За: Пламен Дойнов, Литература в междувековието. Поглед към българската литература 2000-2003, изд. “Балкани”, поредица “Критика”, София, 2004

Точно в духа на междувековието първоначално възнамерявах да дам малко по-усукано заглавие на настоящия текст. Да разиграя паронимията между “бележки” и “болежки”, бележките да се превърнат в болежки, болежките – в бележки и въобще хем да посоча един екзистенциален избор, какъвто е изборът да си критик (или поне другите да те припознават като такъв), хем в същото време иронично да се самоотстраня, самоотдалеча от него (както се полага на всяка критика, която работи в регистъра на постмодерното). Едно заглавие, което би изглеждало така:

Б-е/о-лежки върху критиката;

или така:

Б(е/о)лежки върху критиката;

или пък така:

Бе(о)лежки върху критиката.

Обаче се отказах, нито едно от трите не ме задоволи. И то не защото играта между “бележки” и “болежки” не ми допадаше, а защото начинът, по който стоеше върху белия лист (по-точно върху белия екран), не ме удовлетвори. В първия случай ми се стори някак разлàта, все едно е плитчина на река; във втория – някак подута, все едно е къртичина в подредена градина; при третия – някак лепната, все едно е кръпка върху нова дреха; ето как и трите случая ми се сториха излишни. Плитчина, оток, кръпка – дали пък не са това днешните образи за критиката “в междувековието”, когато не бих се замислил кой от трите варианта да избера, много по-доволен от това, че въобще ми е хрумнала езиковата игра вместо да се питам как точно да я построя? В някаква степен не означава ли моя отказ, че сме попрехвърлили онова време, когато критиката (ни) настояваше не само на това, че е мета-литература, тоест нещо приснадено, допълнено, надстроено над самата литература, но че в някаква степен е истинската литература, литератураТА.

И в този смисъл, прав ли ще излезе Пламен Дойнов, когато говори за края на постмодернизма в пространствата на литературното българско? Защото постмодерното, личи от името му, е разграничение, отлика, différance, ако се вчуем в Дерида, от модерното, а всичко това не може да стане без критика на модерното, следователно постмодернизмът е  преди всичко и най-вече критика. Което значи, че ако постомодернизмът е свършил, то и критиката като че ли се е поприбирала в своите си брегове, придобила е нормални размери. Макар това все още да е процес, не резултат: ако преди всичко беше критика – дори писането на стихотворения, дори писането на разкази, дори писането на романи – то сега все повече гласове настояват, че нямаме критика, че тя се е скрила, покрила и не е в състояние да отговори на изискванията на литературното развитие.

Любопитен преход: от “всичко е критика” до “нямаме критика”: не дава ли тъкмо това усещане за все още липсваща нормалност на критиката основание на недоволните гласове да твърдят, че нямаме критика? Прочее, какво ли все пак ще рече словосъчетанието “нормална критика”? И къде в биномията да положим акцента – на “нормална”?, на “критика”? Ако е върху първото, значи пеем в хора на сирените, изкушаващи: “Пишете просто, пишете лесно, пишете разбираемо!” Ако е върху второто, значи чуваме техния глас, но – вързани за мачтата на дискурса, продължаваме да напяваме за лестригони, Кирки, хиперборейци, циклопи, за Сцили и Харибди. Но пък тогава нас няма кой да ни чуе: моряците ни са запушили с восък ушите си...

Обичам “Българска енциклопедия” на братя Данчови. Не от някаква любов към ретрото, а по-скоро заради простотата на изказа в нея, респективно на дадените определения. Четем: “критика (грц.), 1. изкуство, умение да се сди за достойнствата и недостатъцит на литературнит и художествени произведения; 2. преценка; 3. укоръ, порицание.” И още едно четене, отново там: “литература (лат.), 1. познаване на съчиненията и на правилата за писане; 2. професията на писателит: отдавамъ се на литературата; 3. сборътъ отъ всички писмени произведения на единъ народъ или на една епоха, писменостъ; 4. сборътъ отъ съчиненията, писани по единъ и сщъ предметъ:притежавамъ голма литература по древнит паметници.” Според Кант пък критиката ни учи, “че по отношение на нещата сами по себе си незнанието ни е неизбежно”, което, пренесено към литературната критика, би означавало само едно – изкуство, умение за очертаване на границите на собственото ни незнание. Познаване правилата за писане – това е литературата – братя Данчови; знание за това, че тия правила никога не могат да бъдат познати – Кант. Критиката, следователно, е обречено занятие – тя не може да претендира за пълно знание, тоест – в известен смисъл – не може да претендира за никакво знание, защото всяко непълно знание, знаем, е незнание. Крикикът е незнаещ човек, homo incertum.

Какво искат от критиката тогава, в какво я упрекват? Да “сди”, отговарят ни братя Данчови, “за достойнствата и недостатъцит на литературнит и художествени произведения”; критиката като способност за съдене (а не за съждение). Мнозина искат от нея точно това – да бъде ориентир; малцина са съгласни да бъде само това – ориентир. Тя има или поне иска да има и други отговорности – не просто да казва “това да, това не”, а да показва и указва насоки, да дефинира и класифицира. Тези, които я искат единствено и само като ориентир, я провиждат като оперативна критика: на книжния пазар излиза някакво произведение и критикът веднага – същи изпитател, но не естествен – се впуска, грабва го с пинсети, слага го под микроскопа, за да определи “достойнствата и недостатъцит” и – вече класифицирано и таксиномирано – го пуска да шества свободно през вкусовете на читателя. Но ако критиката е само толкова, то ще рече, че всеки читател е критик, а всяко купуване на книга – критически акт. Разликата ще бъде единствено, че критикът все пак има място, където да изрази писмено своите фаворити, харесвания и предпочитания, докато на “редовия читател” е предоставена критиката “от уста на уста”. Един вид критиката като писменост, писмено изразяване на оценката; така, ако се съгласим с братя Данчови, тя ще бъде и литература, тъй като литературата е в първото си значение “познаване на съчиненията и на правилата за писане”. Едва ли обаче ще ощастливим кой и да е с такова заключение: на едни то ще се стори принизяване значението на литературата, на други – прекомерни претенции от страна на критиката, на трети – разширяване на критическото и стесняване на литературното. Така че не е това критиката - “достойнствата и недостатъцит”, или поне не е само това, трябва да има и още. Колко още и какво още?

Харесвам “Литература в междувековието” на Пламен Дойнов, защото тя се вписва тъкмо в това “още”. Уж е писана по конкретни поводи, но се вижда, че е писане в течението, в процеса, във вихъра: дърпа отпреди, насочва към после. Положена е в контекст и в континуум. Сиреч критиката като процес, не като резултат. Не произведението само за себе си и критиката (му) само за него, а е вкарано в мрежа, в релации, в зависимости. Ако мога да кажа така – “критика на множествата и връзките”, не “критика на единичностите и изолацията”. Литературата е процес и в този смисъл тя не може да бъде разглеждана в някакви застинали състояния – я тук какъв кратер, а виж тук пък каква морена! Не, тя е планинска верига, не отделен, самотно стърчащ връх, колкото и величествен да е. Следователно добрата критика трябва да има око за тази верига, да я види в цялост и свързаност. Или, да прибегнем към друг известен образ: да вижда гората, не само отделните дървета. Най-вече през/чрез отделното дърво да вижда цялата гора. Книгата на Пламен Дойнов прави точно това: през младите, през мемоарите, през антологиите, годишната литертурна продукция регистрира процеси, хваща настроения, засича перспективи. Като в същото време е не отвън на цялото движение, а е вътре в него, част от него. Дори допринася за парадоксалностите му, за странностите и ексцентричностите му: проектите “България пише поезия”, “Писане от натура”, “Ендшпил”. За жалост, първият и третият не изкарани до край. Ала това също е част от процеса, от течението, от движението: от общото русло се отделят струйки, поточета, притоци и оттоци; някои от тях имат щастието да се превърнат в могъщи ръкави, други бързострелно пресъхват, трети пък потъват някъде в неизвестността. Което всъщност значи, че критиката не може да бъде встрани, не може да стои на брега и да чака да мине златната вода, междувременно окайваки се, че тя все не идва и не идва. Плувай, не стой: който се е посветил на критиката, не бива да се страхува, че ще се окъпе във водите на литературата.

Пламен Дойнов щеше да идва в Бургас за проекта “България пише поезия”. Бях говорил с разни хора – счетоводители, фотографи, учители, строители, компютърни специалисти, бивш боксьор, да се срещнат с него. Всички се навиха от раз и дълго след това ме питаха къде е поетът, който ще ги пита как трябва да се напише едно стихотворение. Дори ми обясняваха какво ще му кажат: бившият боксьор беше лиричен, един от счетоводителите – бòек, компютърните специалисти наблягаха на ирониите и лесно запомнящите се рими. Всички имаха мнение, всички искаха да го споделят – жалко е, че Пламен не успя да дойде тогава, не си спомням поради какви причини. Но пък възбуди духовете – представителите на различни социални слоеве бяха се развълнували от проблемите на литературното творчество. Приятелката ми фототрафка дори прописа по-късно малки импресии: дали импулсът и не беше подтикнат от проекта на Пламен? Не знам. Знам само, че всичко това говори за едно: убеждението, че българското народонаселение не се интересува от съвременната българска литература, да не говорим за поезия не почива на реалността, следователно е предубеждение. Просто трябва да се намери начин литературата да иде при хората. Както е сторил Мохамед. В този смисъл българската литература трябва да се “помохамеданчи”: да отиде при планината, а не да се оплаква, че планината не идва при нея.

Спомних си за това брожение заради още нещо: освен, че критиката трябва да бъде сред процеса на литературното, тя трябва да бъде и сред процеса на общественото. Казвам го във връзка с втората част на “Литература в междувековието”, където е побит въпросът за досиетата. (Той все още си е побит в сърцето на социално-политическото случване и, по всичко личи, скоро няма да бъде изтръгнат от там.) Критиката няма как да е безразлична към общественото, напротив – сетивата ù за него я издигат неимоверно. Спомняте ли си лозунга: “Политиката е литература”, който пак някъде в междувековието издигна “Литературен вестник”? E, критиката е критика на политическото, но в неговия древен смисъл – полис, полисно. Критика, това звучи ангажирано; критик, това звучи участнически. А също и съ-участнически: в участите на социалното случване критиката и критикът са със, са във. Пак опираме тук до обстоятелството, че истинската, важната, същностната, запомнящата се критика е вътре, не встрани; плува, не стои. В тази връзка да говориш за досиетата не значи да говориш политически, а значи, че говориш критически, ангажирано, съ-участнически. Участта на критическото е да е в съ-участие на социалното.

Може би точно заради това се отказах и от езиковата игра. Критиката вече комай стана доста сериозно занятие, за да си позволяваме карнавалните ексцесии от миналото. Не че не ги харесваме, не че не ни привличат, но по-скоро необходимостта да бъдем четени ни кара да бъдем по-обикновени. Дали пък в крайна сметка критиката и в междувековието, и след него не е точно това: едно обикновено говорене за необикновени случки, хора, идеи, места? С отговорната задача да свежда тяхната необикновеност – не, не до обикновеността, но – доколкото може - до разбираемостта. Разбираемост каквато Пламен Дойнов демонстрира в “Литература в междувековието”, за да преобрази по този начин книгата си в толкова важен документ на българското междувековие, без четенето на който то просто не би било разбрано.

обратно нагоре