За: Михаил Неделчев. Яворов. Литературна личност, истории на книги и стихотворения, София, 2005

Написването на настоящия текст е провокирано от книгата на Михаил Неделчев “Яворов. Литературна личност, истории на книги и стихотворения” (2005), а успоредяването, което си позволих при озаглавяването му, бих могла да аргументирам на първо място с казаното от Неделчев: “…яворовското е гледната точка, в която заставам, за да наблюдавам и описвам и българската, и чуждите култури, за да проследявам сплитанията на политическото и художествено-духовното” (222)[1]. Собствените ми наблюдения (втори аргумент в защита на избора на заглавие) показват, че ако има български изследовател, който може уверено и със самочувствие да направи подобна заявка, то това е именно Михаил Неделчев. Защото Яворов е, който обема изследователските му търсения в продължение на повече от четвърт век. Завидно научно постоянство, чиято еманация е разглежданата книга.

Книгата е синтез. Синтез на онази линия, която маркирах дотук, и която е едната страна от образа на Неделчев като яворовед. Синтез е и защото пресреща тази линия с резултатите от търсенията на литературния историк, който настоява на особеностите на литературния период и ценността на тези особености за литературната история като цяло.

Самата литературна история преживя не една и две кризи – последната, усъмнявайки се изобщо в основанията на подхода, настоявайки на смъртта на автора и смисловата самодостатъчност на текста, направо обяви края й, наред с този на литературната теория. През 1999 Неделчев признава:

Днес този литературен персонализъм е странен и дори старомоден. Но това не означава, че при едно историографско проучване трябва непременно да игнорираме спецификата на периода, подчинявайки се на днешните норми на литературен живот и на актуални научни парадигми. (Неделчев 1999: 5-6)

Съобразен с mainstream-а в литературознанието изследователският подход, приложен в книгата “Яворов. Литературна личност, истории на книги и стихотворения” и настояващ на мястото на личността в литературата и културата като цяло[2] изглежда все така старомоден, демонстриращ отказа на автора да се подчини на актуалните научни парадигми. Внимателният прочит обаче показва, че в случая става дума не за самоцелно несъобразяване с водещи парадигми, а напротив – за тяхното успоредяване с една плодотворна и приносна изследователска посока. Посока, която не е повлияна от стремежа да се изгради митопоетична биография на един или друг каноничен автор, а чрез акцентиране върху автобиографизма разчита “взаимопроникването между живот и литература” (с. 17). (В предварителен план ще спомена, че именно постоянството на Неделчев в отстояването на тази посока изгражда книгата като завършено единство от идеи и схващания, на които авторът настоява и във всички свои по-раншни изследвания, което на свой ред обяснява и тук направените препратки към тях.)

С риск да бъда обвинена в отклоняване от темата, ще си позволя още няколко изречения за това основно за научните интереси на автора понятие литературен персонализъм, защото е понятие, което има пряко отношение към разбирането на подхода и методологията на изследването. Неговата употреба съчетава у Неделчев два процеса, които са изключително значими за работата при разчитането на Яворов: “хода на реалната поетова биография и разгръщането на литературната му личност” (с. 22). Значимостта на този тип изследвания за литературознанието може да се припознае в два плана. Единият, подсказан от Изабел Дюран (2003), е свързан с важността на проучването на автобиографията за съвременни изследователски полета като постколониалните, феминистичните, queer-изследванията и др., все по-ангажирано заемащи своето място в хуманитарния дебат. На тази плоскост, на която могат да се открият и голяма част от дискусиите върху литературния канон (изграждан по правилата на модерната историография), е положено критическото вглеждане на Неделчев към онзи (и политически изграждан) култ към Яворов, в който често пъти отсъстваше изследователската рефлексия към периода и оттам – към динамиката в личността и творчеството на автора. Към литературно-историческия механизъм, според който образът се изгражда спрямо нормите (догмите) на изследователското време, времето, в което се изгражда самият култ (често наслагващ клишета и подменящ фактологията), а не на времето, което създава биографията на Яворов (Дебелянов, Вапцаров) и предопределя неговото творчество – от една страна и, от друга – което самият Яворов биографично и творчески сътворява.

Втората посока, условно бих я определила като по-конкретно литературоцентрична, е свързана именно с разбирането на социокултурния контекст и положеността на твореца в него. През тази анализационна призма се разкрива контекстуалната зависимост и дискурсивното единство на творбата както с оглед на механизмите на изграждането й, така и с всички онези характеристики на (литературно)историческия период, които определят “хоризонта на очакване” и рецепцията й от страна на читателя. Един не дотам подчинен на рецепционистката теория хоризонт на очакване, който държи сметка по (не съвсем) изненадващ начин за фигурата на твореца, за неговото био-графично присъствие в цялостния културен контекст. Очакване, което се изгражда не само и не единствено по отношение на интертекстуалните зависимости, в които влиза творбата и литературната компетентност на читателя, а, както е в случая с анализа на Неделчев върху Яворов, кореспондира с “историческото бреме” на епохата; превръща се в очакване за (авто)биографично поемане на отговорност за “националния апокалипсис” и художествено пресъздаване и съчувствие. Очакване, което е изградено върху културната и социалната компетентност на читателя съ-участник на своята епоха и своето време, които предполагат краевековен диалог и съучастие. Именно това социално съвключване от страна на Яворов го прави величава краевековна личност, зарежда по своеобразен начин творчеството му с импулсите на социалната и етническата енергия, диалогизира вековете, кореспондира с “предишните колективни преживелици” (с. 87), като придава индивидуални измерения и насоченост на тези енергии. Трите основни социални роли, реализацията на които предполага допълнителна деятелност, тяхната пряка съотнесеност към динамиката и кризата на социалното време, опредметяват в масовото съзнание посмъртното битие на Яворовата литературна личност.

Казано накратко и с други думи – става думи за социалните роли и формираните социални стилове.

Социалният стил, който се изразява в битовото поведение (език, жестове, форми на общуване), в ритуализацията на това поведение, може да се разпростре върху едно микрообщество – обединено от обща идея или мода, но може да е присъщ на една нация в някакъв период, на цяла една цивилизация (например fin de siècle в Европа и Америка) […] За художествените творби социалният стил е първичната реч, с чийто знаци те могат да разполагат. (Неделчев 1987: 8-9)

Социалният стил е ограничен във времето, разпада се скоро. Свидетелства за него стават текстовете, които той ражда, но и които са засилвали дооформянето му. (Неделчев 1987: 9)

Позволих си този по-пространен цитат от “Социални стилове, критически сюжети”, за да илюстрирам в синтезиран вид научната мотивация и теоретичната обосновка на автора, когато говори за три социални роли в творчеството на Яворов; за особени хипостази на всекидневно-битовите практики с висока степен на семиотичност, които, пресрещнати с възможностите на художественото осмисляне, получават и художествена естетизация.

Самата художествена естетизация обаче не се разглежда от Неделчев като обикновено нерефлексивно калкиране на кодове от една система в друга. Става дума за мощна художествена трансформация при транслирането на смисли от различни по тип знакови системи. В това число и когато (или може би поради това) става дума за усвояването на европейската хуманистична култура (с нейните стремежи и достижения, митове и утопични визии), която трябва да се преведе на езика на българската действителност (с. 51). Чрез делото и биографията си Яворов “персонифицира и свързва двете сфери – на културата и всекидневието” (с. 51) по особен начин – идеализираното посмъртно битие на литературната личност пази спомена за трагизма на поета. Трагизъм, който Михаил Неделчев определя като цивилизационен, имащ своите индивидуални, социални, национални и екзистенциални хипостази (с. 39-41), пронизващ цялото творчество на Яворов.

Ролите, които Неделчев определя като знакови за творчеството на Яворов са: (най-ранна) – когато поетът е “приел бита, идеологическия речник и дори облеклото на млад социалист народник” (с. 24); ролята на “революционер от движението за освобождаване на Македония” и – третата – тази на трагически художник. Роли, чиито проявления проникват цялостно творчество на поета. “Яворовата реализация на всяка социална роля – твърди авторът – е всъщност диалектическо единство на общо и частно.” (с. 29) Автобиографизмът на Яворовото творчество е онова, което “индивидуализира, конкретизира и изпълва с реално човешко съдържание тези роли” (с. 28). И още – тази индивидуализация и конкретизация се осъществяват в пълнота от усвояването на допълнителни социални роли (с. 83-85).

Казаното внася напрежение по посока на деленето на творчеството на Яворов на отделни периоди с промеждутъци от моментни увлечения, като преосмисля вътрешната логика на тази периодизация, оттласквайки се от устойчиво наложените в литературната историография клишета за същността и особеностите на творчеството на поета през тези периоди. Особености, които в зависимост от водещи научни парадигми или идеологически мотивирани прочити бяха отстранявани, като по този начин се маргинализираха същностни черти от това творчество, за да го представят в определена “правилна” светлина. Чрез книгата си Неделчев настоява на целостта – биографична и творческа – на Яворов.

Сред “моментните увлечения” са проявите на поета като революционер за освобождението на Македония. Неделчев отделя сериозно място в изследването на този въпрос в опита си критически да обгледа това схващане. Употребата на “обгледа” в случая може би е неточен израз на опита да се представят в подобаваща пълнота усилията на автора да разкрие значимостта на тази част от биографията на поета за цялостното му творчество. Защото това, което прави Неделчев, е реабилитация на по правило (по политически и други нелитературни съображения) подценяваната и/или отстранявана значимост на ангажираността по македонските дела за творчеството на Яворов, която “е достатъчно добре позната на съвременния читател”, но е необходимо напомнянето, че идеята “за освобождение на поробените земи на Македония е съпътствала Яворов през целия му съзнателен живот на писател” (с. 138). И изтласкването на заден план революционните прояви на поета чрез едностранчиво акцентиране ту върху социалната, ту върху интимната и метафизическата лирика (с. 140), води до същностни за литературознанието празноти в разбирането на Яворов. Защото, твърди Неделчев, тази идея е осъзната от съвременниците си с оглед на общобългарския й характер; превърнала се е в социален идеал, предопределил в много голяма степен и поезията, и публицистиката, и мемоаристиката на Яворов.

Ако първата част “Литературна личност” на книгата представлява обширна теоретична студия, разкриваща сюжетите на/за избора Яворов, то нейната втора част нагледно илюстрира тезите на автора посредством конкретни разкази за истории на книги и стихотворения и тяхната (не само критическа) рецепция (съвременна и по-късна). През тези разкази Михаил Неделчев нагледно илюстрира художествената естетизация, която получават онези първично знаково натоварени прояви на личността във всекидневното й живеене и взаимодействие с другите – хора и кодове на културни системи; прояви, които изграждат хипостазите на социалните роли. Мащабната текстологична работа, чийто резултати са приложени в тази част, категорично аргументира по документален път характера и особеностите на социалния стил, стила на епохата в неговата пълнота. Именно тук са поместени онези “археологически останки” с висока кондензация на съдържание, както се изразява Неделчев на друго място, (текстовете, казано иначе), които са родени от и дооформят същия този социален стил. Изразеното и неизразеното – изследвано с инструментариума на съвременната текстология, което ясно илюстрира застъпваните от автора тези, обяснява критическите прочити и рецепцията.

Третата глава на книгата е и третият ми аргумент, за да озаглавя настоящия текст “Яворов. Михаил Неделчев”. Самата глава носи името “Публицистика (Приложение)”. Но става дума не за публицистиката на Яворов – тя е разгледана в предходните две. Поместените текстове са на Михаил Неделчев. Тук експресията, която не отсъства и в предходните части на книгата, достига пределните си висоти и авторът се представя в амплоато на подготвен полемист, встрастено вдаден в опита си да разчете Яворов. Независимо от рисковете (научни, политически), които този прочит може да съдържа или въпреки тях. Заради Яворов.

Знам – повечето не вярват. Но литераторът получава вълшебни знаци, че му е отредено точно на него да застъпва земния живот на Поета от миналото, да го представлява (донякъде) пред днешните хора (с. 222).

Иска ми се да вярвам, че поредната книга на Михаил Неделчев е знак. Вълшебен знак за това, че Яворов в 2005 е цялостен пред днешните читатели, че мисиите, които всяка една от социалните му роли е носила в себе си могат да бъдат разбрани днес – без страхове и без митове, такива, каквито са били в предходното краевековие.

Албена Вачева

Цитирана литература:

Дюран 2003: Duran, Isabel. Autobiography, 2000 BCE -. On-line publication (1.04.2003) <http://www.litencyc.com/php/stopics.php?rec=true&UID=1232> (3.04.2005)

Неделчев 1887: Неделчев, Михаил. Социални стилове, критически сюжети. С.: “Български писател”, 1987.

Неделчев 1999: Неделчев, Михаил. Личности на българската литература. С.: “Дамян Яков”, 1999.

обратно нагоре