Появата на първата “Антология на българската поезия през 1910 година днес основателно може да се определи като значително литературно събитие, свързано с имената на двамата големи български поети Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов. Tази антология чете и представя с висока степен на точност картината на българската поезия от първото десетилетие на ХХ век с участието на три покололения поети. Първите публикации на най-възрастните автори в нея – Вазов, Ст.Михайловски и Константин Величков са съответно от 1875, 1873 и 1874 г., а последните - са откроилите се през текущата 1910 година. Независимо от сравнително големия брой на представените автори, подборът очевидно е бил труден и комплициран, поради пренебрегването на не по-малко още пишещи, които не сa представени в нея и чийто гняв се излива върху съставителите. Нито едно от пренебрегнатите имена, обаче, не успява през годините да опровергае този пръв в нашата литературна история  антологичен подбор. И това говори достатъчно за неговата документална, историческа и художествена стойност. Съставителите са си давали сметка за тези три критерия в представянето на поетите и това проличава още в самото начало, при изброените три имена - Иван Вазов, Стоян Михайловски, Константин Величков. Този ред е съобразен както с общественото им присъствие и признание, така и със субективната преценка и художествения вкус на съставителите. На първо място е поставен Вазов, въпреки, че Константин Величков и Ст.Михайловски са го изпреварили с времето на първите си публикации. Двамата поети го следват, като Михайловски е поставен преди Константин Величков. Този ред означава степен на оценностяване не защото просто са пренебрегнати датите. Не е взета под внимание историческата и литературна връзка Константин Величков и Иван Вазов. Двамата са разделени от мястото на Стоян Михайловски, който в сравнение с Величков, в обществен план, по значимост и влияние по това време е плътно до Вазов[1].

Веднага на четвърто място стои Пенчо Славейков. А до него – неговата спътница – Мара Белчева, чието поетическо творчество добива публичност именно през 1910 година.

Дори само от изброеното дотук личи, че именно съвременността е била за съставителите водещ критерий, а не историята, независимо че част от авторите са родени преди Освобождението, тогава са започнали да публикуват и в този момент са обществено и исторически утвърдени и признати. Условието съвременност е изключило по презумпция възрожденските поети, което дава достатъчно свобода  в подреждането на поетите, в разполагането на литературните сюжети и отношения между тях по страниците на книгата. (Напр. опозицията Вазов-Михайловски, връзката Пенчо Славейков-Мара Белчева и др.) 

Известно е, че Яворов се е учудвал на идеята за съставянето на подобна антология, до такава степен българската поезия му е изглеждала бедна откъм имена и художествени качества по това време. П.П.Славейков още по категорично споделя същото[2], когато през 1910 г. съставя своята антологична мистификация “На Острова на блажените”. Литературната 1910 е динамична година, в която спират да излизат няколкото периодични издания, в които авторите от кръга на Подвързачов и Дебелянов публикуват лирика и хумор - “Из нов път” на Ив.Ст. Андрейчин, “Съвременник” на Г.Бакалов, хумористичния вестник “Оса”. На тяхно място се появяват новите - “Наблюдател”, “Шантеклер”, “Съвременна мисъл”, “Съвременна илюстрация”, “Художествена култура”.

Сп. “Съвременна мисъл”, издание на Ал. Паскалев, си поставя високата цел да заеме мястото на д-р Кръстевата “Мисъл” и не случайно една от водещите литературни фигури в него е самият П.К. Яворов, близък приятел Ал. Паскалев. В списанието, както и в издателството на Паскалев, е привлечен за сътрудник Димчо Дебелянов, който от своя страна препоръчва и стиховете на Николай Лилиев, публикувани по това време в изданието. Фактът, че новопоявилите се периодични издания събират имената на младите с най-популярните и утвърдени имена в литературата и изкуството по това време вече говори за гранично променена литературна ситуация. Недостъпното списание “Мисъл”, приключило периодичната си поява в края на 1907, цели три години по късно, през 1910  завършва с двутомен сборник и остава в историята.

В самия край на първите десет години на XX век новата литературна вълна от последователи на европейския модернизъм и стила на европейската литературна бохема очевидно придобиват по-високо самочувствие и по-адекватна самооценка, което проличава не само в текстовете и естетическите им възгледи, но и в задачите и целите, които си поставят. Такава висока задача и цел е безспорно и съставянето на първата българска поетична антология от Подвързачов и Дебелянов. Оказва се, че именно те, новите “млади” отговарят на потребностите на времето и имат куража, въпреки отрицателните нагласи на “първенците” да извършат свой ценностен подбор в “градината” на българската поезия. Тяхната антология се оказва съвсем навременна, не само съвременна. В това отношение те имат един не случаен съмишленик от “Мисъл” -  Боян Пенев. Неговата студия “Посоки и цели при проучване на новата ни литература” от същата 1910 година, поместена в сборника “Мисъл”[3], започва с констатацията:

“У нас понятията за новобългарската литература, която обгръща един период от Паисия до днес, са твърде превратни. Относително литературата до освобождението има установени няколко шаблонни възгледа, които почиват на твърде повърхностни и едностранчиви проучвания. Нейната жизнена стойност още не е разкрита. А литературата след освобождението, често отричана дори от тези, които я създават, едва в последно време започва да става предмет на по-обективни и основни изследвания.”

Духът на тази студия е методологически: тя формулира задачите, пред които е изправена българската литературна наука и история;  въпросите, които стоят пред сериозното литературно изследване; обяснява какво представлява естетическият анализ, какво е неговото значение и каква е неговата цел; поставя въпроса за качествата на литературния изследовател като знания, ерудиция, опит и чувствителност. Според Боян Пенев характеристиката на естетическите вкусове, проследяването на тяхната история способства за “създаването  и развитието на естетическа култура” (к/в - Б.П.) в обществото. Изтъквайки от “какво голямо значение са тълкуванията и оценките от страна на художници и поети за художници и поети”, Б.Пенев всъщност отправя своеобразно предизвикателство към съвременниците си на литературното поприще: “Художникът само може да разбере напълно художника. Той по собствен опит знае средствата и пътищата на творчеството и преди всичко чрез самонаблюдение може да ги долови у друг художник…Научното изследване на литературата, непременно трябва да бъде обусловено от художествено схващане и тълкуване…В дадения случай е необходима специфична дарба (к/в - Б.П.) повече от среден размер. Ала тая дарба изисква системно школуване и основна естетическа култура, за да се превърне от смътен художествен инстинкт в широка просветлена художествена рецептивност на духа”.  За пример Боян Пенев посочва литературните характеристики на Пенчо Славейков: “Предишните фази в развитието на литературата уясняват в много отношения нейните днешни особености… В литературата ние можем да доловим духовните връзки между миналото и днешното и да дирим в тия връзки онова, което не е загубило цена за нас и нашето време. В нея са вложени нерешените загадки, цялото онова духовно наследие, което ни е оставило миналото и което ние от своя страна спокойно трябва да преценим, за да създадем от него активен елемент на едно нормално развитие. Освен това тя отразява миналото като готов опит (к/в - Б.П.), твърде важен за съхранение на личната и национална духовна енергия”.

Същият том на сборника[4] “Мисъл” (1910) завършва със заключителна статия от едно социологическо изследване на Борис Тричков под заглавие “Нашите писатели и нашата публика”, в което се представя и анализира отношението на различните слоеве и групи от българското общество към българската литература в годините 1908-1909. Основният извод от тези наблюдения и проучвания е, че националната енергия в тези години след освобождението е насочена главно към икономически напредък и политическа консолидация, а “духовната култура е останала далеч на заден план”. Този резултат е осмислен с понятията на материализма – “интензивен духовен живот е възможен само върху една създадена вече крепка икономическа и политическа база. В настоящия живот у нас именно тази база се създава, а “надстройката”, елементите на духовната култура още се крият в далечното бъдеще”.

С това обстоятелство авторът обяснява непопулярността и спирането на сп.”Мисъл”, с него обяснява и дълбоката бездна между нивото на българската публика и модерните писатели у нас, в които включва както представителите на списанието, така и новите поети и художници, които за разлика от “масата”, т.е публиката, се “развиват бързо и чевръсто”. Тях именно авторът призовава да не се блазнят от “евтината и лесна популярност”, а “да пазят достойнството на своето призвание”. Защото според него, обществото, което “едва от вчера се чувства свободна единица”, днес води едно “вегетативно съществуване”, което не би трябвало да се отнася и за неговите духовни избраници.

Четенето на Антология (1910) през тези два текста ни насочва естествено към извода, че каквито и качества да й откриваме и приписваме днес, в своята съвременност, тя едва ли се е радвала на особена популярност. Но сигурното е също, че двамата съставители са се справили с една културна задача, отговорили са в един точен момент на една  обществена потребност, която е била осъзната макар и от малцина. Антологията на Подвързачов и Дебелянов със своите и качества, и слабости, е важен момент от развитието на българската литературна култура. С изключение на няколко имена, които днес не говорят почти нищо дори на литературно образованата публика, по-голямата част от авторите на антологията са в тъканта  на културната ни история. Според личната си памет и литературна осведоменост, всеки би посочил вероятно различен брой имена. Но едва ли забравените днес, след цял един век, са били особено известни и през 1910 година. Като напълно забравени едва ли бихме посочили повече от три-четири имена - такива, които не бихме могли да открием в никой от познатите ни литературни справочници.  

Съставителите са подбрали не само авторите – 38 на брой – но и стихотворенията за представянето им в Антологията. С писма до всекиго от тях са поискали писменото им съгласие за потвърждение на подбора и отпечатването на текстовете[5]. Най-вече в текстовете е проявен критерият съвременност – съвременността, която променя литературния вкус, внася нови светоусещания и уважавайки традицията, не изключва критичния поглед към нея. Това впечатление се налага още в първите страници на Антологията в представянето на Вазовата поезия. Поетът е представен предимно с пейзажната си лирика, с лирико-философските си размисли за човека и света, с поезията си вдъхновена от пътуванията му из Италия и Швейцария. Патриотичната тема е на втори план, без да е пренебрегната, тя присъства с акцент върху народните страдания – не с героико-патетичната “Епопея на забравените” - а с стихотворенията “Той не умира”, “Жидов гроб”, “Клепалото бие”, “Изгнанниците”; застъпено е и характерното русофилството на поета със стихотворението “Здраствуйте братушки”.

За Иван Вазов, П.П.Славейков, Кирил Христов и П.К.Яворов е отредено еднакво пространство в книжното тяло – по около 30 страници. С равнопоставянето им в Антологията съставителите сякаш смиряват незаглъхналите между тях конфликти за първенство в българската литература – между П.П.Славейков и Вазов, Кирил Христов и П.П.Славейков, Кирил Христов и Яворов[6]… Поставяйки ги заедно в страниците на обща книга те оценяват равностойно приноса им за развитието на българската поезия и го поставят над “злобата на деня”.

Българската литературна история помни Антологията на Подвързачов и Дебелянов като тяхно общо дело. Тя е цитирана в редица издания като висока българска традиция в антологичния жанр, но информация за нея отсъства в литературно-историческите текстове на учебните програми. Обществената ни културна памет се доверява повече на интерпретацията  на отбрани текстове, прочетени в синхрон с политическата конюнктура, и отделя малко внимание на литературнaта фактология, маркираща пътя на културната традиция. Всъщност културната памет и културната амнезия са естествени, паралелни процеси. Винаги е имало, има ги, и ще ги има “първенците” и “спътниците”[7]. В тази антология те са, общо взето, по местата си.

В Антологията отсъстват имената на множество автори от това време, сътрудници на хумористичния печат, от литературната бохема и приятели на Димитър Подвързачов като Георги Райчев, Димитър Стойчев, Хенри Левенсон, Иван Бояджиев, Иван Грозев, Любомир Владикин, Никола Вечеров, Кирил Гюлеметов, Чудомир и т.н. Отсъства като автор и самият Димитър Подвързачов. За отказа му от авторско присъствие в Антология могат да се посочат няколко документирани причини[8]: проблемите с издателя, отказът му да се титулува поет, желанието му да представи по-младите си приятели. Последното може да се формулира и като – желание да се солидаризира с множеството непредставени лични приятели, между които са някои от изброените. 

Неговото отсъствие от Антологията е знаково. Независимо от факта, че творчеството му никога не е било част от т.нар. канон, че никога не се е преподавало в училище, че приживе не е издал своя книга, той не би могъл да бъде наречен “забравен”. Не само защото името му е неизбежно свързано с имената на Димчо Дебелянов и Николай Лилиев, които са го титулували “баща”, въпреки незначителната разлика в годините им. Те,  както се знае, трудно биха били това, което са за българската поезия, без неговите грижи, напътствия, приятелство и подкрепа. Димитър Подвързачов е поет[9], запомнящ се от пръв досег, макар че запознаването с творчеството му днес е затруднено от липса на издания. Неговото място в българската литература, подминавано от критици и историци, и подценявано най-вече от него самия, е неоспоримо и не се нуждае от апология. Литературното му наследство на поет, преводач, сатирик и публицист е актуално вече няколко десетилетия след смъртта му. Струва ми се, че имаме достатъчно основания да погледнем и на Българска антология (1910) като предимно негово литературно дело, въпреки присъствието на Дебеляновото име върху титула й. Исторически справедливо е да се подчертае това обстоятелство, с всички уговорки, които биха могли да се направят – на първо място - приятелството между двамата поети, което изключва подобна дисекция. Но Дебелянов, за разлика от Подвързачов, не само че участва в Антологията, той е и много активен творчески през тази година. Всички негови стихотворения в Антологията  са писани именно през 1910 година. По голямата част от тях (”Черна песен” “Утро”, “Отмината”,  “Nevermore”, “Грижа”, “Отгласи” и “Писмо”) са публикувани в печата през същата година, като за Антологията са основно преработени, а двете - ”Лъст” и “Кръстопът” се появяват в нея за пръв път. Димитър Подвързачов по същото време не публикува нито стих[10]. Очевидно в подготовката, подбора и редактирането на Антологията той заема своето естествено водещо място, което щедро споделя с приятеля си Димчо. По-важна, разбира се, е отговорността, която двамата си поделят по равно. Така независимо че не участва като автор в Антологията, Подвързачов свързва името си с паметта  за нея не само като исторически първа поетическа антология, но и като стойност на образец в жанра.

обратно нагоре