношение към смъртта. Написаното за Вутимски и Далчев  е сред най-хубавото в книгата. Но същото би могло да се каже и за страниците, където се съпоставят Вутимски и Александър Геров или Вутимски и Иван Пейчев. Като че ли има една обща рамка, в която се вместват, всеки със своята оригиналност, поетите, които изследва Сугарев. Това е онази смислоопределяща тенденция не само в поезията на Вутимски, но и в творчеството на другите автори. Тук имам предвид техният порив към нова идентичност. Вярно е, че всеки от тях притежава този порив, но при Вутимски нещата стоят по-особено. Знаем, че Далчев трябваше да преодолява трагичното си чувство за живота, докато постигне усещането за онази спонтанност и простота на съществуването, които по-късно откриваме в стиховете му. Знаем, че в това отношение и пътят на Александър Геров бе доста драматичен, докато не постигна онова просветлено съзнание, работещо с чистите и спасяващи категории на познанието. А при Александър Вутимски този път бе пределно кратък. В порива му към споменатата идентичност, към равнището на онази мисловност и чувствителност, когато животът му се разкрива с истинското си значение, забелязваме интензивност, която не бе присъща на другите поети. Обзет от своята тревожност за смисъла на един свят, който става все по-безсмислен, Вутимски бързо преминава пределите, на които го обрича съществуването. Твърде рано той се пробужда за онзи модус вивенди, където микрокосмосът и макрокосмосът се сливат и където се премахва границата между живота и смъртта. В този смисъл духовното му пробуждане означава интензивно преображение в посоката на живота като обилие на чудеса. Повтарям, че до подобна чувствителност Атанас Далчев и Геров стигат в една по-напреднала възраст, а още, едва ли не юноша, Вутимски е усетил и внушил предимствата на онова разобусловено съзнание, според което човекът не е “затворен кръг” и стои с преклонение пред безкрайността на света (”Радостен монолог”). Това е своевременен прелом в съдбата му на човек и творец, извършен в границите на най-страшната от всички гранични ситуации – тази на тежката болест и близката смърт. От нивата на своето “съзнание за нещастие”, обзето от мисълта за агонията на един абсурден век, той се добира до светлината на онези слънчеви пространства, откроени в част от поезията му. За всичко това Сугарев е написал много и подробно, посочвайки общото и различното, малките и големите нюанси в интерпретативния подход на поетите. Достатъчно е само, когато говорим за оригиналността и значимостта на Вутимски, да посочим заедно със Сугарев факта, че зрелият Александър Геров е доразвил “екзистенциалните мотиви, до които Вутимски достига в края на краткия си живот”. Това ни убеждава каква голяма сила на духа, на езика и мисълта е притежавал двайсет и няколко годишният Александър Вутимски.

Мозаечната структура на книгата, нарочно предпочетена от Едвин Сугарев, говори допълнително за нейните достойнства. Тя позволява темите, ангажирали вниманието му, да се подхващат отново и отново и така да се оформят като един интересен и предизвикващ много размисъл сюжет. Тази мозаечност и вариативност е причина за по-яркото извеждане и налагане на важните критически и теоретични акценти. Заради нея разглежданите автори се сдобиват с още едно измерение, което доказва правилната теза, че поезията съхранява и развива “магическите аспекти на логоса” и същевременно се докосва до висините на съзнанието, “на което отпадат тревогите на дуалността и амбициите на егото”. Цитирах тези думи на Сугарев, за да разберем по-добре същината на критическите му проникновения. За да разберем и това, че трудът му е дело, колкото на изследователя Сугарев, толкова и на талантливия поет, какъвто той е, проумял истините за чудото на поетическото слово.

 Няколко думи и за асинхронните прочити на Вутимски, при които поетът е разгледан съпоставително с някои млади поети на 80-те години на миналия век. Само на пръв поглед връзката между Вутимски и тези автори би могла да изглежда  странна. Иначе, подчертавам го специално, тук става дума за още една критическа находка. Когато пише за Вутимски и за поети като Георги Рупчев и Данила Стоянова, авторът не търси преките влияния и сродната стилистика. Той се интересува от общото в нагласата на Вутимски и тези поети. Анализът му е достатъчно убедителен. Други са времената на младите поети, но и те познават същото чувство за дискомфорт, за отчужденост и за враждебността на един враждебен свят. Също като Александър Вутимски, и младите поети на 80-те години отхвърлят с творчеството си агресивността на своето време, неговите фалшиви ценности и вездесъщата му нехуманност. По начин, напомнящ за чувствителността  на Вутимски, и младите поети отричат митологията на времето, изпитващи потребност от повече спонтанност и сакралност, казано другояче, от повече красота и смисъл в живота. Колкото до Рупчев и Данила Стоянова, ярко надарени поети, отишли си без време от света, те разработват и мотиви за живота и смъртта, каквито с една подобна тоналност има и в творчеството на Вутимски.

Мозаечната структура на книгата предполага и диалогичността, която Сугарев е искал да постигне. И тя е постигната. Така Александър Вутимски провежда диалога си с времето и света, с поезията на своите съвременници и с онази, написана много десетилетия след смъртта му. А какво друго е това, ако не поредно потвърждение, че творчеството му е отворен кръг, излъчващ неспирно своите трагични и светли, но белязани неизменно с марката на голямото изкуство послания.

Едвин Сугарев е разгърнал критическия си сюжет за Вутимски с голяма култура и изследователска дарба . Трудът му е богат на внушения с приносен характер, които се отнасят не само до творчеството на разглеждания поет. Наистина един значим труд!

обратно нагоре